Три интервюта с анархисти, участващи в събитията в Барселона през юли 1936 г.

Интервю с Диего Абад де Сантилян

диего абад де сантилян
Диего Абад де Сантилян

Какво си спомняш за 19 юли?

Първо трябва да кажа, че ние знаехме за предстоящия бунт на военните. Диац Сандино беше шеф на летището край Барселона. Няколко дни преди 19 юли той обискира един офицер, който тръгваше за Майорка, и намери в него доказателството за конспирацията. Попита ни какво да прави и ние го посъветвахме да предупреди републиканското правителство, за да вземе необходимите мерки. Диац Сандино замина за Мадрид, където го заплашили с арест и му казали, че е манипулиран от лудите анархисти, че армията не може да въстане срещу републиката и прочее глупости. След завръщането си в Барселона разбра, че е предаден и поиска от нас защита, която му осигурихме веднага. Наши хора, които той въоръжи, поеха охраната на летището. Това можеше да обясни факта, че през следобеда на 19 юли самолети прелетяха над казармата Атаразанас, но изсипаните бомби паднаха на 600 метра от целта. Прекарахме дни и нощи преди уречения ден в подготовка на нашия отговор срещу фашистките бунтовници. На 17 юли президентът на Каталония Компанис, който навярно е размишлявал за събитията от октомври 1934 г., поиска среща с делегация на НКТ и ФАИ. Отидохме, за да видим какво ще ни предложи. Трябва добре да се разбере, че бяхме изцяло лишени от средства. Този, който имаше пистолет, беше цар. С Компанис размяната на мнения беше повече от ясна. Дискусията се водеше най-вече от Гарсия Оливер. Нямам спомен аз и Дурути да сме казали нещо важно.
– Имаме нужда от оръжие – започна Гарсия Оливер.
– Властта няма друго, освен това, с което са въоръжени силите на реда. Не можем да ги разоръжим – отговори Компанис.
– Ние сме единствените, които могат да победят, но нямаме оръжие. Нашите оръжейни бяха разрушени от вашите сили.
Очевидно Компанис беше впечатлен. Дурути, чиято репутация беше широко известна, беше прекарал лоши дни и нямаше особено приветлив вид. Когато Компанис разбра, че и представител на ФАИ ще присъства на срещата, той сигурно е очаквал да види някакво още по-страшно чудовище от Дурути. Моето присъствие го успокои. В края на срещата се обърна към мен: „Слушай, ден и нощ ще бъда до телефона. В случай на нужда, не се колебай да ми телефонираш“. Накратко, получихме доверието му, но нищо повече.
Имаше и други опити да намерим оръжие. В Цивилната гвардия (Жандармерията) генерал Арангурен ни прие – мен, Аскасо и Дурути, – но не получихме нищо. А те имаха всичко, което ни липсваше. Когато излизах от щаба им, един офицер от авиацията се насочи към мен: „Знам, че вчера тук беше доставено леко стрелково оръжие, да идем да го потърсим!“ Нямаше никой. Претърсихме етажите, разбихме няколко брави и наистина намерихме оръжейна с 200 пистолета. Ако Аскасо и Дурути бяха останали, можехме да вземем всичките, но сам взех колкото можах: 30-40 пистолета и няколко кутии боеприпаси. Добре, че ме познаваха, иначе щяха да ме лишат от моето съкровище. Вече се беше зазорило на 19 юли. Битката се завърза след това.

Какви впечатления си съхранил?

Мога да гарантирам, че никой боец на НКТ не остана у дома си. Всички бяха на улицата, на поста си. Дори безсилни, защото не бяха въоръжени, всички бяха тук в очакване. Един народ се надигна и го стори, защото ние бяхме тук, легендарният Дурути беше тук, в първата редица. Имахме влияние и народът ни подкрепи. Това беше нашата битка, но в един момент народът пое инициативата, без какъвто и център да му диктува някаква линия на поведение. Един пример: видях артилерийска колона фашисти да пристига и да изненадва 10-12 наши бойци. Те бяха в капан и не можеха да отстъпят. Скриха се зад една порта и щом колоната отмина, изненадващо завзеха последния топ, обърнаха дулото му и започнаха да обстрелват колоната. Тежките оръжия се превземаха с такива атаки. Без заповеди, без съвети и предварителни планове. Народът пое сам инициативата и това беше нещо изключително. В Мадрид и другаде ставаше същото. Военната отбрана на Мадрид беше невъзможна. Мадрид трябваше да падне, но един цял народ отхвърли фатализма, съпротивляваше се напук на всякакви тактически и стратегически закони. Това се случи в Испания, защото в недрата на народа анархистическото движение го импулсираше.

