Въоръжената борба на „Тупамарос“. 1962-69

Въоръжената борба на „Тупамарос“

Май 1978 г.

Томас О. Мур

1. 1962-69

Историята на „Тупамарос“ датира от началото на 1960-те години, когато бившият студент от юридическия факултет и член на Социалистическата партия Раул Сендик отива на север в страната с цел организирането на работническата борба на трудещите се в захарните плантации. Сендик разглежда тези хора като „най-експлоатирания селски пролетариат“ и следователно като най-заинтересованите в радикалните социални промени.

Тук Сендик скоро създава „Съюз на трудещите се в захарната промишленост в провинция Артигас“ (Union de Trabajadores Azucareros de Artigas), което горещо се приветства от местните работнически братя. На 5 май 1962 г. UTAA организира масов марш от провинцията до столицата на страната (около 350 мили), за да разкаже на правителството за бедственото положение на трудещите се, както и да представи исканията си – експроприиране и разпределение сред селяните на 3 хиляди хектара необработваема земя, подобряване условията на труд и увеличаване на заплатите. По думите на демонстрантите, техните условия на живот са направо нечовешки тежки – навсякъде цари лоша хигиена, на работниците плащат малко пари, дори жените и децата са принудени да се трудят на полето, за да може семействата да свързват двата края. Въпреки това, маршът остава незабелязан от правителството. Нещо повече, дадена е заповед за разпръсване на демонстрацията. Завързва се истински улична схватка. Сендик и 36 негови другари са арестувани заради съпротива срещу властите.

През следващите няколко месеца „Съюзът“ продължава организирането на „марша до Монтевидео“, приемайки като основен лозунг „За Земя и Сендик!“. Неизменно всяка такава демонстрация приключва със сблъсъци с полицията и действащите на страната на властите неофашистки банди. Гледайки мрачно на краха на всички свои усилия, Сендик постепенно се разочарова от легалната политика. След поредния си арест той окончателно приключва с мирните методи на борба. Изчезвайки за известно време от полезрението на полицията и обществеността, в резултат на голямо мислене той стига да извода, че само въоръженото действие е способно да промени ситуацията в страната.

Той започва да изгражда нелегалното движение.

raul sendic

Раул Сендик

Бидейки прекрасен оратор и организатор, Сендик набира доброволци от най-различни обществени класи. Много от първите „тупамарос“ са членове на UTAA, въодушевени от идеите на Сендик за въоръжената революция, а други идват от работническата и студентската среда в Монтевидео, докато трети представляват своеобразния „елит“ на уругвайското общество. Например, към организацията се присъединяват хора като професора по изобразително изкуство Хулио Мареналес Саенс, един от водещите проектанти на столицата Педро Алмирати, промишленият инженер Хосе Мануел Люверас и синът на началника на полицията и произхождащ от доста богато семейство Рафаел Бидегайн Грейсих.

Рано сутринта на 31 юли 1963 г. малка група от мъже прониква в арсенала на „Швейцарския стрелкови клуб“ в Нуева Елвесия (близо до Монтевидео), откъдето са откраднати 31 винтовки и 2 карабини. Пристигащите на мястото следователи без да им мигне окото заявяват, че всичко случило се е дело на обикновени бандити. Въпреки това, скоро столичните информатори донасят, че към грабежа е съпричастен Сендик и неговите другари. Според версията на следователите на Сендик е нужно оръжие, за да въоръжи група на трудещите се в захарните плантации в Артигас и да ги поведе към директно насилствено завземане на земята. Не е известно дали тази теория е вярна или не, но след своята първа акция партизаните на Сендик се укриват за няколко месеца.

Те отново се появяват в навечерието на Коледа, когато десетима бойци, въоръжени с револвери отвличат камион, пълен с продукти, принадлежащи на компанията „Manzares“. Същото вечер цялото съдържание на камиона е раздадено на жителите на бедните квартали в Монтевидео. Разпределението на продуктите е съпроводено от разпалени речи, в които партизаните, не скриващи все още лицата си, заклеймяват правителството и предсказват скорошна революция. Именно тази „Гладна команда“, както я наричат по-късно, формира първото впечатление в обществото за партизанската организация. Образът на благородните „робинхудовци“, който „Тупамарос“ ще поддържат до 1970 г.

