Фашистите са взели от Сорел идеята за възраждането на величието

През януари 2015 г. анархисткият автор Андрей Савицкий реши да докаже, че фашистите и новите десни напълно напразно предявяват права за революционните идеи на Жорж Сорел. Савицки, привеждайки цитати от книгата на Сорел „Разсъждения за насилието“, показа, че идеологът на френския синдикализъм е антипатриот и интернационалист, противник на институцията държава, не само на буржоазната, но и на държавата като цяло – самата идея за йерархично устройство на обществото. Основното е, че той е за довеждане до краен предел на борбата между класите, докато фашистите, напротив, са за смекчаване на класовата борба. Изглежда, че Сорел е по-скоро продължител на делото на Бакунин, отколкото предтеча на фашизма, както пише по-късно Бенито Мусолини, когато става фашистки дуче.

Но всичко ли е така просто? Защо много синдикалисти са станали фашисти? Обикновено ренегатство? Защо самият Сорел наблюдава с интерес младия италиански фашизъм, а преди това поддържа тесни връзки с ръководителя на крайнодясното „Френско действие“ Шарл Морас и други? С какво са вдъхновявали фашисткия дуче „Разсъжденията за насилието“, които са неговата настолна книга? Добре известно изявление на Бенито Мусолини, което прави през 1934 г.: „Дължа всичко на Сорел за това, което съм“. Ще се опитаме да разберем това с помощта на френския радикал Жорж Валуа, който също има доста интересен път – от анархосиндикализъм до фашизъм с оставане в лагера на монархистите.

Алфред Жорж Гресан (Валуа) (1878-1945)

Алфред Жорж Гресан (Валуа)
(1878-1945)

Жорж Валуа (истинското му име е Алфред-Жорж Гресан – Alfred-Georges Gressent) е роден в Париж в работническо семейство на 7 октомври 1878 г. На 20 години става анархосиндикалист. Другарите му решават, че като грамотен човек от работническата среда му подхожда секретарска работа в издателство „Ново човечество“, с което си сътрудничи Жорж Сорел. Общуването със Сорел вдъхновява Алфред-Жорж за написването на произведението със заглавие „Човекът, който идва“ (“L’Homme qui vient”). Скоро той се запознава с приятеля на Сорел – писателят Шарл Морас, непоколебим монархист и пламенен антисемит – и се присъединява към неговата организация „Френско действие“ (“Action Française”), където отговаря за връзките с работническото движение. Тогава Гресан приема псевдонима Валуа. Валура е фамилията на династията на царете от рода на Капетингите, която управлява Франция от 1328 г. до 1589 г. Тя е заменена от династията на Бурбоните, млад клон от рода на Капетингите.

През 1911 г. Валуа създава „Кръжок Прудон“ (“Cercle Proudhon”), който става лаборатория за антибуржоазни мисли. В неговата работа участват както десни, така и леви. Историкът Зеев Щернхел смята, че именно в „Кръжок Прудон“ се заражда идеологията, която става „прототип на италианския фашизъм“. Едуар Берт, любим ученик на Сорел, излага тезата, че в „Кръжок Прудон“ е „предизвестието на фашизма“ (“fascisme avant la lettre”).

faisceauПрез 1925 г. Валуа създава седмичното списание „Ново столетие“ (“Le Nouveau Siècle”). Морас приема това като предизвикателство и скъсва с Валуа. През същата година се появява „бунтовната лига“ „Сноп“ (“Faisceau”) – първата открита фашистка организация извън пределите на Италия. На нея й помагат парите на едрите предприемачи, за да отслабят позициите на Френската комунистическа партия (PCF) в работническото движение. Към лигата на Валуа се присъединяват известни френски радикали: революционният синдикалист Юбер Лагардел, който скоро става съветник на Бенито Мусолини, а в годините на Втората световна война заема поста на министър на труда в колаборационисткото правителство на маршал Петен, и националистът Марсел Бюкар. „Сноп“ обаче се разпада бързо.

Отдалечавайки се от Морас, Валуа отново става републиканец. За разлика от много крайнодесни в годините на Втората световна война, той не си сътрудничи с нацистите, а напротив, влиза в редиците на Съпротивата. Неговият отряд действа в Лион. Нацистите го арестуват на 18 май 1944 г. През февруари 1945 г. Валуа умира от петнист тиф в концентрационния лагер Берген-Белзен.

Валуа го упрекват за жонглиране с идеите. „Аз се променям само в детайли, а като цяло оставам верен на себе си“, – отговаря той на тези нападки. „Той започва като млад, жаден за разрушение libertaire. Прекарва 20 години като верен, въпреки и своеволен съратник на Морас, оглавявайки “Union des Corporations Françaises”. След това внезапно и шумно скъсва с „Action Française“, вдъхновен от примера на Мусолини. Опитва се да възроди Франция с наскоро организираните от него кохорти с фашисти – „синьоризниците“. Какво се случва по-късно с кохортите не е известно, но Ж. Валуа е вече в левия лагер в качеството си на революционер, синдикалист, републиканец… Според странично впечатление би изглеждало, че като деятел той е несериозен… Но не така гледа на Валуа френската общественост, не отказвайки му нито уважение, нито внимание“, – четем в статията на Сергей Жаба, съвременник на известния французин.

През 1927 г. Валуа, бидейки лидер на „Faisceau“, пише книгата с простото заглавие „Фашизъм“, в която се опитва да анализира какво свързва идеите на Сорел, изложени в „Разсъждения за насилието“, с фашизма.