Как се организира Централният комитет на антифашистките милиции на Каталония?

В Барселона, след двудневни битки и много безсъние, трябваше да се организира хаосът. Градът беше надолу с главата, без транспорт и всичко беше затворено. Първата ни задача беше да пуснем в ход фабриките и транспорта. Капиталистите и другите началници в повечето случаи бяха избягали. Работниците създадоха фабрични комитети и организираха производството. В транспорта също. Тук нямаше никакви заповеди. Спонтанно, работниците, както и селяните вземаха решенията, които бяха наложителни.
Идеята за организиране на Централния комитет на милициите се роди по същия начин на улицата от въоръжения народ. НКТ беше сама в състояние да ги накара да функционират, но тя действаше внимателно, като даде същото числено присъствие в Централния комитет на социалистическия синдикат ОСР. Когато ги информирахме за това си решение, те не дойдоха и казваха: „Защо? Вие имате смазващо мнозинство“. На което Гарсия Оливер отвърна: „Тук да, но другаде ние ще бъдем в малцинство, а вие ще сте мнозинството. Надяваме се да постъпите по същия начин“. Прилагахме максимално работническата демокрация, това беше неоспорим факт.

Интервю с Хуан Гарсия Оливер

хуан гарсия оливер
Хуан Гарсия Оливер

Как преживя военния пуч от юли 1936?

Може да звучи нахално, но го преживях както очаквах. Членовете на Конфедералния комитет за отбрана на НКТ за Каталония се противопоставиха на военния бунт, точно както бяха предвидили. Знаехме как ще действат бунтовниците. Те нямаха силно въображение що се отнася до техниката на държавния преврат и освен това ни познаваха твърде зле. Мислеха си, че ще минат като на парад, без сериозна съпротива от наша страна, както обикновено. Тяхното невежество беше нашата сила. Новото беше, че съществуваше една добре организирана сила – нашите кадри за отбрана, решени да се бият.

Как по-конкретно?

Наскоро бяха открити много казарми от властта. Те образуваха един вид ветрило и доминираха над работническите квартали в покрайнините. Един от проблемите, стоящи пред нас, беше да оставим ли военните да излязат от казармите? Другият проблем беше трябва ли да призовем към генерална стачка? Според мен не трябваше: първо, защото нейната степен на ефикасност е във всички случаи спорна и освен това би изострила слуха на военните. Идеалното от моя гледна точка беше работниците да излязат на улицата без призиви за стачка. Дадохме две нареждания: от една страна да оставим войската да излезе от казармите, за да не ги превърне в крепости, и от друга – щом излязат, да се надуят сирените на текстилните фабрики и на корабите в пристанището като психологическо оръжие. Риск печели, риск губи. Залагахме на това, че ако не се съмняват в победата си, военните няма да се въоръжават до зъби. Рискувахме и спечелихме. Атакувани в тила, военните бяха изненадани и бързо разколебани. Без муниции, малко по малко започнаха да се предават. Единственото събитие, което не предвидихме, беше поведението на генерал Годет – командващият въстанието в Барселона. Виждайки, че ситуацията е безнадеждна, той поиска да преговаря с президента Компанис, за да се предаде на властите и да подпише прекратяване на огъня. Проблемът беше в това, че единствената легитимна власт тогава беше Конфедералният комитет за отбрана на НКТ за Каталония. Така ние решихме да продължим битката до пълното поражение на бунтовниците. Решението беше взето от комитета на площада пред театъра под един камион. Така мина всичко, без големи изненади.

Не оставяш никакво място за „спонтанния подем на масите“?

Те ни последваха. „Революционната гимнастика“ предполага, че кадрите на отбраната ще бъдат първи в битката, поемайки всички рискове. В това се различавахме от псевдореволюционерите, които практикуваха метода „Да се въоръжим и тръгвайте!“ Когато видя ръководителите на НКТ да поемат към центъра на града, работническата класа разбра, че този път часът на революцията наистина е ударил. В Сарагоса, обратно, действаха „по старому“: стачният комитет призова за революция и се скри в една изба. Естествено, призивът им не беше последван.

На 20 юли 1936 г. се състоя известната среща с Компанис. Как мина тя?

Щом нашата контраатака срещу пучистите приключи успешно, Компанис се обърна към Регионалния комитет на НКТ, който назначи делегация. Отидохме да чуем предложенията на Компанис, след което се оттеглихме, за да ги разискваме.

