Анархизмът в Испания от неговото зараждане до Гражданската война

В сравнение с останалата част от Европа, Испания винаги се е намирала в географска, икономическа и политическа изолация. Страна, в която съседстват консерватизма и революционността; традиционно общество с темперамент, приемащо в своите проявления крайни форми. Испанският народ е способен на изблици на насилие и проява на великодушие; строгите нрави се преплитат с изключителната независимост на духа. Хората не губят чувството си на достойнство дори в нищетата. Тук анархизмът среща доста благоприятна почва, а след половин век се превръща в движение, което не може да се сравнява по значимост със страните с подобни на него анархистки движения. За Испания анархизмът е идея, вълнуваща бедните, дело, намиращо стотици хиляди привърженици сред работниците в Барселона и Мадрид, но най-вече сред селяните в Андалусия и Арагон, Левант и Галисия.
От останалите европейски анархисти испанците се отличават не само по количество, но и по същност. Тяхното учение започва с едни и същи пророци – първо Прудон, а след това Бакунин и Кропоткин, като последният всъщност не оказва толкова силно влияние в тази страна. В отговор на призива на Прудон неговият ученик Рамон де ла Сагра, според Макс Нетлау – първият испански анархист, през 1845 г. започва издаването на списание „El Porvenir“ („Бъдеще“). Властите бързо спират първото анархистко списание, изпреварващо със своето издаване три годишната епопея на Прудон с неговия „Le representant du peuple“ („Представител на народа“). През 1848 г. в Париж де ла Сагра взима активно участие в работата на Народната банка и другите предприятия на своя наставник. Той умира в изгнание и не оказва сериозно влияние върху развитието на анархизма в Испания.

рамон де ла сагра
Рамон де ла Сагра

Собственото анархистко движение тук се предшества (по дефиницията на Нетлау) от периода на „федералисткото ученичество“ – времето, когато идеите на Прудон, в тяхната умерена форма, играят важна роля в историята на Испания. Централна фигура на испанския федерализъм е Пи и Маргал. Един от най-преданите изследователи на Прудон, родом от Каталуния, за първи път обръща вниманието към себе си по време на кратката революция през 1854 г., публикувайки тогава книгата „Реакция и революция“. Той не е анархист, а в политиката е по-близо до Томас Джеферсън, отколкото до Прудон. Предвиждайки създаването на правителство, което би се движило по пътя на революцията, постепенно провеждайки последователни реформи, той заявява: „Аз ще променя властта до пълното й унищожение“. Въпреки че в резултат на това движение би настъпила анархия, Пи се различава от анархистите в стремежа си да организира „угасване“ на властта, а не демонтиране на структурите й.
Пи става основен преводач на Прудон. Започвайки от „Принципите на федерализма“, той превежда и „Решаване на социалните проблеми“, „Политическа правоспособност на работническите класи“ и „Системата на икономическите противоречия“. Към края на последния превод (1870 г.) в Испания доста добре се познават, благодарение на достатъчното количество книги, основните аспекти от идеологията на Прудон. Въпреки това местният федерализъм се поражда до голяма степен от традиционните склонности към регионалната автономия и култа към „малката родина“.
Федералистите биха имали шансове за своя „звезден час“ в хода на революцията, въпреки че по това време в страната успяват да се разпространят идеите на Бакунин. Федерализмът в редакцията на Пи и Маргал е предназначен преди всичко за низините, т. нар. „средна класа“ – основна движеща сила, пионер на испанското революционно движение през деветнадесети век. Бакунистите разчитат, и не без основание, на фабричните работници в Барселона и Мадрид. Въпреки определения спад на революционното движение, още през 1954 г. става очевидно раздразнението и недоволството на градските и селските работници. През 1855 г. последва всеобща стачка в Барселона и други градове в Каталуния, през 1861 г. ратаите в Андалусия подемат няколко въстания, през 1866 г. в Мадрид избухва бунт, а през 1867 г. – една година преди появяването на бакунистите Каталуния, Арагон и Валенсия са обхванати от селско въстание.
