Movimiento 14 de Mayo

Ендрю Никсън

Пет книги предлагат да се обърнем с помощта на свидетели и участници към историята на първото движение за въоръжена съпротива срещу режима на Алфредо Стреснер, „Движение 14 май“.

*****

Движението е създадено в квартал Ланус, Буенос Айрес, в средата на 1958 г. от млади парагвайски политически емигранти, принадлежащи към прогресивните крила на Либералната и Революционната фебреристка партия. За много бягащи от натиска на стреснериската диктатура Аржентина е мястото, в което все още запазват връзки – семейни, приятелски, икономически и политически, – с Парагвай; зона, предоставяща правова и политическа защита от репресиите и в същото време, даваща възможност на тези, които са в нея да са в крак с обществено-политическия живот в своята страна.

Позицията на въоръжения заговор, привърженици на който са много от намиращите се в изгнание, се базира на по-дълбока идея, а не просто на идеята за сваляне на стреснериската диктатура. Предполага се наистина радикална промяна на цялата политическа структура в Парагвай, но първата цел на M14 действително е свалянето на правителството на Стреснер: най-важното условие за осъществяването на бъдещия Програмен план на движението и връщането в родината на хилядите изгнаници.

Експулсирането от Парагвай се счита от идващия на власт през 1954 г. Алфредо Стреснер като културна форма на ликвидиране на врага, защото „отчуждението е най-лошото от наказанията“. Въпреки това, именно този репресивен модел, замислен като „адекватно лечение на обществото“, „естествено наказание“ за политическите опозиционери, води до радикализиране на борбата срещу диктатурата.

Притокът на парагвайски политически емигранти (не спиращ в продължение на целия период на диктатурата на Стреснер) достига своите най-големи показатели в Аржентина, въпреки че общност на изгнаниците е формирана и в Бразилия и Уругвай, въпреки че в последните две страни емигрантите не са толкова активни. Като цяло не можем адекватно да изчислим какъв брой изгнаници са приети от тези държави.

През 1958 г. диктатурата на Стреснер окончателно се укрепва чрез фиктивното „народно“ преизбиране, свеждайки до пълния минимум партийната и депутатската дейност и в крайна сметка, налагайки забрана на дейността на всички политически партии. Този ход погребва въобще всяка надежда за възможна „демократизация“, която би позволила на многобройните изгнаници за се върнат в родината си. По това време те са изключително много.

Хората бягат, ръководейки се от различни причини: цели семейства напускат страната заради своите традиционни демократични (социалистически, комунистически, либерални и т.н.) позиции; затъналите в бедност млади хора в търсене на работа бягат да търсят щастието си в промишлената зона на Големия Буенос Айрес; новобранците и войниците, извършващи самоволно отлъчване от службата също бягат от страната, бягат също и цивилни лица, въвлечени във всевъзможни бунтове и заговори…

Именно в тази огромна маса на парагвайските изгнаници в Аржентина е формирано „Движение 14 май“. Плуралистка организация, включваща привърженици и симпатизанти на всички политически партии, дори и някои аржентинци и уругвайци, симпатизиращи на делото за освобождение на Парагвай от стреснериската диктатура. Основа на движението, обединяващо толкова различни персонажи, е революционният проект на базата на народничеството, ясно опозиционен на авторитарната власт, обръщащ основно внимание на избирателното използване на насилие.

Обикновените аржентинци често възприемат избягалите парагвайци като нелегални имигранти, обхващащи националния пазар на труда; с течение на времето тях неизбежно ги грози асимилацията. Ръководство на M14 разбира прекрасно всичко това и с всички сили се опитва да промени случващото се. От ден на ден в общността се укрепва самоидентификацията и идеята за връщане в родината. Провежда се засилена обществена работа сред обикновените аржентинци, виждащи в политическите изгнаници, бягащи от беззаконието на собствената си страна, само „нелегални имигранти“.

Въпреки това, „нелегалният“ статут на организацията така и не й позволява да излезе публично, свеждайки политическия живот на движението изключително до формата на личния живот: клубовете и културните организации, провеждащи футболни мачове, танци, лекции, карнавали и прочие имат ясна цел: да не се допусне разпадането на групата, поддържайки нейната парагвайска самобитност и по този начин да се консолидират силите за работа над основния проект на „Движение 14 май“. Самоидентификацията на членовете на движението като „парагвайци“ има предвид с тази дума през 1958 г. най-вече лозунгът „Връщаме се!“. Именно тази задача стои пред ръководството на M14, именно за нейното реализиране работи всеки един аржентински „парагваец“.

