Историята на Movimento Nacionalista Revolucionario

1. Раждането на организацията

В навечерието на провеждането на I Триконтинентална конференция в Хавана през януари 1966 г., Лионел Бризола, опитвайки се да получи „официално“ признание за своя статут на главен ръководител на бразилската революция, изпраща в Куба своя представител Алуизиу Паляну, който не е просто човек на Бризола в Куба. Той е официален представител на намиращото се все още в ембрионално състояние „Националистическо революционно движение“.

Скъсвайки отношенията си с групата на военните националисти, придържащи се към милитаристки позиции, които по-нататък образуват Movimento de Resistência Militar Nacionalista, Бризола се оказва в сложна ситуация. Вече много членове на опозиционните фракции, бягащи в Уругвай след преврата през 1964 г., изпитват истинско отвращение към бившия губернатор на Рио Гранде до Сул, всички начинания на когото свързани с борбата срещу военната диктатура неизменно приключват с крах. За да докаже, че все още не се е предал и възнамерява да се върне в Бразилия начело на въоръжения авангард, точно преди събранието в Хавана Лионел Бризола формира MNR.

Въоръжавайки се с идеята за започване в Бразилия на селска партизанска война с подкрепата на градската гериля, движението се групира основно в два сектора: задграничен, базиращ се в Монтевидео и ръководещ дейността на организацията, и бразилски с главна база в Рио де Жанейро, където е организирана централата на Националното военно командване. Освен това са установени връзки в средата на революционните националисти в Сао Пауло, където за отговорници са назначени бъдещият лидер на „Народен революционен авангард“ Онофре Пинту и бившият матрос Антониу Жералду Коста, в Рио Гранде до Сул и Минас Жерайс.

От уругвайското изгнание Бризола осъществява общото ръководство с подкрепата на своя помощник по военните въпроси Дагоберту Родригес. В Рио НВК се оглавява от Баярд Демария Бойто, опиращ се на политическия комисар Амадеу де Алмейда Роша и военния специалист, бивш капитан Жуарес Алберту де Суза Морейра. Като свръзка между Бразилия и Уругвай е журналистът от столицата Флавиу Аристиде де Фрейтас Таварес.

Флавиу Таварес

Именно Таварес успява да вербува във федералния окръг около две дузини офицери, войници и сержанти, принадлежащи към прогресивния слой на армията и попадащи под ударите на репресиите след военния преврат. Много от тях са арестувани и измъчвани, а други се укриват от военните трибунали. Всички те в крайна сметка са снабдени с фалшиви документи и успяват да се „легализират“, изчаквайки часа на въоръжения бунт.

За подготовката на своите бойци, Бризола установява отношения с кубинските представители, които отделят за развитието на герилята според някои оценки от 70 до 75 хиляди долара.

Първоначално военните тренировки се провеждат в Уругвай във вилата на стар приятел на бившия губернатор в Пандо. След това най-добрите от най-добрите – 26 избрани – с фалшиви документи отпътуват за Париж, където членът на мрежата за подкрепа Макс да Коста Сантус ги снабдява с нови, чисти паспорти и ги изпраща за Прага. Тук бъдещите партизани се срещат с представителя на кубинското посолство. В течение на следващите месеци бойците на MNR тренират на Острова на свободата в селището Пинар дел Рио.

Ермес Машаду Нету си спомня за тези времена така:

„Курсът продължи пет месеца. Слушахме теоретични лекции в града и провеждахме практически занятия в планините. Връщайки се в града, кубинците ни разделиха на две групи за изучаване на тактиката на градската и селската гериля. По време на курса получихме няколко прекрасни идеи, отнасящи се до производството на бомби и гранати“.

Първоначално Бризола разчита едновременно на организирането в различни места в Бразилия на четири партизански огнища. Първото трябва да бъде разположено в северната част на Рио Гранде до Сул, в близост до границата с Уругвай, и да се намира под командването на бившия сержант Амадеу Фелипе де Луз Ферейра. Второто под ръководството на Флавиу Таварес трябва да действа в Централна Бразилия на територията на щатите Гояс и Мараняо. Третото огнище на Дагоберту Родригес се планира да се учреди в Мато Гросо на границата с Боливия, а четвъртото трябва да стане планината Сера де Капарау в участъка между щатите Минас Жерайс и Еспирито Санто.

