Анархия и комунизъм (Карло Кафиеро, 1880 г.)

полска работа

На конгреса, който се проведе в Париж, на Централния регион, един оратор, който се открояваше поради жестокостта си срещу анархистите, каза: „Комунизмът и анархията биха крещели, стоейки заедно.“

Друг оратор, който също говореше срещу анархистите, макар и по-малко грубо, извика, говорейки за икономическото равенство:

„Как може свободата да бъде нарушена, ако съществува равенство?“

Добре! Мисля, че и двамата оратори грешат.

Съществува абсолютно икономическо равенство без да има свобода в най-малката степен. Някои религиозни общности са живо доказателство за това, защото там съществува най-пълното равенство, както и деспотизъм. Пълно равенство, защото лидерът се облича в една и съща дреха и се храни на една и съща маса редом с останалите; той не се различава по никакъв друг начин, освен чрез правото си да командва. А поддръжниците на „народната държава“? Ако те не срещаха никакви пречки, аз съм сигурен, че в крайна сметка биха постигнали съвършено равенство, но в същото време и съвършен деспотизъм, защото, нека не забравяме, деспотизмът на сегашната държава би увеличил икономическия деспотизъм на целия капитал, който преминава през ръцете на държавата, и всичко ще бъде умножено по централизираната необходимост на тази нова държава. Ето защо ние, анархистите, приятели на свободата, предлагаме цялостна атака срещу тях.

Така, противно на казаното, ние имаме добра причина да се страхуваме за свободата, дори когато съществува равенство; въпреки че не може да има страх за равенството навсякъде, където съществува истинска свобода, тоест анархия.

Накрая, анархията и комунизма, далеч от крясъка да стоят заедно, биха крещели, ако не стоят заедно, защото тези два термина, синоними на свободата и равенството, са двете необходими и неделими условия на революцията.

Нашият идеален революционер е много обикновен, както ще видим: той е съставен, както всички наши предшественици, от тези два термина: свобода и равенство. Има само малка разлика.

Тренирани от хитруването на реакционерите от всякакъв вид и всякакви времена по отношение на свободата и равенството, ние сме мъдри да поставим до тези два термина израза на тяхната точна стойност.

По този начин поставяме до тях, до свободата и равенството, два еквивалента, чието явно значение не може да доведе до двусмислие, и казваме: „Искаме свобода, т.е. анархия, и равенство, т.е. комунизъм.“

Анархията днес е атака, война срещу всеки авторитет, всяка власт, всички държави. В бъдещите общества анархията ще бъде отбрана, предотвратяване на възстановяването на всеки авторитет, всяка власт и всяка държава: пълна и цялостна свобода на човека, който, свободен и тласкан от своите нужди, от своите вкусове и харесвания, се комбинира с другите хора в групи или съдружие; свободно развитие на съдружието, което се федерира с другите в общината или квартала; свободно развитие на общините, които се федерират в област – и така нататък: областите в нация, нациите в човечество.

Комунизмът, въпросът, който ни ангажира най-конкретно днес, е втората точка на нашия идеален революционер.

Комунизмът днес също е атака; той не е унищожаване на авторитета, а взимането от името на човечеството на цялото богатство, което съществува на планетата. В обществото на бъдещия комунизъм ще има наслада от цялото съществуващо богатство, изпитвана от всички хора и съгласно принципа: от всеки според способностите му към всеки според нуждите му, т.е. от всеки към всеки съгласно неговата воля.

Необходимо е да отбележим – и това отговаря на нашите противници, авторитарните и държавните комунисти, – че вземането на притежание и ползването на цялото съществуващо богатство трябва да бъде според нас извършвано от самите хора. За хората, човечеството, които не са индивиди, способни да се възползват от богатството и да го вземат в двете си ръце, ние трябва да заключим, че е необходимо, поради тази причина, да се създаде управляваща класа на представители и агенти на общото богатство. Но ние не споделяме това мнение. Няма посредници, няма представители, които винаги ще представляват някого, освен себе си! Няма посредници на равенството, нещо повече, няма посредници на свободата! Няма ново правителство, няма нова държава, без значение дали се нарича народна или демократична, революционна или временна.