В никакъв случай рейдовете на „Тупамарос“ не са ограничени изключително до Монтевидео и околните градове.

Така например, седмица по-късно след своята „робинхудовска“ акция, на 1 януари 1964 г. команда партизани, възползваща се от отпуснатостта на служителите, напада пограничната застава в Беля Унион – град в северозападната част на страната, в провинция Артигас, на границата с Бразилия. Нападателите изземват единадесет „маузери“ от 1908 г., пистолет и осем щикове.

На 19 април същата година, партизанска команда посещава департамента Лавалеха. Тук, в близост до град Минас, е ограбен склад на демонтажна компания, в резултат на което в ръцете на похитителите се оказват около 100 капсул-детонатори и десет метра бикфордов шнур. На следващия ден тази команда нахлува в  дома на частен колекционер в Минас, откъдето взима пет немски винтовки и шест револвера, както и няколко хиляди патрона за тях.

Малко по-късно, в департамента Малдонадо (югоизточната част на страната), партизаните осъществяват кражба от склад на „Националната циментна компания“, което им носи 540 килограма гърмящо желе.

Всички тези нападения полицията неизменно приписва на лудостта на криминалните елементи, защото преди това само те могат да се похвалят с толкова сериозна военна организация.

Друг метод за себеизразяване на партизанската структура на Сендик в първите етапи на нейното развитие са терористичните покушения. Мнозинството терористични актове са насочени срещу собствеността на северноамериканските компании, като например „Moore-McCormack“, „Coca-Cola“, „International Harvester“, „All American Cable“ и „Western Telegraph“ (последните две принадлежат на телеграфния гигант ITT). През август 1965 г. е взривен също и офисът на „Bayer Chemical Company“, западногерманска фармацевтична компания. В листовките, оставени на местопрестъплението се изясняват мотивите за покушението: компанията е подложена на атака, защото именно тя по заповед на Вашингтон разработва модели на токсични газове, използващи се във войната срещу виетнамския народ. Най-важното в това комюнике е това, че за първи път тук официално се използва името „Движение за национално освобождение – Тупамарос“.

През 1965-1966 г. взривовете, грабежите и нападенията са във възходяща линия. Взривовете се използват за привличане вниманието към организацията и нейната идеология, а грабежите и нападенията са нужни за увеличаването на огневата и финансовата мощ. Всички тези акции се осъществяват без риск за човешкия живот. Това е нерушим принцип на организацията.

Първата кръв се пролива през декември 1966 г. Тя се пролива от самите партизани. Тогава, две седмици след поредното нападение срещу оръжеен склад, полицията идентифицира автомобила, използван в това нападение. В резултат на това, започва преследване с престрелка между агентите на реда и пътниците в подозрителния автомобил. Преследването не трае дълго – дотогава, докато колата на партизаните не спира. Карлос Флорес Алварес прикрива с оръжие отстъплението на своите другари. Той е убит в неравностойния сблъсък със служителите на полицията. В изоставената кола са открити два автомата и пистолети. По-малко от седмица в друга престрелка, защитавайки се от нахлуване на полицията в своето конспиративно жилище, загива „тупамаро“ Марио Робайна Мендес.

Carlos FloresОбщоизвестно е, че в това време изисканата работа на „Тупамарос“, използващи необикновено въображение при планирането и изпълнението на своите акции, предизвиква истински аплодисменти от страна на обикновения народ.

Известен е такъв случай.

Веднъж в един от столичните театри, принадлежащи на Федерацията на независимите театри в Уругвай, се играе пиеса на Арнолд Вескер. За да може по-нагледно, драматично и успешно да изиграят ролите си, актьорите взимат оръжие и военна униформа. Местните военни с удоволствие предоставят на артистите всички необходими за спектакъла материали, но на 7 февруари 1966 г. в нощта преди премиерата в театъра нахлува група въоръжени с пистолети „тупамарос“, които отнасят със себе си „реквизита“: десет „маузера“ със щикове и осемнадесет комплекта военни униформи. По-късно тези униформи служат добре на организацията. След месец преоблечени като военни партизаните ограбват „Работническата каса“, взимайки 3500 долара (в уругвайско песо). На 22 ноември точно по същия начин е експроприирана „Народната банка“. Тогава грабителите взимат почти 6000 долара в национална валута.

