Ejército Guerrillero de los Pobres

egpКорените на „Партизанската армия на бедните“ трябва да се търсят през март 1967 г., когато един от ръководителите на „Въоръжени бунтовнически сили“ (Fuerzas Armadas Rebeldes) Рикардо Рамирес де Леон, по-известен като „команданте Роландо Моран“, публикува документ, критикуващ методите на дейност на FAR. Това избухване на недоволство, излизащо извън рамките на организацията, води до възникването на нова малка структура, към която освен дисидентите от FAR също се присъединяват и радикалните студенти от „Патриотична работническа младеж“ (Juventud Patriótica del Trabajo) и млади католици, привърженици на теологията на освобождението, осъществяващи дейност в най-бедните слоеве на гватемалското общество.

Тази група дисиденти се премества в Мексико с цел структуриране на своите сили за бъдещето на нелегалната работа в Гватемала и установяване тук на бунтовническо огнище, с което трябва да се започне триумфален поход за завземане на властта. Партизанската група се нарича „Нова революционна сражаваща се организация“ (Nueva Organización Revolucionaria de Combate), въпреки че по-късно се преименува на „Партизанска армия на бедните“.

Партизаните решават да започнат своите действия в северозападната част на страната. Тук е лошо развита инфраструктурата на държавата, вследствие на което не е голямо присъствието на военни. Освен това регионът е заселен най-вече от селяни-индианци, най-бедните жители на Гватемала, подлагани на постоянна дискриминация по национален признак. Именно тези хора ръководителите на EGP разглеждат като „двигателя на революцията“.

Първата официална загуба на EGP е Консепсион Гарсия, удавящ се през зимата на 1971 г. по време на пресичането на река Локандон в хода на нелегално преминаване от Мексико в Гватемала. След това в последните месеци на 1971 г. в столицата на страната е образувана малка клетка на градската гериля, длъжна да служи като периферна подкрепа на основния отряд на селските партизани.

На 19 януари 1972 г., отбивайки няколко атаки на мексиканските граничари (при което са подпалени два малки армейски самолета), партизанската колона от 15 човека, наричаща се „Отряд Едгар Ибара“, влиза в страната през джунглата в Икскан, разположена на север в департамента Ел Киче.

Първите стъпки на този контингент на гватемалска територия са изключително тежки. Намирайки се в перманентно движение, партизаните се опитват да установят контакти със селяните, въпреки че необходимостта от постоянно придвижване в джунглата в опити да се избегне сблъсък с вдигната под тревога армия пречат на установяването на надеждни отношения.

На 13 март 1972 г. се случва първата престрелка с армейските сили, в резултат на която партизаните са принудени да отстъпят назад към мексиканската граница. В този момент армията на Мексико също провежда в този регион операция по унищожаването на „подривните елементи“: бойците на EGP се оказват в своеобразни клещи. Продължавайки безспирно да се движат на площ от няколко хиляди квадратни километра, партизаните успяват не само да направят запаси с продукти и боеприпаси, но и да поддържат контакти с клетката в столицата, която се ръководи лично от команданте Роландо Моран. Така малкото партизанско ядро продължава цяла година, въпреки дори дезертьорството на един от своите бойци, бягащ в града заради лечение на язви на краката. Друг паникьор с прозвището Маниче, възнамеряващ да напусне отряда през април, е съден от революционен трибунал и разстрелян от собствените си другари. През есента на 1972 г. Моран изпраща на партизаните подкрепление. След подсилването е решено да се изпрати част от старите бойци в града с цел почивка и изпълняване на второстепенни задачи. В отряда все още остават 15 бойци.

Команданте Роландо Моран

В началото на 1973 г. EGP се разделя на два сектора: една група от 9 човека се отправя на юг, за да се установи в планината Сиера де Чама, а друга от 5 партизани тръгва на изток със задачата да разшири базата на герилята. През декември тази група, не постигайки никакви резултати, се връща на юг, където техните другари вече са успели да установят контакти с местното индианско население, страдащо от притеснения по отношение на властите. Цялата тази зона впоследствие е наречена „Индокитай“ в памет на героичната борба на виетнамския народ срещу западните империалисти. Правителствената армия пък именува региона „Зеленият ад“, защото за времето на дейността на партизаните тук войската понася значителни загуби.

