Анархизмът в Испания

Статията засяга доста накратко развитието на анархизма в Испания, отбелязвайки някои от по-важните моменти и действия в анархисткото движение в страната, въпреки че биха могли да се включат и други значителни събития.

Първите погроми, 1873-1900

През 1873 г. в региона на Алкой работниците обявяват стачка за 8-часов работен ден след мощна агитация от страна на анархистите. Полицията открива огън по невъоръжена група стачкуващи, което предизвиква работниците да атакуват в отговор кметството. Мнозина са жертвите и от двете страни, преди конфликтът да приключи. Пресата след това фабрикува сензационни истории за измислени зверства: разпънати на кръст свещеници, хора, потопени в бензин и след това запалени и други подобни.

Правителството веднага предприема мерки да забрани испанската федерация. Залите за срещи са затворени, членове на федерацията – вкарани в затвора, публикациите – забранени. Ето защо до началото на 20 век пролетарският анархизъм в Испания остава относително неразвит.

Въпреки това анархистките идеи остават сравнително популярни в селските области, където мизерстващите селяни в продължение на дългогодишни неуспешни бунтове правят опити да създадат „либертарен (безвластнически) комунизъм”. През 70-те години на 19 век испанската федерация набира много от своите членове от селските райони на Андалусия след погромите срещу нейните последователи в градовете. В началото на 1870-те години секция на Интернационала е основана в Кордоба, което осигурява необходимата връзка между градските и селските движения.

Тези малки завоевания са разрушени от репресиите на държавата, които към средата на 1870-те принуждават движението да мине в дълбока нелегалност. Испанската федерация изчезва от хоризонта за известно време и конвенционалният „трейдюнионизъм” (профсъюзничество) започва да заменя революционната активност, въпреки че анархистите остават многобройни и техните идеи не са забравени. Примиренческите характеристики на този период са по-скоро родени от отчаянието, отколкото от несъгласие с революционните идеи. Анархистите са оставени да действат като „самотни тигри”; опитите за създаване на масова организация като Пакта за обединение и солидарност имат известен преходен успех, но в крайна сметка са осъдени на провал.

Липсата на революционна организация довежда много анархисти до предприемане на насилствени актове като форма на пряко действие и случайни бунтове избухват, като в Херес например, но също без успех. Правителството започва да приравнява анархизма с тероризма и нанася ответен удар. Анархистите понасят най-суровите репресии до момента: известен пример е масовият арест и последвалите изтезания на анархистки затворници в замъка Монтжуик в Барселона през 1892 година. Повече от 400 души са вкарани в тъмниците след избухване на бомба (както обикновено, виновниците остават неразкрити). Международното възмущение избухва след разкритията за жестоките изтезания: хора, обесени от таваните, усукани и изгорени генитали, извадени нокти. Няколко от арестуваните умират преди процеса и най-вероятно петима са екзекутирани след него.

Възходът на анархосиндикализма

В началото на 20 век тероризмът започва да отшумява. Анархистите осъзнават очевидната нужда от форми на пряко действие, способни да извоюват победи срещу държавата и капитализма. Идеята на анархосиндикализма (за да се разграничи от реформисткия синдикализъм в други части на Европа) набира популярност. Чистите „анархокомунисти” не са склонни да приемат синдикалистки идеи и постепенно се маргинализират, но в крайна сметка двете групи – анархисти и анархосиндикалисти стават почти неразличими.

Нова организация, Федерацията на работническите общества от испанския регион, се основава през 1900 г. на либертарни принципи. Нейният успех е светкавичен: общи стачки избухват из цяла Испания за една година. Много от тези стачки нямат ясно изразено ръководство, но ясно се вижда, че инициативата е на работническата класа. Нов момент е радикалното противопоставяне на реформистките стачки с бляскави по своята оригиналност идеи – много от стачниците нарочно не издигат ясни искания или издигат абсурдни такива, като например искането за седем часа и половина почивка в осем часов работен ден! Работниците просто ползват езика на синдикалните протести, за да заявят, че не искат да работят за капитализма и се борят за нищо по-малко от неговия край. Испанското правителство реагира остро с репресии срещу Федерацията на работническите общества. Движението обаче съзрява след многобройните поражения и децентрализираният и деперсонализиран характер на организацията я имунизира в голяма степен срещу атаките на властта, която по старому търси да „отреже главата” на една организация, в която главите са колкото членовете.

