Organización Revolucionaria del Pueblo en Armas

orpa„Революционна организация на въоръжения народ“ начело с Родриго Астуриас (команданте Гаспар Илом) възниква като група дисиденти от „Fuerzas Armadas Rebeldes“, която от 1969 г. представя тезата за по-широкото включване на индианското население в герилята. Освен това, тезата не се разглежда от гледна точка на социалната проблематика на положението на коренните народи, а по-специално от позицията на индианския национализъм: т.е. борбата за права на етническото мнозинство в Гватемала, лишено от всякакви права. Ръководството на FAR отхвърля представените концепции, аргументирайки своята позиция с това, че организацията се сражава не „срещу расовата дискриминация“, а срещу „всички тези видове социална дискриминация, т.е. угнетения на бедните от богатите“. Не съгласявайки се с това решение, групата се откъсва от FAR и през юни 1971 г. образува „Революционна организация на въоръжения народ“ – чисто индианска група с революционно направление.

Новата група веднага започва да търси начини за включване на индианското население във въоръжената борба, за да промени настоящото положение, тъй като до този момент почти всички бойци на партизанските групи в Гватемала са или бели, или метиси, което според участниците в ORPA обяснява недоверието на индианците-селяни към революционерите и техните концепции.

Избрана зона за действие е „коридорът“ между Алтиплано и Бока Коста, който тръгва от мексиканската граница директно до столицата, обхващайки департаментите Сан Маркос, Кецалтенанго, Солола и Чималтенанго.

От момента на своето основаване до 1979 г. ORPA  почти не води бойни действия, постепенно подготвяйки почвата за широкомащабна партизанска война. Отхвърляйки „фокистката“ теза, която според команданте Гаспар Илом е причината за краха на всички минали бунтовнически групи, фактически организацията се ръководи от стратегията за всеобщо въоръжаване на народа. Дългите години нелегална и тайна работа сред индианското население водят до това, че ORPA постига огромна подкрепа сред индианците от планините и равнините. Малка структура също присъства и в столицата, въпреки че тя не играе съществена роля. Въпреки това, през 1981 г., когато правителството разгромява градския фронт, в Сиудад де Гватемала има повече от 600 привърженици на организацията.

Първата бойна акция на ORPA е нападението на 18 септември 1979 г. в латифундията „Мухулия“. От момента на своето публично появяване ORPA малко по малко увеличава динамиката на въоръжените действия: в тези първи месеци истинско бедствие за полицейските патрули стават засадите, организирани от групата с цел добиването на оръжие и амуниции.

От май 1980 г. герилята непосредствено пристъпва към атаки срещу места на Военната полиция. Тези нападения са толкова интензивни, че командването скоро е принудено да оттегли полицията от контролираната зона на ORPA. На нейно място идва армията, която бързо разгръща безпощадна борба срещу индианските революционери.

В началото на военните действия организацията разполага с четири фронта на борба:

– Фронт №1: главен фронт, основан още през 1971 г. и намиращ се под командването на Гаспар Илом. Обхваща територията около вулкана Тахумулко и планината Сиера Мадре в департамента Сан Маркос;

– Фронт №2: основан е през 1976 г., а през 1979 г. непосредствено преди началото на въоръжената борба е значително подсилен. Обхваща околностите на вулкана Атитлан и територията от Сантиаго Атитлан (департамент Солола) до община Сунил (Кецалтенанго);

– Фронт №3: от село Санта Мария де Хесус в Сунил до река Наранхо – на тази територия през 1976 г. функционира Третият фронт, в резултат на което през 1979 г. тук е организирана малка партизанска колона;

– Фронт №4: През 1976 г. Първият фронт изпраща малка група за работа в пограничните райони с Мексико. Именно тук в горите, простиращи се от вулкана Тахумулко до пограничната река Сучиате действа Четвъртият фронт.

През 1980 г. на вълната на първите успехи ръстът на ORPA се засилва значително. Решено е да се дадат имена на всички фронтове, а също и да се структурират в роти: във фронт има две или три роти, всяка от които наброява 70-80 бойци, т.е. всеки фронт като минимум може да има около сто и петдесет бойци.

Ето как изглежда бойната структура на ORPA в началото на 1980-те години:

– Фронт №1: най-многобройното и бойно подразделение на организацията, включващо се активно в гражданската война. През 1982 г. след унищожаването на Третия фронт част от оцелелите му бойци се присъединяват към Първия. През 1986 г. историята се повтаря, когато бойците на разтурения Четвърти фронт формират бойна единица в състава на Фронт №1, получаващ името „Батальон“;

– Фронт Хавиер Тамбриса: бившият Фронт №2, получаващ името в чест на загиналия през 1980 г. боец. В края на 1980 г. от фронта излиза малка партизанска колона, която, достигайки региона Чикакао (департамент Сучитепекес), формира тук Петия фронт. Въпреки това, след настъплението на армейските сили през 1982 г. колоната е отблъсната от заетите територии и е принудена да се върне в лоното на Фронт Хавиер Тамбриса;

– Фронт „Избухване“: бившият Фронт №3, получаващ такова оригинално име по аналогията на звездната еволюция, тъй като той е първият резултат от „избухването на свръхновата“ ORPA, повличаща след себе си появата на „дъщерните фронтове“. През 1982 г. в хода на настъплението на армията е практически разгромен – остатъците от него влизат в Първия фронт;