Успоредно с тези спонтанни избухвания на народния гняв, в страната се създават различни работнически организации. Легализирането на профсъюзите се случва през 1839 г., а през 1840 г. тъкачите в Барселона предприемат неуспешен опит да създадат градска федерация на профсъюзите. През 1846 г. последователят на Фурие Фернандо Гаридо започва да издава в Мадрид социалистическото списание „Притегляне“, а през 1860-те години се заема с пропагандата на идеите за кооперации. Доста по-ляв от Гаридо е Антонио Гусарт, започващ през 1864 г. издаването на вестник „Работник“. През 1865 г. в Барселона Гусарт успява да свика конгрес на 40 работнически асоциации, за да се създаде федерация на кооперативите. През 1862 г. испанците, бивши делегати на Световната изложба в Лондон, взимат участие в дебатите, предхождащи образуването на Международното работническо сдружение (Първи Интернационал). През 1865 г. Парижкото бюро на МРС заявява, че поддържа връзки с „испанските демократи“. И накрая, през 1868 г. на Брюкселския конгрес се появява първият делегат от Испания А. Марсал и Англоса, който под името Саро Магалан представлява Работническата асоциация на Каталуния и Трудовия легион на Иберия.
За истинско анархистко движение в Испания може да се говори едва от септемврийската революция през 1868 г., обричаща кралица Исабела на изгнание. За Бакунин тези събития изглеждат великолепен шанс за създаване на Интернационал с ориентация не към Маркс, а към него самия. В Испания са изпратени сподвижници на Бакунин: Шарл Алерини и Джузепе Фанели, с името на когото испанската анархистка традиция свързва създаването на движението. Фанели пристига в Барселона през октомври 1868 г., нямайки пукнат грош. Доста забавно е, че именно в този град, по-късно спечелващ си репутацията на център на испанския анархизъм, Фанели не успява да завърже никакви контакти и е принуден да се отправи към Мадрид. Тук Ф. Гаридо го свързва с млади печатари, федералисти, вече запознати с либертарните идеи на Прудон от преводите на Пи и Маргал. Въпреки това те не знаят нищо за Първия Интернационал. Душата на групата – Гонсалес Мораго, знаещ малко италиански, организира среща, няколко участници в която свързват за цял живот съдбата си с анархизма. Така започва испанският анархизъм. След няколко дни Фанели утвърждава успеха си в Барселона. Той прекарва няколко дни в Испания, провеждайки успешно своите срещи. Работниците и младите интелектуалци не ги устройва умереният федерализъм на Пи и Маргал, а анархизма на Бакунин, който включва федералистка доктрина, но отиваща по-далеч – именно това учение е най-подходящо за тях.
Нарастването на движението започва с малките групи, образувани по това време. Появяват се вестници – „Федерация“ в Барселона и „Солидарност“ в Мадрид. Създадени са секции на Първия Интернационал в Андалусия, Валенсия и в северната част на страната. В началото на 1870 г. броят на испанците в МРС достига 15000. Двамата испански делегати Гаспар Сентиньон и Рафаел Фарга-Пелисер участват в работата на Базелския конгрес през 1869 г. и влизат в бакунинското мнозинство в най-успешния период на борбата с Маркс в Интернационала. Бакунин ги привлича към сътрудничество в редиците на Интернационалното братство. По негово предложение, връщайки се, те създават Испанския алианс на социалистическата демокрация. Очевидно тази организация не влиза в стария Алианс. Тя създава тайна мрежа на „посветените“ в Испанската федерация на Първия Интернационал (ИФИ). Самата ИФИ е създадена в Барселона на общ конгрес, свикан през юни 1870 г. 90 делегати представляват 150 организации, наброяващи 40000 членове, но тъй като някои от тези 150 организации не са влезли все още официално в ИФИ, то тя реално наброява 20000. В Испания са одобрени решенията на Юрската федерация, така че пред конгреса не е налице изборът: с Бакунин или не? Въпреки това скоро благодарение на дейността на П. Лафарг, изпратен от Маркс да унищожи влиянието на Бакунин, в организацията се случва разкол, но към авторитарната секция се включва незначително малцинство, и като цяло испанското работническо движение остава на позициите на анархизма.

конгрес барселона 1870
Конгресът в Барселона през 1870 г.

Междувременно Амадео Савойски получава испанската корона. През първите месеци на неговото управление ИФИ не само расте числено, но и организира няколко успешни стачки в Барселона. Успехът предизвиква репресии, полицията започва арести на лидерите на федерацията, а нейният Регионален съвет бяга в Лисабон. Тук е основана секция, превръщаща се в ядро на анархисткото движение в Португалия. След подобряването на обстановката през септември 1870 г. членовете на Регионалния съвет се връщат, за да вземат участие във Валенсийския конгрес, предназначен да създаде работническа структура на местните федерации, а в общата организация (ИФИ) – отделения из страната. През януари 1871 г. разтревожено от растящата активност на ИФИ, правителството, под предлог, че работата на федерацията се управлява зад граница, официално я разпуска. ИФИ игнорира забраната и Анселмо Лоренцо се отправя към своето известно пътуване в Андалусия, за да агитира сред селяните и ратаите, които по-късно ще станат значима част от испанския анархизъм.
