Partido Guatemalteco del Trabajo

pgtИсторията на борбата на гватемалските комунисти представлява поредица от възходи и спадове, победи и поражения. През 1923 г. в страната се появява първата комунистическа партия, която веднага се подлага на преследвания от властите, които водят партията почти до пълно унищожение. Възстановяващите се от първите удари комунисти отново изпитват натиска на държавата: от 1931 г. до 1944 г. фашисткият диктатор Хорхе Убико възобновява безпощадните гонения срещу партията, дори въпреки това, че в тези години комунистите представляват най-малобройната група интелигенти, имащи доста слаба подкрепа сред обществото.

През 1944 г. група прогресивни военни сваля Убико, откривайки нови перспективи за развитието на гватемалската левица. Въпреки това, бързият ръст на партията и свързаните с това проблеми, като например избора на стратегия за развитие, пораждат вътрешна борба, водеща след себе си до серия от разколи. През септември 1949 г. Комунистическата партия на Гватемала с Хосе Мануел Фортуни начело официално се възражда от пепелта. През следващата 1950 г. Мануел Гутиерес създава също комунистическата Революционна партия на гватемалските трудещи се. С идването на власт през 1951 г. на прогресивния лидер Хакобо Арбенс Гусман се откриват нови пътища за легализиране на комунистите, което принуждава двете партии да помислят за обединяване на силите. Скоро се провежда Конгрес за сливане (II Конгрес), потвърждаващ обединението на двете партии под новото име Гватемалска партия на труда начело с генералния секретар Хосе Мануел Фортуни.

След две години партията отново влиза в нелегалност: свалящият Хакобо Арбенс Кастильо Армас, изпълняващ преките директиви на Съединените щати, разгръща в страната терор срещу прогресивните слоеве, най-вече срещу комунистите. Фортуни отива в изгнание в Мексико, откъдето продължава да ръководи партията, приемаща нова тактика: инфилтриране в профсъюзите и масовите движения (в това число и неполитическите), възникващи и изчезващи в Гватемала доста бързо.

III Конгрес, проведен през 1960 г., разработва нови планове за борба. След неуспешното въстание на 13 ноември 1960 г., обявено по „молби на Москва“, правителството организира истинско преследване на комунистите, въпреки че те въобще нямат никакво отношение към бунта на военните националисти. На 21 ноември в обсадно положение са обявени всички департаменти, където ГПТ има някаква подкрепа. Пред лицето на масовите репресии малка група от младежкото крило на партията (Juventudes Patrioticas del Trabajo – Патриотична работническа младеж), обединяваща се с някои членове на „Демократичния революционен съюз“ (Unión Revolucionaria Democrática), създава малък отряд от селски партизани под командването на бившия полковник Карлос Пас Техада, наречен с гръмкото име „Партизански фронт 20 октомври“ в чест на датата на революцията през 1944 г.

25 бойци формират в съответствие с кубинската стратегия на фокизма партизанско огнище в департамента Баха Верапас. Пренебрегвайки военната подготовка и изучаването на местността, партизанският отряд е обречен на разгром. На 11 март 1962 г. партизаните пускат манифест към нацията, а два дни по-късно по време на първата битка с армейските сили в джунглата между Конкуа и Гранадос 13 бойци загиват, а няколко други са пленени, в това число и Родриго Астуриас Амадо, син на известния гватемалски писател Мигел Анхел Астуриас. Оставащите на свобода партизани отстъпват в Уеуетенанго, където се съпротивляват до своето унищожение на 29 март 1962 г. в битката при Сан Матео Икстатан. Така първият опит за започване на партизанска война е разочароващ: от 25 човека загиват 19 в битките.

Мълниеносното поражение предизвиква в партията яростни спорове за жизнеспособността на стратегията за въоръжена борба. Въпреки осъждането от голяма част от организацията на милитаристките идеи много скоро след краха на „Партизански фронт 20 октомври“ още една група младежи от JPT се отправя в Куба, за да премине там през курс за военно обучение за бъдещата партизанска дейност в Гватемала. На Острова на свободата тези юноши се срещат с командващия „Революционно движение 13 ноември“ Йон Соса: в хода на преговорите е решено да се обединят силите в борбата срещу правителството. Така възникват „Въоръжени бунтовнически сили“ (Fuerzas Armadas Rebeldes – FAR).