*****

Книгата „Movimiento 14 de mayo представлява резюмираната история на движението, а „Команданте Ротела: войник на свободата“ не е нищо друг освен некролог за лидера на движението – Хуан Хосе Ротела. Син на бразилски военен изгнаник, Ротела има само начално образование и никога не живее в Асунсион. Независимо от това, именно този 26-годишен младеж става начело на силното народно движение за съпротива срещу диктатурата.

Авторът и на двете книги, Марио Естече, е един от тримата основни военни лидери на движението редом с Ротела и Габриел Армоа. Естече смята, че духовен баща на движението, негова централна историческа фигура е Хосе де ла Крус Аяла (1854-1893), журналист и член-основател на „Демократичен център“ (1887), предшественик на Либералната партия. Аяла е един от първите политици, изразяващи загриженост за живота на селските работници, оказващи се в печално положение след принудителната продажба на земята им за сметка на погасяването на контрибуциите, наложени на страната след поражението във войната срещу Тройния съюз. Той вижда, че недоволството на обикновения народ, насочено срещу посегателствата на властта, има своята основа в несправедливата Конституция от 1870 г.: тази принципна позиция води до преследването и по-нататъшното изгонване на Аяла от страната.

Немаловажна роля в създаването и развитието на движението изиграват и ветераните от войната в Чако, даващи на M14 мощен морален и революционен импулс. Закалени в битки, те преминават през Февруарската революция през 1936 г., сваляща либералите, и Гражданската война през 1947 г., когато бившите заклети врагове – фебреристи, либерали и комунисти, – се сражават рамо до рамо срещу диктатурата на Мориниго… И сега отново взимат оръжието, за да спасят за пореден път честта на Парагвай.

Сипейки похвали по адрес на фебреристите, Естече не забравя да критикува някои членове от „старата гвардия“ на Либералната партия, избягващи всякакви конфронтации с режима на Стреснер и за които партизанската тактика и програмата за аграрна реформа, предложени от M14, са неприемливи.

Но нападайки либералите, авторът не споменава за подкрепата, която „Движение 14 май“ оказва на радикалното крило на Либералната партия, което предприема опит за извършването на държавен преврат на 4 ноември 1958 г. Тогава се случва така нареченият „Инцидент Бувие“, когато стотици емигранти, под ръководството на лейтенант Елисео Салинас, се опитват да пресекат границата с Парагвай при Клоринда, но са позорно, без нито един изстрел, арестувани от аржентинските власти, докато в този момент камионите, каращи планинските бунтовници към реката, безнадеждно затъват в калта.

*****

Естече не страда особено от липсата на самокритика, така че открито говори, че планът за „Великото нахлуване“, подготвен от движението, е съставен въз основа на чист идеализъм и буквално детска наивност. „Движение 14 май“ планира да извърши нахлуване в Парагвай дори въпреки пълната липса на автоматично оръжие. Дори въпреки отказа на Фидел Кастро да окаже материално-техническа помощ на бунтовниците. Всичко това отива на заден план; Естече твърди, че по време на планирането на бъдещата операция, революционният ентусиазъм напълно засенчва всяко разумно мислене. Въпреки трудностите, в края на ноември 1959 г. повече от 200 парагвайски емигранти тръгват от Буенос Айрес на север, като временно се отбиват в пограничните с Парагвай градове.

Броят на бойците е доста малък и плюс всичко останало, той се ограничава с изключителен недостиг на оръжие. Единственият разумен тактически ход на бъдещата операция се състои в създаването на територията на Аржентина на партизанската радиостанция ZPX, която не само трябва да донесе до обществеността целите на акцията и нейния ход, но и да послужи като един вид централен пункт за връзка между всички групи.

Предполага се, че първото нахлуване от Аржентина, което се планира да се осъществи на 12 декември 1959 г., е само мисия на разузнавателните групи, нямащи намерение за каквито и да било въоръжени сблъсъци с врага. Основната задача на нахлуващите колони е достигането на възвишението Ибитирусу („парагвайската Сиера Маестра“) в департаментите Каазапа и Гуаира, където се предполага да се създаде партизанска база за настъпление срещу режима на Стреснер.