– Фронт Туицал: Бившият Фронт №4, активен до 1986 г., след което в съответствие със стратегията на „Национално революционното гватемалско единство“ е принуден да се присъедини към Първия фронт;

– Градски фронт: Ръководител на този фронт е Диего Цок, един от основателите на ORPA. В най-добрите времена има до 600 симпатизанти, разполагащи в мнозинството си с оръжие. Между юли и август 1981 г. е открит от армейското разузнаване и вече по време на първия рейд губи голяма част от подкрепата си. В края на годината е напълно разгромен и то с особена жестокост – почти 95% от бойците и симпатизантите на фронта за убити. През 1984 г., присъединявайки се към URNG, организацията решава да възстанови своята градска структура, но през същата година малките групи в Сиудад де Гватемала отново са открити и унищожени от властите. През 1988 г. се случва трети опит за възраждане на градския фронт, но и този път всичко приключва печално – малките изолирани една от друга клетки са идентифицирани и унищожени.

През 1982 г. ORPA обединява силите си с другите партизански групи в Гватемала, в резултат на което възниква „Национално революционно гватемалско единство“.

На 23 март генерал Ефраим Риос Монт извършва държавен преврат, вкарвайки страната в кървавата баня на етническите чистки и масовите разстрели. В допълнение към армейските отряди, според съветите на северноамериканските специалисти, изпробващи тактиката на антигерилята с отрядите рондерос в Перу, правителството формира т.нар. „Патрули за гражданска самоотбрана“ (Patrullas de Autodefensa Civil) – въоръжени индиански отряди, борещи се с герилята в селата. Започващото през 1982 г. ново настъпление на правителствените сили води до огромни загуби „Революционната организация на въоръжения народ“.

Герилята е принудена да отиде в отбранителна позиция, губейки настъпателната инициатива. Героична страница от този период на историята е защитата от ORPA на своя стратегически район в околностите на вулкана Тахумулко – независимо от това, че режимът хвърля на щурм своите най-добри сили, прекрасно въоръжени и числено превъзхождащи партизаните, те не оставят своя челен бастион.

Зверствата на режима на Риос Монт не остават незабелязани по света. Губейки доверието си към омразния генерал, на 8 август 1983 г. Съединените щати инспирират нов преврат, водещ на власт Оскар Умберто Мехия Викторес. Под натиска на САЩ новото правителство стига до известни компромиси с умерените опозиционери, показвайки на света лицето на „новата гватемалска демокрация“.

С приетата нова Конституция през 1985 г. масовите движения получават шанса да се издигнат от пепелта. В същото време, получавайки кратка почивка, URNG преструктурира своите сили: партизанските групи засилват фронта. Започва излъчването на радиото на ORPA „La Voz Popular“ (Народен глас), основният предавател на което е разположено на склоновете на вулкана Тахумулко, който неотдавна е щурмуван от елитните отряди на гватемалската армия. Възмутените армейци отново предприемат няколко операции с цел унищожаването на радиостанцията, но без успех.

През януари 1986 г. на президентските избори печели първият от много години насам граждански кандидат – демохристиянинът Винисио Сересо. Обсипвайки с обещания и повсеместно съжаления за геноцида на индианското население, Сересо, независимо от това, продължава настъплението срещу партизанските организации. От средата на 1987 г. отново е разгърнато настъпление в регионите, намиращи се под контрола на герилята. Въпреки това, този път армията няма успех – партизаните си запазват стратегически важните зони, напускайки лесно пред лицето на настъплението нямащите значение територии.

Междувременно с подписването на Споразумението от Ескипулас между членовете на централноамериканските правителства и представителите на международната общност в Гватемала започва процес по мирно уреждане на гражданския конфликт.

Докато в чужбина се провеждат първите срещи на правителството и герилята в самата Гватемала армията продължава настъпателните операции срещу участващите организации в „Национално революционно гватемалско единство“. Целта на тези действия е отслабването на партизанския лагер в навечерието на мирните преговори.

През 1990 г. е направена първата стъпка към мир с подписването на Споразумението от Осло.

Реагирайки на неотслабващия натиск на армията, URNG разширява работата по преструктурирането на своите сили и по засилването на международното и национално присъствие. През 1991 г. от бойците на FAR, EGP и ORPA е формиран Централният обединен фронт, базиращ се в зоната, контролирана от Фронта Хавиер Тамбриса. Дейността на герилята в този стратегически район приключва скоро след завземането на град Ескинтла.

В хода на преговорите армията не губи нито една възможност, за да отслаби партизаните, колкото се може повече: през 1992 г. ORPA води тежки боеве на южното крайбрежие на страната. В този момент FAR и EGP развиват успешно настъпление срещу армията на изток. Безсмислеността на армейската стратегия се разбира вече и от правителството. Започва серия от преговори лице в лице между властите и URNG.

През 1994 г. ООН поема задължения да бъде посредник и наблюдател за хода на мирните преговори. В момента на подписването на окончателните споразумения на 29 декември 1996 г. нито една от участващите партизански организации в URNG не е разгромена: армията не постига никакви успехи силово. Започва демобилизиране на бунтовническите сили.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s