На Хагския конгрес испанците са сред бакунинското малцинство и след това участват активно в създаването на антиавторитарния Интернационал. На 3 декември 1872 г. конгресът на ИФИ в Кордоба одобрява единодушно решенията от Сен Имие (град в Швейцария, където не признаващите решението на Хагския конгрес привърженици на Бакунин създават антиавторитарния Интернационал). Във федерацията е призната автономията на местните секции, а Регионалният съвет е преобразуван в Бюро за кореспонденция и статистика. Неофициално в организацията е запазена сенчестата мрежа от активисти, фактически контролираща политиката на ИФИ.
В момента на абдикирането на Амадео и провъзгласяването на републиката мнозинството членове на ИФИ, наброяваща 50000 членове, се съсредоточава в южната част на страната, в селата. В новата ситуация важна роля играе федералистката линия на последователите на Прудон. Ставащият президент Пи и Маргал заявява в Кортеса, че Испания предстои да стане федеративна република. Той обещава да доведе страната до децентрализация, превръщане на регионите в автономни кантони с рязко ограничена власт на църквата, разпределение сред селяните на необработваемата земя на помешчиците в Южна Испания. Въпреки това президентството на Пи не е дълго и щастливо, републиката е свалена бързо, частично вследствие на бунта на метежниците-карлисти (привърженици на абсолютната монархия, обединяващи се през 1830-те години около Дон Карлос – брат на Фердинанд VII) на север, а на юг нещата се протакат заради ентусиазма на федералистите, не пожелаващи да дадат своята автономия. Мнозинството градове в Андалусия и Левант: Севиля, Гранада, Валенсия, Кадис, Малага, Картахена, се провъзгласяват за свободни кантони. Така са учредени Комитетите за обществена сигурност, църквите са закрити, а богатите са обложени с данъци. Когато временното правителство решава да изпрати на юг войска, Пи и Маргал подава оставка. Въстанието е лесно потушено, само в Картахена обсадата продължава почти пет месеца, тъй като там се защитават федералисти от целия регион.
В смъртоносната схватка, устроена от техните братовчеди федералистите участват далеч не всички анархисти. ИФИ като организация се въздържа от всякакви акции, приемайки резолюция, отхвърляща всякаква политическа активност, но не забраняваща на членовете си да следват своя личен порив. Всеки е свободен като личност. Много участват във въстанията и дори служат в Комитетите за обществена сигурност. Анархистите се оказват въвлечени в някои събития през 1873 г. Те започват въстания в някои села в Андалусия. В Алкой – малък град във Валенсия – се случва миниреволюция. Това е отдавнашен форпост на ИФИ до голяма степен благодарение на дейността на Албарасин, местен анархист, работещ като учител. Веднага след провъзгласяването на републиката работниците от фабриките за хартия, преобладаващи в Алкой, обявяват стачка с искане за установяване на 8-часов работен ден – т.е. реализиране на част от индустриалната програма на правителството на федералистите. Когато полицията открива огън по демонстрацията на работниците, провеждаща се в центъра на града, в Алкой започват сблъсъци. В края на следващия ден работниците, съгласно легендата, оглавявани от Албарасин, седящ на бял кон, установяват контрол в града, убивайки дузина полицаи. Те застрелват кмета, отговорен, според тях, за началото на стрелбата, подпалват няколко богати жилища и в края на това ескалиране дефилират по улиците на града с главите на своите победени врагове.
Подобни прояви на насилие не са били новост за Испания. Това често се случва по време на народните въстания, а в сравнение с жестокостите, извършвани от карлистите над заловените либерали, случващото се е по-скоро „мекушавост“. Изолираността на алкойския инцидент показва колко далеч от общото за всички политики насилие се намира ИФИ, предприемаща яростни опити да се дистанцира от алкойските събития. Странното е, че въпреки това и „организационното бездействие“ през 1873 г. числеността на анархистите се увеличава. През 1873 г. на Женевския конгрес на антиавторитарния Интернационал испанските делегати заявяват, че представляват 300000 членове; това е по-скоро преувеличено – според по-вероятните данни числеността на ИФИ варира между 50000 и 70000 души.
