Из спомените на Вагнер за Бакунин

Рихард Вагнер

Отдавна бях заинтересован от този необикновен човек. Преди много години името му изплува пред мен от вестникарските страници, в съчетание с някакви извънредни обстоятелства. На едно събрание на полските емигранти в Париж, в своята реч той беше заявил, че не отдава никакво значение на различията между поляка и руснака и че е важно само едно: човек иска ли да бъде свободен или не. Впоследствие узнах от Георг Хервег, че произхождайки от аристократично семейство, той се е отказал от всякакви лични средства, и оставайки на улицата с два франка в джоба, веднага ги дал на един просяк: сторило му се мъчително да чувства себе си свързан с прежния живот и да съзнава, че що годе е обезпечен. За неговото пребиваване в Дрезден веднъж ми съобщи Август Рекел, по това време съвършенно подивял по революцията. Той ме покани да отидем в квартирата, където се укриваше Бакунин, за да се запозная с него лично. След летните пражки събития и заседанията на славянския конгрес, Бакунин беше преследван от австрийското правителство. Той се укриваше в Дрезден, не желаейки да се отдалечава много от Бохемия. В Прага беше предизвикал особени подозрения с това, че призоваваше чехите, които търсеха опора в Русия против ненавистната им германизация, да се защитават с огън и меч против същите руснаци и срещу всеки народ, действащ под знамето на деспотизма и жезъла на абсолютизма.
Само тези повърхностни сведения бяха достатъчни, за да разсеят у всеки немец националистическите предубеждения и дори да предизвикат всеобщи симпатии по отношение на него. Когато за пръв път видях Бакунин у Рекел, в несигурна за него обстановка, аз бях поразен от необикновената импозантна външност на този човек, намиращ се тогава в разцвета на своята тридесетгодишна възраст. Всичко у него беше колосално и излъчващо първобитна свежест, С нищо не показваше, че цени запознанството си с мене, тъй като, очевидно не поставяше на пиедестал хората, живеещи с духовните си интереси. Той търсеше натури, способни да се отдадат на революционното дело с безогледна активност. Както можах да се убедя впоследствие, това беше по-скоро теоретично построение на неговия ум, отколкото живо лично чувство: прекалено много говореше за това. В споровете, Бакунин се придържаше към метода на Сократ. Той очевидно се чувстваше прекрасно, когато, опънал се на твърдия диван у гостоприемния домакин, можеше да спори с хора, имащи най-разнообразни схващания за задачите на революцията. В тези спорове, той винаги излизаше победител. С радикализма на неговите аргументи, изразявани с необичайна увереност, беше невъзможно да се справиш. Той се отличаваше с необикновена общителност. Още в първата вечер на нашето познанство, той ми разказа цялата история на своето развитие. Бидейки руски офицер от знатен произход, той страдал от безсмисления гнет на военната служба. Съчиненията на Русо му направили дълбоко впечатление, и под предлог на отпуск, избягал в Германия. В Берлин, като дивак, жаден за култура, той се нахвърлил да изучава философията. По това време, тук господствала Хегелианската система. Така бързо я усвоил, че не отстъпвайки ни крачка от хегеловата диалектика, засрамвал най-видните й последователи. Справяйки се, по неговите думи с «философията в себе си», той се отправил за Швейцария, където се заел с пропагандата на комунизма. След това, през Франция и Германия, отново се върнал към границите на славянския свят. Считайки този свят за най-малко покварен от цивилизацията, той очаквал от него възраждането на човечеството. Своите надежди основавал на руския национален характер, в който по-ярко от всичко се проявявал славянския тип. За основна негова черта, той считал присъщото на руския народ наивно чувство на братство. Разчитал и на животинския инстинкт на преследвания човек – на ненавистта на руския мужик към неговите мъчители – дворяните. В руския народ, по думите му, живеела не детската, а демонска любов към огъня и още московския генерал-губернатор Растопчин, построил върху нея своя план за защита на Москва срещу нашествието на Наполеона. В мужика по-силно от всичко се е съхранила незлобливата натура, обезсърчена от обстоятелствата. Него е лесно да го убедиш, че да опожари господарските замъци, с всичките им богатства, е справедливо и богуугодно дело. Обхващайки Русия, пожарът ще се разпространи по целия свят, в който на унищожение подлежи всичко, което, осветено в дълбочина от висотата на философската мисъл и на съвременната европейска цивилизация, е източник единствено на нещастията на човечеството. Да се приведе в движение тази разрушителна сила – ето единствено достойната цел за разумния човек.
