Ситуацията на ниско ниво

Оцеляване в очакване на революцията. История на Партията на Черните пантери

Пол Алкебулан

4.3. Ситуацията на ниско ниво

Партийният живот за редовите членове на ВРР носи доста напрегнат, – емоционално и физически, – характер. Редовите партийци започват своята работа рано сутрин и понякога я завършват много след полунощ. Всичкото това време отива за продажбата на вестници и участието в различни социални програми. Освен това те трябва да присъстват на политически занятия, а след това да предават получените знания на масите. Сякаш, за да се завърши картината, трябва да се отбележи, че над редовите активисти на ВРР постоянно виси опасността да бъдат арестувани или ранени (дори и убити) от полицията или политическите опоненти. Между 1968 г. и 1973 г. 28 „Пантери“ губят живота си в резултат на жестоките действия на полицията или вражеските атаки. Заключените и осакатените са в пъти повече.

Ясно е, че такъв напрегнат начин на живот способства за сплотяването на редовите членове, държащи се един за друг. По принцип партийните кадри живеят заедно в своеобразни „комунални квартири“ – помещения, дадени непосредствено от партийния филиал, – вършат колективна дейност и екипна работа и заедно решават едни или други възникващи проблеми.

В допълнение към всичко това се променя и моралният дух на партийците, които благодарение на чувството за изпълнения дълг и удовлетворението с помощта на членовете на черната общност постепенно надживяват насажданото от белите чувство на непълноценност и срам заради своя расов произход. По-голямата част от „Пантерите“ счита, че партията им е върнала достойнството. Активната дейност в рамките на черната общност повлиява благотворно и върху обикновените чернокожи и разширява расовата и социална солидарност между жителите на черните квартали.

Тази солидарност започва да се разпада след като „Пантерите“ започват да използват физическо насилие за решаване на дисциплинарните проблеми.

Основен метод на наказание е т. нар. „мръсна дупка“ – побой на провинилите се пред очите на „Пантерите“ или симпатизантите на партията. Бившите лидери на ВРР Дейвид Хилиард и Илейн Браун признават, че партийците, обвинени в нарушаване на правилата на организацията, непременно се подлагат на телесно наказание.

Потенциалът за грешка или неточност по време на изпълнението на такова площадно „правосъдие“ разбира се е огромен, точно както не е изключена и вероятността за умишлено изопачаване на фактите или злоупотреба с власт. Въпреки това, страхът пред полицейската провокация надделява. Нееднократните случаи на публично наказание от „Пантерите“ на свои собствени другари понякога само поради неясни подозрения подкопават хармонията, която се развива в организацията. Емоционалното напрежение, редом с тежките материални условия на живот на партийците, постепенно води до значителен отлив на кадри.

Смъртта на Робърт Уеб и Самюел Напиер, „милитаристи“, убити в Ню Йорк от съратниците на линията на Нютън през март и април 1971 г., вече не е нищо необичайно, защото използването на насилие (въпреки и смъртоносно) за разрешаване на вътрешните разногласия вече се превръща в норма. От сега нататък всяко принципно инакомислие, прости грешки или неправилно тълкуване на директивите на ръководството се считат не просто като „дисциплинарни нарушения“ или „контрареволюционност“, а директно за полицейска провокация, наказваща се по най-жесток начин.

Поощряване на физическото насилие по отношение на собствените кадри, нарушаване на революционната етика, култ към личността на ръководителите, липса на вътрешнопартийна демокрация, борба за власт между лидерите – всички тези неща, подкосяващи Партията на Черните пантери са едновременно продукт на политическата неопитност. Въпреки това, мнозинството партийци са готови да търпят всички тези недостатъци, защото вярват, че партията се намира в състояние на война с федералното правителство. Те вярват, че всеки опит да се открият проблемите, да се направят достояние на широката общественост, пречи на партията в този критичен момент. Недобросъвестните ръководители използват тази наивност в своя полза.

Когато става ясно, че няма никаква война с правителството и никаква революция няма да има, много „Пантери“ решават да излязат от играта, опитвайки се отново да започнат „обикновен живот“. За много други, намиращи се в затвора, е още по-тежко, защото делото за което са се борили и в крайна сметка са натикани зад решетките, се оказва сапунен мехур.

Други остават в редиците на партията, готови да чакат и да се надяват, че тяхното търпение в крайна сметка ще бъде възнаградено. С усилията именно на тези немногобройни мъже и жени Партията на Черните пантери успява да се задържи на повърхността през втората половина на 1970-те години.

