Борба на народа за неговата свобода

Дори в нашата човешка природа, маркирана от насилие и несправедливост, българският народ е имал изключително дълъг и жесток опит на война, потисничество и робство. Едва през 1878 г., когато е освободена от турско робство, България става независима нация. Нейната история е, обаче, много дълга. Финоуралските воини (българите), които дават на страната своето име, нахлуват на полуострова още през седми век и се смесват със славяните, които вече са мигрирали там, и траките, които отдавна са се заселили по тези земи. Здрави и упорити работници на земята, българите не могат да устоят на турските войски и са завладени от султан Баязид през 1393 г. и 1396 г. Тяхното пробуждане датира едва от края на осемнадесети век; то започва като интелектуално възраждане на образованите класи и предшества от сто години обявяването на независимост. Независимостта, нещо повече, не води до мир: оттогава, Балканските войни, Европейските и Световните войни, фашизма и „освободителните“ движения опустошават тази част от Балканския полуостров; за шейсет години България преминава през шест войни, две революции и дузина фашистки държавни преврати (включително решаващите от 9 юни 1923 г. и 19 май 1934 г.). Сега, въпреки толкова много кръв и страдания, режимът на преследване и потисничество отново засилва властта си върху нещастната България.

Няколко икономически, исторически и социални факти ще дадат по-добро разбиране на настоящата ситуация и еволюцията на идеологията и характера на социалното движение, основно анархисткото и анархосиндикалисткото движение. Като малка страна с пет милиона и половина население, България е хомогенна нация, с добър баланс между планини, хълмове и напоени равнини, но притежаваща само един излаз към море (този към Черно море). Това е страна с дребни селски собственици, трудолюбиви и упорити. 83% от населението живее от селското стопанство; 85% от обработваемата земя се обработва в дялове по-малки от 25 акра, а най-разпространената мярка за земята е декарът (една четвърт от акъра); българското селско стопанство е наистина един вид градинарство. Отглеждането на житни култури се нарежда на първо място: пшеница след това царевица; голямо разнообразие от топло-климатични култури: овощни градини, лозя, тютюн, слънчогледи, лен и коноп, памук, макове, черници (копринени култури), рози, отглеждане на зеленчуци за продан; и отглеждане на добитък. Индустрията се развива най-вече от Първата световна война: текстил, производство на тютюн, фрезоване, рафиниране на захар, дестилиране на розово масло. В една нормална година селското стопанство не само осигурява нуждите на България от хранителни продукти, но е и в основата на нейната промишленост. Освен това България получава достатъчно лигнитни въглища за собствена употреба от мините в Перник и Бобов дол, и дори изнася мед, олово и цинк. Когато са обвързани с определени характеристики на историята на народа, тези основни икономически факти придобиват особено значение, защото всеки етап от развитието на един народ е в съответствие с неговото минало. Историческите и социалните фактори, датиращи от Средновековието, свързани със специфични икономически форми, са насърчавали практиката на взаимопомощ и любов към свободата и са дали на анархисткото движение дълбоки корени в миналото и отчетливо анархокомунистическо влияние. Така духът на селската община, славянската задруга (братство), съществува през Средновековието и в продължение на повече от хиляда години, все още оцелявайки в спонтанната практика, сред дребните селски собственици, в общинския труд и кооперативното сдружаване. Селската община някога е държала земята колективно, като задругата е било от 50 до 100 членове или дори 250. Днес все още има общности от 15 до 30 човека, където родителите, синовете и потомците живеят заедно и култивират земите си общо. Феодализмът, възникнал през девети и десети век, нанася смъртоносен удар на този примитивен комунизъм. Съвременните общински пасища и гори, традиция на общинския труд, са трайни следи на примитивния комунизъм в социалния и икономическия живот на народа. Всяка година се създават сдружения на градинари, които пътуват из страната; групи от жътвари се спускат от Северна България и планинските села в равнините на Южна България, за да събират реколтата; формират се групи от строителни и транспортни работници; всичко това е колективен труд. В много села все още се извършва вършитбата на пшеница, както е от незапомнени времена, основно по принципите на работа на задругите, лющенето на царевицата е общинско, празнично събитие; ротационните бригади, взаимопомощта в изграждането на домовете са ежедневни събития в живота на българското село. По този начин не е случайно, че кооперативното движение е доста мощно и че през последните години кооперативите, които обработват земята колективно, са се развили бързо и са постигнали голям успех. Но движението с особена важност и големи исторически последици, не само за България, но и за културното възраждане на Европа, е богомилството – движение в Средновековието с отчетливо анархистки характер. Богомилството, ерес от ориенталски произход, проповядвано от българския поп Йеремия Богомил, се развива сред българските обеднели селски маси в началото на десети век. То представлява социален бунт срещу феодализма и защита на селската община чрез пасивна съпротива. Като религия богомилството е неоригинално: смесване и преработване на дуалистичните доктрини и ереси, произтичащи от Ориента. Но социално то е изцяло оригинално: чисто българско и югославско движение, чиято революционна идеология (за онова време) определено е антидържавна. Категорично и недвусмислено, богомилите отхвърлят всички авторитети: икономически (богатите и тяхното богатство), политически (държавата и болярското правителство), религиозни (църквата и нейните догми и духовенство). Техните тайни писания изразяват съвременни социални идеи, които могат да бъдат вмъкнати без промяна в програмите на съвременните анархистични движения. Богомилите обхващат цяла България с мрежа от общини и практикуват принципите на свободния комунизъм. След три века стълкновения богомилството е унищожено в България с огън и меч. Но то минава границите и се разпростира в Босна и Италия под имената на патарините и катарите и повлиява на албигойците във Франция. В Западна Европа то подготвя почвата за Ренесанса и Реформацията.