Стабилното нарастване на редица секции предизвиква враждебността на всички реакционни сили, така че една от първите операции на армията, завземаща Мадрид и разпускаща Кортеса преди възстановяването на монархията на Бурбоните, е ударът по ИФИ. Всички местни секции и отделения на профсъюзите са разпръснати, около 500 активисти са вкарани в затвора, а много бягат в изгнание. Забраната на дейността на работническите организации продължава седем години, но анархистите тайно и доста успешно продължават своята дейност. Още през юни 1874 г. делегати от повече от 400 секции в Испания се събират на нелегален конгрес. Тях ги последват други хора, започват да излизат нелегални вестници, особено в Андалусия, където анархизмът се запазва като масово движение. В периода на нелегалност профсъюзите не могат да действат в градовете, където остават само костите на професионалните революционери, събранията се провеждат под строг контрол и не могат да достигнат до много хора. За южните селски райони това е време, когато селският анархизъм с неговия особен полурелигиозен ентусиазъм се превръща в движение, ставащо в Андалусия голяма сила в продължение на 50 години. Неговият характер е доста добре описан от Джералд Бранън, хващащ края на този период: „Идеята, както я наричаха, се предаваше от село на село от анархистките „апостоли“. В бараките на ратаите на светлината на маслена лампа „апостолите“ говореха за свобода, равенство, справедливост пред възхитените слушатели. В малките градове и селата възникваха малки кръжоци, започващи да провеждат нощни занятия. В тях много се учеха да бъдат грамотни, тук се водеше антирелигиозна пропаганда, хората ги убеждаваха в трезвия начин на живот и вегетарианството. Дори тютюнът и кафето се отричаха често от тези стари „апостоли“. Някои от тях твърдяха, че в настъпващото царство на свободата хората ще живеят изключително благодарение на храната, произведена от собствените им ръце и не знаеща огъня. Но най-характерната черта на андалуския анархизъм беше вярата в неизбежното настъпване на златния век. Стачката се разглежда като стъпало към новата ера, ерата на изобилие, когато всички, дори бившите служители на Гражданската гвардия и помешчиците, ще бъдат свободни“. Как ще се случи това, никой не може да каже. Това е един вид преувеличаване на елементите на анархизма.
През 1873 г. младият бъчвар Хуан Олива Монкаси извършва опит за убийството на крал Алфонсо ХII, откривайки нова ера на насилие в историята на испанския анархизъм. С този акт следват масови арести на анархистки и профсъюзни активисти. В отговор в Каталуния започват стачки, а в Андалусия – палежи на имоти, продължаващи около две години, което води до нови репресии от страна на властта. Образувалият се порочен кръг е нарушен едва през 1881 г., когато с решение на либералите от министерствата легализират работническите организации. ИФИ излиза от нелегалност и веднага се саморазпуска, за да се възсъздаде след няколко месеца с ново име – ФТИР – Федерация на трудещите се в испанския регион. Тя бързо възстановява своята численост до нивото си през 1874 г. Въпреки това на Федерацията от самото начало влияят разногласията на регионите. Каталунците искат да се концентрира профсъюзната работа, а селяните от Андалусия и работниците лозари от град Херес де ла Фронтера искат използването на насилие. Тези разногласия се проявяват на Севилския конгрес на ФТИР през 1882 г., където образуващата се група, наричаща се „Онеправданите“, се отделя. Нейната програма е отхвърлена от останалите анархисти, което води след себе си до заплахите на „Онеправданите“ да убият Фарга Пелисер и другите лидери на ФТИР, които носят декларативен характер и не са изпълнени.
Трудно е да се каже колко далеч стигат „Онеправданите“ в практическата реализация на своите теории, но безспорно е едно – тяхната безразборност и апология на терора служи в полза на Гражданската гвардия в така нареченото дело „Черна ръка“ през 1883 г. То служи като претекст за унищожаването на анархисткото движение в Андалусия, където е убит от възставащите селяни собственик на селска механа, заподозрян в сътрудничество с полицията. Разследващият убийството офицер от Гражданската гвардия заявява, че то е дело на силното тайно общество „Черна ръка“, подготвящо масови убийства на помешчици и управляващи имоти. Полицията пристъпва незабавно към арестуването на всички активни анархисти. За да се получат показания се използват доносите на тайните осведомители и провокатори, както и мъчения на заключените. В крайна сметка мнозинството арестувани са освободени, а около сто са изправени пред съд, на който 19 души получават смъртна присъда. Екзекутирани са седем. Те са удушени с гарота на главния площад в Херес де ла Фронтера. Какво наистина седи зад случая с „Черната ръка“ и до ден днешен не е ясно, въпреки че повечето безпристрастни изследователи на тази история се съмняват във възможността да съществува голяма и разклонена организация от подобен тип. Може би в района на Херес да действа малка група терористи и някой от „Онеправданите“ да е бил свързан с нея. Но по показанията на информаторите в убийствата участват само трима и е малко вероятно да се каже, че всички екзекутирани и изпратени в затвора са свързани с престъплението.