Общото богатство се разпространява по целия свят, всички права върху него принадлежат на цялото човечество, като тези, които по този начин се намират на нивото на това богатство и в състояние да го използват, ще го използват съвместно. Така хората от определена страна ще използват планетата, машините, работилниците, къщите и т.н. в страната и те ще служат на всички заедно. Части от човечеството ще упражняват тук де факто и директно своето право на част от човешкото богатство. Но ако жител на Пекин влезе в тази страна, той ще открие за себе си същите права като тези на останалите: той ще се наслаждава заедно с останалите на цялото богатство на страната, по същия начин, както е правел в Пекин.

По този начин той беше доста объркан, този оратор, който осъди анархистите като желаещи да създадат собственост, принадлежаща на корпорациите. Не би ли било прекрасно, ако бяхме унищожили държавата, за да я заменим с множество по-малки държави! Да убиеш чудовището с една глава, за да приемеш чудовището с хиляда глави!

Не, казахме го, и няма да спрем да го казваме: няма посредници, няма агенти или полезни служители, които винаги ще се превръщат в истински господари: искаме цялото богатство да бъде взето директно от самите хора и да бъде държано от техните мощни ръце, хората да решат най-добрия начин да му се наслаждават и без значение за производство или потребление.

Но хората ни питат: приложим ли е комунизмът? Бихме ли имали достатъчно продукти, за да позволим на всеки да вземе това без искане от хората на повече труд, отколкото са готови да дадат?

Отговаряме: да. Разбира се, можем да приложим този принцип: от всеки според способностите към всеки според нуждите му, защото в бъдещите общества производството ще бъде толкова голямо, така че да няма ограничено потребление или искане от хората на повече труд, отколкото са готови или способни да дадат.

Точно сега не можем дори да си представим този огромен растеж на производството, но можем да го предположим, като разгледаме причините, които ще го провокират. Тези причини могат да бъдат обобщени в три принципа:

1. Хармонията на сътрудничеството в различните отрасли на човешката активност ще замени днешната борба, която се превръща в конкуренция.

2. Мащабно внедряване на всички видове машини.

3. Значително запазване на силите на труда и суровините, улеснени от премахването на вредното или безполезно производство.

Конкуренцията, борбата, е един от фундаменталните принципи на капиталистическото производство, което има за свои девиз: Mors tua vita mea, твоята смърт е мой живот. Разрухата на един прави щастието на друг. И тази безмилостна битка се случва от нация към нация, от регион към регион, от индивид към индивид, между работници, както и между капиталисти. Това е война на ножа, борба във всякакви форми: тяло в тяло, от групи, отряди, армейски корпуси. Работникът намира работа, когато друг я е загубил; една индустрия или много индустрии просперират, когато други индустрии залязват.

Добре! Представете си, когато в обществото на бъдещето този индивидуалистичен принцип на капиталистическото производство всеки човек за себе си срещу всички останали и всеки срещу всеки ще бъде заменен от истинския принцип на човешкото общество: всички за един и един за всички – няма ли да постигнем огромни промени в резултатите от производството? Представете си колко велик ще бъде растежът на производството, когато всеки човек далеч от необходимостта да се бори срещу всички останали ще бъде подпомогнат от тях, когато ще ги има не за врагове, а за сътрудници. Ако колективната работа на десет мъже постигне резултати абсолютно невъзможни само за един човек, колко велики ще бъдат резултатите, получени от мащабното сътрудничество на всички хора, които днес работят враждебно един срещу друг?

А машините? Появата на тези мощни помощници на труда, колкото и голяма да ни се струва днес, е доста минимална в сравнение с появяването в идните общества.

Днес машината често има невежеството на капиталиста спрямо нея, но тя все по-често го интересува. Колко машини няма да се приложат, само защото не носят незабавна печалба на капиталиста?

Дали една компания за добив на въглища, например, ще тръгне към големи разноски, за да защити интересите на работниците и да изгради скъпи апарати, за да помогнат на миньорите да се спускат в шахтите? Дали общинският съвет ще въведе машина за разбиване на скали, когато тази работа дава възможността за милостиня на гладуващите? Толкова много открития, толкова много приложения на науката остават незабелязани, само защото не носят достатъчно на капиталиста!

Самият работник днес е враг на машините, и то с право, защото те са спрямо него чудовище, което идва да ги изгони от употреба, да ги лиши, да ги опозори, да ги измъчва и смаже. И колко голямо значение би имал той, напротив, в увеличаването на техния брой, когато той вече няма да бъде на служба на машините; напротив, те ще му служат, помагайки му и работейки за неговото благополучие!

