Революционен синдикализъм: френска особеност

%d1%81%d0%b8%d0%bd%d0%b4%d0%b8%d0%ba%d0%b0%d0%bb%d0%b8%d0%b7%d1%8a%d0%bc„Френският синдикализъм се появява като противодействие на пролетариата срещу демокрацията.“ (Лагардел)

В историята на европейското работническо движение френският революционен синдикализъм заема специално място поради оригиналността на неговата организация и неговия модел на действие.

Неговото начало

Присвояването на революцията през 1789 г. от буржоазията в нейна полза води до установяването на нейното господство. Един от нейните приоритети е да предотврати работниците да се организират сами, за да се защитят от експлоатацията на буржоазията. Под лъжлив претекст за премахване на гилдиите на Стария режим, законът „Льо Шапелие“ забранява всякакви споразумения между работниците за гарантиране на техните интереси. Всеки опит от тяхна страна се наказва като „опит срещу свободата и Декларацията за правата на човека“.

Следователно, работническото движение се появява тайно. Нарастващото развитие на работническите организации за взаимопомощ се признава при Втората империя, която слага край на на криминализацията на съюзяването през 1864 г. Но кървавите репресии срещу Комуната водят до изчезването на най-добрите революционни кадри; разстрел, изгнание или депортиране в наказателни колонии в чужбина последват Кървавата седмица.

Работническата класа след това е под драконовско наблюдение при няколко поредни правителства. Буржоазията, страхувайки се от общо въстание срещу нейната власт, насърчава най-жестоки решения. Не можем да разберем буржоазния егоизъм без да вземем предвид постоянния страх, че може да изгуби собствеността си, която притежава. За работниците държавата се превръща в репресивен инструмент на капитала. През 1831 г., 1848 г. и 1871 г. управляващите класи реагират с насилие на законните искания на работническата класа. Този опит за репресии принуждава пролетарският авангард да се изправи срещу властите, те не могат да преговорят, а само да се борят. Антипарламентаризмът на революционния синдикализъм се обяснява с убеждението, че никаква реформа не е възможна в система, която е произлязла и е доминирана от капитализма. Антимилитаризмът също излиза на преден план. Армията повече не е защитник на нацията, а съкрушител на стачките. Изкарването на войските е отговорът на публичната власт по отношение на исканията на хората. Интензивната антимилитаристична пропаганда на революционните синдикалисти среща благоприятен отговор в народните класи, принудени да видят синовете си мобилизирани в услуга на репресивния режим.

Трудови борси

Провъзгласяването на Третата република не слага край на репресиите. Дезорганизацията на синдикалните структури води до появата на реформаторски групи, проповядващи съгласие с държавата и буржоазията, което само потвърждава безполезността на диалога с потисничеството и което се възпроизвежда в съживяване на революционно настроените синдикати.

През този период с цел да контролират движението на работната сила, работодателите насърчават общините да създават трудови борси като целта е да се регулира трудовия пазар на местно ниво. Те се умножават с изумителна скорост (първо в Париж през 1887 г. и от 1890 г. в Тулуза).

Много бързо тяхното присвояване от революционните бойци превръща борсите в центрове за социална борба. Организирайки работническата солидарност, те са като лаборатория за бъдещите форми на действие от страна на френските синдикалисти. Това движение се води от един изключителен човек, Фернан Пелотие, който е един от вдъхновителите на Жорж Сорел, който го описва като „най-голямото име в историята на синдикатите“. Той ръководи създаването на Френската федерация на трудовите борси (Fédération des bourses du travail de France). Френското работническо движение дължи идеята за генералната стачка и независимостта на синдикатите от политическите партии и държавата на него. Той е в пълна опозиция на Жул Гед, създател на вдъхновената от марксизма Parti Ouvrier Français, която потвърждава, че приоритет на партията е политическото действие, а не синдикалните борби.

Борсите преследват паралелно две цели. Първо, социално действие, което се състои в назначаване на служители, за да се помогне на работниците да се квалифицират и да се усъвършенстват. Трудовите борси представляват конкретните искания на революционната социалистическа програма поради професионалните и общи курсове за обучение, също медицинските диспансери, които са натоварени с борбата срещу застрахователните компании, които са прекалено незаинтересовани заедно с работодателите при трудовите инциденти, библиотеките за идеологическо формиране на работниците, свободното време на трудещите се и юридическите служби, които информират работниците за новите социални закони на Третата република. Увеличаването на народното образование е един от приоритетите на Пелотие съгласно неговия известен цитат „образование, за да има бунт“. Еманципацията на работниците ще се случи за първи път, когато те осъзнаят действителността на тяхната експлоатация. Както твърди Емил Пуже, „задачата на революционерите не се състои в заемането с насилствени движения без да се вземат предвид непредвидените случаи. Тя се състои в подготвянето на духа, така че тези движения да изригнат, когато се проявят благоприятни условия“.