Началото на 1967 г. се ознаменува от първата криза: следствените попадат по следите на партизаните, много членове на организацията са принудени да се укриват, а други са арестувани. Ръководителите на столичната полиция заявяват гръмогласно, че на малката, но доста силна банда от леви екстремисти е нанесен смъртоносен удар. Това е грешка.

Сблъскващи се с нови беди, през 1968 г. „Тупамарос“ приемат нова тактика, която по-късно ще стане известна с гръмкото название „План на Сатаната“. Същността на този проект се състои в похищаването на едри национални и международни деятели, за да се предизвика объркване в правителството и да се демонстрира силата на организацията. „Тупамарос“ смятат, че подобни акции ще донесат доста по-голям ефект и доста по-силно ще уязвят властта, отколкото малките атаки по улиците на столицата.

На 8 август 1968 г. Улисес Перейра Ревербел, президент на държавната електрическа и телефонна компания, е отвлечен директно пред дома си. Неговият секретар и шофьор-охранител са ранени от членовете на бойната команда на „Тупамарос“. По-късно партизаните поясняват, че Перейра Ревербел е отвлечен, не само защото е един от най-активните апологети на „завиването на гайката“ в борбата срещу герилята, но и защото телефонно-електрическият монополист е личен приятел на президента Пачеко Ареко, водещ страната с големи крачки към бездната на тиранията.

Улисес Перейра Ревербел

Около 3 хиляди войници и полицаи са мобилизирани в издирването на отвлечения. Квартал след квартал се проверяват жилищата, като са задържани стотици „заподозрени“, но без успех. След 131 часа в плен, „Тупамарос“ най-накрая благоволят да пуснат своя високопоставен „гост“ цял и невредим. Малко объркан от марихуана, той е пуснат в парка Хосе Батле и Ордонес. Перейра Ревербел е първото звено в по-нататъшната верига на отвлечените.

Друга цел на партизанската организация е демонстрирането на корупцията на правителствените върхове, както и незаконната дейност на управляващите. Но, за да получат толкова конфиденциални сведения за престъпленията на чиновниците, е необходима мощна информационна-разузнавателна мрежа. „Тупамарос“ успяват да изградят такъв орган за разузнаване, работещ доста по-добре, отколкото полицията в Уругвай.

Доказателство за това е акцията на 14 февруари 1969 г., когато бойна команда „Либер Арсе“ нахлува в офиса на финансовата компания „Монти“, където са иззети 24 хиляди долара, както и счетоводните книги в кантората, разкриващи редица незаконни финансови схеми, в които са въвлечени първите лица на държавата: министърът на благоустройството Валтер Пинто Рисо, кандидатът за президент Хорхе Батле, както и бившият пленник на „Тупамарос“, телефонният магнат Перейра Ревербел. Всички опити от страна на злоупотребителите да се скрие случилото се не се увенчават с успех (те дори не заявяват в полицията за нападението): партизаните пращат копия от документите в наказателния съд, който взима решение да огласи публично фактите за престъпленията на чиновниците. Три дни след публичното разобличаване, „случаен“ пожар унищожава интериора на финансовата агенция „Монти“, унищожавайки всички директни доказателства срещу замесените в скандала държавни мъже.

Досега „Тупамарос“ извършват само малки рейдове с привличането на малък брой бойци, но на 8 октомври 1968 г. организацията осъществява една от своите най-мащабни акции. Около 13:00 часа бойна команда „Че Гевара“ атакува град Пандо, разположен на 31 километра от Монтевидео. Бойците пристига тук, използвайки различни средства: най-необичайният метод е на групата „тупамарос“, които използват като прикритие погребален кортеж. Влизайки в града, партизаните заемат всички стратегически точки, очаквайки сигнал за атака. Точно в един часа сигналът е даден: слагайки си бял бинт, за да се идентифицират в суматохата, партизаните щурмуват предварително набелязаните цели.

