Въоръжената борба на „Тупамарос“. 1970

2. 1970

„Тупамарос“ влизат в новата 1970 г., намирайки се в подем. Броят на симпатизантите и непосредствено на бойците се увеличава от ден на ден. Организацията продължава да се грижи за своята „робинхудовска“ репутация, заявявайки, че никога не прибягва до безсмислено насилие. Напротив, партизаните подчертават, че използват сила само в краен случай и само за самозащита.

През първите месеци на 1970 г. „Тупамарос“ предприемат редица рейдове, насочени към увеличаване на своята материално-техническа база. В отговор на новия скок на грабежите и нападенията, полицията приема нова тактика – тотални обиски на жилищата в районите, където, според разследващите, могат да се намират обекти на „Тупамарос“. Основно тези обиски са напразни и дори вредни – населението изразява крайно недоволство към нетактичността на полицията, влизаща в жилищата по всяко време на деня и нощта, обръщаща всичко с главата надолу, дори не разполагайки с необходимите съдебни разрешения. В редки случаи агентите наистина откриват „бератинес“ – малки укрития под пода, където живеят укриващите се революционери и където държат оръжие, материали и печатна агитация. По правило всички живущи в такива жилища се задържат, въпреки че не всички са директно членове на организацията. Казано накратко, резултат от полицейските рейдове е постепенното напълване на затвора „Пунта Каретас“, – най-строгият и охраняем в страната, – с нови политически обитатели – политически затворници. Малцинството бойци попада в ръцете на властите в резултат на неуспешните операции – ограбване на банки или нападения срещу финансови агенции. Във всеки случай, независимо от това къде и при какви обстоятелства е заловен „тупамаро“, той неизменно се вкарва в затвора, където се подлага на разпити с използването на мъчения, които получават широко разпространение в разследващата практика.

Основатели на тази незаконна тактика за добиване на информация са служителите на Службата за разузнаване и информация в полицейския департамент в Монтевидео и лично ръководителя на този отдел Ектор Моран Чаркеро, обявен за главен мъчител и гонител на партизаните. С неговата лека ръка и под командването му е създадена „Специална бригада“ – особен полицейски орган, специализиращ само в антибунтовническата борба. Прави впечатление, че Моран Чаркеро не е самороден разследващ. Антипартизанската практика с използване на мъчения и организирането в органите за сигурност на „ескадрони на смъртта“, използващи незаконни методи за разследване, е научава в „Международната полицейски академия“ – учебно заведение, функциониращо при непосредствената финансова подкрепа на Държавния департамент на Съединените щати.

Постепенно „Тупамарос“ водят със своите заплахи Моран Чаркеро до истинска психоза. Партизаните успяват да демонизират полицейския ръководител в очите на уругвайското общество. Въпреки че Моран Чаркеро, опасяващ се панически от убийство, се появява пред публика изключително в обкръжението на телохранители, това не го спасява: куршумите на „Тупамарос“ го застигат на 13 април 1970 г.

Jeep CharqueroПартизаните заявяват, че убийството на висшия ръководител на полицейския департамент е симетричен отговор на мъченията и изтезанията, използващи се систематично по отношение на арестуваните „тупамарос“. По този начин започва нов етап в развитието на организацията. Извършвайки първото, в серията от други, селективно убийство, „Тупамарос“ демонстрират готовност да се откажат от установения романтичен образ на хора, избягващи да проливат чужда кръв.

Въпреки това, дори с милитаризацията и увеличаването на агресивната риторика, „Тупамарос“ все още се опитват да се придържат в рамките на собствените си принципи на ненасилие. Стратегическите схеми на организацията стават по-обмислени и предпазливи, като целта сега е удар в самия център на държавната машина с минимален брой невинни жертви. За да докажат, че нито едно държавно учреждение, дори най-силното, не е застраховано от нападения, бойната команда „Индалесио Оливейра де Росас“ (наречена в чест на загинал в края на 1969 г. свещеник-„тупамаро“), състояща се от 20 мъже и 22 жени, на 29 май 1970 г. през нощта извършва демонстративна атака срещу Военно-морския учебен център.

