Movimiento Revolucionario 13 de Noviembre

Гватемала за първи път придобива революционен опит благодарение на предизборната кампания през 1950-1951 г., вследствие на която на власт идва прогресивният кандидат Хакобо Арбенс. През 1954 г. в страната се провежда държавен преврат вдъхновен от Съединените щати, свалящ „комунистическото“ правителство на Арбенс.

По-нататъшното развитие на страната върви по откровен проамерикански сценарии. Военните в Гватемала се отнасят доста противоречиво по отношение на тази ситуация, в която се оказва страната в началото на 1960-те години. Министърът на отбраната предоставя пълна подкрепа на окопалите се в страната кубински емигранти-антикомунисти, подготвящи се към предстоящо нахлуване на Острова на свободата (известно по-късно като Нахлуването на Плая Хирон или Войната в залива Качинос). Президентът Идигорас с придихание гледа към САЩ, които благосклонно одобряват десния курс, по който тръгва страната. В същото време в офицерския корпус расте недоволството от нахлуването на северноамериканския съсед във вътрешните дела на страната. Много скоро недоволството се превръща във въоръжено въстание, обхващащо повече от 30% от офицерския корпус, искащ свалянето на министъра на отбраната и премахване от командния състав на протежетата на империализма на янките. Бунтът, случващ се на 13 ноември 1960 г. полага началото на герилята на „Революционно движение 13 ноември“.

Бунтът на военните трябва да се оглави от полковник Карлос Пас Техада, въпреки че той от страх да не бъде арестуван влиза в дълбока нелегалност и ръководството на бунта се поема от майор Рафаел Сесам Перейра и капитан Артуро Чуд дел Сид. Освен това в редиците действат активно възставащите лейтенант Марко Антонио Йон Соса, капитан Алехандро де Леон и подпоручиците Луис Турсиос Лима и Луис Трехо Ескивел.

Гватемалският президент моли за помощ ВВС на Съединените щати, тъй като местните пилоти отказват да бомбардират местата, в който са разположени бунтовниците. По този начин се хвърлят бомби върху възставащите офицери от американските самолети, намиращи се на самолетоносачи в близост до бреговете на Панама. Нападенията продължават неуморно до 17 ноември, когато въстанието  до голяма степен благодарение на дезинтеграцията и грешките на ръководството претърпява поражение. Много офицери са арестувани, а около 70 участници в бунта успяват да избягат извън граница.

На 6 март 1961 г. 23 бивши офицери, участници във въстанието на 13 ноември, тайно се връщат в Гватемала за продължаване на борбата срещу правителството на Идигорас. През тази година те успяват да установят контакти с някои опозиционни политически лидери в това число и с лидерите на ултрадясното „Движение за национално освобождение“ (Movimiento de Liberación Nacional), изпъкващо доста по време на свалянето на Арбенс. Именно членовете на MLN дават на властта информация за присъствието в страната на бившите офицери – започват преследвания. Лидерът на групата бивши военни, Алехандро де Леон Арагон, загива на 29 април 1961 г. по време на престрелка с полицията по улиците на столицата.

Оставащите на свобода офицери огорчени от смъртта на своя ръководител започват да планират покушението на шефа на Департамента на съдебната полиция. На 24 януари 1962 г. в центъра на Сиудад де Гватемала група бойци застрелва с автомати началника на полицията Ранулфо Гонзалес Овале. Месец по-късно, на 26 февруари, ефирът на държавното радиопредаване прекъсва: въоръжена команда, нахлуваща в комуникационния център, започва да чете съобщение, в което провъзгласява раждането на „Бунтовнически фронт Алехандро де Леон Арагон – 13 ноември“, който малко по-късно става известен под друго име – „Революционно движение 13 ноември“.

Веднага след това бившите военни и присъединяващите се към тях опозиционери се преместват в североизточната част на страната, където са осъществени въоръжени завземания на казармите в Бананера и Марискос. На вълната на успеха бунтовниците се опитват да щурмуват войсковата част в Закапа, но опитът се проваля.

Между другото, в столицата на Гватемала се разрастват демонстрациите срещу правителството, често превръщащи се в масови сблъсъци с органите на реда. След краха на нападението срещу казармите в Закапа, бунтовниците взимат решение да се върнат в столицата за създаване на градски фронт.

През март и април фронтът на градската гериля започва да действа: извършени са десетки саботажни акции, нападения срещу полицейски участъци и банки и т.н. Заслужава да се спомене подпалването на нефтопреработвателния завод, принадлежащ на северноамериканската корпорация ESSO. Действията на партизаните подтикват и други опозиционери към радикални действия. Така на политическата сцена се появява Хосе Гилермо Лаванино, офицер-националист, предприемащ през юли 1960 г. опит за завземане на военната база в Чобан. Бягайки в Мексико, с началото на дейността на MR-13 той се връща с група другари за организирането в департамента Уеуетенанго на партизанска колона. Групата на Лаванино е унищожена от войските на 19 март 1962 г.

Но да се върнем към първоначалната група на MR-13. Под контрола на команданте Марко Антонио Йон Соса в края на пролетта на 1962 г. се намират 14 въоръжени бойци: всички те са бивши военни, възпитаници на „Академия Бенинг“, разположена в американския щат Джорджия, получаващи умения както за партизанска, така и за антипартизанска борба под ръководството на инструктори от морската пехота на САЩ. Всичко това позволява на бунтовниците много лесно да оцелеят в условията на правителствените репресии.

