Фашизъм и антифашизъм

Какво е фашизъм?

На 23 май 1919 г. бившият революционен марксист Бенито Мусолини създава „Fascio di Combattimento“ (съюз за борба) с малка група от симпатизанти в Италия. До 1920 г. това остава малка маргинална група в крайнолевия политически спектър. Опортюнистичното завъртане надясно заедно с внезапната рязка позиция срещу комунизма и социализма гарантират, че фашисткото движение ще получи неочаквано силен импулс в периода 1920-1921 г. След „червената приливна вълна“ (септември 1920 г.), когато стачкуващите работници в Северна Италия започват да окупират фабрики и да установяват работнически съвети, фашистите могат да разчитат на сърдечна симпатия и на доброжелателна подкрепа от страна на италианската буржоазия.

В рамките на кратък период от време, благодарение на подкрепата на либералната буржоазия, държавните бюрократи, части от армията и католическата църква, фашизмът получава допълнителен наплив и се превръща в масово движение в Италия.

„Нищо извън държавата, нищо срещу държавата, всичко за държавата“ гласи известното и стотици пъти повторено верую на тоталитарната фашистка държава. Концепцията за държава е идеалът, който преследва фашизмът. Това е неговата най-голяма ценност и поради тази причина останалите важни ценности като например самоконтролът, народът и културата се разглеждат от фашизма като второстепенни, ако въобще се признават. От гледна точка на италианските маси фашистите винаги остават убийци на работниците и агенти на омразните земевладелци и собственици на фабрики, от които фашизмът зависи.

Фашизмът е невъзможен без силна държава, която потиска народа и счита работниците за роби на държавата. Фашизмът поставя интересите на държавата пред благоденствието на народа. Пример е франко-фашизмът в Испания (1939-1975). Също така хитлеристкият вариант на националсоциализма е изграден по подобен държавно-капиталистически път, също както фашистката идеология; той също потиска собствения си народ, застъпва се за буржоазно държавния национализъм и преследва империалистични утопии.

Антифашизмът защитава правата на нацията и на всяко човешко същество, правото на собствен живот, правото на самоопределение, правото за чиста околна среда, следователно, правото за хуманно бъдеще!

Генералният секретар на Комунистическия Интернационал (Коминтерна) Г. Димитров е прав, когато определя фашизма като „терористична диктатура на най-реакционните, най-шовинистичните, най-империалистическите елементи на финансовия капитал с цел запазване на капиталистическите отношения на производство“.

Развитието на антифашизма

Оригиналният антифашизъм съществува от 1920-те години. Той се заражда от нуждата за политическо организиране за постигане на своите цели срещу опонента и за взаимно поддържане.

Автентичната Антифа произлиза от политическата воля; в този случай от страна на Комунистическата партия на Германия, както и от страна на Социалдемократическата партия. Те не са разглеждали всичките цели на своите опоненти като противоположни на своя мироглед и всъщност има много примери за открити заседания и дискусионни срещи между националсоциалистите и комунистите. Повечето от активистите в разделените лагери са били заинтересовани за съдбата на обикновените хора и за постигането на едно справедливо общество. Също така общи бойни събрания са се организирали срещу омразната Ваймарска система, защото всички са виждали, че интересите на държавата са били поставени над народа.

Разбира се, всеки комунист е знаел защо е срещу нацистите и всеки нацист е знаел защо е срещу комунистите. По това време работата на Антифа е само средство за постигане на целта. До 1970-те години антифашизмът е движен от политическа мотивация и формира част от социалистическите, комунистическите и анархистичните групи, в които заема подобна функция като през 1920-те години. По това време Антифа няма никаква „контролна функция“ над своите хора и среда, нито пък е банда за борба с опонентите. В тези дни въобще не съществуват публикации свързани изключително с работата на Антифа. Акцентът в социалистическите и комунистическите публикации е оформен около конкретни идеологически и философски точки, в които се засягат интензивно и критично собствените идеи и цели.

С течение на годините, особено през 1980-те и 1990-те години, ситуацията се променя радикално: търсенето на нови (псевдо)идентичности убеждава, че работата на Антифа, която наистина е замислена като средство за постигане на целта, става цел сама по себе си. Антифашизмът се превръща в основната причина за съществуването на много групи.

Но група, която се занимава изключително с врага, се намира в отбранителна позиция. Тя само отговаря вместо да действа!

