Въоръжената борба на „Тупамарос“. 1971

3. 1971

Настъплението през новата 1971 г. не носи никакви съществени промени в уругвайската политическа и околополитическа сцена. Бразилският консул Алоизиу Марес Диас Гомиде все още се намира в плен на „Тупамарос“, както и американският почвовед Клод Флай. Масовите обиски, проведени от полицията в Монтевидео и неговите покрайнини, с привличането на повече от 20 хиляди служители на реда и военнослужещи, не успяват да разсеят неизвестността над въпроса за местоположението на двамата чужденци.

В същото време „Тупамарос“, не смущаващи се ни най-малко от многото полиция, продължават да извършват своите революционни акции. Същността на тактиката на организация в това време се свежда до следното просто определение: колкото по-смело и нагло е нападението, толкова повече ще притисни и унизи правителството, полицията и армията. Освен непосредствените въоръжени действия, „Тупамарос“ продължават да следват своя „План на Сатаната“, отвличайки британския посланик сър Джефри Джексън.

Англичанинът е заловен призори на 8 януари, когато на една еднопосочна улица в старата част на града автомобил на партизаните блокира напълно колата на посланика. След това тя е обкръжена от дузина мъже: двамата телохранители на дипломата са бити, а самият той е натикан със сила в една от колите.

Интензивното търсене започва веднага след като на властите става известно за новото отвличане. В търсенето са мобилизирани около 12 хиляди служители на полицията и войници; чиновниците се надяват, че оперативните действия ще помогнат бързо да се открие похитения англичанин. Тези надежди рухват след като „Тупамарос“ публикуват своето „Комюнике №14“, в което заявяват, че Джонсън е изпратен в специален „народен затвор“ по заповед на революционния трибунал.

Новата акция на партизаните хвърля президента в отчаяние. Първо, той не иска да усложни отношенията си с Великобритания. Второ, благодарение на „Тупамарос“ Монтевидео губи бързо статута си на престижно курортно място, привличащо преди много туристи, идващи по плажовете на страната. Но дори тези фактори не пречат на Пачеко Ареко да направи изявление вечерта на 8 януари, според което правителството ще продължи своята твърда линия и няма да води никакви преговори с партизаните.

Успоредно с това, Пачеко Ареко със съгласието на Конгреса отново за 40 дни преустановява действията на конституционните свободи. В столицата е въведен комендантски час, а всички подозрителни лица се задържат за неопределено време без никакви обяснения, но нищо не може да помогне на властите да открият „народните затвори“ на организацията. В тази ситуация правителството остава само да чака какво ще направят „Тупамарос“ със своя нов „гост“.

Британците също са шокирани от отвличането на посланика. Ако по-рано вярват малко в уругвайските сили за сигурност, то сега тази вяра изчезва напълно. Когато президентът заявява, че той няма да води никакви преговори с партизаните, представителите на Великобритания бързат да пояснят – президентът няма, но те ще водят. На 11 януари Лондон обявява, че е изпратен в Монтевидео специален агент на британското разузнаване с цел да опита да се договори с „Тупамарос“ за условията за освобождението на Джексън. Неговата мисия, за голямо разочарование на англичаните, приключва с пълен провал – разузнавателят не успява да стигне до партизаните, а те не бързат да отидат при него.

От август 1970 г. полицията и уругвайските въоръжени сили не постигат почти никакви успехи по отношение издирването на похитените от „Тупамарос“. Единственият успех е случайният арест на Раул Сендик. Но когато Сендик, а след него и останалите обявяват себе си за военнопленници и отказват да дадат каквато и да било информация за движението, става ясно, че чрез тях няма да се попадне на следите на заложниците. Тогава правителството на всяка цена се опитва „неофициално“ да се договори с „Тупамарос“: членовете на семействата на похитените дори се срещат с някои революционери, опитвайки се да ги убедят да освободят чужденците. След дълги месеци молби, изяви по телевизията и дори публични сълзи, съпругата на Алоизиу Диас Гомиде неочаквано получава съобщение от организацията, в което са изложени условията за освобождението на нейния съпруг.

Основното от тях е даването на един милион долара на „Тупамарос“ като откуп, както и прекратяване на режима на извънредно положение, въведено през януари след отвличането на Джексън. Последното искане не е изпълнено лесно – официално правителството не води преговори с герилята, но 40-дневният срок на режима идва към своя край и Конгресът може да откаже да го поднови. Така правителството може да изпълни условието, наложено от „Тупамарос“.

На 15 февруари 1971 г. организацията издава комюнике, обявяващо, че ще освободи бразилския консул след като бъдат върнати всички конституционни свободи. Това искане е изпълнено – Конгресът се отказва да продължи извънредните президентски правомощия. Въпреки това се оказва, че сумата от един милион долара не е събрана, така че „Тупамарос“ се задоволяват само с 250 хиляди американски долара. Както е обещано по-рано, на 21 февруари Диас Гомиде е освободен, след което веднага заминава за родината си, за да се възстанови след шестте месеца в плен.