И накрая, необходимо е да се вземат предвид огромните спестявания, които ще бъдат направени за трите елемента на работа: силата, инструментите и материалът, които днес са ужасно изгубени, защото се използват за производството на абсолютно безполезни неща, когато не са вредни за човечеството.

Колко работници, колко материал и колко инструменти днес се използват от армиите на сушата и морето за изграждане на кораби, крепости, оръдия и всички тези арсенали от нападателни и отбранителни оръжия! Колко от тези сили се губят, за да произвеждат луксозни обекти, които не служат на нищо друго, освен само на нуждите на суетата и корупцията!

И когато цялата тази сила, всички тези материали, всички тези инструменти се използват за индустрията, за производството на обекти, които самите ще служат за производство, какъв удивителен ръст в производството ще видим да се появи!

Да, комунизмът е приложим! Разбира се, можем да позволим на всеки да взима според своята воля, тъй като ще има достатъчно за всички. Вече няма да искаме повече работа, отколкото всеки е готов да даде, защото винаги ще има достатъчно продукти за утре.

И благодарение на това изобилие, работата ще загуби ужасяващия характер на поробването, като й остави само очарованието на морална и физическа нужда, като тази на ученето, на живота с природата.

Това не е просто да се каже, че комунизмът е възможен; можем да потвърдим, че е необходим. Не само можем да бъдем комунисти; трябва да сме комунисти, или пък да рискуваме да пропуснем момента на революцията.

Всъщност след колективизацията на инструментите и суровините, ако запазим индивидуалното присвояване на продукти на труда, ще се окажем принудени да спестяваме пари, впоследствие натрупване на по-голямо или по-малко богатство, според повече или по-малко заслуги, или по-скоро според уменията на отделните лица. По този начин равенството би изчезнало, защото тези, които са успели да натрупат повече богатство, вече биха били повишени над нивото на останалите. Вече не би останала и една крачка пред контрареволюцията, която да установи правото на наследство. И всъщност чух известен социалист, така наречен революционер, който подкрепяше индивидуалното приписване на продуктите, завършвайки с думите, че не вижда никакви недостатъци от обществото, което приема предаването на тези продукти чрез наследство: това според него едва ли ще има някакви последствия. За тези от нас, които добре знаят резултатите по отношение на общество с натрупване на богатство и предаването им по наследство, не може да има съмнение по този въпрос.

Но индивидуалното приписване на продуктите би възстановило не само неравенството между хората, но и неравенството между различните форми на труда. Почти веднага бихме забелязали повторното появяване на „чистата“ и „мръсна“ работа, „благородната“ и „ужасната“ работа: първата ще бъде вършена от богатите, а втората ще бъде приписвана на бедните. Така вече не би имало призвание и склонност, които да карат човека да се посвети на един вид дейност, а не на друга: би било личен интерес, надежда да се получи повече в определена професия. По този начин мързелът и усърдието, заслугите и липсата на такива, доброто и злото, порокът и добродетелта и следователно „наградата“ от една страна и „наказанието“ от друга, законът, съдията, оръженосецът, затворът, винаги ще се появяват отново.

Има социалисти, които се придържат към подкрепата на идеята за индивидуално приписване на продуктите на труда, аргументирайки чувството за справедливост.

Странна илюзия! С колективната работа, която ни налага необходимостта от мащабно производство и мащабно внедряване на машини, с тази все по-нарастваща тенденция на съвременната работа да служи на работата на предходните поколения – как ще можем да определим кои части от продукта на кого принадлежат? Абсолютно невъзможно е и нашите противници сами знаят това толкова добре, че в крайна сметка казват: „Е, ще използваме като основа за разпределението часовете, прекарани в работа“, но в същото време те сами признават, че това би било несправедливо, защото три часа работа от Пиер може да произведе толкова, колкото пет часа работа от Паул.