„Трагичната седмица”

През 1909 година две събития дават повод за поредна обща стачка в Барселона. Една от текстилните фабрики е закрита, а 800 работници – уволнени. Заплатите са спрени в целия отрасъл. Работниците, включително работещите извън тази текстилна фабрика, започват да подготвят обща стачка. В същото време правителството обявява набор и всички годни за военна служба са призовани да се бият в Мароко, където местните племена вече воюват с испанските войски. Повечето призовани работници не изгарят от желание да рискуват своя живот или да убиват други, за да утвърждават интересите на испанските капиталисти – войната в Мароко е всъщност война за мините и тежката промишленост. Антивоенни събрания и протести избухват в цялата страна и навсякъде се говори за обща стачка.

Стачката започва в Барселона на 26 юли, няколко седмици след обявяването на военната мобилизация. Тя бързо прераства в мащабно въстание. Анселмо Лоренсо пише в едно писмо: „Социална революция избухна в Барселона по инициатива на самите хора. Никой не я водеше. Нито либералите, нито каталонските националисти, нито републиканците, нито социалистите, нито дори анархистите.” Полицейските управления са атакувани. Железопътните линии, водещи към Барселона – разрушени. По улиците се изграждат барикади. Девет църкви и манастири са разрушени от членове на Радикалната партия, за които е добре да се отбележи, че наистина са били почти толкова „радикални”, колкото анархистите или социалистите, а шест души загиват по време на вълненията. След потушаването на бунта 1700 души са подведени под отговорност по различни обвинения. Повечето са освободени, но 450 биват осъдени. Дванайсет от тях са осъдени на доживотен затвор, а петима са екзекутирани, включително Франсиско Ферер, който дори не е бил в Барселона по време на въстанието.

След тази „Трагична седмица” работническите съюзи са разбити, вестниците са спрени, а безвластническите (либертарни) училища като модерното училище на Франсиско Ферер – затворени. Каталония е във военно положение до месец ноември. Вместо да се предаде, испанската работническа класа става все по-войнствена и по-революционна, тъй като работниците вече са намерили начин да превърнат синдикализма в революционна стратегия.

Годините на Франко

Когато Франсиско Франко идва на власт през 1939 година, екзекутира десетки хиляди политически дисиденти. Общият брой на политически мотивираните убийства между 1939 и 1943 възлиза на не по-малко от 200 хиляди. Политическите затворници започват да пълнят затворите, които са 20 пъти по-претъпкани, отколкото преди войната. Открити са трудови концлагери, където според историка Антъни Бийвър „системата може би беше дори по-лоша, отколкото в Германия или Русия”. Въпреки това нелегалната съпротива срещу управлението на Франко продължава десетилетия след идването му на власт. Акциите на Съпротивата са разнообразни: саботажи, освобождаване на затворници, нелегално организиране на работници, помощ и укриване на нелегалните, убийства на правителствени дейци и други форми на въоръжена и организирана борба. Малко внимание е обърнато на тези, които докрай отказват да приемат управлението на Франко, дори от някои техни републикански съмишленици, които също са се борили срещу него по време на войната. Мигел Гарсия, анархист, осъден на 22 години затвор, описва положението на хората като него в своята книга, издадена през 1972 година: „Когато загубихме войната, ние, които бяхме воювали, се превърнахме в новата Съпротива. Но за света дейците на съпротивата бяха криминални престъпници, тъй като Франко издаде закони, които не наруши, дори когато реши да преговаря с някои от политическите си опоненти и светът все още ни смята за престъпници. Когато например нас, анархистите, ни затваряха, либералите не се интересуваха, защото за тях ние бяхме „терористи”.

Партизанската съпротива, известна в Испания като „макиси”, приключва някъде около 1960 година след смъртта на повечето от най-подготвените бойци. За периода след края на войната, от 1939 до 1960 г., позовавайки се на правителствените източници има 1866 сблъсъка със силите на реда и 535 акта на саботаж. 2173 партизани са убити и 420 ранени, докато правителствените сили дават 307 убити и 372 ранени. 19340 дейци на съпротивата са арестувани през този период. С помагачите на партизаните разправата е не по-малко жестока: над 20 000 от тях са арестувани и жестоко изтезавани по такива обвинения.