По един или друг начин обаче полицията използва доста успешно „Черната ръка“, за да изкорени анархизма в Андалусия. От 30000 андалуси, които са част от ФТИР през 1882 г., само 3000 остават в редиците й след приключването на случая „Черната ръка“.
В същото време в Каталуния ФТИР се разпада по друга причина. Докато анархистите в Италия, Франция и Швейцария преминават от бакунинския колективизъм към анархокомунизма, през 1870-те години испанците не приемат участие в разгарящия се доктринен конфликт. Едва в средата на 1980-те години са преведени на испански език първите трудове на Кропоткин. Борбата тук се разгръща между двата варианта за разпределение на продуктите на труда. Анархокомунистите, появяващи се в Барселона, споделят разпространеното в Италия и Франция мнение, че трябва да се създадат малки изключително анархистки по своя състав групи от специалисти за пропаганда на думи и дела. Колективистите остават на старите позиции, според които трябва да съществуват големи работнически организации с влиятелни групи анархисти вътре, организации, не поставящи твърди идеологически претенции към своите членове.
През 1888 г. и двете фракции в Каталуния осъзнават необходимостта от разделяне на отделни организации. Профсъюзите създават Пакт за солидарност и съпротива, а „чистите“ анархисти се обединяват в Анархистката организация на испанския регион. Някои от нейните членове работят в редиците на Пакта, т.е. понякога не се наблюдава различието. Тази двойна система на либертарните профсъюзи и чисто анархистките организации се поддържа в Испания до края на 1930-те години. Въпреки всички различия двете течения си сътрудничат постоянно и може би единично не биха съществували толкова дълго.
Както за Франция, така и за Испания в началото на 1890-те години е характерна внезапната вълна на терор и въстания. Така характерната за анархистите в Андалусия поредна вълна на протести обхваща селските райони в началото на 1892 г. 4000 селяни, въоръжени с коси, нахлуват в Херес де ла Фронтера с виковете „да живее анархията“, убивайки няколко магазинери, които са им особено омразни. След продължаващите цяла нощ боеве с Гражданската твардия, въстанието е потушено от пристигащата в града кавалерийска част. Четирима лидери на въстанието са екзекутирани, а други участници са изпратени в затвора за дълго време. Едновременно с въстанието работниците в Барселона обявяват всеобща стачка с искането за установяване на 8-часов работен ден. През 1891 г. в страната започва епидемия от взривове, която нараства, без да причинява на първо време сериозни вреди на хората и собствеността. Някои от бомбите несъмнено се хвърлят и създават от анархисти, сред които особено активна е малка група италианци. Другите експлозии обаче се извършват от агенти, наети от полицията или Асоциацията на работодателите. В този период по улиците започва партизанска война между наетите агенти на правителството и работодателите от една страна и анархистките бойци от друга. През 1893 г. насилието приема по-опасни форми. Младият анархист Палас хвърля бомба по Мартинес Кампос, новият генерал-губернатор на Барселона. Той пропуска целта си, което не пречи на военния трибунал да го осъди на смърт. В отмъщение за приятеля си Сантяго Салвадор взривява бомба в театър „Лицеу“, убивайки 20 души. Скоро правителството създава антианархисткото подразделение „Специални бригади“ и арестува много лидери на анархистите. Някои от тях са екзекутирани заедно със Салвадор.
Тези действия на властите предизвикват ескалацията на насилие в Барселона. Броят на взривовете и престрелките нараства, полицията отговаря с по-нататъшни арести и свободно използване на мъчения при получаването на показания. През юни 1896 г. някой хвърля от прозорец бомба по движещото се по улиците на Барселона шествие на Корпуса на Христос; извършителят не е заловен. Внимание тук може да привлече фактът, че бомбата не е хвърлена в началото на шествието, където се намират всички представители на властта, омразни на анархистите, а на опашката на колоната, което води до смъртта на работници, мъже и жени. Републиканците, както и анархистите, обвиняват клерикалите в това престъпление, но генерал Вейгер, новият генерал-губернатор на Барселона, по-късно прославящ се със своята жестокост в Куба, се възползва от взрива като претекст за репресии и арестува всички видни опозиционери в града: анархисти, републиканци, каталунски сепаратисти. Общо са арестувани 400 човека. Те са вкарани в затвора в покрайнините на Барселона и главорезите от „Специалните бригади“ ги подлагат на такива мъчения, че някои от заключените умират преди съдебния процес. Предявяват се обвинения на 87 души, но информацията за мъченията достига отвъд Пиренеите, предизвиквайки буря от международни протести. Така пред съд са изправени само 26 души. Петима са екзекутирани, останалите са осъдени на дълги години затвор, въпреки че участието на някои от тях в извършването на юнския взрив през 1896 г. или съпричастността към него не са доказани убедително.