Въпреки това, арестът през март 1966 г. в Порто Алегре на бившия сержант Мануел Раймунду Суарес, член едновременно на MNR и „Революционно движение 26 март“, по-късно убит по време на разпит, води до отказване от плана за организиране на партизанска колона в Рио Гранде до Сул поради причини за безопасност.

Флавиу Таварес, първоначално не възлагащ особени надежди на изучените от кубинците бойци, по-рано критикува плана за организирането на гериля в Мато Гросо. Когато се среща с бъдещите партизани, той се изненадва изключително. Пропити с „мистичната аура за спасители на родината“ на практика „те не знаят дори това, което знае обикновеният фермер за джунглата, земята, луната и живота“:

„Селският партизанин трябва да бъде като селския жител, да прилича на селянин и да бъде единен с народа на своята земя. Обучението в Куба, въпреки това, е претърпяло идеологическа пристрастност, защото те се върнаха в Бразилия въоръжени с едностранен марксистки възглед за света, който нашите селяни не разбираха и не искаха да разберат“.

Когато говорим за MNR, ние преди всичко подразбираме герилята в Капарау. Трябва да се отбележи, че Лионел Бризола и неговите другари планират доста по-мащабни действия в борбата срещу диктатурата и нейните северноамерикански господари. Трябва да се знае, че за кратък период от време MNR обхваща със своето влияние десетки, ако не и стотици военни, прогресивни националисти и реваншисти, които са недоволни от предателската политика на новата Бразилия. Сержантите, матросите и пехотинците с ентусиазъм слушат посланията на Бризола, призоваващи да се върне на Бразилия нейното предишно величие, да отиде в авангарда на световната борба срещу северноамериканците и техните помощници.

През 1965-1966 г. можем да видим увеличаващият се поток от кандидати за партизани, отиващи от Бразилия на Куба през Париж и Чехословакия. Авелину Биони Капитани, бъдещ лидер на MAR, а по това време член на POLOP и беглец от военното правосъдие, обвиняващо го в „подривни действия“ си спомня по следния начин пътуването си до Уругвай и присъединяването си към MNR:

„В Монтевидео нашите момчета (бивши матроси, встъпващи срещу военната диктатура) бяха вече известни. Пристигащите тук доста по-рано Амаранту, Северину и Елиу организираха група, обединяваща бившите моряци. Дори жилището в столицата, в което живеехме ние, беше известно в целия окръг с името „Леговището на Виетконг“  /…/ За опозицията ние бяхме „опасни кадри, защитаващи идеята на герилята“. /…/ Антониу Жералду Коста отпътува първи за Уругвай, за да подготви пристигането на останалите. Тук всички се присъединихме към MNR. Няколко дни преди Коледа през 1965 г. аз напуснах Монтевидео и отпътувах за Куба“.

Подготовката за широкомащабна партизанска война кипи не само в Капарау. В Мараняо, по поречието на река Токантинс, в района на бъдещите действия с лодки са прекарани повече от 12 тона различни необходими материали. За Бризола това е малко и той нарежда на групата бивши военни, които са вербувани от Флавиу Таварес, да започне изграждането в джунглата на 600-метрова писта, на която трябва да се приземи самолет от Гвиана, превозващ оръжие за герилята.

За групата за подготовка в Мато Гросо отговаря бившият матрос-моторист Маркус Антониу да Силва Лима, на помощ на когото скоро идват преминаващите през обучение в Куба Отасилиу Перейра да Силва и Едгард Акину Дуарте. През първата половина на 1966 г. малката група от местни партизани предприема тренировъчни походи: така е извършен незаконен поход в съседна Боливия, както и експедиции в планинските региони Алто Паранатинга и Шапада дус Гимараеш.

2. Разгромът на герилята

Територията на Сера де Капарау, разположена между щатите Минас Жерайс и Еспирито Санто, е избрана от „Националистическо революционно движение“ за започване на партизанска война заради близостта й до основния политически и икономически център на страната, което трябва да способства за мощния възход на градското масово движение.

Първите партизани под ръководството на бившия сержант Амадеу Фелипе де Луз Ферейра се появяват тук в началото на 1966 г. В края на годината тук се концентрират още две дузини бойци, като само пет от тях получават военна подготовка в Куба. Още около десет активисти на MNR са въвлечени в работата на материално-техническата мрежа на „Фронт Капарау“, оказвайки различна помощ на бойната група, намирайки се в Рио де Жанейро и Бело Оризонте.