Каква беше твоята гледна точка върху ситуацията в този момент?

Повече от всякога аз исках да извършим цялостната, радикална и тотална Социална революция без половинчати мерки. За мен беше повече от ясно, че Компанис иска да ни превърне в пазачи на „сигурността“. За него нашият Комитет на въоръжените работнически милиции беше нещо като полицейски комисариат. А ние се борихме за революцията и трябваше да я завършим, като продължим да настъпваме напред.

На един прочут пленум на местните Федерации на анархистическото движение на Каталония, мисля през август, според Цезар Лоренцо в книгата му „Власт и Социална революция“, ти си казал: „Или ще сътрудничим, или ще наложим нашата диктатура“?

Установявам, че прескачаш една твърде важна глава от нашата история. Това не ме учудва, защото тази глава често я пропускат, включително Лоренцо, Пейрац и други. Преди събранието, за което говориш, имаше друг пленум на регионалните федерации на CNT, FAI и FIJL (Иберийската федерация на безвластническата младеж), който се състоя на 23 юли и беше от решаващо значение. На другия ден след нашата победа, ние анализирахме ситуацията в Каталония. Аз предложих да въведем незабавно и безкомпромисно свободния комунизъм (така испанците наричат анархокомунизма), за която цел трябваше да премахнем всякаква власт и да разчистим терена от политиците за инициативата и революционното творчество на масите. Моето предложение беше отхвърлено от пленума. С изключение на един-единствен делегат, анархистическото движение (CNT, FAI и FIJL) отказа на 23 юли да вземе нещата в свои ръце и да установи анархокомунизма. След като взе това решение то отстъпи терена на другите сили.

Как си обясняваш този избор и факта, че ти се оказа напълно изолиран?

НКТ стана жертва на проявление на самопарализа. Дотогава Конфедерацията беше във възход, тя преодоля всички препятствия, включително най-трагичните. Когато обаче се намираше в зенита си и революцията беше на една ръка разстояние, тя удари спирачките и с това скочи от влака на историята (по същия начин би се почувствал ефектът, ако Земята спре за част от секундата своето въртене около Слънцето). И днес още плащаме последиците от това натискане на спирачките от пленума на 23 юли. Отказвайки да продължим напред, под претекст, че часът на анархокомунизма не бил ударил, пленумът спря възхода на нашето движение. То беше парализирано.

Но по-конкретно какво се случи? Кой спря движението?

Главният майстор на това, под претекст, че английската флота заплашвала Барселона, беше Сантилян. Спомням си, че му отговорих: „Ние нямаме правото да спираме, когато 400 другари загинаха в Барселона, за да живее революцията“. Аз се бих, за да защитавам тази последователна позиция. Правих го в памет на миналите боеве, за честта на бойците, които срещах от 17-годишната си възраст, които отказваха компромиса, и с мисълта за другарите, които загинаха през последните дни. Но аз бях победен и се подчиних на решението на пленума. От този момент нататък, историята на НКТ е история на едно сгромолясване. Пленумите, които последваха 23-то юлския, щяха да отбележат само етапите на това падение. В своите спомени аз давам многобройни примери за неща, за които Пейрац никога не говори. Така, когато по повод на едно общо оплакване против парализирането на действията по фронта на Арагон, се стигна до искане за отстраняване на Дурути и замяната му с Ховер – моята намеса позволи на Дурути да остане на поста си. Оттогава престанах да бъда непримирим революционер и се превърнах в помирител.

Ти си мислил, че след пленума на 23 юли не остава нищо друго?

Известно време се надявах, че чрез Комитета на милициите ще мога да създам революционен полюс, който би могъл да ни послужи, за да потеглим отново напред. Идеята ми беше, че като запазим максимално влияние в милициите, ще бъдем готови за деня, в който организацията ще си даде сметка, че е сбъркала пътя. Този ден не дойде. Влязохме в логиката на компромисите. Въпреки това, аз винаги очаквах, че организацията ще възобнови дебата от 23 юли и ще приеме една революционна линия.

Да вземе властта?