Второ, дейността на свързване и обединяване с работническите синдикати. Установяването на борси води до развитието на синдикатите, които биха могли да разчитат на техните мрежи. Те са места за събиране на стачкуващи работници. Средствата за стачки се набират от членските вноски във фабриките, за да се помогне на работниците в борбата. CGT (Confédération Générale du Travail) и Федерацията на борсите се обединяват през 1902 г. по време на конгреса в Монпелие, представлявайки по този начин една централна организация, която е съставена от две секции – тази на работническите федерации и тази на трудовите борси. Но преди това се провежда събитие за създаването на френското синдикално движение: появата на CGT.

1895 г.: CGT

През 1884 г., когато законът разрешава създаването на синдикати, Републиката се опитва да съблазни работническата класа, за да забрави нейния действителен съюз с едрия капитал. Мнозинството от работниците остава недоверчиво, имайки предвид, че този закон е замислен, за да контролира съществуващите структури, които до този момент са нелегални.

След предварителни преговори в Лимож през септември 1895 г. възниква Confédération Générale du Travail (Общата конфедерация на труда – бел. прев.), която определя като своя основна цел „да обедини работниците в борбата на икономически терен и във връзките на тясна солидарност за тяхната пълна еманципация“.

Първите години са хаотични, но под ръководството на Виктор Грифюел организацията преживява период на интензивна активност. Обявен за генерален секретар на CGT, този стар работник е страстен бланкистки боец, който посвещава времето си, за да направи организацията апарат на класовата борба.

С Емил Пуже, негов верен другар, той е навсякъде, където се правят стачки. Несвикнал на безкрайни дискусии, той налага властта си с желязна ръка, за което често е упрекван и което му спечелва много врагове, но не можем да поставим в никакъв случай под въпрос неговото влияние. Благодарение на своя безмилостен характер, споровете между различните течения са заглушени и синдикатът успява да запази пълна независимост по отношение на държавата, която се опитва да корумпира синдикалните лидери.

От приемането на Хартата от Амиен на конфедеративния конгрес през 1905 г. си припомняме следното: “CGT, отвъд всякакви политически школи, обединява всички работници, които са запознати с борбата за постигане на изчезването на наемния труд и работодателите… Конгресът счита, че тази декларация е признаване на класовата борба на икономически терен, която противопоставя работниците в бунта срещу всички форми на експлоатация и гнет както материални, така и морални, установени от капиталистическата класа срещу работническата класа.

Пряко действие

В социалистическото движение през януари 1905 г. Виктор Грифюел дава следното определение на прякото действие: „Прякото действие означава действие на самите работници. Така да се каже, действие, което е пряко упражнявано от заинтересованите страни. Това е работникът, който сам насочва своите усилия; той лично ги упражнява срещу властта, която господства над него, за да получи облагите, които иска от нея. Чрез прякото действие работникът създава своя собствена борба, той я води, решен да не предоставя на друго лице отговорността за собствената си еманципация“.

Революционните синдикалисти водят борба за подобряването на условията на труд, така че „ежедневната борба подготвя, организира и осъществява революцията“, както пише Грифюел.

Прякото действие, извършено от активните и осъзнати малцинства има за цел да разбуни духовете (както по време на генералната стачка през 1907 г., когато Париж потъва в мрак след саботажните действия на революционните синдикални електротехници). Целта е да се наложи волята на работниците над работодателите, като само евентуалното използване на пролетарско насилие може да се впише в тази стратегия. „Всъщност ще има пълна еманципация, само ако експлоататорите и шефовете изчезнат и ако бъдат премахнати всички капиталистически институции на държавата. Подобна задача не може да се извърши мирно – и още по-малко законно! Историята ни учи, че привилегированите никога не са жертвали своите привилегии без да бъдат принуждавани и насилвани да го направят от своите бунтуващи се жертви. Малко вероятно е буржоазията да има изключителното великодушие и да абдикира доброволно… Ще бъде необходимо да се прибегне до сила, която, както казва Карл Маркс, е акушерката на обществата.“ (Емил Пуже-La CGT).

