Пиер-Жозеф Прудон: „Първата причина за промишления и търговски застой са лихвите на капитала“

Пиер-Жозеф Прудон. „Какво е собствеността“. Извадки от глава IV

%d0%bf%d1%80%d1%83%d0%b4%d0%be%d0%bd1Ако работникът получава за своя труд средно по 3 франка на ден, то, за да може капиталистът, даващ му работа, да получи над собствената му заплата въпреки и лихвите на капитала, инвестиран в суровините, е необходимо, продавайки дневния труд на работника, взет под формата на стоки, да получава за него повече от 3 франка. Поради това работникът не може да изкупува това, което е произвел за собственика.

Това е вярно по отношение на работниците от всички професии: шивачи, шапкари, дърводелци, ковачи, кожухари, зидари, типографи, чиновници и пр. и пр.; всички те, като се стигне до земеделеца и винопроизводителя, не могат да изкупуват своите продукти, тъй като, работейки за собственика, получаващ печалба в една или друга форма, те, за изкупуването на своите продукти, би трябвало да плащат за своя собствен труд повече, отколкото получават самите те.

Във Франция 20 милиона работници, трудещи се във всички отрасли на науката, изкуството и промишлеността произвеждат всички вещи, необходими за съществуването на човека. Да допуснем, че броят на техните работни дни ежегодно се равнява на 20 милиарда.

Благодарение на съществуващото право на собственост и на цяла редица от видове доходи: десятък, лихви, печалби, аренда, такси за наемане, ренти и всякакви други изгоди – собствениците и наемодателите оценяват своите продукти в размер на 25 милиарда. Какво значи това? Това означава, че работниците, принудени да купуват произведените от тях продукти, трябва или да платят 5 единици за това, за което получават 4, или от пет едни дни един да прекарат в пост.

Ако във Франция съществува икономист, който да докаже, че моите сметки са неверни, то ще го помоля да се покаже и официално ще си върна думите назад за това, което злобно несправедливо съм казал в укор на собствеността.

Да погледнем сега до какви последствия води наличието на печалбата.

Ако заплатата на работниците беше еднаква във всички професии, то дефицитът, причинен от начета на собственика, би се осъществил в еднаква степен от всички, но и причината за злото би била толкова очевидна, че биха отдавна я забележели и отстранили. Но тъй като между заплатите на хората, като се започне от метача и се стигне до министъра, съществуват същите различия, както между техните собствености, то съвременната система на социален грабеж по-силно се отразява върху слабите, отколкото върху силните: колкото по-надолу стои работникът на социалната стълбица, толкова повече лишения търпи той, а ниската класа в обществото в буквалния смисъл на думата е гола и изяждана от другите.

Работническият народ не може да си купи нито материите, които тъче, нито мебелите, които изготвя, нито металите, които кове, нито скъпоценните камъни, които шлифова, нито гравюрите, които изрязва.  Той не може да си позволи нито сеения от него хляб, нито приготвеното от него вино, нито месото на отгледаните от него животни; той не може да живее в построените от него жилища, да присъства на заплащаните от него спектакли, да се възползва от почивката, която е нужна на тялото му. Защо? Защото, желаейки да се възползва от всичко това, той трябва да заплати разходна цена, а правото на получаване на доход (droit d’aubaine) не го допуска.

На надписите на разкошните магазини, предизвикващи в него удивление, работникът чете с написаните големи букви думите: това е дело на твоите ръце и ти няма да го получиш: Sic vos non vobis! (1).

Всеки собственик на манифактура, в която работят 1000 души, получаващ от всеки от тях по една су (френска разменна монета, равна на 5 сантима (1/20 от франка) – бел. прев.) печалба на ден, подготвя беди за тези хиляда работника; всеки собственик, получаващ печалба, е участник в заговор срещу народа.

Народът, въпреки това, няма дори работа, с помощта на която собствеността го принуждава да гладува; защо? Защото недостатъчната заплата принуждава работниците да търсят колкото се може повече работа и защото преди да загинат от изтощение, работниците се погубват един друг от конкуренцията. Човек никога не трябва да забравя тази истина.

Ако заплатата на работника е недостатъчна, за да може да купи своя продукт, то последният, очевидно, не е предназначен за него. За кого е предназначен? За богатия потребител, т.е. само за известна част от обществото.

Но ако цялото общество работи, то произвежда за цялото общество; ако, следователно, само част от обществото консумира, то рано или късно част от него трябва да си почине. Да си почине, обаче, означава да умре както работникът, така и собственикът. От този порочен кръг няма изход.

<…>

…промишлеността в самата си същност се стреми да произвежда много за кратко време, тъй като колкото повече е количеството на продуктите, колкото по-бързо върви производството, толкова по-евтино се намира всеки отделен продукт. При първите признаци на изчерпване запасите на работилниците се запълват, всички се залавят за работа; търговията процъфтява, и собственикът, и работниците са доволни от своята съдба. Но колкото по-оживена е работата, толкова по-близко е безработицата; колкото повече се смее човек, толкова повече му предстои да плаче.