В ръцете на организацията все още остават американеца Флай и британеца Джексън, което е неприятен фактор за уругвайските власти. Правителствата на САЩ и Великобритания почти ежедневно бомбардират министерството на външните работи с дипломатически ноти, искайки колкото се може по-скоро да спасят своите граждани от лапите на „терористите“.

Напълно неочаквано събитие прекъсва станалия обичаен процес на търсене на заложниците. През март в една от столичните болници постъпва анонимно позвъняване, в което се съобщава, че Клод Флай се намира в един от автомобилите, паркирани на територията на паркинга на болницата. След известно търсене притесненият персонал открива агронома, намиращ се в доста лошо състояние – констатиран му е сърдечен пристъп. В колата е открита също и медицинска карта, съставена от партизански лекар, а след това е написана в детайли от специално отвлечен за целта граждански кардиолог. Проучвайки медицинските данни, предоставени от „Тупамарос“, лекарите стигат до извода за правилността на партизанските действия, защото заради липсата на качествена и квалифицирана помощ, американецът може да умре от инфаркт във всеки момент – откарването му в болницата е неизбежно.

В заявление, пуснато от организацията малко по-късно, „Тупамарос“ заявяват, че Флай е освободен поради хуманитарни причини, тъй като в намерението на партизаните не влиза смъртта на талантливия специалист по агрокултура. „Тупамарос“ се надяват, че тяхната стъпка на добра воля ще може да изтрие от паметта на народа спомена за жестокото убийство на Митрионе година по-рано.

След първата помощ, Клод Флай, не губейки нито секунда, се връща в Съединените щати.

Флай и Диас Гомиде получават свобода, като само британският посланик Джексън остава в ръцете на похитителите. В Монтевидео се носят слуховете, че той е отдавна убит. За да опровергаят тези предположения и за да закрепят своя зле опетнен имидж, „Тупамарос“ разпространяват множество фотографии, на които Джексън е запечатан четящ книгата „Сто години самота“ на Габриел Гарсия Маркес. Изборът на произведението със сигурност носи демонстративен характер, посочвайки евентуалния срок за задържане на британеца зад решетките на „народния затвор“.

В същото време, организацията не възнамерява да спре действието на своя „План на Сатаната“. Скоро „Тупамарос“ отвличат главния прокурор на страната доктор Гуидо Беро Орибе. Почти веднага след отвличането партизаните разпространяват аудиокасета с разпита на заложника, на който изрично е зададен въпросът защо не преследва първите лица на държавата, замесени в големи финансови афери и валутни спекулации. Като пример партизаните отбелязват случая с финансовата кантора „Монти“ през 1969 г., когато въпреки доказателствата за вината на някои високопоставени чиновници, съдебните органи прекратяват разследването им. С помощта на този и подобни въпроси, на които Беро Орибе дава достоверни отговори, се изяснява, че в държавната машина съществува кръгово поръчителство за прикриване на длъжностните престъпления и че никой не прави нищо, за да промени тази система. Самият главен прокурор не е в състояние да се бори сам срещу държавата и е видимо, че единствено „Тупамарос“ осъществяват някакви стъпки в посока на радикалното изменение на ситуацията.

Всички тези прояви на партизаните водят до това, че името „тупамарос“ става нарицателно. Подвизите на организацията се описват в десетки уругвайски вестници, понякога – с голямо уважение. Правителството, разбирайки, че това е безплатна реклама, подкопаваща авторитета на държавния строй, въвежда цензура, забранявайки не само да се споменава името „Тупамарос“, но дори и думи като „клетка“, „гериля“ и „политически престъпник“. Сблъсквайки се с информационната блокада, „Тупамарос“ отговарят в свой дух – зачестяват нахлуванията и „окупациите“ на оживени места: заводски столови, кина и барове, където партизаните, размахвайки оръжие, провеждат принудителни кратки лекции, а също разпространяват и своите печатни обръщения, подчертавайки особено неспособността на правителството да се справи с прогресиращата инфлация, нанасяща вреда на икономиката на страната.

През февруари 1971 г. на политическата сцена в страната се появява нов играч: коалиция, събираща първоначално част от християнските демократи, либерали и множество дисиденти от традиционните партии, известна под името „Широк фронт“. Скоро обединението на всички опозиционни сили се подкрепя от многочислените леви партии.

Много уругвайци, копнеещи за старите времена на „необатлизма“, когато процъфтяващата страна уважително се именува „Латиноамериканската Швейцария“, а законът и реда (в това число – политически) се спазват по всяко време, подкрепят „Широкия фронт“. През април 28 процента потенциални избиратели изказват симпатиите си към новата коалиция. Скоро този процент достига 31, избутайки на заден план традиционните политически монополисти – партията „Колорадо“ (28 процента) и „Националната партия“ (14 процента). Растящата подкрепа на опозицията свидетелства за разочарованието на населението от сегашния политически модел.

Левите пък подкрепят „Широкия фронт“, разглеждайки го като възможност за осъществяване на „мирна революция“ посредством избори, както прави година по-рано доктор Салвадор Алиенде в Чили. Скоро и „Тупамарос“, отнасящи се доста студено към изборите като цяло, изразяват своята пълна и безусловна подкрепа за коалицията.