Movimiento 14 de mayoПет бойни команди отделно една от друга се опитват да пресекат река Парана – при Енкарнасион и Капитан Меса на югоизток, при Педро Хуан Кабалеро на североизток и при Пуерто Президенте Франко и Ернандиас на изток. Всички групи са лошо оборудвани, нямат храна, освен това, дефектните радиопредаватели не им позволяват да поддържат връзка по между си. 14 бойци на групата под командването на Естече и Карлос Маделайр са арестувани от парагвайските власти директно по средата на реката в близост до Енкарнасион. Всички членове на групата на Армоа са задържани от бразилските граничари в близост до Педро Хуан Кабалеро, въпреки че по-късно са освободени.

В книгата си „Затвор, мъчения и бягство“ Хуан Вентре Бусаркис предлага разказ на очевидец за съдбата на тридесетте бойци на групата, оглавявана от двама ветерани от войната в Чако, Блас Талавера и лейтенант Брисуел, които пресичат реката в близост до Капитан Меса на север от Енкарнасион. Това е единствената група, в състава на която влиза жена – Гилберта Вердун, съпругата на Талавера. Проблемът започва на парагвайска територия. В хода на атаката срещу пограничния пост Талавера е ранен в крака. Отказвайки се от връщане, той нарежда на другарите да го носят напред, което значително намалява мобилността на групата. Освен това, проникващият в емигрантската среда шпионин, капитан Пара, скоро изчезва и предава на властите цялата информация за групата, с която разполага. Преследвани от множество войници, които също използват в търсенето самолет, без никаква храна, половината група се разбягва след четири дни издирване. Обезкуражени, оставащите тринадесет бойци решават да се върнат в Аржентина, но са засечени на 23 декември почти до реката.

Петима са убити в започналата схватка с войниците, а седем, включително и Вентре, са арестувани. Талавера успява да избяга, но е заловен на следващия ден. Без медицинска помощ, той умира от получените рани в затворническата си килия в град Капитан Меса пред очите на съпругата си. Вентре, редом с останалите, е изпратен във военния затвор в Асунсион, където вече се намират 152 задържани бойци на „Движение 14 май“ и където като изправителен труд много от тях са принуждавани да разбиват камъни в кариерата Тукумбу.

В края на юни 1960 г. Вентре заедно с 48 арестувани бунтовници е транспортиран от столичния затвор в изправителното учреждение „Пеня Ермоса“, разположено на остров по средата на река Парагвай в близост до бразилската граница.

Заключени бунтовници в затвора „Пеня Ермоса“

Условията за задържане тук в сравнение с военния затвор в Асунсион са почти идеални и по никакъв начин не оправдават названието „концентрационен лагер“ – название, дадено на затвора от опозиционерите на стреснериския затвор, предпазливо отсядащи в Аржентина.

В същото време през януари 1961 г. на власт в Бразилия идва Жаниу Куадрос, яростен противник на Стреснер. Този факт поражда в средата на заключените идеята за бягство в Бразилия, където може да се търси политическо убежище. Взимайки предвид доста слабата охранителна система в затвора, на 22 март 1961 г. първата група от седем бойци под ръководството на Рубен Аяла без проблем напуска стените на изправителното учреждение. След месец, на 27 април, в затвора се вдига бунт, в резултат на който на свобода излизат абсолютно всички заключени. След тридневен път на север, те пресичат река Апа и влизат в Бразилия.

40-членна колона, възнамеряваща да пресече с канута реката при Фос де Игуасу, на аржентинския бряг се разделя на две групи. Първата трябва да се движи към Пуерто Президенте Франко, но по време на преминаването една от лодките дава теч и някои бойци се давят. Целият този шум е забелязан от парагвайските граничари, които започват да стрелят по плуващите, убивайки още няколко човека, включително и лидера на групата, лейтенант Патрисио Парагуайо Ортусар.

Втората група, оглавявана от Марсиал Арсе, преминава реката без никакви инциденти при Пуерто Ембалсе, но трябва да остави своя първоначален план за нападение срещу щаб квартирата на Петия регионален полк в Пуерто Президенте Стреснер (сега – Сиудад дел Есте), след като групата на Ортусар не се появява на предварително планираната среща. Затова е взето мигновеното решение да се атакува общинския център Ернандариас с цел арестуване на кмета и шефа на полицията. Осъществявайки операцията, бойците решават да се придвижат по-нататък с взети автомобили към Итакири, където на общ съвет окончателно е отхвърлена идеята към хълмовете Ибитирусу.

Взето е решение да се върнат пеша до реката. След седмица бойците са заловени от отряд войници под командването на генерал Грегорио Моринго, нарушаващ заповедта на министъра на вътрешните работи Едгар Инсфран да не оставя бунтовниците живи. Напротив, той изпраща всички арестувани в Асунсион, откъдето по-късно са преместени в затвора „Пеня Ермоса“.