В 1:45 през нощта, по сигнал на часовия Фернандо Гарин (един от новобранците в организацията), към сградата на крепостта, където се намира центърът, тръгва автомобил. Трима бойци, преоблечени във военни униформи, се приближават към охранителите и искат среща с дежурния офицер. Старшият караул заявява на Гарин да последва „полицаите“ вътре, но преди да се случи това, един от „служителите на реда“ вижда минаващите наблизо още няколко души (също членове на организацията). Отказващи да дадат документите си, младежите получават заповед да последват „полицаите“ в крепостта за допълнителни обяснения.

В същото време Гарин пристъпва към охранителя на вишката, която се намира в непосредствена близост до вратата. Той обяснява, че идва да смени часовоя, но той, усещайки нередността, отказва да напусне поста си. Тогава Гарин няколко път го удря, след което взима от него винтовка AR-15. Веднага след това се появяват 19 бойци, криещи се в тъмнината. Идвайки от различни страни към портата, те обкръжават останалите охранители. Под дулото на оръжията пазачите са принудени да се предадат без никаква съпротива.

Сега, когато входът към крепостта е под контрола на партизаните започва активната фаза на операцията. На всеки потенциално опасен участък „Тупамарос“ оставят един от своите бойци, преоблечени във военно-морски униформи. Междувременно към мястото на действие пристигат извиканите от „полицаите“ нищо не подозиращи дежурен офицер и неговия помощник. Те бързо са бити и завързани. Другите бойци нахлуват в този момент в казармата, където спят около 60 войници и офицери. Всички те са вдигнати от леглата и с вдигнати ръце са съпроводени директно до гарнизонния затвор. Сега партизаните могат да бродят из сградата без да се опасяват, че ще се сблъскат с някоя неприятна изненада.

Скоро след пълното завземане, през портата на крепостта минава камион, паркиращ във вътрешния двор. Партизаните започват да прочистват гарнизонния арсенал и да събират оръжието, хвърлено на места. В 3:30 камионът е пълен с оръжие и напуска крепостта незабелязано. В ръцете на „Тупамарос“ попадат 300 винтовки, две тежки картечници, 150 пистолета „Колт“, 40 пистолета други марки, няколко картечни пистолета, шест автоматични винтовки AR-15, 75 шумови и газови гранати и повече от 60 хиляди патрона различен калибър, както и много комплекти военни униформи и отличителни знаци. В 4:15 всички партизани напускат центъра, поставяйки предварително над крепостта знамето на организацията, пишейки по стените революционни лозунги и фотографирайки пленените войници и офицери.

Сред младшия състав е разпространено писмо на Фернандо Гарин – военен, присъединяващ се към организацията. В него той заявява, че се присъединява към „Тупамарос“, защото повече не може да гледа издевателствата над политическите затворници и как останалата част от системата извършва мъчения и изтезания срещу гражданите на страната.

Военните успяват да се освободят едва след няколко часа. Преди да си тръгнат партизаните чупят всички предаватели и режат телефонните кабели, така че няколкото офицери трябва да преминат два квартала до централата на армейското разузнаване, за да съобщят за случилото се.

Случилото се шокира правителството. Дързостта на „Тупамарос“, осмеляващи се да атакуват и успешно да превземат укрепената крепост, предизвиква истинска паника във върховете. Министерството на вътрешните работи е поразено от най-силната криза – след убийството на Ектор Морана Чаркеро преди няколко месеца, това е вторият сериозен удар, който „Тупамарос“ нанасят по имиджа на правителството.

За първи път партизанската организация осъществява директно нападение срещу въоръжените сили: това е истински шамар в лицето на армейските генерали, унижени пред лицето на цялата страна. В Монтевидео се носят слухове за това, че главнокомандващият, адмирал Гилермо Фернандес, е принуден да подаде оставка след безпрецедентния рейд на „Тупамарос“.

Междувременно, разследването на случилото се се извършва от две ведомства – полицията и военното разузнаване. Следствието не носи особен резултат, разкривайки малко повече от това, което е известно. Като главен обвиняем в този случай е Фернандо Гарин: войник, преминаващ на страната на „Тупамарос“. Именно той дава на партизаните плана на крепостта, местоположението на постовете и друга вътрешна информация, но къде да търсят Гарин не е известно.