Въпреки своя критически възглед, „Тупамарос“ не изключват възможността за прехвърляне на властта към „Широкия фронт“. Във връзка с това, в майския брой на кубинското списание „Tricontinental“ е публикувана „Революционна програма за правителство на Движението за национално освобождение“ (по-известна като „Декларация Тупамарос“), полагаща основата на бъдещото правителство на „Тупамарос“ (или пък правителство, намиращо се под контрола на „Тупамарос“).

Аграрният въпрос организацията предлага да се реши доста лесно, пускайки искане за пълното преразпределение на собствеността върху земята (основно – големите плантации и необработваемата земя) в полза на дребните предприемачи. Другите едри парцели земя се предлага да се превърнат в колективни стопанства, както е направено в Куба и СССР.

„Тупамарос“ възнамеряват да извършат промишленото преструктуриране с пълна национализация и въвеждане на държавна собственост върху средствата за производство.

Изненадващо, но основният кандидат от „Широкия фронт“, опозиционният генерал Либер Сереня, в своята публикувана през септември 1971 г. политическа платформа почти дума по дума повтаря основните точки от доктрината на „Тупамарос“.

Опасността от реалната „мирна революция“ разтревожва олигархията и представителите на управляващия режим. Из страната започват да се носят слухове за възможно военно нахлуване на бразилската армия в случай на идване на власт на „Широкия фронт“. В действителност военната хунта на съседната страна счита за неприемливо появяването на една ръка разстояние на „още една Куба“. Бразилският генералитет вече мисли план за мълниеносен блицкриг и дори изчислява за колко време армията ще вземе Уругвай под пълен контрол. Фигурира цифрата от 30 часа.

В това време „Тупамарос“, за да подкрепят изборния процес и да свалят политическото напрежение, взимат решение да снемат до минимум своите въоръжени действия. За да потвърдят своите мирни намерения, в края на септември партизаните без никакви компенсации пускат на свобода сър Джефри Джексън. Но дори въпреки въвеждането на едностранно примирие от страна на герилята, полицията не прекратява своите издирвания, опитвайки се да открие укритията и складовете на „Тупамарос“. Тази дейност има няколко успеха: много бойци и привърженици на организацията са арестувани.

Много неразумно властите се опитват да се борят с политическата агитация в затворите, концентрирайки всички политически затворници в затвора със строг режим „Пунта Каретас“. През септември 1971 г. тук се намират повече от сто „тупамарос“. Властите все още проявяват някаква търпимост към арестуваните, позволявайки им да се събират в един блок за дискусии и занятия или пък да ходят от килия в килия без особени пречки. Въпреки статута на затвора, мерките за сигурност тук са относително слаби. Ето защо не е изненадващо, че една вечер 106 затворници начело с Раул Сендик напускат стените на затвора.

Както се оказва, бягството се подготвя много месеци. Получавайки плана на подземните комуникации на Монтевидео, затворниците прокопават тунел, минаващ под затворническите стени по посока на намиращия се наблизо жилищен комплекс. В нощта преди бягството в една от къщите в този комплекс, разположена на няколко десетки метра от затвора, нахлува въоръжена команда революционери. Изплашвайки до смърт живущите, бойците започват яростно да чупят основата на къщата. След известно време с изненада обитателите виждат как отдолу един по един започват да излизат десетки мръсни хора със затворнически дрехи. От затвора бягат всички висши ръководители на „Тупамарос“, но тяхното изчезване надзирателите откриват едва рано сутринта, когато е вече късно да се бие тревога.

fugaПо-нататък директорът на затвора, обвинен в престъпна небрежност, е принуден да подаде оставка. Това масово бягство унижава правителството до такава степен, че Пачеко Ареко малко по-късно поема отговорността за провеждането на антибунтовническата борба на въоръжените сили, надявайки се, че те ще действат повече. Тази стъпка показва недоверието на президента към националната полиция, която е абсолютно демонизирана от партизаните.

Резултатите от изборите, проведени през ноември, се оказват неочаквани. Въпреки надеждите към „Широкия фронт“, Хуан Мария Бордабери, протеже на Пачеко Ареко, печели мнозинството гласове и партията „Колорадо“ успява да запази контрол над правителството.

Населението вече може да предскаже как ще се развият по-нататък събитията. „Тупамарос“ заявяват прекратяване на огъна за година (най-малко) в случай на победа на „Широкия фронт“; за половин година – в случай на победа на „Националната партия“. В случай на запазване на властта на „Колорадо“, партизаните заплашват незабавно да се върнат към въоръжените действия.

Но участта на организацията е предрешена. За цялото време на примирието армията, стояща до този момент настрана от политическата борба, започва да укрепва позициите си, подготвяйки се за обширна кампания за борба с въоръженото движение. Сблъсквайки се с новата, доста по-мощна сила, „Тупамарос“ претърпяват пълно поражение. Нещо повече, укрепването на армията за дълго време променя цялата ситуация в Уругвай.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s