Fuerzas Armadas Rebeldes

far„Въоръжените бунтовнически сили“ се появяват в хода на събрание, състоящо се през декември 1962 г., на което присъстват ръководителите на „Революционно движение 13 ноември“ (Movimiento Revolucionario 13 de Noviembre), „Революционно движение 20 октомври“ (Movimiento Revolucionario 20 de Octubre) и представители на студентския сектор на „Революционно движение 12 април“ (Movimiento Revolucionario 12 de Abril).

12 другари начело с лидера на MR-13 Марко Антонио Йон Соса взимат решение за създаването на единна въоръжена организация. Тъй като всичките три групи се придържат към различни политически тенденции (революционен национализъм-марксизъм), обединяващ фактор във FAR става антиимпериализмът, т.е. в случая с Гватемала борбата срещу северноамериканския империализъм и неговите местни марионетки посредством „продължителна народна война“ в духа на Виетнам и Китай. За практикуване на стратегията за обширна партизанска борба веднага са образувани три фронта:

– „Фронт Аларик Бенет“: Действа в департаментите Закапа и Исабел, в планината Мико. Този авангарден фронт се намира под ръководството на Йон Соса и е формиран от бивши военни и участници в младежката секция на Комунистическата партия: всичко около 30 партизани. Партизанското подразделение почти веднага е открито от военните, така че е принудено веднага да пристъпи към действия без никаква, дори минимална подготовка на територията и на самите бойци;

– „Фронт Моисес Кило“: Действа на същата територия, на която и „Фронт Аларик Бенет“ под ръководството на бившия военен Рудолфо Чакон, подчиняващ се на Йон Соса. В него влизат млади комунисти и военни, взимащи участие във въстанието на 13 ноември;

– „Фронт Лас Гранадиляс“: Представлява малко партизанско огнище, организирано в департамента Закапа, в планината известна като Лас Гранадиляс. В подчинение на командващия фронта Луис Трехо Ескивел се намират около 25 човека.

Всички тези три въоръжени ядра от самото начало на своята активност имат значителни вътрешни проблеми, свързани с неразбиране от бившите военни на целите и задачите на младите комунисти. Например, Луис Трехо Ескивел, споделящ напълно комунистическите идеали, има спорове със своя помощник, вторият команданте, националиста Бернал Ернандес, който въобще не възприема марксистките идеи по кубински. В края на краищата, Луис Трехо е принуден да разтури фронта, връщайки всички негови участници в столицата.

В средата на лятото на 1963 г. „Фронт Моисес Кило“ е почти напълно унищожен в сблъсъците с властите. В същото време „Фронт Аларик Бенет“ продължава своята дейност с големи трудности.

Понасяйки този почти провален опит на първата борба, Агусто Турсиос Лима, събирайки в едно разпръснатите остатъци от герилята, през октомври 1963 г. ги води към североизточната част на страната, в планината Сиера де лас Минас, където е създаден новият фронт на FAR, получаващ името „Едгар Ибара“, в чест на млад комунист, героично загинал в редиците на „Фронт Моисес Кило“. Съставен напълно от комунисти, този фронт е най-боеспособните от всички създавани до този момент. Политически комисар на фронта става Рикардо Рамирес де Леон, който в бъдеще под името „Команданте Роландо Моран“ ще стане главнокомандващ на „Партизанската армия на бедните“.

turciosВ края на 1963 г. от Мексико в Гватемала нелегално преминава група троцкисти начело с Франсиско Амадо Гранадос, която се присъединява към „Фронт Аларик Бенет“. Този съюз променя значително стратегията на фронта: под влиянието на троцкистите от сега нататък партизанското обединение се придържа към концепцията за подготовка на въоръжено въстание, докато „Фронт Едгар Ибара“ продължава да се насочва към линията на „продължителна народна война“ Тези различия скоро отделят фронтовете един от друг, въпреки че и двата водят гериля срещу правителството.

Между другото, в страната се случва „промяна“. На 30 март 1963 г. се прави държавен преврат, подготвен от ЦРУ, за да се предотврати идването на власт на ноемврийските избори на крайно популярния прогресивен кандидат, бившият президент Хуан Хосе Аревало.