Испанското франкистко правителство продължава да преследва „криминалните” до пълното им унищожаване. През първите години някои затвори са препълнени 40 пъти над своя капацитет – затворниците едва се движат в килиите си. Често хора биват затваряни единствено заради това, че носят профсъюзна членска карта. Активните бойци са просто застрелвани или бесени. Двама от най-активните бойци на антифранкистката Съпротива, Хосе Луис Фасериас и Франсиско Сабатер Льопар (наричан често „Сабате”), са убити от полицията. Много анархисти имат подобна съдба.

По време на Втората световна война испанските анархисти провеждат заедно с френската съпротива редица акции в Испания и чужбина. Те създават мрежа за нелегално прехвърляне на много еврейски семейства в Испания – издават им пропуски и ги охраняват, за да ги спасят от нацистките репресии в окупирана Франция.

По време на диктатурата на Франко има не по-малко от 30 отделни заговора за неговото убийство, повечето извършени от анархисти. През 1964 година анархистът Стюарт Кристи пътува от Шотландия със задачата да убие Франко. Акцията не успява, Кристи е затворен и по-късно написва книгата „Генерал Франко ме направи терорист”.

Нелегалната по това време НКТ също взима участие в Съпротивата. През 1962 г. е създадена тайната секция „Вътрешна защита”, която да координира действията на Съпротивата.

Анархисткият Черен Кръст (АЧК) е възстановен в края на 60-те години от Алберт Мелтцер и Стюарт Кристи, за да помага на анархистките затворници по време на франкисткото управление. През 1969 г. Мигел Гарсия става Международен секретар на АЧК.

Положението днес

НКТ е активна и в днешно време, макар че влиянието й е доста по-ограничено, отколкото преди Франко да дойде на власт. През 1979 г. тя се разцепва на две секции – НКТ-МРА и НКТ-У. НКТ-МРА взема първоначалното име НКТ, което кара НКТ-У да промени името си на Confederación General del Trabajo – C.G.T. – Обща конфедерация на труда (ОКТ) през 1989 г., въпреки че запазва повечето от принципите на оригиналната НКТ. ОКТ е много по-голяма с около 60 000 плащащи членски внос членове, въпреки че синдикатът представлява повече от 2 милиона испански работници. В НКТ членуват и редовно плащат членски внос около 30 000 души, без да броим симпатизантите. ОКТ е в момента третият по брой членове синдикат в Испания.

Главната причина за разцеплението и главното практическо различие между двата анархосиндиката днес е че ОКТ участва, като всеки друг испански синдикат, в т. нар. синдикални избори, където работниците избират свои представители, които подписват колективен трудов договор с работодателите. ОКТ разполага например със значителен брой представители в испанската автомобилна фабрика SEAT – все още най-голямото предприятие в Каталония, а също така в обществената железопътна система; мнозинството от работниците в барселонското метро са членове на ОКТ. НКТ не участва в тези „синдикални избори” и критикува модела, като изтъква, че той е създаден по време на франкистката диктатура. Разцеплението между НКТ и ОКТ пречи синдикатите да си възвърнат влиянието пред властите, което имат преди диктатурата. Днес правителството ги използва просто като легални профсъюзи, които се борят за работническите права – крачка назад в развитието, което може да се каже не само за двата анархосиндиката, но и за другите исторически политически партии и работнически организации, възстановени след падането на диктатурата.

Анархистките идеи се възраждат и набират популярност в Испания, както и на други места по света, през последните няколко десетилетия. Големи първомайски демонстрации се провеждат ежегодно. В Барселона „скуотирането” е широко разпространено, като голяма част от тези „скуотъри” имат анархистки виждания. Анархистите издават местен календар, наречен Info Usurpa, който съобщава за около 40 чисто анархистки скуота, организирани като социални центрове. Тези социални центрове организират различни събития – от концерти, общи вечери и семинари (работилници) до безплатни езикови курсове и безплатни интернет кафета. Центровете са често атакувани и разбивани от властите, но също толкова често веднага след това биват окупирани други сгради. През 2004 година например след изгонването на хората от скуота L’Hamsa, скуотърите изпочупват прозорците на банките и различни други офиси, отговорни за изгонването им, запалват други офиси на фирми, атакуват полицейски коли и изрисуват със спрей лозунги по градските стени.