България остава под турско господство пет века (от 1393 до 1877). Робството на българите е двойно: политическо към турците и религиозно към гърците. Тъмни векове. Но, както винаги и навсякъде, робството поражда бунт и борба. Политическите и социалните условия, за съжаление, не позволяват създаването на добре координирано социално движение. Затова борбата придобива характера на индивидуален бунт: хайдутите, един вид бандити, сравними с героите от „Разбойници“ на Шилер. Хайдушкото движение започва през петнайсти и шестнайсти век; отначало малцина, впоследствие те стават множество. Те дълго запазват характеристиките на индивидуалния бунт, на професионалното полуразбойничество, подобно на Стенка Разин в Русия. Въпреки че по-късно техният бунт придобива ясно социален характер, те никога не могат напълно да се освободят от методите на индивидуалната борба. Голямото влияние на хайдушкото движение върху политическия и социален живот на българския народ се отразява в народната поезия. Там хайдутинът е изобразен като романтичен герой, който се бори с насилието и експлоатацията, защитава бедните, заклет враг на чорбаджиите (едрите земевладелци и благородници), монополистите и турската тирания. Той е символ на справедливост и любов, на безгранична саможертва за народа и свободата. Работническите маси и тяхната омраза към чорбаджиите, експлоататорите и потисниците създава социалната база на хайдушкото движение. Неговото историческо значение е в запазването и опазването сред угнетените работници на традицията за независимост, духът на смелостта и надеждата за идващото освобождение; и по този начин то подготвя първата фаза на революционното движение. Пряко свързано с хайдушкото движение е „националреволюционното движение“, което възниква през деветнайсти век и поставя основите на интелектуалното, културното и политическото възраждане. Това движение е подкрепено от три социални сили: гилдиите на занаятчиите и търговците, които се развиват през седемнайсти и осемнайсти век в селата и градовете в Подбалканието; бедните и потиснати селяни от същите региони; и прогресивната „интелигенция“, особено учителите, от които последователите на руските социалисти от 1860 г. са авангард.

Възраждането преминава през три основни фази:
1. Интелектуален ренесанс (1830-1840), чието главно постижение е създаването на църковни училища.
2. Борбата за независимост на българската църква (от 1805 г. до 1860 г.), завършваща с установяването на независима църква и освобождение от духовното робство на гърците (учредяване на екзархия през 1870 г.).
3. Революционно движение, което се развива около 1870 г. и има както национално-освободителен, така и социален характер.

Последната фаза от българското възраждане – революционното движение – има пряко влияние върху съвременното анархистко движение в България. Когато се надига националреволюционното движение, националните проблеми в Западна Европа са почти решени, а социалните проблеми вече заемат първостепенно място.