Развивайки своите ужасни идеи и забелязвайки, че очите ме болят, Бакунин държа цял час своята широка длан срещу силната светлина на лампата, независимо от моя протест. Разрушението на съвременната цивилизация е идеал, който го изпълваше с ентусиазъм. Той говореше само за едно: как за тази цел да се използват всички лостове на политическото движение и неговите планове нерядко предизвикваха у обкръжаващите го весели иронични забележки. Към него се стичаха революционери от всевъзможни оттенъци. Най-близки му бяха славяните, тъй като той ги считаше най-подходящи за борбата с руския деспотизъм. Французите, независимо от тяхната република и от прудоновия социализъм, той не ценеше особено.
За немците с мене никога не разговаряше. Към демокрацията, към републиката и всичко подобно, той се отнасяше с безразличие, като към несериозни неща. Когато говореха за реформиране на съществуващите социални основи, той се нахвърляше върху възразяващите му с унищожителна критика. Помня, как един поляк, изплашен от теорията му, каза, че все пак е нужна някаква държавна организация, която би могла да осигури на човека възможността да се ползва от плодовете на своя труд. Бакунин му отвърна: «Теб ще ти се наложи да оградиш своя парцел и да си създадеш полиция за охраната му». Полякът замълча сконфузено. Строителите на новия световен ред, ще намерят сами себе си, ни казваше той за утеха, сега е нужно да се мисли само за това, как да намерим сила, готова да разруши всичко. Нима, питаше той, някой от нас е толкова безумен, че да се надява да оцелее в пожара на всеобщия колапс. Да си представим, че целият европейски свят с Петербург, Париж и Лондон е върху една клада. Може ли да се мисли, че хората, които ще я запалят, ще започнат след това да строят върху развалините и пепелта й? На тези, които заявяваха за своята готовност да се пожертват, той отговаряше с възражение, произвеждащо сензация, че бедата не е в тираните, че цялото зло е в благодушните филистери. Типичен такъв филистер за него беше протестантският пастор. Той не можеше да допусне, че немския пастор е в състояние да стане истински човек. Би повярвал на това, само в случай, ако той хвърли самолично в огъня цялото си попско имущество, жена и деца.
Всички тези страшни речи ме смущаваха, особено затова, защото от друга страна Бакунин беше човек, който се отнасяше към всичко с тънка и нежна чувствителност. Моето отчаяно безпокойство за изкуството, моите идеалистични стремежи в тази област, му бяха понятни. Но той отклоняваше всеки опит от моя страна да го запозная по от близо с моите задачи. За работата ми над «Нибелунгите» не искаше да чуе. Под влияние на Евангелието, аз нахвърлих една идеална сцена за бъдещата трагедия под название: «Иисус от Назарет». Бакунин ме замоли да го пощадя и да не го запознавам с това нещо. Но, тъй като успях да му разкажа същността на моя замисъл, той ми пожела успех, молейки ме настоятелно да обрисувам Иисус, като слаб човек. Що се отнася до музиката, той съветваше при композицията да има вариации само на един текст – нека тенорът да пее: «обезглавете го!», сопраното: «обесете го!» а немлъкващият буботещ бас: «изгорете, изгорете ГО!»
Веднъж ми се удаде да го уговоря да прослуша първите сцени на «Летящия Холандец». Аз свирех и пеех, и този страшен човек се разкри откъм своята съвършено неочаквана страна. Той слушаше музиката по-внимателно от всички други, а когато спрях, възкликна: «Колко е прекрасно!», и молеше да свиря още и още.