През юни 1974 г. реформираната „Партизанска армия на бедните“ наброява в редиците си около 50 партизани. Изненадващо, но от момента на пристигането си в страната през 1972 г. партизаните само веднъж се сблъскват с войските. През цялото това време стратегията на EGP се основава на избягване на боеве в полза на изучаването на територията и подготовката без поддръжка. Въпреки това, вечното пазене в тайна на герилята е неразумно и през пролетта на 1975 г. най-накрая настъпва момента, когато е решено да се инициират въоръжени действия с кратка интензивност. Затова въоръженото ядро е разделено на три колони, всяка от които се укрепва в своята оперативна зона.

Началото на въоръжената пропаганда на EGP е дадено на 28 май 1975 г., когато партизаните извършват нападение срещу овощната плантация Ла Кучиля де Халбал, убивайки нейния собственик Гилермо Монсон. На 7 юни групата партизани екзекутира земевладелеца Луис Аренас Барер, известен сред народа като „Тигъра от Икскан“, собственик на плантациите Ла Перла и Сан Луис. Барер е известен в целия окръг заради системното използване на насилие по отношение на местните индианци, принудени да се трудът в неговите плантации. Тази е първата акция, за която публично поема отговорност „Партизанската армия на бедните“.

Веднага армията и полицейските сили започват засилено издирване на престъпниците в региона Икскан (Ел Киче), унищожавайки всички индиански села, попадащи на пътя им, обявявайки техните жители за „привърженици на герилята“.

В същото време от началото на войната в селата се активизира и градската гериля. На 13 декември 1975 г. в столицата на Гватемала от „стрелкова група“ е застрелян депутатът Бернал Ернандес. Ернандес е един от командващите офицерското въстание на 13 ноември 1960 г. срещу ултрадясното правителство на Мигел Идигорас Фуентес и един от първите команданте на „Fuerzas Armadas Rebeldes“, който предава впоследствие революционната борба, издавайки много бойци на FAR на правителството, мнозинството от които са екзекутирани или умират в затворите.

В този момент армията, виждайки своите безперспективни действия срещу бунтовниците, се обръща за помощ към Аржентина, Израел и Съединените щати, които предоставят на репресивните сили не само модели на най-новите оръжия и техника (например, автомати „Galil“ и винтовки M-16, идеално служещи в джунглата и тропическите планински местности), но изпращат и съветници, обучаващи гватемалската войска на методите на борба с партизанското движение. Правителството на страната е също напълно мобилизирано посредством идването на власт с помощта на фалшификации на все повече и повече офицери.

Въпреки всичко това, EGP оставя неизменно своята тактика, продължавайки да развива своите въоръжени акции на южното крайбрежие. В края на 1975 г. организацията има 3 фронта:

– „Партизански фронт Ото Рене Кастильо“: фронт на градската гериля, намиращ се в столицата и нейните предградия. Носи името на гватемалски поет-революционер, загинал през 1967 г.;

– „Партизански фронт Луис Агусто Турсиос Лима“: покрива департаментите Сучитепекес, Ескуинтла и Реталулеу. Тоест, южното крайбрежие. Носи името на бившия офицер и главнокомандващ Fuerzas Armadas Rebeldes, загинал в автомобилна катастрофа;

– „Партизански фронт Хо Ши Мин“: действа в зоната, известна като „Индокитай“, обхващаща част от департаментите Ел Киче и Уеуетенанго.

Тези първи фронтове на EGP претърпяват преструктуриране в началото на 1976 г. След това в горската зона на департамента Уеуетенанго е създаден още един четвърти „Партизански фронт команданте Ернесто Гевара“.

През 1978 г. „Партизанската армия на бедните“, след създаването на „Тристранния съюз“, започва да провежда съвместни акции с „Въоръжени бунтовнически сили“ (Fuerzas Armadas Rebeldes) и „Гватемалската партия на труда – ръководещо ядро“ (Partido Guatemalteco del Trabajo – Nucleo de Dirección). През същата година на власт в страната идва генерал Ромео Лукас Гарсия, чиято стратегия за борба с бунтовническото движение носи откровен кървав характер. Въпреки това, дори Лукас Гарсия е далеч надминат от своя приемник, генерал Ефраин Риос Монт, провеждащ през 1982-1983 г. натурален тотален терор не само срещу герилята, но и срещу индианското население в страната, преживяващо истински геноцид, който може да се сравни само с унищожаването на евреите в нацистка Германия.