Митът за генералната стачка на практика

Ожесточената битка между CGT и държавата за осем часов работен ден започва през 1904 г. Кампанията достига най-високата си точка с демонстрацията на сила на 1 май 1906 г., която е активно организирана за една година. Всички сили на организацията са хвърлени в битката за осем часа. Контекстът тогава е бунтовнически, трудовият свят кипи след драмата в мината в Куриер, където 1200 миньори са открити мъртви. 40 000 миньори в Па дьо Кале обявяват спонтанна стачка. Репресиите не решават нищо и гневът се разпространява. Около 200 000 стачкуващи са мобилизирани в строителството (бастионът на революционните синдикалисти), металургията, печатарството… движението кулминира с 438 500 стачкуващи във Франция! Правителството запазва страха си от предстоящата социална война и споразумението между двете антисистемни сили в тези години: революционното синдикално движение и националистическото движение (допирните точки се наблюдават от професор Зеев Щернхел).

Преди това съюзяване Републиката реагира светкавично. Клемансо, назначен за министър на вътрешните работи, дирижира репресиите. Грифюел и главните директори на CGT са арестувани без причина (включително касиерът Леви, който е възнаграден от полицията по време на своето задържане). 1 май е придружен от важна мобилизация на кучетата пазачи на Републиката, които умножават арестите и стрелят по тълпата стачкуващи. В общо съгласие властите и работодателите организират уволнението на функционерите и работниците, които са най-много ангажирани с прякото действие. Изготвени са черни списъци на бунтовниците, които да направят невъзможно тяхното наемане.

Клемансо и неговия наследник Ар. Бриан са най-ефективни, когато синдикалните лидери се корумпират и се инфилтрират провокатори (архивите на полицейската префектура са пълни с техни доклади за активността на CGT), които разпространяват недоволство и дискредитират действията на революционните синдикалисти. Увеличаването на степента на вътрешните разногласия и на войната на тенденциите създава експлозивна ситуация сред ръководството.

Противопоставяне: пролетариатът срещу Републиката

Става дума за историята в Дравей Виню, която е започната от  нулата от Аристид Бриан, тогава министър на вътрешните работи, който хвърля масло в огъня. Демонстрацията на дигеристите и железопътните работници в парижкия регион на 30 юли 1908 г. се превръща в бунт. Отбелязваме два смъртни случая сред работниците. CGT призовава за мобилизиране на работниците в генерална стачка. В последващата демонстрация във Вилньов-Сен-Жорж има още седем смъртни случая. С помощта на агент провокатор, министърът на вътрешните работи намира претекст да арестува голяма част от конфедеративното ръководство, включително генералният секретар Виктор Грифюел, което позволява на предателите да се възползват от лишаването му от свобода, за да организират истински преврат.

Освобождаването на лишените от свобода лидери не се забавя, но в сянката на поддръжниците на Бриан, и по-специално на касиера Леви (вероятно корумпиран) и Латапие, започва истински заговор срещу Грифюел, който открито е обвиняван в злоупотреба със средства по отношение на доходите от местната конфедеративна организация. Следващият конгрес оправдава Грифюел по всяко подозрение, но кризата остава открита, тъй като огорченият генерален секретар подава оставка. Ниел го наследява с избирането си за генерален секретар на CGT на 25 февруари 1909 г. с реформаторските гласове. Революционните синдикалисти не го оставят на мира: шест месеца по-късно Ниел е принуден да подаде оставка.

Той е заменен от Леон Жуо. Не е учудващо, че напрежението с държавната власт започва да се повишава отново през 1910 г. През октомври стачката на железопътните работници, осъществена в схемата на голяма кампания срещу високия стандарт на живот, създава в Бриан представи за разпускането на CGT. Бриан решава да направи назидание: случаят с Дюран. Секретарят на въглищарския синдикат в Авър е осъден на смърт за стачни действия, с които няма абсолютно нищо общо. Отприщва се огромно работническо протестно движение.

В този критичен момент в своята история трудовият свят до голяма степен се противопоставя на либералната Република. Той е отвратен от отношението на старите драйфусисти (Клемансо и Бриан), които призовават работническата класа да се мобилизира за справедливостта и изведнъж след като се издигат на власт се превръщат в убийци на народа. Това отхвърляне на демокрацията се демонстрира до войната. Започването на Първата световна война е провал за революционните синдикалисти. След като правят всичко възможно, за да спрат отиването към война, патриотичният устрем към Свещения съюз ги увлича. Леон Жуо на гроба на Жорес призовава работниците да се сплотят около режима. Това сплотяване около Свещения съюз бележи края на героичния период на синдикализма на прякото действие в CGT, която след войната е поета от бюрократи, които я превръщат в познатия ни днес реформаторски инструмент.

Rébellion, 16 септември 2014 г.

Източник: rebellion-sre.fr/le-syndicalisme-revolutionnaire-une-specificite-francaise/

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s