Не! Алтернативата беше следната: или ще сътрудничим на едно правителство, без да можем да го контролираме, или ще го свалим и ще проведем Социалната революция във всички области. Разликата е колосална. Отказвайки да участва в управлението, щеше да е по-добре, ако НКТ се заемеше изцяло с революцията, увличайки масите от колебаещи се или предпочитащи невъзможния неутралитет. Ако беше нужно, тя можеше да назначи едно правителство на левицата изцяло под свой контрол. По такъв начин функционираше Комитетът на милициите. Ние го ръководехме. Това нямаше нищо общо със случилото се в последствие, когато влязохме в правителството на Ларго Кабалеро в слаба позиция спрямо блока на всички останали: социалисти, сталинисти, републиканци, национал-автономисти и всякаква подобна сган.

Когато говориш за контрол над правителството, мислиш ли че НКТ имаше средствата и възможностите да го осъществи? Нейната сила беше твърде различна в различните региони. В Каталония може би беше възможно да се защитава твоята максималистка линия, но другаде – не.

Аз винаги съм вярвал в ролята на действените малцинства. Те са тези, които трасират пътя. Ако следваме твоите разсъждения, за каталонската НКТ не е имало друг път, освен да стане реформистка. Тръгвайки от хипотезата, че другите региони нямат капацитета на Каталония, Конфедерацията не трябваше да предприема нищо, освен да се задоволи и да търпи. Да търпи, но докога? Колко години? Аз не казвам, че разсъжденията ти са лишени от основания, но доведени до логическия им край, те узаконяват реформизма. Аз бях привърженик на това да вървим напред, да опитаме, увличайки масите с примера на Каталония, да продължим Испанската революция.

От гледна точка на доктрината обаче такъв контрол над властта също е ерес и не издържа, нали?

На НКТ се падаше да демонстрира, че е възможно да извърши революцията, без да налага своята диктатура. Нейната сила почиваше върху колективния ѝ капацитет. Защо трябва да предричаме неуспеха на своята революция? Да се мисли така, означава, че нямаме доверие в собствените си идеи. Анархистите вярват в човека. Това е съществена разлика с марксистите. В Испания синдикализмът прокламира анархистическата идея от самото начало. Беше дошъл часът, в който ние можехме да покажем на какво сме способни. Днес можем да анализираме грешките си или да ревизираме някои от постулатите си, но повече никога няма да се питаме трябваше ли да извършим революцията, или не.

Защо, когато установи, че твоята позиция е в малцинство, ти не се противопостави открито на мнозинството?

Противопоставих се. Още вечерта на пленума събрах членовете на групата „Nosotros“, разширена с Маркос Алкон, Мануел Ривас, Хоакин Аскасо и още двама-трима другари. Обясних им, че предвид разнородния характер на НКТ, позицията ѝ не ме учудва особено и добавих, че както и в други моменти от историята ѝ, единствено една смела акция на групите, без „водачески“ претенции, би могла да промени курса на събитията. В заключение им направих следното предложение: преди колоните да потеглят за фронта в Арагон, трябваше да ликвидираме властта на „Народния фронт“ в Барселона и в цяла Каталония и да вземем нещата в свои ръце. Дурути се противопостави, макар да признаваше, че моите аргументи са валидни. Той декларира, че е привърженик на изчакването да превземем Сарагоса преди да действаме. Възразих му: „Какво ни доказва, че в условията, в които ще се развият боевете, ти ще превземеш Сарагоса?“ Моята теза беше, че нашата бърза победа зависи от капацитета ни да очертаем едновременно следните три кръга: един с център Барселона, втори – с Галисия и трети – със Севиля. Ако един от тях липсваше, войната щеше да бъде продължителна.
Повтарям: ако ние спечелихме в Барселона, то е, защото бяхме успели да създадем военна сила, отговаряща на нуждите на въстанието. Като се кажеше утре в толкова часа на това место, тя беше там. Кадрите на отбраната бяха млади, обучени хора, готови за борба, въоръжени и сигурни. В Барселона това работеше и точно то липсваше в другите региони, особено в селските зони, което, според мен, е една от главните причини за неуспеха на революцията.

Интервю с Хосе Пейрац

хосе пейрац
Хосе Пейрац

В момента на военния пуч от юли 1936 г. вие бяхте в Барселона?