През 1979 г. EGP установява пълен контрол над оперативните зони, където действат партизанските фронтове главно в резултат на помощта на местното население, страдащо от издевателствата на правителството.

През август 1980 г. Националното ръководство на EGP пуска комюнике, в което обявява преструктурирането на своите значително разширили се сили в 7 фронта. Към четирите горепосочени фронтове се прибавят:

– „Партизански фронт Марко Антонио Йон Соса“: ембрион на този фронт възниква в началото на 1977 г. в департамента Алто Верапас, но едва през 1980 г. броят и качеството на бойното обединение достигат максимални показатели;

– „Партизански фронт 13 ноември“: малката група, ставаща в основата на този фронт, започва своята дейност по натрупването на сили през 1976 г. в департаментите Изабал, Закапа и Чикимула. През август 1980 г. дейността на фронта се осъществява в пълен обем, но през 1982 г. заради огромните загуби този фронт е разпуснат;

– „Партизански фронт Аугусто Сезар Сандино“: Възниквайки през 1979 г. в южната част на планината Сиера де Чуакус, през 1980 г. този фронт действа на териториите на департаментите Ел Киче, Солола, Тотоникапан и Чималтенанго.

Както ще видим през 1980 г. EGP има доста внушителна военна структура. Значително се засилва военният апарат на организацията след клането в посолството на Испания на 31 януари 1980 г. Тогава „Комитетът на индианското единство“ и „Координационният център на бедните“, в които „Ejercito Guerrillero de los Побрес“ има значително влияние, с присъединяващите се към тях работници, християни и студенти, организират демонстрация в столицата на Гватемала с цел привличането на световно внимание към продължаващите масови убийства от гватемалската армия на индианското население в департамента Ел Киче. По време на срещата на бившите лидери на гватемалското правителство с посланика на Испания в чест на годишнината от откриването на Института на испанската култура в сградата нахлуват около 30 индианци, заявяващи, че ще останат тук, докато масовите убийства в северозападната част на страната не бъдат прекратени. Извиканите по тревога полицейски сили нахлуват в сградата, убивайки на място 37 човека, в това число и консула на Испания Хайме Руис дел Арбол, бившият вицепрезидент на Гватемала Едуардо Касерас, бившият канцлер Адолфо Молина и лидера на индианската делегация, бащата на лауреата с Нобелова премия Ригоберта Менчу, Висенте Менчу. Спасяват се само генералният консул на Испания Максимо Кахал и още един индианец, който на следващия ден е отвлечен от болницата, подложен на мъчения и след това убит.

Клането в испанското посолство води до масово и неконтролируемо присъединяване на индианци към „Партизанската армия на бедните“. Възмутените селяни искат започването на всеобщо въоръжено въстание срещу правителството, но липсата на оръжие и военна подготовка сред мнозинството селяни прави тази стъпка невъзможна.

През октомври 1980 г. EGP създава „Армия 19 януари“, обединяваща фронтовете „Команданте Ернесто Гевара“ и „Хо Ши Мин“. Армията се състои от 3 взвода и едно отделение, общо около 130 бойци. Въпреки това, историята на тази малка група не продължава дълго: през април 1981 г. тя се разпуска вследствие на загубите.

През същата година EGP достига своята максимална сила, но в същото време претърпява своето първо сериозно поражение от гватемалската армия. През юли 1981 г. Генералният щаб започва грандиозна операция в зоната, контролирана от EGP. Градският фронт „Ото Рене Кастильо“ под командването на Марио Пайерас (един от тези 15, които през 1972 г. влизат в страната) понася големи загуби, почти е разрушена неговата инфраструктура, а много бойци на градската гериля са принудени да се спасяват от арест в департамента Чималтенанго.

През октомври армията започва да струпва подсилени подразделения в зоната, контролирана от „Партизанския фронт Аугусто Сесар Сандино“. На 12 ноември в Чималтенанго започва „генерално настъпление“ на правителствените войски: армията действа в съответствие със стратегията на „изгорената земя“, не оставяйки след себе си нито един жив човек, нито един цял дом. Партизаните се опитват да преминат към южната част на департамента Ел Киче, където се сражава фронтът „Хо Ши Мин“, но войската, действайки доста жестоко, ги изпреварва и ги заобикаля в кръг. Силите на EGP вследствие на действията на армията се оказват дезорганизирани, а връзката между фронтовете е нарушена. Точно същите проблеми изпитват и другите партизански организации в страната.