Така в началото на 1967 г. постоянният състав на партизаните в планината Капарау наброява 17 бойци, имащи подкрепата на малка логистична група, установяваща се в миньорското градче Гуасиу, разположено в подножието на планината. Създадени са складове за оръжие, боеприпаси и храна, провеждат се редовни тренировъчни походи, оборудват се убежища. Многообещаващо начало.

И самото национално ръководство на MNR разглежда Капарау като най-перспективния фронт на борбата. Докато в другите местности групите вече успяват, както се казва, „да оставят следи“, работата в Минас Жерайс се случва в пълна тайна. Паулу Шелинг, един от представителите на ръководството от Монтевидео, призовава всички другари от MNR да се сравнят с партизаните от Капарау, които са в авангарда на движението и въпреки че „изпитват известна криза“, това е „криза на растежа“.

Амадеу Фелипе де Луз Ферейра, командващ групата на MNR в Капарау

Въпреки това, групата от Минас Жерайс не оправдава големите надежди на Шилинг. С течение на времето партизаните се сблъскват с все по-голям брой трудности. Спорове с местното население, недостиг на вода, глад, студ, вътрешни разпри, лични проблеми, свързани със семейството (раждане на деца, копнеж за жени и т.н.), непоносимо очакване на започването на бойните действия – всичко това служи за деморализация на бойците, пораждайки дезертьорство и дори оставката на заместник-командира Джелси Рибейру.

Очаквайки да видят всеобщата подкрепа на местните жители, дългокосите, брадати и изтощени партизани се натъкват на подозрителността на селяните и дори на пряка враждебност, която въобще не са очаквали. Работата на логистичната мрежа, която се ръководи от Рио де Жанейро от Баярд Бойто и Амадеу Роша не може да разреши всички проблеми на герилята в Капарау. В редиците на партизаните се разпростира пораженско настроение и униние.

Всичко това води до пълния разгром на групата една година след нейното появяване в региона.

През февруари 1967 г., за да не умрат от глад партизаните практикуват кражби на птици и животни от местните селяни, които категорично отказват да продават месо и зеленчуци на толкова подозрителните типове. Селяните, сблъскващи се с проблема, не се поколебават да съобщят на властите за наличието в Капарау на въоръжена банда, занимаваща се с кражби. През март военната полиция с подкрепата на подразделение на четвърти военен регион започва голяма операция по издирване на странните скитници.

По ирония на съдбата именно на 1 април на годишнината от военния преврат партизанският отряд, в който остават само седем бойци, е обкръжен и мълниеносно заловен от войските. Партизаните дори не успяват да реагират. Армейските ръководители, получаващи заповед за пълното унищожаване на групата, възнамеряват просто да разстрелят бойците, съобщавайки на командването, че всички те са загинали в битка, но, парадоксално, бойците на MNR са спасени от агентите на военната полиция в Минас Жерайс, успяващи не само да фотографират арестуваните, но и да изпратят снимките в Бело Оризонте.

За да оправдае своето съществуване, няколко дни след ареста на партизаните, армията устройва истинско шоу: около две хиляди от най-добрите бойци правят десант в региона и започват да прочистват джунглата с подкрепата на авиацията и дори с подкрепата на тежки бомбардировачи. Спектакълът е съпроводен от истински поток на заблуда от страна на официалните бразилски журналисти, заявяващи, че в Капарау се намира самият Че Гевара и стотици кубински бандити.

Бойци на MNR от Капарау на следствен експеримент

Разгромът в Минас Жерайс става прелюдия към пълното демонтиране на партизанските структури на MNR в другите региони. Командирите на ядрото в Мато Гросо Маркус Антониу и Жозе Дуарте са арестувани в Сао Пауло през февруари 1967 г., когато пристигат тук за търсенето на подкрепа за своята борба от страна на другите групи. В своите показания те не съобщават нищо за MNR и затова са изпратени в затвора само с обвинение за подривна дейност след преврата през 1964 г. И въпреки че в зоната на действие на партизанските сили продължава да се намира командващият Дагоберту Родригес, той не предприема никакви действия за спасение и запазване на групата в Мато Гросо.