Между другото, делата на ВРР отиват към по-лошо. В периода от 1972 г. до 1974 г. отново на върха се утвърждава Нютън и неговото обкръжение. Те са въвлечени в редица инциденти с използването на насилие. Употребата на наркотици от висшите ръководители на партията също става достояние на обществеността. Всеки такъв инцидент все повече и повече подкопава имиджа на ВРР. Стига се до жестоки случаи. Например, през 1972 г. вестниците съобщават, че преподавателят по социология в колежа в Северна Пералта, Оукланд, Фриц Пойнтър е пребит от няколко „Пантери“, влизащи в клас, за да „накажат“ учителя, започнал критична дискусия по въпроса за философската позиция на партията.

През 1974 г. изпадащият в параноя Нютън отново инициира партийни чистки, изгонвайки от редиците на ВРР редица стари лидери, – такива като Дейвид Хилиард и неговия брат, – по обвинение в дисциплинарни нарушения. Боби Сийл, наскоро направил опит да внесе своята кандидатура за кмет на Оукланд, също е отстранен поради нелоялност. Самият Нютън през 1974 г. е замесен в цяла серия от тъмни инциденти – той е обвинен в сблъсък с тайни агенти на полицията, в нападение срещу шивач, и, накрая, в убийството на проститутка. В края на краищата ръководителят на ВРР е принуден да избяга в Куба, където остава до 1977 г.

По време на отсъствието на Нютън юздите на управлението се поемат от Илейн Браун, под ръководството на която започва процес по възстановяване на партията. През 1977 г. Нютън се връща в Оукланд, за да свидетелства пред съда по делото за убийството на проститутката и нападението срещу шивача. Той възнамерява отново да вземе под свой контрол партийните дела и да използва съдебните заседания в качеството на своеобразна реклама на ВРР. Резултатите се оказват катастрофални.

Първо, проваля се опита за убийство на ключов свидетел по делото, което трябва да се извърши ден преди началото на предварителните изслушвания. В резултат на инцидента загиват двама активисти на „Черните пантери“, а още няколко души са арестувани. Второ, последващото разследване показва, че арестуваните са едновременно и служители на Оукландската школа на общността, сътрудничеща си с партията в провеждането на образователни програми сред черната общност. След като в резултат на негативната публичност на тези факти е отстранен директорът на школата, Илейн Браун също подава оставка от поста на председател на ЦК, позовавайки се на здравословни проблеми.

Съдът не допринася за подобряване имиджа на „Пантерите“ и техния несменяем лидер. Точно обратното. Въпреки че са снети от Нютън обвиненията за убийство, той е осъден за незаконно притежание на оръжие. По-късно той е обвинен в присвояването на 600 хиляди долара, предоставени от правителството за развитието на школните програми на партията (през 1988 г. той получава шест месеца затвор, когато е доказана вината му за присвояване на 15 хиляди).

Поведението на Нютън смущава редовия състав, като съдът срещу него става последният гвоздей в ковчега на някога силните „Пантери“. През 1979 г. броят на партийните членове намалява до 58, а през следващата година те стават по-малко – едва 27. През 1979 г. единствените функциониращи органи на партията се оказват Оукландската школа на общността, местната печатница и групата за подкрепа на задържания Нютън. Мнозинството партийци минават на „непълен работен ден“, въпреки че ръководството все още очаква от тях да посвещават цялото си време на организационната работа. Това вече не е възможно нито емоционално, нито физически. Подкрепата от страна на общността също намалява рязко.

През 1979 г. на всички става очевидно, че смъртта на партията е въпрос на кратко време. Причините за това са очевидни: елитарни наклонности на ръководството, управление на дейността на редовите членове с помощта на заплахи и хартиени директиви, липса на независима и прозрачна финансово-икономическа база, липса на професионално развитие за собствените членове. Кадровият състав остарява морално и физически, а всички инициативи отдолу, насочени към подобряване на положението, неизменно се натъкват на противодействието на ръководството, стремящо се да запази властта си. Призивът на последните романтици на ВРР към свикването на извънредно събрание, което да намери път за излизане от кризата, не е чут.

В допълнение, духът, царящ в Съединените щати с идването на Рейгън, се различава от тази атмосфера на бунтарство и протест през 1960-те години, в която израстват „Пантерите“. Сега дори вече няма никакви политически перспективи за черния радикализъм. Последните членове на ВРР се разпръсват, не виждайки по-нататъшен смисъл в своята дейност, обезпокоени от своето лично икономическо бъдеще. Външните атаки и вътрешното разпадане накрая свършват своята работа – Партията на Черните пантери умира тихо.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s