Фашистите, според него, приемат призивите на Сорел за възраждане на величието и героизма и неговото осъждане на буржоазния декаданс. И разбира се, неговата апология за прякото действие. На тях им изглежда близка сореловата критика на буржоазната демокрация, парламентарния социализъм и парламентаризма по принцип. Те заимстват от него идеята за голямото значение на работническите синдикати в националния живот, а също и парадоксалната мисъл за това, че работниците със своите смели, решителни, героични действия ще възродят силна буржоазия, привързана, както „капитаните на индустрията“ през XIX век, към духа на конкурентната борба.

„Всичко може да бъде спасено“, ако пролетариатът „чрез насилие“ съумее „да вдъхне в буржоазията част от нейната стара енергия“ (в друг превод – „даде на буржоазията част от своята енергия“), смята Сорел. Той доказва: „колкото по-капиталистическа бъде буржоазията, колкото по-войнствено бъде настроен пролетариатът, толкова повече ще спечели движението“. С помощта на насилието пролетариатът няма да постигне незабавно подобряване на своето материално положение, но затова ще „спаси света от варварство“. И така „насилието на пролетариата, разбирано като демонстрация, свидетелстваща за осъзнаването на класовите интереси, е прекрасен героичен подвиг“. Когато „пред лицето на буржоазията, алчна за победи и богата, въстане обединеният и революционен пролетариат, тогава капиталистическото общество ще достигне най-високата си точка на развитие“.

От гледна точка на Сорел „марксистката теория за революцията предполага, че капитализмът ще бъде поразен в самото си сърце, още когато бъде напълно жизнеспособен, изпълнявайки до край своята историческа мисия, по време на неговата пълна промишлена жизнеспособност, когато производството още прогресира“. Сорел припомня, че всички революции са се случвали в години на възход, а не на упадък. Оттук неговите надежди се крепят върху това, че насилието на пролетариата, „влияейки на буржоата, ще разбуди в тях класовото съзнание“, ще ги изпълни с „дух на бодрост, неуморимост, неумолимост, с който ще се отличават създателите на новата промишленост“.

Валуа отбелязва обаче, че между фашистките възгледи и виждането на Сорел по този въпрос – по въпроса за възраждането на активната буржоазия – съществува различие. Сорел смята, че противопоставянето между силния пролетариат и силната буржоазия е преходен момент, прелюдия към пролетарска революция. Фашистите се опитват да превърнат това противопоставяне в постоянно. От гледна точка на фашистите, това противопоставяне вдъхва живот в обществото, изкарва го от блатото на декаданса и спира неговата дегенерация. За да може противопоставянето между силния пролетариат, организиран в синдикати, и буржоазията да доведе до кървави потоци, над сблъсъка трябва да има силна национална държава – тотална държава.

Валуа, привеждайки призива на Сорел „Да приветстваме революционерите, както гърците са приветствали спартанските герои“, заявява: „Ето идеята, която е довела в Русия диктатурата на пролетариата, а в Италия – фашистката диктатура. И двете революции изхождат от констатирането на политически и икономически декаданс на буржоазията“.

Валуа отбелязва: „Болшевишката революция претърпя поражение, тъй като тя отрече един от движещите принципи на човешката дейност – собствеността. Фашистката революция успя, тъй като тя принуди да се върнат в националния строй собствениците на земята. И двете революции апелираха в един и същ дух към пролетариата. Но Ленин унищожи буржоата: в това се крие неговото поражение. Мусолини ги използва за целта на величието и поради това той има успех“.

От гледна точка на Валуа, комунистическа Москва, приемайки НЕП-а, „се намира на пътя към фашизъм“: „Съветската власт възстанови собствеността, наследството и даде живот на новата буржоазия“, докато „в Рим националната държава, налагаща се твърдо над буржоазията, имаща широка подкрепа сред работниците и селяните, ограничава и направлява към величие икономическата и социалната власт на италианската буржоазия“.

Според Валуа „това е същата сореловска идея, според която страстният и взискателен пролетариат ще предаде на буржоазията творческа енергия. Това е една от най-великите идеи на фашизма, която произхожда директно от Жорж Сорел“ (Volois G. Le fascisme. Париж. 1927 г.. стр. 7-8).

Да добавим, че фашизмът не е тази идеология, в която могат да се изолират, както в марксизма, три (или повече) източника и съставни части. При фашизма е важен стилът. Стилът е показател, в който етичното съдържание на явлението се слива с естетическото направление. Според немския изследовател на фашизма Ернст Нолте, стилът обозначава рамките на епохата: всяка инициатива, която излиза извън тях, разрушава цялата структура. Така и стилът на идеологията: има рамки, които задават стила, но в рамките на обозначеното пространство се срещат най-разнообразни комбинации. В действителност, икономическата и социалната програма на фашизма е предшественик на социалдемократичния модел на „държавата на всеобщото благополучие“. За да разберем за какво става дума, достатъчно е да се обърнем към практиката на бразилските социалисти в щата Пернамбуко и в столицата на този щат, град Ресифе, в частност. Припомням, че Мусолини смята за свои вдъхновители заедно със Сорел и Пиер-Жозеф Прудон, и бащата на френската социалдемокрация Жан Жорес. За това той казва ясно в едно интервю през 1926 г.

Въпреки това, има още един мотив, който свързва идеите на Сорел с фашизма – антропологичният песимизъм. Сорел критикува също като идеолога на радикалния консерватизъм Жозеф дьо Местр идеите на Просвещението. Той е противник на оптимистичната теория за постоянния прогрес, критикува Рене Декарт заради неговото антихристиянство, равнодушието му по въпроса за морала, понятията „грях“ и „смисъл на живота“. Но за това следва да се напише отделно.

Дмитрий ЖВАНИЯ

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s