„Въоръжените бунтовнически сили“ официално се оформят като такива на 30 ноември 1963 г. по време на Партизанската конференция в планината Сиера де лас Минас. Въпреки това, възникващите разногласия между фронтовете на Йон Соса и Агусто Турсиос Лима водят до това, че през декември 1964 г. Марко Антонио Йон Соса, продължаващ да защитава тезата за всеобщо въоръжено въстание, в резултат на вътрешните дебати губи и напуска FAR, връщайки се в „Революционно движение 13 ноември“, докато в същото време Турсиос Лима прекъсва всички връзки с MR-13, вследствие на което много другари на Йон Соса, разочаровани от троцкистките концепции, отново влизат във FAR.

rebeldesЗа март 1966 г. са назначени нови президентски избори, на които трябва да победи Хулио Сесар Мендес Монтенегро, анонсиращ своето управление като „третото революционно правителство“ (след Аревало и Хакобо Арбенс). В очакване на демократичните промени FAR постановяват прекратяване на огъня, въпреки че армията продължава да прави рейдове и атаки срещу прогресивните лидери в страната, в резултат на което в началото на пролетта стотици членове на „Гватемалската партия на труда“ (Partido Guatemalteco del Trabajo), FAR и MR-13 са заловени, измъчвани, като 28 от тях „изчезват безследно“. Това е първият случай на масово изчезване на опозиционери: скоро подобните събития стават част от обществения живот не само в Гватемала, но и в цяла Централна Америка. Липсата на реакция от страна на кандидата за президент по повод случващия се безпредел доста обезпокоява „Въоръжените бунтовнически сили“.

В отговор на действията на армията, клетките на градската гериля на FAR извършват нападение на 4 май 1966 г. срещу автомобила на президентския прессекретар Балтасар Моралес де ла Крус, в хода на което загива неговият син и шофьорът. Самият чиновник е заловен и закаран в конспиративна квартира. По същия начин бунтовниците отвличат заместник-председателя на Конгреса Ектор Мендес де ла Рива и председателя на Върховния съд Ромеро Агустин де Леон. Идеята е да се заменят висшите държавни чиновници за 28-те изчезнали прогресивни лидери, но въпреки това във връзка с игнорирането от правителството на предложението за замяна става ясно, че всички изчезнали са убити. След това похитените чиновници са освободени.

Надеждите за ново прогресивно правителство на Мендес Монтенегро не се оправдават. В края на 1966 г. армията мобилизира повече от 6000 войници и с подкрепата на артилерията и авиацията ги кара да прочистят Сиера де лас Минас. Пред лицето на масираното настъпление Луис Турсиос Лима и генералният секретар на „Гватемалската партия на труда“ Бернардо Алварадо Монсън пускат съвместно комюнике срещу жестоките и безразборни действия на правителствените сили. Още през септември 1966 г. Турсиос Лима разработва план за военната кампания на FAR в случай на нахлуване на армията в контролираната от партизаните зона, но въпреки това този проект не успява да се реализира. Скоро FAR понасят още по-голям удар: на 2 октомври в пътен инцидент в близост до столицата загива 25-годишният команданте на организацията Луис Турсиос Лима. Неговото място се заема от бившия студент във юридическия факултет Сесар Монтес, по-рано обявен от правителството за убит в хода на армейското настъпление в планината.

След смъртта на командващия FAR с ново ръководство в сътрудничество с PGT продължават да се съпротивляват на настъплението на правителствените сили, активизирано отново през февруари 1967 г. Действайки все по-автономно, през март същата година Сесар Монтес пуска съобщение, оповестяващо скъсването на отношенията с PGT. След това команданте отива в града, оставяйки селските въоръжени сили да се ръководят от Камило Санчес.

Сесар Монтес

Междувременно се засилва дейността на ултрадесните: с подкрепата на правителството от гватемалските неофашисти са образувани десетки „ескадрони на смъртта“, занимаващи се с терор и сплашване на жителите на районите, намиращи се под контрола на герилята или в близост до тях. Така ултрадесните се опитват да унищожат социалната база на бунтовническите сили, заплашвайки със смърт всеки, които оказва подкрепа на партизаните.

В края на 1967 г. „Революционно движение 13 ноември“ и „Въоръжени бунтовнически сили“ постигат споразумение относно преструктурирането на единна въоръжена група с името FAR начело с Марко Антонио Йон Соса. Вторият човек във FAR става Сесар Монтес, намиращ се в чужбина заради разногласия с Камило Санчес, командващ партизанския „Фронт Едгар Ибара“.

През пролетта на 1968 г. правителството отприщва ново настъпление срещу партизанските сили в планината Сиера де лас Минас. На 24 август команданте Камило Санчес и известна част от неговите бойци са заловени от правителствените сили. Разбирайки за пленения Санчес, в същия ден клетка на градската гериля в столицата се опитва да отвлече американския посланик Джон Гордън Мейн, за да го замени за пленения. Оперативната акция приключва неуспешно – посланикът е убит. Малко по-късно след жестоки мъчения от военните е застрелян и Камило Санчес (Карлос Франсиско Ордониес). Нов ръководител на партизанското огнище става Пабло Монсанто (Хорхе Сото).