В старите дни се наричахме „колективисти“, защото това беше думата, която ни отличаваше от индивидуалистите и от авторитарните комунисти; но в края на краищата всички бяхме просто антиавторитарни комунисти и като се наричахме „колективисти“, мислехме, че изразяваме с това име идеята си, че всичко трябва да бъде обединено без да се прави разлика между инструментите и материалите за работа и продуктите на колективната работа. Но един ден видяхме нова сянка около социалистите, възраждайки грешките от миналото, възхищавайки се от философстването си, разграничавайки се от този въпрос, завършвайки като се имат за апостоли на следната теза:

„Съществува“, казват те, „стойност на използването и стойност на производството. Стойността на използването е тази, която използваме, за да задоволим личните си нужди: къщата, в която живеем, храната, която консумираме, дрехите, книгите и т.н., докато стойността на производството е тази, която използваме, за да произвеждаме: работилницата, хангарите, краварника, складовете за стоки, машините и инструментите за всякакъв вид работа, слънцето, суровините и др. Първата, която служи за задоволяване на нуждите на индивида“, казват те, „трябва да бъде приписана на индивида, докато втората, която помага на всеки да произвежда, трябва да бъде общо притежавана.“

Това е новооткрита или по-скоро обновена икономическа теория.

Но питам ви, вие, които давате удобното заглавие „стойност на производството“ на въглерода, който поддържа машините, на маслото, което служи за тяхното омасляване, на маслото, което озарява тяхната работа – защо отхвърляте това заглавие за хляба, за месото, което ям, за олиото, с което подправям салатата си, за газта, която осветява работата ми и за всички пособия на живота и работата на най-перфектния от всички машини, бащата на всички машини: човекът?

Вие класифицирате като стойност на производството поляната и конюшнята, които служат за убежище на кравите и конете, а изключвате къщите и градините, които служат на най-благородното от всички животни: човекът?

Къде е вашата логика?

Освен това вие, които представяте себе си за апостоли на тази теория, добре знаете, че това разграничение не съществува в действителност и че ако е трудно да го опишем днес, то ще изчезне напълно в деня, в който всички ние сме производители и потребители.

Ние не виждаме тази теория, че може да даде нова сила на поддръжниците на индивидуалните функции на продуктите на труда. Тази теория е постигнала само един резултат: разобличаване на играта на тези няколко социалисти, които биха искали да ограничат обхвата на революционната мисъл; тя ни отвори очите и ни показа необходимостта да кажем направо, че сме комунисти.

Накрая, нека се обърнем към единственото сериозно възражение, което противниците ни имат срещу комунизма.

Всички сме съгласни, че непременно се движим към комунизма, но отбелязваме, че в началото продуктите няма да бъдат достатъчно изобилни; ще е необходимо да се установят дажби и да се разделят ресурсите и че най-добрата част от продуктите на труда ще се основава на количеството работа, което всеки човек е извършил.

На това ние отговаряме, че в едно бъдещо общество, дори когато сме задължени да разпределяме с дажби ресурсите, трябва да останем комунисти: това означава, че разпределянето на дажбите трябва да се извършва не според заслугите, а според нуждите.

Вземете семейството, този малък модел на комунизма (на авторитарния комунизъм повече от анархисткия и е вярно, че освен в нашия пример не променя нищо).

В семейството нека да предположим, че бащата ежедневно донася сто цента, най-големият син три франка, по-малкото момче четиридесет цента, а най-малкото само пет цента на ден. Всеки носи тези пари на майката, която прибира парите и ги храни. Всеки печели различна сума, но на вечеря всеки си поднася каквото му харесва според апетита; няма разпределяне на дажбата. Но идват лоши дни и разорението принуждава майката да не разчита повече на апетита и вкуса на всеки при разпределянето на вечерята.

Необходимо е да се разпределят дажби, било то по инициатива на майката или според мълчаливото съгласие на цялата маса, като порциите се намаляват. Но вижте, това споделяне не се случва според доходите, защото най-малките деца получават най-щедри порции, а най-хубавото парче месо е запазено за възрастната жена, която въобще не печели нищо. Дори по време на недостига на храна, семейството работи на принципа на разпределение според нуждите. Може ли да е иначе в човешкото семейство на бъдещето?

Очевидно е, че ще има още какво да се каже по този въпрос, ако не говорех пред анархисти.

Не можем да бъдем анархисти без да бъдем комунисти. Всъщност и най-дребната идея за ограничаване вече посява семената на авторитаризма. Той не може да се осъществи без незабавното създаване на закон, съдия, полицай. Ние трябва да бъдем комунисти, защото в комунизма ще осъзнаем истинското равенство. Трябва да сме комунисти, защото хората, които не разбират колективистката софистика, разбират комунизма перфектно, както вече отбелязаха нашите приятели Реклю и Кропоткин. Трябва да сме комунисти, защото сме анархисти, защото анархията и комунизма са двете условия, необходими за революцията.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.