Оттогава борбата срещу фашизма се изражда единствено срещу „нацистите“ (и срещу всички тези, които са виждани като такива!). В един момент това води до факта, че всеки, който се застъпва за борбата за национално освобождение (в Германия през 1970-те години) е наречен „неонацист“. Активистите на КПГ/МЛ – една от най-патриотичните организации във ФРГ по това време, – които изрично се застъпват за правото на германския народ на национално самоопределение (лозунг: „Deutschland den Deutschen! Amis raus!“, прев. „Германия на германците! Янките вън!“), изведнъж се превръщат в „нацисти“ с всички материални последици. От този ден така наречените „антифашисти“ (всъщност те не са) изпадат в истерична омраза срещу всичко, което дори дистанционно съдържа понятието „национален“. Някои групи направиха крайно заключение от тяхната омраза срещу собствения им народ и собствената си културна идентичност и започнаха да наричат себе си „Антинемци“ (“Anti-Deutsche”).

Можем да стигнем до заключението, че терминът „антифашизъм“ е напълно изкривен и оскърбен през годините и че в момента антифашистите открито си сътрудничат с врага, наречен империализъм.

Под претекст, че се борят за „демокрация“ и „човешки права“, днес „антифашистите“ действат като най-агресивни войнолюбци. Във всяка страна, която предлага сериозна съпротива срещу глобалния империализъм, те виждат „новия Хитлер“, който трябва да се направи безпомощен с американските бомби, защото в противен случай неизбежно ще доведе до нов „Холокост“. Част от тези самозвани „антифашисти“ („Антинемците“) дори успяват да хвалят расистката държава Израел и нейната държавно-терористична политика като истинска „антифашистка“ крепост срещу „фашизма“.

Новият фашизъм

През последните десетилетия се зароди нов антифашизъм от западните империалистични метрополии.

Политическите структури, които бяха създавани от 1960-те години, основно в Съединените щати, могат най-добре да бъдат охарактеризирани като съвременен „фашизъм“. Това е така, защото големите капиталистически концерни, различните тайни служби, въоръжените сили, двете основни политически партии и организираната престъпност станаха толкова тясно преплетени и отчасти идентични на лично ниво. Този фашизъм се подсили в Съединените щати от 11 септември 2001 г., когато Дж. Буш заплаши: „Или сте с нас, или сте с терористите“. Бившият президентски съветник Джон Дийн коментира по този въпрос: „Обезпокоен съм, защото това представлява фашистко поведение, характерно поведение за фашистката натура“.

Във Франция (президентът) Никола Саркози е глава на този нов фашизъм. Във ФРГ негов символ е политикът от Християндемократическия съюз Волфганг Шойбле (министър на вътрешните работи). Той е подкрепян от капиталистическата бизнес организация Съюз на немската индустрия („Bund der Deutschen Industrie“), апарата на централния съюз на Обединените немски профсъюзи („Deutscher Gewerkschaftsbund„) и е тясно свързан с държавния апарат и буржоазията, както и с групите на реакционните консерватори („Junge Freiheit“ и „Pro NRW“), които търсят обединение с ционизма (предложение за съюз с циониста Ралф Джордано).

Създадена е Тайна държавна полиция (Гестапо), ръководена от Шойбле. Да назовем само няколко примера: компютърно следене, Rasterfahndung, Grosser hausangriff (системно наблюдение в частните домове), vorratsdetenspeicherung (системно превантивно съхраняване на всички телекомуникационни данни). Освен това Шойбле интензивно с всички сили се бори срещу ислямистите и немските „екстремисти“, които отказват да се съобразят с така наречените „западни ценности“.

Всеки, който говори английски и приема „политическата коректност“, който отстъпва на империалистичния нов ред и следователно на американската консуматорска култура, е част от играта – всички останали рискуват да бъдат етикирани като врагове или като екстремисти. Те ще свършат в черния списък на Verfassungsschutz (държавна сигурност) или в най-лошия случай в Гуантанамо.

Навсякъде на Запад политиците поставят интересите на държавата над благополучието на хората. Това се нарича фашизъм! Този нов фашизъм няма националистически, а по-скоро глобалистки профил.

За съжаление, днешната Антифа не е в състояние и не желае да насочи своя антифашизъм срещу тази нова форма на фашизъм и мейнстрийм екстремистите. Вместо това, те са решени да се борят срещу „неонацистката заплаха“. Но кой днес се застъпва за традициите на Третия райх? Вярно е, че има някаква пъстра смесица от микро-групи и отделни лица, действащи като хитлеристи и носталгици по Третия райх, които действително вярват, че дори днес все още трябва да защитават райхканцлерството. Дали тези групи са сериозна заплаха? Едва ли. Защо тогава е това фиксиране върху тази незначителна политическа група? Отговорът е очевиден: сегашният „антифашизъм“ се е изродил в безсмислена псевдоидеология, която напълно се е предала на милостта на империалистичния Нов световен ред и се е превърнала в основен елемент на новия фашизъм!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s