През 1890-те години испанският анархизъм е сходен с френския не само благодарение на терора. Тях ги сближава общото увлечение на интелигенцията от анархизма. През 1896 г. е създадено едно от най-важните анархистки списания „Ревиста Бланка“. На неговите страници сътрудничат преподаватели от университетите, инженери, литератори и дори пенсионирани офицери. Испанският анархизъм не привлича симпатии на голям брой известни художници и писатели, въпреки че биха могли да се включат в него, макар и временно, привържениците не само на младия Пикасо, но и на великия романист П. Бароха. Друго проявление на тази интелектуална вълна е растящото движение за създаването на нови либертарни училища. Сред неговите привърженици е Франсиско Ферер, въпреки че неговото Модерно училище е само един от многото културни експерименти. Големият им брой в Каталуния и Андалусия е насочен към ликвидирането на неграмотността сред работниците и селяните.
В началото на века се появява ново колективистко направление в испанския анархизъм, което е много свързано с френския революционен синдикализъм. Концепцията за всеобща стачка, обновена от французите, се превръща в негова основна стратегия. Опитът да се възроди испанската секция на Първия Интернационал – Федерация на трудещите се в испанския регион, предприета през 1900 г., приключва с неуспех. През 1902 г. опитът се повтаря в Барселона (където металурзите започват общоградска стачка), но и този път е неуспешен. Скоро анархисткото движение избухва с нова сила в селата, особено в регионите на Кадис и Севиля. Стачките се случват под лозунгите за разделянето на латифундиите. Селяните, намиращи се на границата на физическото изтощение, нямат силата да водят продължителна борба. (Тук основна роля играе и ограничеността на комуналната идея – култът към малката родина. Интересите на жителите на селските комуни се ограничават до пределите на техния малък мир.) Вместо с координирано движение, Гражданската гвардия се среща с изолирани спорадични изблици на народен гняв и ги потиска без особени затруднения. Междувременно успехът на Всеобщата конфедерация на труда (ВКТ) (в състава й влизат анархисти, доминиращи по това време, а също и бланкисти, синдикалисти, социалисти и безпартийни работници) остава впечатляващ пример за работниците в Барселона. През 1907 г. либертарните профсъюзи в Каталуния се обединяват в синдикалната организация Работническа солидарност. Структурата й скоро се разпространява в цялата провинция, а в началото на 1908 г. се провежда първият конгрес. Новото движение взима участие в драматичните юлски събития през 1909 г. В този момент испанската армия в Мароко понася тежки загуби в една от безбройните войни с мароканските бунтовници. Правителството решава да призове в Каталуния резервистите. Трудно е да не се види сянката на провокацията в тази стъпка. Призивът трябва да се случи само в тази провинция, която е известна с бунтарските настроения на своите жители. Анархистите, синдикалистите и социалистите започват съвместна акция, а Работническа солидарност призовава за обща стачка. В периода на „трагичната седмица“, която следва след това, Барселона е обхваната от тежки улични боеве. Само пет дни по-късно войските и полицията успяват да установят контрол над града. По улиците са убити 200 работници. Изблиците на насилие, обикновено съпровождащи антиклерикални изявления, доста типични за народните въстания в Испания, водят до подпалването на повече от 50 църкви и манастири, както и убийства на монаси. На тези събития консервативното правителство реагира обичайно – масови арести, мъчения в затворите, екзекутирания. Сред убитите е и Франсиско Ферер, намиращ се в Лондон по време на „трагичната седмица“. Въпреки това той е обвинен в подстрекателство към въстание и е застрелян по заповед на военния трибунал. Тези събития предизвикват вълна от протести в чужбина. Ферер се превръща в мъченик за целия свят, а недоволството на общественото мнение в Испания от методите на премиера-консерватор предизвикват оставката му и водят на власт правителството на либералите.