В крайна сметка, от всички групи за нахлуване само колоната под ръководството на Ротела, влизаща в Парагвай при Пираи, успява да изпълни своята мисия без загуби. Но арестите на стотици привърженици на движението в страната оставят групата без материално-техническа подкрепа, поради което Ротела се връща назад.

Въпреки огромните загуби на първия експеримент през декември 1959 г., ръководството пристъпва към спешно разработване на планове за второ нахлуване. Това спешно решение е обяснено от новините за сближаването между военните лидери на Аржентина и режима на Стреснер, което заплашва с пълно унищожение емигрантската организация.

На 29 април 1960 г. колона „Свобода“, състояща се от 120 бойци и оглавявана от Ротела, пресича река Парана с намерението да организира в Парагвай надеждна база за съпротива в хълмовете около Сан Хоакин. В същото време друга колона, формирана от либералите и фебреристите под ръководството на полковник Модесто Рамирес, ветеран от войната в Чако, преминава реката малко по-далеч на север, при Карлос Антонио Лопес. Веднага след десанта на парагвайска територия, колоната се сблъсква с упоритата съпротива на граничарите, в резултат на което е принудена да се върне в Аржентина. Вече на аржентинския бряг групата отново е подложена на нападение – този път от страна на аржентинските войници. Тепърва колона „Свобода“ остава напълно сама срещу режима.

Въпреки смъртната опасност, Ротела се надява да получи подкрепа от жителите на така наречената „военна зона“, простираща се на територията на изток от пограничната линия. В тази обширна зона армията взима от гражданите произволни данъци и води принудително отчуждаване на добитъка, за да се „изхранват войниците“. Взимайки предвид, че на ограбване се подлагат хората, които симпатизират на либералите и фебреристите, Ротела небезоснователно разчита на подкрепата на народа.

Въпреки това, през юлския сблъсък в Таваи, департамент Каазпа, колона „Свобода“ е напълно унищожена. Противобунтовническата операция се ръководи лично от министъра на вътрешните работи Едгар Инсфран, хвърлящ срещу лошо въоръжените емигранти спецчастите от Пехотния полк R.I.14 „Серо Кора“ под командването на Патрисио Колман. Всички заловени живи партизани, в това число и Ротела, са подложени на мъчения, а след това убити. През юни и юли 1960 г. аржентинската преса редовно публикува съобщения за откритите в река Парана осакатени тела на бившите бунтовници. Такъв е печалният край на второто нахлуване.

Третото и последно нахлуване на „Движение 14 май“ е извършено на 21 декември 1960 г., когато майор Хуан Бартоломе Араухо начело на стотици бойци атакува от река Парагвай предградието на Асунсион Ита Енрамада. Операцията обаче е прекратена поради недостатъчната материално-техническа подкрепа.

*****

Четвъртата книга, „Убитите в навечерието на Коледа“, се основана на спомените на Ремехио Хименес, участващ в малкото нахлуване, осъществено доста добре от въоръжените бойци на „Движение 14 май“ през октомври 1960 г.

Също като Естече, Хименес отбелязва изключително маловажното планиране на операцията, където доста по-голяма роля изиграва ентусиазмът, а не разумът.

Според Хименес неговата група без разрешение напуска емигрантския лагер в Пареха в близост до аржентинския град Мисионес на 11 октомври 1960 г. с цел да подкрепи обсадените сили на колона „Свобода“. На практика в този момент всички бойци на Ротела са отдавна унищожени от властите, но очевидно емигрантите не вярват в това. В резултат на това от момента на влизането на парагвайска земя при Пуерто Игуасу, групата, оглавявана от Карлино Колинас, е напълно сама.

Оригиналният план на тази операция се състои в похода на запад до град Иу, департамент Каагуасу, където се планира да се атакува полицейският участък, след което да се отиде към хълмовете Ибитирусу, където бойците очакват да се срещнат с бойците на колона „Свобода“. Въпреки това, няколко дни по-късно, индианец миба, който е заловен в качеството си на свръзка, но успява да избяга, уведомява властите за нова група бунтовници, идваща от Аржентина. На дистанция 70 километра до Иу бойците се сблъскват с присъствието на силна армейска група, което ги принуждава да тръгнат на север. Два месеца групата скита безцелно в джунглата, преследвана от армейските отряди, милицията, формирана от членовете на Партия Колорадо, и от самолетите на парагвайските ВВС. На 17 ноември те завземат и ограбват военен лагер, където с брадви убиват двама бойци на колорадската партия, които са останали да направят обяд за войниците. Въпреки различните сблъсъци, в това число и голямото сражение на 24 ноември, когато е убит армейски офицер, капитан-лейтенант Мануел Галеано, групата няма нито ранени, нито убити.