Федерацията на анархистите в Иберия (ФАИ) също действа в момента, като по-малка идеологическа организация и продължава да издава вестника „Земя и свобода”. Активните членове на ФАИ са около 100 души, всички са синдикални членове на НКТ и си поставят за цел в близките години да достигнат 1000 души.

Взаимоотношения със социалисти и комунисти

Испания е единствената страна в Европа, където анархистите са имали повече влияние от социалистите. Учените имат свои предположения за тази – според тях – аномалия. За разлика от по-голямата част от Европа, в началото на миналия век Испания представлява огромна земеделска страна. Маркс и неговите последователи третират селяните като ненадежден фактор за революционна промяна, залагайки на градските работници. Затова и в този смисъл не е изненадващо, че марксистките идеи са непопулярни или неизвестни сред провинциалните селяни, много от които в сърцата си възприемат анархизма – теория, много по-близка до техните традиции на взаимопомощ и организация на селско равнище. Федералистът Франсиск Пи и Маргал твърди още, че „испанският анархизъм не е нищо повече от израз на федералистките и индивидуалистични традиции в страната, така че испанското анархистко движение не е резултат от абстрактни дискусии или теории на шепа интелектуалци, а резултат на самата социална динамика”. Нещо повече, Испания никога не е била силно обединена на федерално ниво и марксистката държавност изглежда неуместна в регионалистична Испания, където идеята за силно централно правителство никога не е имала традиции, освен в крайно десния спектър. Именно поради тези различни причини анархизмът триумфира в Испания като първостепенна революционна програма.

Има спорадичен, краткотраен и повърхностен съюз между анархистите и некомунистическите социалисти, но като цяло отношенията им остават трудни. Един социалистически лидер заявява: „Има голяма бъркотия в мисленето на много другари. Те смятат анархисткия синдикализъм за идеал, който върви успоредно с техния собствен, когато всъщност той е неговата абсолютна антитеза, и също така, че анархистите и синдикалистите са наши другари, докато всъщност те са нашите най-големи врагове.” Опортюнисткият ОСТ често прибягва до стачкоизменничество, за да провали организираните от НКТ стачки. Обвиненията към социалистическите тактики от страна на анархистите също не са нещо необичайно. В същото време по-радикалните социалисти като ОМРП (POUM) често правят съюзи с анархистите, особено по време на гражданската война и в частност при защитата на Мадрид. През 1938 г. е подписан официален пакт на обединение между НКТ и ОСТ (UGT).

До гражданската война комунистите имат изключително ограничено влияние в Испания. Работническата класа, анархистка или не, посреща руската революция с възторг, както правят и много други революционери по света. Тя е приветствана като победа на масите и лъч надежда. Работниците отказват да товарят оръжие на корабите, което може да бъде използвано срещу Червената армия. Безвластниците обаче бързо осъзнават и откриват истинската природа на болшевишката власт, особено след бруталното смазване на Кронщадския бунт и отново по-късно, когато Червената армия на Троцки започва атаките срещу черната армия на анархиста Нестор Махно в Украйна. След тези събития отношенията между анархисти и болшевики стават много тежки. НКТ категорично отказва да се присъедини към Коминтерна и започва все по-често да критикува политиката на болшевишкото правителство. Комунистическата антипатия към анархизма е също доста силна: когато комунистите придобиват повече власт по време на гражданската война, те извършват репресии срещу анархистките групи, често много жестоки.