„Трагичната седмица“ и всички последващи след нея събития показват на испанските либертарни хора необходимостта от създаването на силна и войнствена организация. През октомври 1910 г. представители на профсъюзите от всички провинции в Испания се събират в Севиля. В страната остават само социалистическите профсъюзи, обединяващи се в Всеобщ съюз на трудещите се (ВСТ). На конгреса е решено да се създаде организация – толкова известната впоследствие Национална конфедерация на труда (CNT). НКТ се изгражда на базата на местните Обединени синдикати, в които влизат всички работници от едно предприятие или дори от целия град. Обединените синдикати се обединяват в Регионалните федерации, съставляващи НКТ. Стремежът да се избегне бюрократизацията на апарата води до това, че неговите сътрудници стават освободени работници само на ниво национална конфедерация. На всички останали нива се делегират работници без специална заплата… (Във всеки случай всички делегати могат да действат само въз основа на императивния мандат, данните на базисните групи, техния избор, и могат във всеки момент да бъдат отзовани от заетите постове с решение на тези групи – бел. ред.) Това е възможно, тъй като НКТ не се опитва да изпълни застрахователните функции на обикновения профсъюз. Фондове за взаимопомощ и застрахователни фондове не се създават никога, а солидарността на работниците се разглежда като средство, което е достатъчно за тяхната защита, особено след появата на светлото бъдеще, което като че ли идва скоро. От момента на създаването анархистите считат НКТ за революционен инструмент, оръжие, но по своята природа една масова организация не може да избегне възникването на реформистки тенденции в нея. С тях се сблъсква и НКТ (а във Франция реформизмът доста силно променя първоначалния анархосиндикалистки облик на френската Всеобща конфедерация на труда). Самият факт за създаването на НКТ незабавно предизвиква вълна от ентусиазъм и оживление на анархизма в селата в Андалусия. Всеобщата стачка в Барселона прераства във въоръжено въстание. Стачка започва в Севиля и Билбао, където в борбата се обединяват работниците социалисти от ВСТ и анархосиндикалисти. В Кулера до Валенсия стачкуващите провъзгласяват своя град за независима комуна от останалата Испания. Подобни случаи се повтарят в южната част на страната в хода на селските въстания. Либералният премиер Каналехас отговаря на демонстрацията на възраждане на анархизма със забрана на НКТ през 1912 г., а когато профсъюзите на железничарите провеждат стачка, той обявява военна мобилизация заради железопътните работници, принуждавайки ги да се върнат на работа. Но НКТ процъфтява и в нелегалност, а Каналехас постига участта на Кановас – той е убит от анархист в една от мадридските книжарници.

нкт създаване 1910
Конгресът през 1910 г., на който е създадена Националната конфедерация на труда

През 1914 г. НКТ излиза от нелегалност, засилвайки се значително благодарение на разпространената идея на анархизма в Левант. През 1917 г. лидерите на ВСТ обявяват всеобща национална стачка с искане за демократична социалистическа република. НКТ се присъединява към нея, но след нейния неуспех увеличава популярността си, дискредитирайки социалистическите лидери. Успехът на Руската революция също засилва образа на НКТ като открита революционна организация. През 1918 г. активистите на движението се събират в Мадрид на национален конгрес на анархистите. За разлика от италианските и френските анархисти, те са почти единодушни в това, че въпреки че НКТ не трябва да се смята за чисто анархистка организация, те трябва да я водят напред, работейки вътре, за да може дори аполитичните й членове да бъдат пропити от духа на свободата. През 1919 г. НКТ, свикваща своя конгрес в Мадрид, наброява 700000 членове основно в Каталуния, Андалусия, Левант и Галисия. Въпреки това трябва да се подходи внимателно към цифрите на испанските анархисти, тъй като е добре известна слабостта на отчитане на членовете на НКТ. И все пак трябва да отбележим, че дори такъв обективен автор като Дж. Бренън отбелязва, че в някои периоди анархосиндикалисткото движение наброява от 1 до 1,5 милиона участници, въпреки че броят на твърдите последавотели на конфедерацията не надминава 200000 души.
Като най-влиятелна революционна организация в Испания, НКТ се оказва в сферата на грижливото „внимание“ от страна на новосъздадената Коминтерна. Много от членовете на конфедерацията попадат под първоначалното обаяние на успешната Руска революция. Група делегати, оглавявана от Андреу Нин (по-късно лидер на ПОУМ – Работническа партия за марксистко обединение), обещава в Москва подкрепа на Коминтерна от НКТ. Но през 1921 г., друг лидер на анархосиндикалистите – Анхел Пестаня, донася от Русия новини за преследванията на анархистите и жестокото потискане на Кронщадското въстание. В резултат на Сарагоския конгрес през 1922 г. е взето решение за излизането на НКТ от Коминтерна. Предпочитание е дадено към нова синдикалистка организация – Международна работническа асоциация, основана в Берлин. В Испания няма нищо, което да напомня на масовото влизане на френските анархосиндикалисти в редица компартии, случващо се в началото на 1920-те години.
През 1927 г. във Валенсия е основана нова революционна организация на анархистите – Федерация на анархистите в Иберия (исп. FAI). Нейната цел е да не допусне бюрократизация на НКТ и да действа активно срещу установения в Испания диктаторски режим на Мигел Примо де Ривера.