Тъй като му се налагаше да води нерадостния живот на криещ се от преследванията беглец, понякога го канех на вечеря у дома. Жена ми поднасяше за закуска тънко нарязани късчета месо и колбаси, а той, вместо да ги нарежда по саксонски обичай икономично върху филията, ги поглъщаше наведнъж. Забелязвайки ужаса на Минна, аз предпазливо взех да го поучавам как у нас се яде такова блюдо, на което той отвърна с усмивка, че сложеното на масата е предостатъчно и че макар да чувства своята вина, трябва да му позволим да се справи с блюдото си по своему. Не ми се нравеше също как пиеше вино от неголяма чаша. Той въобще не одобряваше тази напитка. Беше му противна тая филистерска бавност, с която благодушните еснафи се напиваха, поглъщайки виното на малки глътки. Една по-голяма чаша водка даваше същия резултат – бързо и решително. Най-ненавистно от всичко за него беше пресметливата умереност и умишлено забавения темп на наслаждението. Истинският човек се стреми към най-необходимото удовлетворение на потребностите си. Съществува само една наслада, достойна за човека: любовта. Тези и други екстравагантни черти показваха, че у Бакунин антикултурното дивачество се съчетаваше с най-чистия идеализъм на хуманността. Моите впечатления от него се колебаеха постоянно между неволния ужас и непреодолимата симпатия. Често го вземах със себе си при моите горски разходки и тъй като тук той не се опасяваше от преследвачите си, приемаше с охота поканите, нуждаейки се от някакви упражнения. Всички опити да обрисувам пред него по-подробно моите естетически стремежи оставаха безплодни, тъй като не можехме да излезем отвъд пределите на чисто словесните дискусии. Моите идеи му се струваха прекалено объркващи. Бакунин твърдеше, че изхождайки от потребностите на гнусната действителност, не трябва да се сътворяват никакви закони за бъдещето: то трябва да се развие при съвършено други обществени условия. Тъй като той свеждаше всеки разговор неотклонно до разрушението, то аз се обърнах към този удивителен човек с въпроса, как възнамерява да пристъпи към него. Тук се разкри, както вече се досещах по-рано и както това се изясни сега с пълна отчетливост, че всичко у него е построено върху произволни и импровизирани предположения. С моите планове за организация на изкуството на бъдещето, аз му изглеждах като непрактичен човек, който витае в облаците. Но се оказа, че и неговите проекти за неизбежното разрушение на съществуващите културни учреждения са също толкова малко обосновани, като моите. Можеше да се помисли, че Бакунин е някакъв център на универсалната конспирация, но ето как се изясни, че неговата практическа задача се свежда само до замисъла да предизвика ново революционно брожение в Прага, при което цялата си надежда възлагаше на организация от неколцина студенти. Когато му се стори, че часът на въстанието е настъпил, една вечер той започна да се приготовлява за небезопасното за него заминаване за Прага, сдобивайки се с паспорта на английски търговец. Наложи му се да остриже и обръсне великолепните си къдрави коса и брада, придавайки си културен филистерски вид. Тъй като не трябваше да се вика бръснар, с тая работа се зае Рекел. Операцията бе извършена в присъствие на малък кръг познати с тъп бръснач, който му причиняваше страхотни мъки, но пациентът съхрани невъзмутимо спокойствие. Изпратихме Бакунин с пълната увереност, че повече няма да го видим. Но след седмица той се върна обратно, убедил се на място, колко лекомислени са били дадените му сведения за положението на нещата в Прага: там на негово разположение се оказала малка група невръстни студенти. Рекел му се присмиваше добродушно и от днес той беше ухажван от нас, като революционер, потънал в конспирации, само от към теоретичната им страна.
Приблизително същото, като с пражките студенти, се случи с него по-късно и с руския народ. Всички негови предположения се оказаха не почиващи на нищо, освен на произволни теоретически обобщения, относно същността на проблемите. Аз стигнах до убеждението, че славата на крайно опасен човек, с която той бе обкръжен в широките европейски кръгове, произтичаше от теоретичната пропаганда на неговите мировъзрения, а не от практическата работа върху почвата на реалния живот. Но аз имах възможност да се убедя, че в личното му поведение нямаше никакви егоистични сметчици, както бива често при хората, които не се отнасят сериозно към собствените си теории. Това се разкри скоро в дните на съдбоносното Дрезденско въстание през месец май 1849 година.

(Рихард Вагнер, Мемоари, том III, стр. 106 -108)

Из „Бакуниновата теория и практика на социалната революция“, изд. Шрапнел, 2014 г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.