През септември 1962 г. делегация на MR-13 начело с Йон Соса пристига в Хавана, където се среща с бившия президент на Гватемала Хакобо Арбенс, живеещ в Куба след своето сваляне. Именно тук започват преговорите с представителите на „Патриотична работническа младеж“ (Juventud Patriótica del Trabajo) – млади студенти, обръщащи се към въоръженото действие, както и с бойците на „Революционно движение 20 октомври“ (MR-20): група за въоръжена борба, появяваща се в недрата на младежкото крило на „Гватемалската партия на труда“.

Влиянието на кубинската революция, както и непосредственото запознаване с новата социалистическа Куба води до това, че връщайки се в Куба, ръководителите на MR-13 провеждат съвместно събрание през декември 1962 г., на което представители от MR-13, MR-20 и „Революционно движение 12 април“ взимат решение за създаването на нова единна въоръжена организация за национално освобождение – „Въоръжени бунтовнически сили“ (Fuerzas Armadas Rebeldes). За ръководител на FAR единогласно е избран Марко Антонио Йон Соса.

Веднага след създаването са организирани три фронта, един от които, „Партизански фронт Аларик Бенет“, наречен в чест на лидера на профсъюза на работниците в банановите плантации на „United Fruit Company“, убит след свалянето на Арбенс, се поема под командването на Йон Соса. Скоро, попадайки под влиянието на присъединяващите се към групата троцкисти-емигранти, Йон Соса инициира серия от вътрешни политически дискусии, приключващи в края на краищата с пълен разгром на троцкистката теза за всеобщо въоръжено въстание. През юли 1964 г. Йон Соса преименува своя сектор за борба на „Фронт Алехандро де Леон“ и започва да издава вестник „Социалистическа революция“, проникнат от идеите на троцкизма с националистически отенък. На 20 декември той присъства на Партизанската конференция в планината Сиера де лас Минас, където отново се опитва да убеди другарите в своята правота. Не успявайки да го направи, през януари 1965 г. Йон Соса окончателно прекъсва отношенията си с FAR и отново възсъздава „Революционно движение 13 ноември“. Опитите през март да се разреши конфликтът с помощта на нова конференция не водят до нищо – Йон Соса игнорира събранието.

През следващите месеци много бивши бойци на MR-13, разочаровани от троцкистката стратегия, напускат лидера на организацията, за да се върнат в FAR. Независимо от това, под ръководството на Йон Соса остават около 60 бойци, късовълново радио, предаващо в департамента Закапа, и социални бази за подкрепа в департаментите Исабал и Верапасес. Градската мрежа на новия „Революционен фронт 13 ноември“ почти не съществува, тъй като мнозинството членове на градския фронт остава в FAR. Структурата на Йон Соса е принудена буквално да оцелява, не извършвайки никакви големи въоръжени акции с изключение на ограбвания на банки в столицата, осъществени от малка група бойци, което позволява MR-13 да продължи борбата до 1967 г.

След разкола изолираното „Революционно движение 13 ноември“ попада под мощните удари на репресивните структури на държавата. Още през юли 1965 г. в сблъсък с властите загива вторият човек в организацията – бившият полковник Аугусто Висенте Лоарка. През април следващата година вследствие на продължаващите неуспехи се случва разкол: MR-13 се напуска от троцкистите, оказващи такова силно влияние върху военно-политическата програма на групата. След това са разкрити многобройни случаи на кражба на партийни пари от членовете на троцкисткото крило. Въпреки толкова грозните факти, видоизмененият троцкизъм все още се намира на острието на революционната концепция на MR-13.

През февруари 1967 г. правителството извършва ново масирано настъпление срещу герилята. Обсаден „Партизанският фронт Алехандро де Леон“ е принуден да напусне селата, концентрирайки всичките си сили в организирането на военни действия в столицата на страната.

Въпреки това, MR-13 не получава особено развитие на градската партизанска война. През януари 1968 г. „Революционно движение 13 ноември“ се връща в редиците на FAR и Марко Антонио Йон Соса отново става главнокомандващ. Този съюз е по-кратък от първия: продължаващите дебати по повод методите за водене на въоръжена борба и задълбочаващите се постоянни удари от страна на държавата дезорганизират напълно герилята. Йон Соса отново напуска FAR и бяга в Мексико с цел преструктуриране на силите в сравнително спокойна обстановка. Той иска да установи контакт с група млади гватемалци, преминаващи военно обучение в Куба и сражаващи се в щата Чиапас на страната на местните бунтовници. Но обстоятелствата са такива, че групата на Йон Соса е открита от мексиканската армия още преди да установи връзки с гватемалците. През май 1970 г. групата на Йон Соса е унищожена в Чиапас след многобройните сблъсъци с правителствените войски. Самият команданте е арестуван, подложен е на мъчения и е убит на 17 май 1970 г. заедно с други свои другари, бивши офицери от гватемалската армия. Това е смъртоносен удар за „Революционно движение 13 ноември“. Останките на MR-13 под ръководството на Хуан Луис Молина Лоса продължават да скитат из мексиканската провинция. На 13 януари 1971 г. Хуан Луис изчезва безследно в джунглата. Последният удар по MR-13 е убийството на Телма Грациозо през 1973 г.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s