През април 1931 г. в Испания се установява Втората република. Страната е обхваната почти от празнично настроение, всеки свързва с новата власт някакви надежди. На дневен ред стоят редица мерки за борба с икономическата криза, ликвидирането на латифундиите, ограничаване на властта на армията и църквата. Но правителството – коалиция от разнородни сили – се оказва неспособно за бързи и радикални действия. То губи време и разочарованието нараства.
Министър на труда става известният деятел на Социалистическата партия Франсиско Ларго Кабалеро. Анархистите са особено недоволни от него: през цялата си власт новият министър се опитва да ограничи влоянието на синдиката НКТ в полза на „своя“ социалистически синдикат ВСТ. Освен това той създава „смесени съдилища“ от представители на синдикатите и предприемачи, стачката се признава за нелегална, ако спорът не е преминал предварително през съда. Всичко това според анархистите е покушение срещу главното оръжие на синдикатите – „прякото действие“ (стачка).
През юли НКТ организира стачка на работниците от националната телефонна компания „Телефоника“, обхващаща най-големите градове. „Телефоника“ е американска собственост, по времето на диктатурата на Примо де Ривера тя сключва договор за 20 години монопол в Испания, при което още през 1930 г. един от видните социалистически лидери нарича този договор „грабеж“ и обещава, че ако републиката победи, той ще бъде анулиран. Но сега основната грижа на правителството е да покаже, че в страната цари ред и да възпрепятства теча на чужди капитали. Така стачката е потисната по най-жесток начин (40 убити в Севиля).
Много скоро различните анархистки групи започват „период на въстание“.
Правителството реагира остро. Известна става фразата, която Мануел Асаня (председател на правителството) казва на един военен служител в началото на миньорска стачка: „Давам ви не повече от 15 минути от пристигането на войската до потискането на тези“.
Един от най-паметните трагични епизоди се случва в Херес де ла Фронтера: там голямо селско семейство „потомствени“ анархисти с другари под ръководството на 70-годишния глава на семейството решава, че е дошъл часът да провъзгласи в това отделно населено място „анархисткия комунизъм“. Бунтовниците са пребити, а 14 арестувани са застреляни от Гражданската гвардия, като по време на съдебния процес става ясно, че техният командир получава тази заповед „отгоре“.
Всеки действа в съответствие със собствената си логика: правителството се опитва да въведе ред в страната, анархистите не са загрижени за това, като падането на държавата, та дори и републиката, не се разглежда като голяма загуба.
Въпреки това в анархистките редици също няма единодушие. През август 1931 г. излиза известният „Манифест на тридесетте“. „Най-тежкият“ от тридесетте подписа принадлежи на Анхел Пестаня, в този момент генерален секретар на НКТ. Манифестът заявява, че постоянната игра на бунт и революция в реалността само задържа истинската революция. По-късно, през 1934 г., Анхел Пестаня създава Синдикалистката партия („чистите“ анархисти бягат от партията като дявол от тамян): той окончателно стига до извода, че политиката се прави с политически средства.
Противоположно крило на анархизма е Федерацията на анархистите в Иберия, призоваваща към революция.
Досега единственото нещо, което постигат радикалните анархисти, е провалът на изборите през 1933 г. на коалицията леви и идването на власт в Испания на десния блок. По време на предизборната кампания през 1933 г. НКТ призовава своите привърженици да игнорират изборите – това е една от причините за победата на десните. Настъпва „черният двугодишен период“, когато на власт е правителството на Хил Роблес.
По време на „черния двугодишен период“ другите политически сили – левите социалисти и комунистите – започват да прихващат от анархистите инициативата за социална борба. През октомври 1934 г. се случва известното въстание в Астурия, по време на което всички тези три леви сили влизат в много проблемно сътрудничество по между си. Астурийското въстание в много отношения е репетиция за бъдещата гражданска война. Има момент, например, когато работниците-анархисти от Хихон и Авилес отиват в Овиедо – столицата на региона, завзета от работниците-социалисти, – за да молят за оръжие. Социалистите не им се доверяват и не им дават оръжие. В резултат на това нищо не пречи на правителствените войски да влязат в Хихон и да започне истинско клане.
По време на изборите през февруари 1936 г. анархистите правят отстъпки – те не заявяват да се гласува за коалицията на левите сили от „Народния фронт“, но казват всеки да действа по съвест.
На власт идва правителството на Народния фронт, президент става Мануел Асаня. Месеците от този момент до началото на гражданската война през юли са живот на вулкан, с непрестанни стачки, терористични актове, въоръжени сблъсъци между бойците от различните политически цветове.
На 18 юли се случва военен метеж. Започва гражданската война и едновременно с това социална революция.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.