В същото време мащабът и интензивността на действията на „Тупамарос“ се увеличават с всеки изминал ден. В съответствие с тяхната революционна тактика е необходимо да се откажат от образа на революционери, избягващи насилие, грабещи богатите, за да раздават ограбеното на бедните. Това трябва да бъде още една стъпка в еволюцията на организацията. Заради „детските“ акции на „Тупамарос“ (като например краденето на хладилници с продукти с последващото им раздаване сред жителите на бедните квартали), голяма част от населението на Уругвай в този момент счита „Тупамарос“ за инфантилни романтици, които не са способни на сериозни действия в борбата срещу режима. Много смятат, че със своята стратегия за ескалиране на насилието (юни-август 1970 г.) партизаните искат да променят настоящото положение.

В средата на уругвайската зима (юли) „Тупамарос“ отново се връщат към своя позабравен „План на Сатаната“, заключващ се в отвличането на едри функционери на държавата, но ако по-рано на отвличане се подлагат само фигури на националната политика, то сега използването на плана е разширено и срещу представителите на „чуждестранния империализъм“.

Втората фаза на „Плана на Сатаната“ е започната през юли 1970 г., когато „Тупамарос“ отвличат бразилския консул Алоизиу Марес Диас Гомиде и съветника на Американската агенция за международно развитие (USAID) Дан Митрионе.

Отвличането на тези две лица, което се случва по отделно, е част от един координиран план. В този съдбоносен петък на 31 юли, две бойни моторизирани групи на „Тупамарос“ почти едновременно пристъпват към действие. Една от тях блокира автомобила на Митрионе, принуждавайки го да отбие, след което американският съветник е заловен и завързан. В суматохата един от бойците извършва случаен изстрел, ранявайки леко отвлечения по врата. На другия край на града събитията се развиват по аналогичен начин: блокирайки пътя на автомобила на бразилския консул, бойците измъкват мълниеносно нищо неподозиращия Диас Гомиде, възможно най-бързо го тикат в своя автомобил, след което го откарват в неизвестна посока.

Въпреки това, това е само половината от първоначалния план. Първоначалната идея се състои в отвличането на още двама американски дипломата – културното аташе Нейтън Розенфелд и вицеконсула Майкъл Гордън Джонс. Специална група на „Тупамарос“ причаква Розенфелд в подземния гараж на жилищния блок, където живее. Сблъскващите се с отчаяната съпротива партизани няколко пъти удрят Розенфелд по главата, който губи съзнание. Докато бойците решават какво да направят по-нататък, в гаража се появява също живеещият тук Джонс. Вицеконсулът оказва доста яростна съпротива, като един „тупамарос“ е принуден да го успокои с удари по главата с пистолет. Връзвайки го и покривайки го с одеяло, похитителите слагат дипломата в чакащия камион, оставяйки Розенфелд да лежи на пода в гаража, мислейки, че е мъртъв.

Идвайки на себе си, Джонс бавно дръпва одеялото от главата си и възползвайки се от удобния момент, той скача от камиона, удряйки се в тротоара, едва не губейки съзнание. Отнема няколко минути преди партизаните да забележат загубата на завързания вицеконсул. Това със сигурност е голямо разочарование.

Отвличането на чуждестранни граждани отново шокира правителството. Само седмица преди това партизаните отвличат известния съдия Даниел Перейра Манели, чиято вина се състои в това, че той твърде често е председател на процесите срещу арестуваните „тупамарос“.

Сега, когато в ръцете на „Тупамарос“ попадат още фигури от голям международен мащаб, партизаните се оказват в доста изгодно положение. Ако дори те не могат да окажат натиск върху правителството, натиск ще окажат правителствата на Бразилия и САЩ, заинтересовани в спасяването на своите граждани.