Да, но аз не участвах в сраженията в центъра на Барселона, понеже бях в предградието Хоспиталет. Нашият квартал внимаваше какво става в намиращото се в съседство историческо селище Санс. Бяхме близо до една важна казарма – на пехотата от Бруш – и мислехме, че войските ще атакуват Барселона от запад, където бяхме ние. Имахме малко оръжия. В моята група бяхме петима с един-единствен пистолет. Щастие е, че военните не влязоха от тази страна, защото нямаше да направим кой знае какво. Те нападнаха през централния булевард Диагонал, проникнаха в центъра на града и завзеха цяла Барселона с изключение на седалището на правителството. Държаха пощата, телефонната централа, хотел Риц, площад Каталония, пред университета и стигнаха чак до площад Испания. Войските контролираха цяла Барселона. Случилото се после е трудно обяснимо. То е свързано с реакцията на народа, от която НКТ съумя веднага да спечели в този психологически момент, за да промени курса на събитията. Що се отнася до мен, аз участвах в атаката на Пехотинската казарма с други анархистки групи. Тя беше изоставена от главните войскови части, насочили се към центъра, и ние завзехме картечници, карабини, гранати – цял арсенал, което не беше за пренебрегване по-нататък.

Отговорът на пуча беше ли резултат на планирана и ръководена акция, или се дължеше на спонтанността?

Мисля, че имаше много спонтанност, която понякога е по-ефикасна от методичното провеждане на военните операции, защото е непредвидима. Когато един шахматист мести една фигура върху дъската, неговият противник винаги може да намери отговор, за да попречи на плана му. Най-добрият начин да се блокират действията на една армия не винаги е да се противопостави друга армия, освен ако тя не е по-мощна или по-добре екипирана. Ако срещу една класическа армия, технически подготвена по старому, дисциплинирана и имаща стратегически познания, ти се опитваш да формираш друга армия от същия тип, загубата ти е 100% сигурна. Точно това се случи с нашата война. В Барселона на 19 юли стана нещо съвършено различно: армията излезе на улицата и окупира стратегическите точки на града, но нейните командири оставиха огромни пространства и хората се промъкваха навсякъде, стреляха от покривите, смесваха се с войниците и рушеха бойния им дух. Така малко по малко дисциплината рухна, вече никой не знаеше какво да прави, командирите не можеха повече да командват, нито войниците се подчиняваха на заповедите им. Накрая, пред тях застана алтернативата – да се предадат или да загинат. Така беше спечелена битката за Барселона. Другояче казано, аз не съм сигурен, че ако имахме един прецизен план, нещата щяха да протекат толкова добре. Фактически, ние не получихме никакъв съвет, освен „да не спим“ и да се прегрупираме в синдикалните клубове. А и оръжия ни липсваха, за да изработим един ефикасен боен план. Вярно е че, атакувахме няколко оръжейни склада и няколко закотвени в пристанището кораби, но това не беше достатъчно. Трябва да признаем и това, че гвардията за атака срещу безредиците беше по-скоро на наша страна, а жандармерията остана неутрална, което ни услужи много. Ако в този момент цивилната гвардия беше поела риска да застане на страната на армията, всичко щеше да стане доста по-сложно. Но повече от всичко, за нашата победа над армията допринесе войнственият дух на бойците-анархисти. Те имаха в актива си още много други революционни удари. Макар и недисциплинирани, те бяха тренирани в уличните боеве и имаха готовност за саможертва, без която борбата е невъзможна.

Имало ли е случаи на войнишки бунтове?

Не вярвам. Стана нещо друго. Имаше психологически момент, който бихме могли да наречем нарушаване на равновесието. Докато войникът има до себе си началник, който го командва, тежестта на дисциплината го кара да се подчинява, дори и да е анархист. Ние имахме цели зони, в които хиляди от нашите приятели не направиха нищо. В самата Сарагоса, където протече конгресът на НКТ през май в една атмосфера на апотеоз, приятелите не мръднаха. Липсваше им инициативност като тази, която имахме в Каталония. Това, което стана ясно в Барселона е, че докато войникът е в усмирителната риза на дисциплината, той е само една машина, която се подчинява на заповедите и стреля по своя баща или децата си. Но когато точката на равновесие се измести и ситуацията се обърне във вреда на военните, дисциплината рухва и войниците се разбунтуват. Когато тълпата в Барселона завзе оръдията на артилерийската част на една от казармите и започна да я обстрелва, дисциплината се срина, противникът беше напълно деморализиран и ние спечелихме сражението. С тези оръдия се приближихме до седалището на генералния щаб. Освен ако не иска да се самоубие, за един войник е много трудно да се противопостави на заповедите. Имало е в миналото случаи на неподчинение и опити да се превземе казармата Кармен в Сарагоса, но те пропаднаха и бунтовниците, сред които имаше и няколко офицери, бяха избити. Подобна история имаше през 1933 г. в Кордоба, но такива случаи са съвсем редки.

Превод на Георги Константинов

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.