Накрая, измъчени и безсилни от глад, на 18 декември бунтовниците достигат бразилска територия в близост до Параньос, където са принудени да търсят подкрепа от емигрантите-членове на движението, оглавявани от Филемон Валдес. Същият прави на пристигащите палатков лагер на 20 километра от границата с Парагвай. Но няколко дни след идването в Бразилия, бойците са предадени от общинските служители в Параньос от парагвайски произход, които съобщават на стреснериските войници, отседнали в пограничното село Ипеху, департамент Каниндею, за присъствието в Параньос на бунтовниците. Въведени в заблуждение, предполагайки, че трябва да ги предадат в ръцете на бразилските военни с цел официално предаване и последващо получаване на политическо убежище, през нощта бойците в навечерието на Коледа се качват в камион, който ги изкарва от Параньос. На излизане от града ескадрон на смъртта, формиран от парагвайските войници, разстрелва всички бойци. Само Хименес успява да избяга в тъмнината. По-късно е установено, че Антонио Арсе, също разстрелян от войниците, въпреки получените наранявания, успява да избяга и да стигне до града.

През февруари 1961 г. бразилското правителство на Жаниу Куадрос изпраща дипломатическа протестна нота до Стреснер, съобщаваща за нарушаването на бразилския суверенитет от парагвайските войски. Впоследствие, Бразилия предоставя политическо убежище на Хименес и Арсе.

*****

Петата книга на един от членовете на „Движение 14 май“, озаглавена „Килията на страха“, е публикувана след смъртта на нейния автор, Карлос Кабалеро Ферейра, ветеран от войната в Чако, умиращ в изгнание в Монтевидео в края на 1960-те години. В своето обяснение защо движението претърпява поражение, Кабалеро отделя голямо внимание на „предателството“ на някои от лидерите на Либералната партия, подписващи устава на M14 на 4 май 1959 г. Според Кабалеро от самото начало те имат двойствено отношение към движението и в ранните етапи погребват неговите начинания. В своята критика той отделно споменава един от тези лидери – Бенхамин Варгас Пеня. Съгласно Кабалеро Варгас извършва грешка, предполагайки, че аржентинското правителство ще запази неутралитет в този конфликт. В резултат на това аржентинските власти получават в Кориентес цялата информация за подготвящите се операции на емигрантите. И все още, оставайки далеч не неутрална сила, аржентинските войници стрелят по групата, оглавявана от Модесто Рамирес, когато тя пресича реката. Кабалеро обвинява Варгас Пеня за своя арест от аржентинските власти в Посадас в първата половина на 1960 г. Той също твърди, че именно Варгас Пеня е виновен в разпалването на вътрешните конфликт в движението, помествайки в аржентинския вестник „La Prensa“ своя статия, осъждаща „комунистическата инфилтрация“ в движението. Най-сериозното обвинение се състои в това, че тези „предатели“ съдействат активно за унищожаването на колона „Свобода“. По думите на Кабалеро, когато колоната влиза в Парагвай, посредством радиопредавател, „предателите“ дават лъжливи сведения на Ротела, съобщавайки му, че другите колони също са влезли в страната незабелязано. Всъщност всички те са унищожени и много е вероятно колоната на Ротела просто да не знае, че парагвайската войска я открива почти веднага след пресичането й на границата.

*****

Режимът на Стреснер без съдебен процес издава присъда за арестуваните членове на „Движение 14 май“. Старата фасада на юридическата обективност този път е на заден план: на подсъдимите принудително се назначават адвокати, чрез мъчения бойците се принуждават да пишат обвинителни декларации, както срещу себе си, така и срещу своите другари (някои от тях в последствие се публикуват в пресата)…

Предвид масовото бягство от военния затвор „Пеня Ермоса“, бившите бунтовници пребивават със статут на „укриващи се от парагвайското правосъдие“. Тази ситуация се запазва в продължение на дългите тридесет години – периодът на управлението на Алфредо Стреснер. С връщането на демокрацията – парадоксално, но това се случва след военен преврат, извършен от „дясната ръка“ на Стреснер, генерал Андрес Родригес през 1989 г., – от бунтовниците са свалени всички обвинения, направени по време на диктаторския режим, което позволява на много от тези вече стари бойци да се върнат в родината си.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s