Поради тази причина националреволюционното движение е силно повлияно от социализма на Първия Интернационал и развито в силна социалистическа тенденция. Първите бойци на националреволюционното движение са повлияни от руските революционери, най-вече Бакунин. Христо Ботев, най-знаменитият български поет, е най-забележителният революционер в този период. Той умира героично начело на отряд бойци в планините на 2 юни 1876 г., две години преди националното освобождение. Той учи в Русия, живее в Румъния с Нечаев. Последовател на Прудон и Бакунин, революционер и журналист с голям повей, той днес е национален герой, вдъхновение за българската младеж, сред която неговите трогателни произведения отдавна са запалили пламъка на идеализма и революционната социална борба. В допълнение към тези традиции, анархисткото движение е облагодетелствано от социално-икономическата структура на страната: пролетариатът е малък, а дребните селски собственици са най-голямата класа. Поради семейния характер на селското стопанство и изключителното разделение на земята, селяните съставляват работническа класа, експлоатирана от съкрушителни данъци, и склонни към идеи за свобода, независимост и взаимопомощ. И накрая, още един важен фактор: крайната привързаност на българите към свободата. Въпреки всичко, през първите години от освобождението до 1923 г. анархизмът и анархосиндикализмът имат само умерен растеж, а влиянието на руския тероризъм, френския „индивидуализъм“ и хайдушкото наследство от индивидуалистични действия е категорично; елитът на българските пролетарии и интелектуалци загива в борбата. Освен това голяма част от енергията им влиза в националреволюционното движение на македонците. Така българското революционно движение е лишено от множество смели мъже, много тежка загуба; но въпреки всичко това тази дейност е ценен принос към балканските борби за освобождение. Пионерите на това движение са анархистите, а българската общественост знае, че македонското националреволюционно движение е основно работа на българските анархисти, чието ясно разбиране за националреволюционно движение не им позволява да изолират борбата за българско национално освобождение от социалната борба. И накрая, ако можем да видим забавящите ефекти на тероризма върху растежа на анархисткото движение през първата половина на двайсти век, ще можем да видим също, че самото участие на анархистите в тази дейност е основа за високото мнение на анархизма в България, защото тази дейност е в духа на историческите традиции; безпрецедентният кураж, идеализмът и саможертвата на тези велики революционни фигури привличат народните маси към анархизма. През този период социалистическото движение е също в застой: когато руската социалдемократическа партия се разцепва в началото на века, българската социалдемокрация също се разделя на две. Привържениците на обединеното политическо действие на работниците и дребните селски собственици формират (подобно на руснаците) очевидно опортюнистичната Социалдемократическа партия (широки социалисти).

Поддръжниците на идеята, че само пролетариатът може да бъде революционна класа в марксисткия смисъл, формират Социалдемократическа партия (тесни социалисти), вербално революционна, а всъщност опортюнистична и електорална. По това време Земеделският съюз също привлича много бойци. Първоначално той е икономическо движение на селяните с много напреднали кооперативни и социалистически тенденции. По-късно тенденцията за участие в политическите борби се засилва и превръща Съюза в политическа партия, най-силната в страната след Първата световна война. Другите политически партии в България в края на Първата световна война са Либералната партия и Демократическата партия – неразличими, с изключение на фразеологията, които поемат властта по ред по волята на царя, – както и незначителната Радикална партия, която иска да заеме своето място сред тях. Няма нищо кой знае какво демократично, либерално или прогресивно в никоя от трите, всички слуги на царя, които се съревновават една с друга в репресиите срещу народа.

Накрая, най-реакционната партия, Народен сговор, партията на едрите капиталисти, макар и да не е многобройна, оказва голямо влияние върху политическия и икономическия живот. По-голямата част от духовенството и почти всички активни и запасни офицери от армията са нейни пазители, показващи се в преврата от 9 юни 1923 г. и последващите кървави репресии. Първата световна война бележи ново начало в развитието на революционното движение, вдъхновено от анархистите. Някои групи съществуват преди войната, но движението не е в състояние да изработи общ план за пропаганда и действия, за да достигне до всички слоеве от населението. Дейностите на групите са от индивидуален характер: някои публикуват брошури и книги, други са активни в Земеделския съюз или пък се опитват неуспешно да изградят революционно синдикалистко движение.

Сред учениците в гимназиите и студентите в университетите анархистките идеи намират най-облагодетелстваното си приемане; организираният отказ да се плащат данъци в Шабла и Дуранкулак се развива в селски бунт; обща стачка в университетите, разпространена в цялата страна; и накрая, в този период, вестникът Работническа мисъл, който се превръща в орган на анархистката федерация след войната, появяващ се като глас на революционния синдикализъм. По време на Първата световна война българското правителство изоставя неутралитета, за да се съюзи с Централните сили. Много анархисти, смятайки войната за империалистична, отказват да се бият; едни са убити на фронта, а други – в затвора. Когато България влиза във войната, Александър Стамболийски, ръководител на Земеделския съюз, е вкаран в Централния софийски затвор заради осъждане на цар Фердинанд като предател. Той обича да разговаря със затворените анархисти, радвайки се на компанията им. След войната, като председател на Съвета, той обявява своето прочуто изказване от балкона на Министерството на външните работи, че властта и държавата покваряват най-моралния индивид, и той обмисля предпазни мерки. Когато полицията арестува публиката на среща в софийския анархистки клуб, той тръгва, веднага щом научава, да ги освободи преди полицията да успее да използва формата за убийство, позната като „опит за бягство“. Но две години по-късно той е покварен от властта и инициира обширна кампания на репресии, в която са убити много анархисти и изгорени анархистки клубове.