След пленяването на чуждестранните дипломати, организацията в продължение на няколко дни пази мълчание, желаейки да се наслади на унизителните оправдания на властите, не успяващи да защитят чужденците. През следващия понеделник, на 3 август, „Тупамарос“ освобождават Перейра Манели, който предава на полицията съобщение от организацията. В него партизаните искат освобождаването на всички политически затворници в замяна на живота на Диас Гомиде и Митрионе. Съдбите и на двамата се намират в ръцете на управляващите. Отказът от изпълнение на исканията ще бъде равен на налагането на смъртна присъда, но въпреки това властите разбират, че изпълнявайки ги, те ще създадат прецедент, благоприятстващ развитието на политическия шантаж не само в Уругвай, но и в цяла Латинска Америка. В продължение на няколко дни във висшите кабинети се случват яростни спорове по този въпрос.

Пред президента Пачеко Ареко има два варианта. Той може да продължи твърдата политика по отношение на „Тупамарос“ и да откаже да води преговори с тези, които смята за престъпници, което безусловно ще доведе до смъртта и на двамата отвлечени. В този случай Пачеко Ареко трябва да изпита върху себе си гнева на Вашингтон и бразилското военно правителство. Скорошният опит на Гватемала показва към какви катастрофални последствия може да доведе отказа от преговори (по-рано през същата година местни партизани отвличат и убиват посланика на ФРГ).

Друг възможен вариант е изпълнението на всички искания, направени от организацията. Тази стъпка също не може да бъде оставена без последствия. Привържениците на Пачеко Ареко, наблюдавайки неговото безволие, естествено ще преразгледат своето отношение към него, което ще се отрази на предстоящите президентски избори. Армията и полицията нееднократно заявяват, че ако президентът се преклони пред „Тупамарос“, нищо не може да спре бунта на недоволните от правителството офицери. Пачеко Ареко не трябва да разчита на прошката на съседните страни, – Аржентина и Бразилия, – които са за провеждането на пределно твърда линия по отношение на „терористите“. В буквалния смисъл на думата съдбата на страната се намира в ръцете на президента, когато той обмисля реакцията си срещу „Тупамарос“.

Докато в правителствените кабинети се решават всички тези въпроси, армията и полицията също не седят със скръстени ръце. След като става известно за отвличането на чуждестранните дипломати в целия град започва вълна от обиски и арести. Служителите минават от дом в дом без да представят необходимите съдебни разпоредби. Когато става известно, че на 7 август в случай на неизпълнение на исканията партизаните ще екзекутират и двамата чужденци, полицията засилва издирването. На 6 август в издирването са въвлечени повече от 20 000 полицаи и военнослужещи, но всички усилия са напразни. Дипломатите сякаш са потънали в дън земя.

На 7 август в квартал Малвин в ръцете на детективите попадат няколко членове на организацията. За удовлетворение на правителството някои от тях представляват ръководството на „Тупамарос“ – това е основателят на въоръженото движение Раул Сендик и един от висшите ръководители Рафаел Бидегайн Грейсих. Правителствените чиновници въздъхват с облекчение, вярвайки, че залавянето на Сендик ще предотврати убийството на заложниците. Тепърва властите могат по-уверено да разговарят с герилята.

Докато полицията залива Монтевидео със своите агенти, партизаните доста свободно продължават своята нормална дейност. Смята се, че залавянето на Сендик ще доведе „Тупамарос“ до някакво объркване. Това не е съвсем така. В отговор на ареста на своя постоянен лидер, на 7 август бойна команда на организацията извършва нападение срещу селскостопанска академия, отвличайки доктор Клод Л. Флай. Доктор Флай е американски експерт по почвознание, работещ в Монтевидео по покана на правителството. Той се занимава с разработки в сферата на урожая на селскостопански култури. По този начин „Тупамарос“ нажежават положението, вкарвайки правителството отново в безпокойство.

Разполагайки сега с трима заложници, партизаните продължават да настояват за изпълнението на своите искания – освобождаване на всички политически затворници (около 150 човека), основно принадлежащи към организацията.

Президентът приема твърда политика, отказвайки се да продължи да води преговори с „Тупамарос“. В опит да разбере къде се намират пленените, полицията непрекъснато разпитва заловения Сендик. Обявявайки се за военнопленник, той отказва да каже каквато и да било информация за въоръженото движение. Уругвайските власти очакват с безпокойство новия „краен срок“, когато ще бъдат приведени в изпълнение смъртните присъди – в 12:00 часа на 9 август.