Партизанският отряд в Централна Бразилия, действащ между градовете Императрис и Мараба под ръководството на Жозе Карлос Видал, след две години подготовка за война, получава заповед за демобилизация. Малко се разстройват, защото по това време, по думите на Флавиу Таварес, партизанската армия е съвсем подивяла от живота в джунглата. Изпитвайки постоянна липса на вода и храна, групата се разделя на бивши матроси и бивши морски пехотинци, встъпващи често в конфликт по между си на професионална основа: получаващи добра армейска подготовка, морските пехотинци не се доверяват на матросите, голяма част от които се връщат от Куба като големи (както сами се считат) специалисти в областта на партизанската война. Оръжие също не достига. Обещаният от Бризола самолет от Гвиана така и не пристига, въпреки че партизаните наистина подготвят в джунглата доста прилична писта. Един от бившите пехотинци по фамилия Ерос се разболява от малария и умира, нямайки възможност да стигне до столицата на страната. Смъртта на другаря става последният пирон в ковчега на партизанската авантюра на MNR в Централна Бразилия.

В този момент Бризола, явяващ се главнокомандващ на организацията, окончателно губи интерес към проекта за въоръжена борба с диктатурата. Движението умира бавно. Въпреки че делегатите от MNR успяват да посетят дори първата конференция на „Организацията за латиноамериканска солидарност“ (OLAS) в Хавана през лятото на 1967 г., фактически движението прекратява своето съществуване.

Но, парадоксално, смъртта на MNR става началото на нов период на борба. През същата 1967 г. след създаването на OLAS и приетите от нея „Генерална“ и „Обща“ декларации, провъзгласяващи въоръжената борба като един от методите на завземане на властта в условията на Латинска Америка, процесът по радикализиране започва в кулоарите на Бразилската комунистическа партия, множество членове на която, наблюдавайки пасивната политика на ЦК, се обръщат към страната на въоръженото действие.

Много бивши членове на MNR – войници, матроси и цивилни – приемат активно участие в развитието на втория етап на бразилската гериля, започващ през 1968 г. с първите експроприации, извършени от дисидентските групи от левите организации. Почти във всички революционни структури в периода 1968-1972 г. можем да видим тези, които през 1966 г. се присъединяват към „Националистическо революционно движение“. На едни места този процент е малък, а на други – доста голям. Например, „Народен революционен авангард“ (VPR), „Движение за революционно действие“ (MAR) или „Революционно движение 26 март“ (MR-26) повече от половината се състои от бивши революционни националисти. Въпреки това, не всички от бившите бойци на MNR се стремят да се присъединят към социалистическите групировки. Част от тях възнамерява да формира собствена организация от нов тип, ново националистическо революционно движение. Така възниква „Група Независимост или смърт“, по-късно преструктурирана във „Въоръжена национална съпротива“.

3. „Група Независимост или смърт“ и „Въоръжена национална съпротива“

Разгромът на герилята на MNR през 1967 г. води до фактическото унищожаване на структурата и арести на нейните участници. Тези от бойците, които успяват да избягат от затвора, са принудени или да преминат в дълбока нелегалност, или да избягат в чужбина.

В началото на 1968 г. един от тези имигранти, Амадеу Тиагу де Мелу, посещавайки Куба, тайно се връща в Бразилия. Свързвайки се със стария активист на MNR Роберту Пинту де Луна Педроза, в предградията на Рио де Жанейро той започва работа по преструктурирането на движението.

По време на тази дейност, Тиагу отива при представителите на MPL Мигел Араес, бившия федерален депутат Марсиу Морейра Алвис и непосредствения ръководител Маркус Корея Линс. Въпреки заповедите на Дагоберту Родригес, който призовава от Уругвай за развиването на съвместна дейност с MPL, самият Тиагу вижда контактите с групата на Араес като безперспективни.

В началото на октомври 1969 г. арестите поразяват структурата в Рио де Жанейро, в резултат на което Тиагу е отново принуден да замине в емиграция.

В същото време, на 8 октомври, във връзка с намаляването на присъдата, на свобода излиза Амадеу де Алмейда Роша, един от участниците в герилята в Капарау, който веднага заминава за Рио де Жанейро. Тук, свързвайки се с остатъците от структурата, създадена от Тиагу, Алмейда Роша организира събрание, на което се обсъждат перспективите за по-нататъшното развитие и баланса на силите на организацията.

Въпреки войнствения плам, цялата дейност на групата се върти около тяхната хартиена рожба. Ермес Машаду разработва символа на списанието, представляващ зелен триъгълник, символизиращ антипортугалския Заговор в Минас Жерайс („Инконфиденсия Минейра“), организиран от националния герой на Бразилия Жоаким Жозе да Силва Шавиер с прозвището Тирадентис, с вписана в него петолъчна червена звезда, символизираща републиканския Заговор в Байе („Инконфиденсия Байена“). Според редакторите, именно тези две събития, ставащи началото на края на португалското господство са основните събития в историята на Бразилия.