С нови неуспехи приключват опитите на FAR да организират главен фронт в департамента Алто Верапас с цел по-голямо въвличане на селяните и индианците във въоръжената борба срещу правителството. След провала на тази идея през 1969 г. команданте Пабло Монсанто се връща към идеята за установяване на главно партизанско огнище на север в департамента Ел Петен. Под ударите на репресивните органи партизаните са принудени да се оттеглят към Алто Верапас и Ел Киче. Вътрешните проблеми, причинени от поредния крах, както и идеологическите дебати по повод кубинския „фокизъм“ и идеята за огнище водят до разкол в организацията – от FAR се отделя група, приемаща името „Революционна организация на въоръжения народ“ (Organización Revolucionaria del Pueblo en Armas).

Силните удари, нанесени от правителството по партизанските сили почти унищожават герилята, много бойци начело със Сесар Монтес са принудени да търсят спасение в чужбина. Въоръжените действия губят интензивността си. В началото на 1970 г. Марко Антонио Йон Соса отново къса отношенията си с FAR, опитвайки се отново да възстанови „Революционно движение 13 ноември“.

„Fuerzas Armadas Rebeldes“, прегрупирайки силите си, през 1970 г. организира два фронта: градският „La Resistencia“ (Съпротива) и селският в южната част на департамента Ел Петен. Най-активният е фронтът на градската гериля, осъществяващ в столицата на страната доста мащабни и гръмки акции, като например отвличането на министъра на външните работи Алберто Фуентес Мора и северноамериканския дипломат Майкъл Хоули, освободени в замяна на арестувани другари.

През юли 1970 г. юздите на управлението в страната се поемат от ултрадесния маниак, полковник Карлос Арана Осорио, известен със своето зверство по отношение на гватемалските индианци, които са обявени от него като привърженици на Куба и Съветския съюз. Във връзка с успеха на миналите операции FAR взимат решение да отвлекат немския дипломат Карл фон Шпрети. Новото правителство обаче се отказва да преговаря за освобождението на политическите затворници и посланикът скоро е убит.

В същото време на селския фронт, отиващ на заден план във връзка с активността на градската гериля, в края на 1970 г. и началото на 1971 г. се състои Партизанска конференция, на която са анализирани грешките в предишните години, а също са поставени задачи за вкарване в герилята на повече индианци и селяни и засилване на работата по организирането на масите.

През същата година партизанският фронт започва въоръжените действия със засада на армейски патрул в Ялтуту, община Долорес. През март 1972 г. в Ел Петен действат вече три партизански колони на FAR. В отговор на активизирането на герилята армията провежда редица малки операции, имащи успех: някои от лидерите на FAR са убити. Пред лицето на надвисната катастрофа команданте Пабло Монсанто заповядва да се преустановят бойните акции и да се съсредоточат всички сили върху организирането на социална база за бъдещата подкрепа на партизанските действия.

Ел Петен става зона, където FAR концентрират тази невидима на пръв поглед работа, насочена към подготовка на бъдещата зона за партизанска война. Бойците оставят оръжието, за да може по-скоро с политическа, отколкото с военна дейност да постигнат разположението на индианските селски маси. Нелегалната политическа работа продължава до 1979 г., когато FAR взимат решение да формират първата въоръжена колона от нов тип, получаваща името „Луис Турсиос Лима“. През същата година FAR организират заедно с „Партизанската армия на бедните“ и „Гватемалската партия на труда – революционно ядро“ т. нар. „Тристранен съюз“. През 1981 г. колона „Турсиос Лима“, непрестанно провеждаща засади и нападения изпитва върху себе си цялата мощ на репресивните сили, хвърлени да потиснат герилята на генерал Лукас Гарсия.

Именно тези репресии принуждават партизанските организации в страната да се замислят за обединение на силите. Така в началото на 1982 г. възниква „Гватемалското националреволюционно единство“ (Unidad Revolucionaria Nacional Guatemalteca), към което се присъединяват „Въоръжените бунтовнически сили“.

Възстановявайки се от удара, през август 1982 г. FAR формират втори партизански фронт в департамента Чималтенанго, авангард на който става колона „Текун Уман“, унищожена през 1984 г.

Разширяването на FAR в единната организация URNG позволява през 1985 г. да се създаде „Фронт Мардокео Гуардадо“, действащ между реките Ла Пасьон и Салинас в департамента Ел Петен. По-късно, през 1990 г. на север в Алта Верпас е формиран четвъртият фронт „Panzos Heroico“ контролиращ долината Полочик и Фрей Бартоломе де лас Касас.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s