Всички въоръжени групи действат едновременно. Полицейският участък, телефонно-телеграфният пункт, пожарната и три местни банки са основни мишени. Изненадани, служителите на учрежденията не оказват почти никаква съпротива.

В полицейския участък един от офицерите се опитва да стреля, но партизаните го принуждават да се откаже.

В „Работническата каса на Пандо“ нахлува друга група, която е въоръжена с автомати и пистолети. Докато двама влизат в хранилището, третата участничка в нападението, момиче на име Анна, раздава на служителите и клиентите вътре листовки, като също разяснява и устно целите на рейда. Събирайки почти 4 милиона песо, партизаните са на път да си тръгнат. Въпреки това, на входа ги посреща полицай, идващ случайно до финансовия клон и забелязващ, че нещо не е наред. В краткото сражение на вратата офицерът е ранен и обезоръжен, което позволява на нападателите безпрепятствено да напуснат мястото с кола. Оказва се, че раненият офицер изстрелва последните си патрони по гумите на колата, така че точката на общата среща – местното гробище, – партизаните я достигат буквално на джанти.

Тук партизаните слагат парите в чакащия ги микробус, а след това, оставяйки автомобила, се разделят на две групи и потеглят с две други коли. Именно в този момент рейдът губи своята първоначално ясна организация, тъй като пътниците не се познават един друг и нямат представа кои от тях са командващи и кои подчинени. Към това ужасно объркване се добавят също проблемите при отстъплението, когато в района на Толедо Чико, близо до Монтевидео, автомобилите са спрени от пътен патрул.

„Тупамарос“ напускат Пандо благополучно, като единствената неприятност на операцията е загубата на един автомобил, но сега предстои дълъг път по магистралата до Монтевидео. Партизаните се надяват да стигнат до покрайнините на столицата преди полицията да успее да предприеме някакви мерки. За съжаление на „Тупамарос“ ситуацията се развива по-лош сценарии. Близо до Монтевидео, в селището Толедо Чико, партизаните се сблъскват с полицейски автомобил. Двуминутна битка, бягство, а след това среща с подсилени отряди на блокпост. Изоставяйки колите, „тупамарос“ са принудени да се крият в полетата. Само микробусът с парите, който се кара от Раул Сендик успява да избегне капана: завъртайки се пред носа на полицията, микробусът тръгва в обратна посока. Впоследствие, използвайки черни пътища, Сендик успява да пристигне в столицата цял и невредим.

В същото време представителите на правоприлагащите органи претърсват гората, където се крият бойците. Серията от битки, съпровождана от търсене, приключва не в полза на „Тупамарос“ – трима от членовете на организацията са убити, няколко са ранени, а двадесет са заловени.

Загиналите по време на операцията в Пандо: Рикардо Сабалса, Алфредо Кутели и Хорхе Салерно

Независимо от това, „Тупамарос“ разглеждат нападението срещу Пандо като много успешна операция, заявявайки, че са успели да мобилизират и достойно да организират повече от сто партизани. Правителствените служители омаловажават тази цифра, говорейки за 40 или 50 бойци.

В действителност, с нападението срещу Пандо приключва 1969 г. за организацията. Слабостта на правителството на Пачеко Ареко става явна и то е принудено да признае, че няма работа с дребни престъпници, както за това се говори в продължение на 5-6 години.

В края на годината журналистите Антонио Меркадер и Хорхе Вера изчисляват, че в Монтевидео действат около сто човека, въвлечени непосредствено във въоръжената борба. Не е известно колко хора оказват подкрепа на организацията. През януари 1970 г. британският ежеседмичник „Латинска Америка“ заявява, че по данни на специалните кореспонденти на изданието, в редиците на „Тупамарос“ има повече от 800 човека, разделени в няколко региона. Очевидно е, че това е силно преувеличено, но във всеки случай в началото на 1970 г. организацията представлява най-значителната сила, с която правителството е принудено да се справя. Силата на „Тупамарос“ достига своя апогей в периода между 1970 г. и 1971 г. Именно тогава изчезва от масовото съзнание, култивиращият се с години образ на партизаните като благородни „робинхудовци“; на смяна идва образът на революционера, прибягващ до насилие при всеки удобен случай.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s