През септември 1970 г. излиза първият брой на списанието с тираж от сто екземпляра, напълно разпространен във Федерацията на работниците от железопътния транспорт в Рио де Жанейро, където се труди и Пинту да Луна Педроза.

Така е положено началото на организацията на бившите бойци на MNR, която, благодарение на своето списание, получава „народното“ название „Група Независимост или смърт“ (Grupo Independência ou Morte).

1970 г. е използвана от групата, формираща се около редакцията на списанието за установяване на връзки със старите активисти на MNR и активна пропаганда сред военните и националистически настроените елементи.

Укрепвайки редиците си, GIM пристъпва към преструктуриране. Изложена е организационна схема, елементарна единица на която е „Група за действие“ (Grupo de Ação), окомплектована с минимум трима членове. Три GA формират „Команда за действие“ (Equipe de Ação). Три EA на свой ред съставляват Сектор. Три или повече сектори се унифицират в Регион. Трябва да се отбележи, че задължение на „Групите за действие“ не е въоръжената борба, както може да изглежда на пръв поглед, а изключително пропагандно-агитационната дейност от различен характер, тъй като ръководството на GIM по това време още не разглежда възможността за иницииране на въоръжени акции.

През септември 1970 г. Жуан Карлус Рейс Орта отива в Жуис де Фора, където не само установява отношения с преподавателя от местния университет Авелину Гонсалвиш Рок Торес, поемащ задължение за разпространяване на списание „Независимост или смърт“ сред студентите, но и се запознава с капелана в затвора в Линярес, отец Нарсису Сминовски, привърженик на теологията на освобождението. Именно чрез Сминовски GIM влиза в „прогресивния“ клир в щатите Рио де Жанейро, Гуанабара и Байе.

Освен това, той успява да установи връзки с много други хора с прогресивни възгледи, съгласяващи се да помогнат за издаването на списанието. Сред тях е известният писател Антониу Каладу и бившият майор Фернанду Риф Корея Лима, ставащ съветник по военните въпроси в алманаха.

През следващата година групата продължава да осъществява своята дейност, насочена към спечелване на подкрепа най-вече в редиците на средната класа и армията – основна платформа на бразилския революционен национализъм.

Стремейки се колкото се може по-продуктивно да установят работа в армията, активистите на GIM се обръщат към мъдрия опит по този въпрос на Хуан Хосе Ернандес Арегуи, един от ръководителите на армейския сектор в аржентинското перонистко движение.

В края на 1971 г. ръководството на организацията заявява, че едно списание не е достатъчно за повишаването на политическото образование и идеологическото ниво на своите хора. Необходимо е по-политизирано и идеологически издържано издание, засягащо и обясняващо всички въпроси в съвременността, съдействащо за ръста на интелектуалното ниво на другарите. През декември е създадена „Група за действие“, чиято задача е подготовката за издаване на такова списание, претендиращо за ролята на главен инструмент на идеологическата подготовка на организацията. Решено е този алманах да бъде наречен PRISMA – акроним от „Революционна мисъл за социален марксистки идеал“ (Pensamento Revolucionário do Ideal Social Marxista).

Цялата тази дейност води до значителен ръст на GIM в щатите Рио де Жанейро, Гуанабара и Еспирито Санто, който започва в началото на 1972 г. Новите адепти, структурирани в „Групи за действие“, се хвърлят към нови области на работа – организирани са няколко групи, специализирани в писането по стени, въпреки че не постигат никакви резултати – GIM няма финансови ресурси за поддържането на такава дейност. Всички участници в организацията са задължени да разпространяват списание „Независимост или смърт“, което отсега циркулира не само в Бразилия, но и сред бразилската емиграция в Уругвай и Аржентина.

Въпреки ежемесечните вноски на членовете на организацията, GIM постоянно се преследва от проблема с липсата на пари. През април 1972 г. Ермес Машаду Нету взима решение за създаването на специална бойна „Група за действие“ за добиване на ресурси. Разбирайки за това, бившият майор Фернанду Риф Корея Лима, засегнат от милитаристичните тенденции, с ентусиазъм започва да агитира за бойни акции други групи, планирайки първоначално да формира от тях „Команда за действие“, а след това и цял Въоръжен сектор. Именно той започва да разпространява откраднатите от армията специални брошури, за да даде на бъдещите бойци поне теоретични навици за въоръжено действие. Освен това, от него е подготвен миниучебник за работа с взривни вещества. В селището Акай, щата Рио де Жанейро, бившият майор заедно с Амадеу Роша създава стрелбище.