Насилието

Въпреки че анархизмът е яростен противник на всяко насилие срещу личността, той никога не е изповядвал ненасилието като единствен начин за борба. Много анархистки бойци виждат в насилието единствено възможен начин за съпротива срещу потисничеството. Тази „пропаганда на дело” логично набира популярност в края на 19 век – време на брутална полицейщина и авторитаризъм. Известен брой убийства през този период се приписва на Desheredados (Обезнаследените). Други убийства и бомбени атентати се приписват на групата Mano negra (Черната ръка), въпреки че има доказателства, че групата е сензационен мит, създаден от полицията и Гражданската гвардия, известна със своята жестокост. Добре е известно, че полицията често стои зад акции, осъществени от враговете на анархистите, които после приписва на анархистите или използва враговете им като оръдие за своите репресии. Los solidarios (Солидарните) и Los amigos de Durruti (Приятелите на Дурути) са други две групи, които използват насилие като политическо оръжие. Последната група е отговорна за ограбването на Банката на Билбао, откъдето са експроприирани 300 000 песети, и за убийството на кардинала архиепископ на Сарагоса Хуан Солдевиля Ромеро – изявен реакционен клерикал. В своята автобиография режисьорът Луис Бунюел споменава, че когато чули за това убийство, извършено от Дурути и Аскасо, вдигнали тост, заедно със свой приятел, без да бъдат анархисти, тъй като смятали този кардинал за наистина отвратителна църковна фигура и отвратителен човек.

„Солидарните” престават да използват насилие, когато пада диктатурата на Примо де Ривера и когато анархистите имат много повече възможности да работят легално.

По-късно анархисти стоят зад редица палежи на църкви в цяла Испания. Църквата от край време е мразена от антиавторитарно настроените хора. По това време вече църквата няма такова влияние като в миналото, но възходът на антикатолическите настроения съвпада с реалната подкрепа, която църквата оказва на фашизма. Много от тези палежи не са извършени от анархисти, а от обикновени работници и селяни или членове на други политически партии и движения, като например антиклерикалната Радикална партия. Въпреки това анархистите често са използвани като изкупителна жертва от властите.

Изключителна рядкост е насилието към цивилни граждани. Един наблюдател съобщава за инциденти, в които сводници и дилъри на дрога са застреляни на място от анархисти. Насилствената колективизация е изключително рядко явление и ако има такива сведения, те са винаги в контекста на военната мобилизация по време на гражданската война. Като цяло обаче индивидуалните предприятия са уважавани от анархистите – те се противопоставят на принудата в много по-голяма степен, отколкото на дребната частна собственост.

Много анархисти в Испания водят аскетичен начин на живот в хармония със своите безвластнически възгледи. Пушенето, пиенето, хазартните игри и проституцията са категорично отхвърлени от тях. Анархистите отказват и всякакви взаимоотношения с институции, срещу които се борят: повечето от тях не сключват брак, не учат в държавни училища – безвластническите училища като „Модерното училище” на Ферер по това време са много популярни.

Феминизмът

Исторически феминизмът също съпътства развитието на анархизма – Испания не е изключение от това правило. По време на конгреса, на който се основава НКТ, се акцентира силно на ролята на жените като работническа сила и се насочват усилия за включването на жените в организацията. Отхвърля се експлоатацията на жените в обществото и на съпругите от техните съпрузи.

Правата на жените винаги са били неизменна част от анархистките идеи: съвместното обучение на момичета и момчета, премахването на брака и правото на аборт – всички тези възгледи са доста радикални в традиционно католическа Испания. Жените играят огромна роля в много от анархистките борби и воюват рамо до рамо със своите партньори и другари на барикадите. Сравнително краткото време на свободно развитие на анархизма в Испания не позволява пълна еманципация: жените често са по-ниско платени в аграрните колективи и често остават на заден план в големите анархистки организации.

Испанската анархистка група, известна като Mujeres libres (Свободни жени), се грижи за детските домове, образованието, родилните домове и други служби в полза на жените. В своя пик групата наброява между 20 000 и 38 000 души. На нейния първи национален конгрес, проведен през 1937 година в разгара на революцията, уставът на организацията декларира своите цели като а) да създаде съзнателна и отговорна женска сила, която ще действа като авангард на прогреса; и б) да създаде за тази цел училища, институти, специални курсове и лекции, които да обучават жената и да я освободят от тройното робство, на което жената винаги е била и продължава да бъде подложена: робството на невежеството, робството да бъде съпруга и робството да бъде работничка”.

Източник: anarchy.bg

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.