Гватемалската партия на труда, въпреки че оказва подкрепа на FAR, не разглежда въоръжената борба като единствения метод за завземане на властта. Например, основно внимание партията отделя на политическото развитие, въпреки че не отрича възможността за съвместното съществуване едновременно на две линии – военна и политическа. С течение на времето вътрешните дискусии между PGT и комунистическото крило на FAR все повече се изострят. Нещо повече, усложняват се отношенията с младежкото крило – в това време докато партийното ръководство залага на изборната борба, младежите се обръщат към въоръжените действия. Тези разногласия водят до това, че през 1966 г. партията просто разпуска „Патриотичната работническа младеж“.

Въпреки откровения държавен терор, началото на който започва с „изчезването“ на 28 народни лидери (сред които и представители на PGT) през март 1966 г., отношенията между PGT и FAR стават все по-лоши и по-лоши. Стига се до това, че през лятото на 1967 г. по време на провежданата в Хавана конференция на Организацията за латиноамериканска солидарност делегациите на двете организации едва не се сбиват. Окончателният разрив е оформен на 21 юни 1967 г.: FAR обвиняват партията в отказ от подкрепа на своето въоръжено крило в лицето на бившите членове на „Патриотична работническа младеж“. В отговор на това PGT създава „Въоръжени революционни сили“ (Fuerzas Armadas Revolucionarias – FAR), използващи същите символи и лозунги, както и „Въоръжени бунтовнически сили“, въпреки че последните партийците ги наричат „авантюристи“, заявявайки, че само „техните“ FAR са истинска революционна структура.

Нарастващите репресии на правителствените сили, както и дейността на „ескадроните на смъртта“ много скоро унищожават въоръженото крило на Гватемалската партия на труда. През януари 1968 г. е арестуван координаторът на градската мрежа на FAR Рохелия Крус Мартинес (бивша мис Гватемала). Седмица по-късно тя е убита след изтезания и разпити. В отговор на престъплението PGT осъществява серия от въоръжени акции и терористични актове в столицата на страната, в резултат на които са убити американският генерал Джон Уебър и капитан Ернесто Мунро, отговорен за формирането и подготовката на ултрадесните полувоенни банди, както и за прикриването на техните кървави престъпления. Командващият градския фронт Леонардо Кастильо Джонсън, стар приятел на Рохелия Крус, скоро е идентифициран: попадайки в обкръжение, той се съпротивлява до смърт, дори тогава, когато му свършват патроните, той тръгва с юмруци срещу агентите, опитвайки се да пробие обсадата.

rogelia cruz

Рохелия Крус

През 1969 г. е проведен IV Конгрес на партията: в този момент „Въоръжените революционни сили“ са вече почти разгромени, но въпреки своята слабост те продължават да извършват акции от малък мащаб. За 1970 г. са назначени нови президентски избори. PGT се обръща към своите последователи с молбата да се въздържат от участие в този фарс. Предварително известният победител, ултрадесният генерал Карлос Арана Осорио, поема юздите на управлението, като първото нещо е да се разправи с потенциалните си противници. Разгърната е мащабна армейска операция срещу гватемалската гериля, обхващаща първоначално изключително провинцията, а след това се премества и в града. През януари 1971 г. Суидад де Гватемала е в тотална обсада, докато армейските отряди с помощта на полицията и „ескадроните на смъртта“ жилище след жилище започват да прочистват столицата в търсене на участници в партизанските организации. На арести и последващи екзекуции се подлагат не само директните участници в герилята, но и симпатизантите им – така са заловени и разстреляни някои профсъюзни и политически лидери. Бойците на „Въоръжени революционни сили“ един след друг попадат в ръцете на властта.

Въпреки огромните репресии, ГПТ продължава да действа подполно в масовите организации и профсъюзите. Нещо повече, губейки потенциала на своя въоръжен апарат, партията възлага всички надежди на тайната политическа борба. Ръстът на подобната дейност на партията продължава до 26 септември 1972 г., когато в едно столично жилище полицията разкрива среща на историческото ръководство на Гватемалската партия на труда. Шестима ръководители, в това число и генералният секретар Бернардо Алварадо Монсън, и един работник са арестувани, а след това след кратък пробен период и жестоки мъчения са убити. Унищожаването на партийното ръководство става почти смъртоносен удар за партията.