В понеделник сутринта, на 10 август, в една от столичните радиостанции се позвънява по телефона, като се съобщава, че експертът от USAID Дан Митрионе е екзекутиран. Малко по-късно следствените откриват изоставен в покрайнините на града автомобил, в багажника на който, завит с пропито от кръвта одеяло, лежи трупа на американеца с четири огнестрелни рани.

Дан Митрионе

На практика убийството на чуждестранния гражданин, не явяващ се военен, лишава „Тупамарос“ от подкрепата на голяма част от населението, което е шокирано от случилото се. Романтичният образ на съвременните „робинхудовци“, защитници на свободата и справедливостта, е разрушен.

Освен това се разклащат сериозно позициите на правоприлагащите органи – народът вижда, че въпреки всички усилия и масовата мобилизация на агентите, полицията не успява да предотврати предварително обявеното екзекутиране.

Правителството тепърва разглежда организацията не като сборище на провокатори и политически изнудвачи, а като най-истински престъпници, замесени в предумишлени убийства.

Веднага след откриването на тялото, Пачеко Ареко призовава за свикването на извънредна сесия на Конгреса, на която президентът възнамерява да постави въпроса за приемането на специални мерки в съответствие с член 31 от Конституцията. Този член преустановява действията на „индивидуалните права за собственост, събирания, лична свобода и свобода на словото“. Членът възнамерява въвеждането на извънредно положение, даващо на президента широки пълномощия. Така Пачеко Ареко автоматично се превръща в диктатор. Кнгресът обаче позволява член 31 да се приеме в срок не повече от 20 дни, което разбира се не влиза в президентските планове.

Убийството на Митрионе предизвиква различна реакция в страните от западния свят. Президентът Никсън нарича престъплението „отвратително“. Лидерът на бразилската хунта Емилиу Медиси изразява дълбока загриженост за развитието на ситуацията в Уругвай. Посолството на ФРГ разкритикува публично позицията на Пачеко Ареко, заета по време на преговорите с партизаните. Само южният съсед на Уругвай Аржентина, страдаща също от активността на градската гериля, подкрепя решението на правителството за отказ от преговори с „терористите“.

Самите „Тупамарос“, пазещи мълчание известно време, наблюдавайки за реакцията на обществото, са принудени да пуснат специално комюнике, посветено на екзекутирането на американеца. В него партизаните заявяват, че Митрионе е инициатор на използването на мъчения по отношение на арестуваните партизани, както и че директно инструктира агентите за провеждането на разследвания. „Тупамарос“ отиват толкова далеч, че обвиняват Митрионе в принадлежност към ЦРУ. Затова той е убит.

Смъртта на Митрионе също има голямо политическо значение, защото за първи път в хода на противопоставянето на държавата организацията привежда заплахите си в изпълнение. Екзекутирането показва силата на „Тупамарос“, показва, че те не се боят да приведат в действие заплахите си.

Скоро след убийството на Митрионе в Монтевидео започва да се разпространява писмото на заключения Раул Сендик, в което той изразява гнева си във връзка със смъртта на американеца, тъй като неговото екзекутиране подкопава революционно-романтичния имидж на организацията, който тя култивира в продължение на осем години.

До края на  1970 г. „Тупамарос“ планомерно съкращават интензивността на своите действия., като само от време на време изпълняват дребни експроприации и кражби на различни материали. Те все още държат в напрежение правителството, оставяйки за заложници бразилския консул и американския почвовед Флай. В този момент „Тупамарос“ намекват тънко, че „жертването“ на 1 милион долара може да спаси живота на двамата пленници. Това предизвиква нова вълна от надежди в роднините на отвлечените. Партизаните се надяват, че със смяната на тона към по-приятелски ще успеят да оправят ситуацията, връщайки си част от загубената подкрепа от страна на населението. Никой тогава не подозира, че най-голямата сила на организацията е минало. Въпреки че през следващата година и половина „Тупамарос“ продължават да се сражават, те не успяват да постигнат миналите си мащаби и да спечелят подкрепата на народа, с която разполагат преди убийството на Митрионе.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s