При господството на собствеността цветята в промишлеността служат само за сплитането на надгробни венци: работникът, който се труди, сам си копае гроба.

Когато работилницата не работи, капиталът сам започва да се поглъща, защото собственикът-производител, естествено, се опитва да продължи производството и намалява неговата издръжка. Тогава се започва намаляването на заплатите, работниците се заменят от машините, мъжкият труд се заменя от женския и детския, трудът се обезценява, намалява се качеството на продукта. Производството все още съществува, защото намаляването на стойността на производството дава възможност да се разшири сферата на продажбите, но то може да оцелее за кратко, тъй като благодарение на зависимостта на стойността на производството от скоростта и количеството му, производството повече от всякога има тенденцията да превишава консумацията.

Когато се спира производството, което дава на работниците заплати, едва живеещи ден за ден, тогава последствията от принципа на собствеността приемат ужасна форма: никакви спестявания, никаква стиснатост не могат да помогнат тук.

Днес се закрива работилница, утре на работника се предоставя пост под открито небе, а в други ден гладна смърт в болницата или вкарване в затвора.

Ужасното положение се усложнява с новите обстоятелства.

Вследствие на застоя в търговията и драстичното падане на цените, предприемачът не е в състояние да плати лихвите на капитала, вложен в неговото предприятие; изплашените акционери по спешност продават акциите си, а производството се спира. Тогава публиката се изненадва защо капиталите напускат промишлеността и наводняват борсите; слушах веднъж как г-н Бланки (Жером-Адолф Бланки – 1798-1854, френски икономист) с горчивина се оплакваше за невежеството и глупостта на капиталистите. Причината за мобилизирането на капиталите е много проста; но именно затова икономистът не може да я забележи или по-скоро не трябва да говори за нея; причината затова е само една и това е конкуренцията.

Аз наричам конкуренцията не само съперничество между предприятията в една или друга промишленост, но общите и едновременни усилия, които правят всички отрасли в промишлеността, за да се надминават един друг. В тази връзка стига се до това, че цената на стоките едва покрива издръжката на производството и продажбите; с изключение на заплатите на работниците за капиталистите не остава нищо друго, дори не остават лихвите за капитала.

Следователно, първата причина за промишления и търговски застой са лихвите на капитала, лихви, взимането на които целият античен свят заклейми като лихварство, когато служат за плащане на пари, но които никой още не се осмелява да осъди, когато носят названието печалба, аренда или наемна заплата, като че ли качеството на дадените под наем вещи може да оправдае таксата за наемане, кражба!

Какъвто е доходът (aubaine), получаван от капиталиста, такава е честотата и интензивността на търговските кризи; след като се знае първото, тогава винаги могат да се определят другите две, и обраното. Искате ли да знаете какъв е регулаторът на това общество? Определете масата на активните, т.е. носещите лихви, капитали и законната норма на тези лихви. Тогава ходът на събитията ще ви се представи във вид на цяла поредица от кризи, числеността и интензивността на които ще съответства на активността на капиталите.

<…>

Разлагането на обществото се извършва ту бавно и неусетно, ту бързо и скокообразно. Това зависи от различните начини на действие на собствеността.

В страна с малка собственост и дребно производство правата и исканията на отделните лица се уравновесяват, опитите за завземане се унищожават взаимно; тук, в действителност, няма собственост, тъй като правото на получаване на доход (droit d’aubaine) е слабо развито. Положението на работниците, в смисъл на осигуряване на съществуване, е почти същото, както и при пълното равенство; те са лишени от удобствата на пълното и открито сдружаване, но, най-малкото, тяхното съществуване не е застрашено. С изключение на няколкото отделни жертви на правото на собственост, причината за гибелта на които никой не забелязва, обществото, очевидно, се наслаждава на спокойствието в обятията на това подобие на равенство. Но внимавайте, равновесието му се опира в ръба на ножа; при най-малкото сътресение то се разпада и загива.

Обикновено вихърът, торнадото на собствеността носи местен характер: от една страна, арендата се установява на определено ниво; от друга страна, благодарение на конкуренцията и свръхпроизводството цената на стоките не се увеличава; по този начин положението на селянина остава същото и зависи само от времето на годината.

Оказва се, че разрушителното действие на собствеността се отразява най-вече в промишлеността. Ето защо обикновено говорим за търговски, а не за земеделски кризи; докато арендаторът едва постепенно се поглъща от правото на получаване на доходи (droit d’aubaine), промишленият работник веднага загива под негово въздействие.

Оттук идва безработицата, гибелта на цели състояния, оттук идва бедственото положение на работническата класа, част от която периодично загива по главните пътища, в болниците, затворите и в каторгите.

В обобщение:

Собствеността продава на работника продукт по-скъпо, отколкото тя го плаща; следователно тя е невъзможна.

Бележка:

1. Така се трудите, но не за себе си (лат.) – изказване на Вергилий.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s