Здрав и трудолюбив, българският народ изпитва малка любов към държавата и правителствата. Много народни песни изразяват неговата любов към свободата и възхищението към хайдутите, тези храбри борци, които винаги са се борили срещу потисниците и експлоататорите. Трите години на война препълват чашата на страданието: народът предупреждава правителството да подпише отделен мир или пък войниците да напуснат фронта. Предупреждението остава незабелязано и през септември 1918 г. фронтовите войници масово дезертират и, задържайки оръжията си, тръгват към столицата, за да накажат започналите войната и особено цар Фердинанд, който абдикира и бяга в Германия преди тяхното пристигане. Последващият провал не се смята за голямо национално нещастие, точно обратното; политиците и спекулантите се обогатяват скандално за сметка на войната и „националния идеал“. Народните маси дават свободно изразяване на своето недоволство и желание да се бунтуват не само срещу спекулантите и войната, но и срещу буржоазния режим. Стамболийски, който идва на власт, се радва на огромна популярност, особено сред селяните, благодарение на жеста си срещу краля; той вярва, че може да преустанови заплашителната революция, като раздели народните маси, селото срещу града, и извърши един вид превантивна контрареволюция, като провокира конфликти между тях. Руската революция, чийто напредък пролетариатът последва с ентусиазъм, още повече подсилва революционния дух. В тази атмосфера се формира Федерацията на анархистите комунисти в България и нейното влияние никога не престава да расте. През септември 1919 г. делегати от анархистките групи се срещат и създават Федерацията на анархистите комунисти в България. Под натиска на събитията всички онези, които досега предпочитат да се посветят изключително на селското кооперативно движение, на профсъюзното движение, на културното движение и на местната пропаганда, или дори на индивидуалната активност, осъзнават спешната нужда от федералистка организация, която чрез съвместно разглеждане на техните проблеми би координирала образователната пропаганда и масовата организация с цел защита на непосредствените интереси на народа и създаването на по-добро общество. Първата конференция обединява революционното движение, вдъхновено от анархизма, и му дава мощен тласък. Интензивната пропаганда и увеличаването на участието на борците в социалната агитация и стачната дейност популяризират анархистките идеи и тактики. На движението липсват старите бойци, липсва опитът, но инициативата ги компенсира. За да разпространяват идеите си сред народа и да участват в борбата за свобода, много ученици от гимназиите и студенти от университетите напускат учебните занятия и стават работници. Броят на симпатизантите се увеличава ежедневно при бързо нарастващите правителствени репресии, особено по времето на транспортната стачка. От незначително движение на малки групи и затворени кръгове революционното движение, вдъхновено от анархизма, се превръща в масово движение. Четирите регионални съюза организират редовни образователни обиколки, където се изнасят речи, и пропагандни събирания във всички градове и села. Самата Федерация е тайна и за тесен кръг борци. Обществената активност е под формата на групи за социални изследвания, групи на полусиндикални производители и бойни групи. През януари 1923 г. в Ямбол се провежда Петият Конгрес, първият и единствен публичен (но незаконен) анархистки конгрес; предишните конгреси се провеждат тайно в планините. Конгресът завършва със събиране на площада в града. В Ямбол движението определя своята идеология, тактика и организация в ясен анархокомунистически израз. (Важно, защото тогава анархистите са почти сами в заявяването публично срещу властта). Делегатите от цялата страна докладват за организационните и пропагандни постижения на съответните групи.

В самия Ямбол, в Нова Загора, Хасково, Кюстендил, Радомир, Килифарево и Дебелец мнозинството от работниците се свързва с анархисткото движение. Голям напредък е постигнат в Пловдив, София, Бургас, Русе и др. Увеличаването на правителствените репресии срещу работническото движение, и особено срещу анархисткото движение, разсейва Конгреса. Идващ на власт, Стамболийски – председател на Земеделския съюз и едновременно с това председател на правителството – започва да преследва левите и да подкрепя десните. Неговият началник на полицията, Прудкин, от руски произход и с неясно минало, подготвя атентати, за да оправдае репресиите срещу движението на работниците. Изгорени са няколко комунистически зали и народни домове. Спрямо анархистите Прудкин прилага системата на опит за бягство: когато смята, че боецът е твърде „досаден“, той го арестува и застрелва в задната част на главата; пред пресата се обявява, че такова опасно лице е убито при опит за бягство. Тези убийства се повтарят често; очевидно обширната фашистко-реакционна офанзива е в ход. Това потвърждават изявленията на земеделците. Фашистите представляват правителствата с извършени факти. От нехайни разговори се знае, че във Вътрешната македонска организация и Военния съюз става нещо зловещо.

Брошурата „България, новата Испания. Комунистическият терор в България“ (1948 г. ?)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.