1973 г. е година на засилване на социалната криза: обедняването на населението върви със засилени темпове, докато в това време Съединените щати увеличават военната помощ на правителството, опасявайки се от експлозия на недоволството. В крайна сметка северноамериканците, получавайки от Арана Осорио всичко, което е нужно за борба с „червената заплаха“, на президентските избори през 1974 г. подкрепят генерал Киел Лаугеруд, който трябва да се представи в очите на световната общност като миротворец и демократ. Изборите, по добра традиция, се съпровождат от масови фалшификации и насилие по отношение на недоволните граждани. През декември 1974 г. на партията отново е нанесен удар – арестуван и убит е новият генерален секретар Уберто Алварадо.

От 1972 г. ГТП се преследва от постоянни неуспехи. Страшното земетресение през февруари 1976 г. (27 хиляди загинали и 72 хиляди ранени) не променя нищо в социално и политическо отношение.

Дейността на партията в този период намалява значително, нейният въоръжен апарат почти изчезва. Малкото от тези, които продължават да се надяват на въоръжената борба предпочитат да се присъединят към „Въоръжените бунтовнически сили“, водещи все още повече или по-малко успешна борба срещу правителството. Всичко това води до факта, че Централният комитет на своята планирана среща в Кецалтенанго през същата 1976 г. взима решение за реформирането на своя въоръжен апарат и създаването на Военен комитет (Comision Militar – COMIL) под егидата на ЦК.

Новата военна програма бързо дава своите резултати: през следващите месеци са организирани въоръжени клетки в провинцията и столицата, които изпълняват десетки акции: нападения срещу полицейски участъци, убийства на лица, свързани с „ескадроните на смъртта“, организиране на засади на армейски патрули.

Ръстът и дейността на новото въоръжено крило на „Гватемалската партия на труда“, както и преди, влиза в противоречие с политическата дейност на Централния комитет. Развръзката настъпва през 1978 г., когато в отговор на клането дело на правителството в град Пансос на 29 май (когато армейските сили стрелят по народна демонстрация, убивайки 160 човека) директно по улиците на столицата COMIL организира засада на камион с бойци на Военната полиция, убивайки 20 човека. Ръководството на ГПТ веднага пуска специално комюнике, в което отхвърля всякаква съпричастност към случилото се.  Успоредно с това всички членове на „Военния комитет“ са изгонени от партията. PGT остава без своето въоръжено крило.

Този ход поражда вътрешна опозиция в партията. След яростните спорове на милитаристите и пацифистите от партията излиза група начело с Марио Санчес, която веднага, обединявайки силите си с бившите представители на „Военния комитет“, създава комунистическа партия за въоръжена борба с правителството – „Гватемалска партия на труда – Ядро на Националното ръководство“ (Partido Gutemalteco del Trabajo – Nucleo de Direccion Nacional – PTG-ND).

PGT също продължава да функционира без да извършва въоръжени действия до 1980 г., когато е създаден „Комитет за военна дейност“ (Comision de Trabajo Militar), който обаче не разгръща особено мащабна работа. Създаването на новия военен апарат не прекратява вътрешните дискусии за въоръжената борба и през 1983 г. след серията от масови разправи на правителството с недоволните граждани ръководството за втори път разпуска своята младежка секция „Juventudes Patrioticas del Trabajo“, в която се укрепват идеите за всеобщо въоръжаване за самозащита. Голяма част от младежите напускат редиците на PGT, давайки живот на нова структура – „Partido Guatemalteco del Trabajo – 6 de Enrero“ (Гватемалска партия на труда – 6 януари – PGT – 6E), която се намира в близък контакт с „Революционен октомври“ (Octubre Revolucionario) – друга група дисиденти начело с Марио Пайерас Соларес, идващ от „Партизанската армия на бедните“. Това единство обаче не носи никакви осезаеми последствия.

Гватемалските комунисти отново остават без въоръжена подкрепа и действат по този начин до 1986 г., когато PGT решава да влезе в съюз с „Гватемалското национално революционно единство“ (Unidad Revolucionaria Nacional Guatemalteca) – коалиция между въоръжени групировки в страната, в която влиза също и PGT-ND. Именно след присъединяването на основната партия на комунистите, URNG започва да търси път за мирно решение на гражданския конфликт – през 1987 г. се провеждат първите преговори между герилята и правителството. Въпреки че тези първи опити не дават никакъв резултат, PGT, въпреки всичко продължаваща да има значително влияние в революционния лагер, настоява за продължаване на диалога с властите, кулминацията на който става подписването на мирните споразумения през 1996 г.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s