Така в началото на 1982 г. съзряват всички обективни условия за обединяване на партизанските групи в Гватемала в единна организация. Осъзнавайки необходимостта от съвместна борба срещу правителството, партизаните от EGP, FAR, PGT-ND и „Революционна организация на въоръжения народ“ (Organización Revolucionaria del Pueblo en Armas) създават през февруари 1982 г. „Гватемалското национално революционно единство“ (Unidad Revolucionaria Nacional Guatemalteca), позволяващо да осъществяват съвместна борба при запазването на независимостта на структурата и политическата линия на всяка от включените групи.

Продължавайки кампанията срещу EGP, армията, засилена от специалните отряди на антигерилята и „ескадроните на смъртта“, хвърля своите сили в североизточната част на страната. По този начин фронт „Хо Ши Мин“ е принуден да отстъпи в зоната, контролирана от фронта „Команданте Ернесто Гевара“. Обкръжаването принуждава много партизани редом с мирното население да избягат в Мексико. Малка група начело с част от Националното ръководство и команданте Роландо Моран  се концентрира в община Икскан, готвейки се да се бие докрай. Поражението на герилята причинява спорове в организацията. В паниката важните ръководители бягат в Никарагуа, оставяйки без лидери своите фронтове. Ширят се разколи. Например, Марио Пайерас, един от първите бягащи в Манагуа, напуска през 1984 г. EGP, за да създаде организацията „Революционен октомври“ (Octubre Revolucionario).

През 1983 г. команданте Роландо Моран преструктурира силите на EGP, възсъздавайки с помощта на останалите в страната бойци фронтовете „Команданте Ернесто Гевара“ и „Хо Ши Мин“, които действат в същите региони, както и по-рано, но контролират доста по-малки територии. На някои места са създадени нови партизански групи, които заради малката си бройка не се наричат фронтове, а зони. Така възникват „партизанските зони“ „Фернандо Ойос“ на юг в Уеуетенанго и „Аугусто Сесар Сандино“ в Чималтенанго.

Освен това е приета нова тактика за въоръжаване на местното население, страдащо от терора на властите. От индианците-селяни, криещи се от армията в планините и джунглата, започват да се организират „Общини за съпротива“ (Comunidades de Población de Resistencia), извършващи саботажни акции, организиращи засади и нападения срещу военни отряди. След поражението през 1982 г. EGP така и не успява да възстанови своите сили за стратегическо настъпление, но въпреки това постига големи успехи по отношение на стратегическата отбрана, което й позволява да избегне големите поражения в последващите години.

Отношенията в „Националното революционно единство“ позволява да се пристъпи към създаването на Единен фронт в планините на Чималтенанго.

Преструктурирането на партизанските сили се забавя през 1985 г., когато на президентските избори побеждава демохристиянинът Винисио Сересо; първият граждански президент след дълги години военна диктатура. Въпреки това, още през следващата година става ясно, че новият лидер на страната, посредством който Съединените щати се опитват да измият позорните петна от своята репутация в региона, продължава противобунтовническата политика на своите предшественици. През октомври URNG предлага на правителството да започне преговори за мир на национално ниво, но кабинетът на демохристияните игнорира предложението.

Следващата 1987 г. е белязана от новите настъпления на правителствените сили в зоните под контрола на EGP с участието на „кайбилес“ – елитни спецотряди, истински главорези, обучени в САЩ за борба с партизанските движения. Настъплението прониква дълбоко в територията на фронтовете на EGP, но за разлика от 1982 г., сега партизаните действат по-умело и решително, нанасяйки чувствителни поражения дори на елитните гватемалски подразделения. Освен това показват своята ефективност и „Общините за съпротива“.

През 1988 г. правителството разгръща новата кампания „Единство 88“, насочена към укрепването на предните постове на териториите, където действат партизаните, както и за продължаването на масовото преселване на цивилни граждани пред лицето на споразуменията за започването на нови бойни действия, постигнати между организациите на „Националното революционно единство“.

FAR и ORPA засилват своите атаки, за да намалят натиска на армията в зоните, контролиращи се от EGP, която не оказва значителна съпротива на войската, предпочитайки да премести своите фронтове в регионите, които са по-близо до столицата, разширявайки присъствието си в стратегическите региони. Така държавното настъпление през 1988 г. от военна гледна точка приключва с пълен провал.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s