Още не пристъпвайки непосредствено към бойни действия, въоръженото крило на GIM се опитва да установи контакти с други революционни организации, които към този момент имат жалко съществуване, с цел привличането в своята структура на нови доста по-опитни бойци. И въпреки че са установени контакти с представители на ALN, VPR и PCBR, никакви положителни резултати те не носят.

През септември GIM, в редиците на която има доста активисти, взима решение за преобразуването в истинска военно-политическа организация.

На 7 септември 1972 г., в Деня на независимостта, в публичното пространство излиза „Манифест към Бразилския народ“, провъзгласяващ раждането на нова структура – „Въоръжена национална съпротива“ (Resistência Armada Nacional); организация, учредена от „революционери от всички краища на страната, събиращи се на специално заседание в Сао Пауло“. Това е изключителен пропаганден ход, тъй като GIM няма никакво широко национално присъствие на национално ниво. Базирайки се основно в Рио де Жанейро и Гуанабара, в Сао Пауло организацията има само малка клетка, която не е способна да подготви толкова широка среща на „революционерите от цялата страна“.

През същия месец Амадеу Роша пътува за Уругвай, където, посъветвайки се с Дагоберту Родригес, създава малобройно задгранично представителство на RAN, начело на което застава Нейва Морейра. Към този момент се отнася и формирането на националното ръководство на организацията, в което влизат Амадеу, писателят Антониу Каладу и Авелину Гонсалвис Рок Торес.

През 1973 г. пред организацията се откриват нови перспективи за „нахлуване“ в щатите Сао Пауло, Минас Жерайс и Байе. За координиране на агитационно-пропагандните действия е създадена специална команда, която, въпреки това, не успява да разгърне никакви активни действия.

Междувременно Ермес Машаду Нету взима решение да инициира въоръжени действия с ограбването на дома на Крисожому Силва Боржес, един от собствениците на „Клиники Гавея“. За извършването на това нападение, Ермес решава да засили огневата мощ на своите „Групи за действие“ посредством ограбването на полицейски пост на улица Уругвай в Рио де Жанейро.

На 22 февруари въоръжена команда под ръководството на Жозе Сержиу Ваз атакува пост №16 на нощната охрана на Руа Уругвай. Открадвайки 19 револвера, групата веднага се оттегля заради изстрел случайно произведен от Джеферсон Сантус де Насименту. По-нататък, по време на оттеглянето, Джеферсон открива огън още веднъж – този път срещу полицейски мотоциклетист седнал „на опашката“ на автомобила на бойците.

Успешният дебют, удвояващ арсенала на RAN, предизвиква истинска еуфория. Амадеу Роша заявява, че е необходимо публично освещаване на тази акция, за да се привлече вниманието към организацията – той изпраща до вестниците няколко писма, в които отговорност за нападението поема „Въоръжена национална съпротива“.

На 27 февруари е осъществена втората и последна бойна акция на RAN. Трима бойци от специалната „Група за действие“ нахлуват в дома на доктор Силва Боржес, откъдето взимат 30 хиляди крузейро, осем хиляди долара и акции на финансовата компания „Vale do Rio Doce“.

На следващия ден ръководителят на двете акции Жозе Сержиу Ваз е арестуван за кражба в завода, където работи. Нарушавайки всички правила на конспирацията, RAN наема адвокат, за да защити другаря зад решетките. На специална среща е взето решение за демонтиране на въоръжената „Група за действие“ в случай, че ситуацията се развие негативно.

През март по обвинение в получаване на „подривни знания“ в Куба е арестуван Амаранту Жорже Родригес Морейра. Събитието става началото на края на RAN. Задържания последват в течение на целия месец, постепенно унищожавайки структурата и инфраструктурата на организацията. Накрая, на 5 април е заловен лидерът на RAN Амадеу де Алмейда Роша, който веднага започва да дава подробни показания.

Това, което остава в организацията след 5 април, е унищожено от бившите ръководители, предаващи своите другари един след друг. В началото на лятото RAN прекратява своето съществуване, закривайки епохата на войнствения революционен национализъм, даващ началото на самата идея за въоръжена борба срещу правителството.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s