Западни отделения

Оцеляване в очакване на революцията. История на Партията на Черните пантери

Пол Алкебулан

3.4. Западни отделения

Аарън Диксън оглавява току-що създаденото отделение на „Черните пантери“ в Сиатъл през март 1968 г. Участието в кампанията за освобождението на Хюи Нютън, с нейната войнствена риторика и радикални лозунги, оказва значително влияние върху развитието на филиала, който в продължение на цялата 1968 г. се „милитаризира“ стремглаво: редовно се провеждат занятия по стрелба, оказване на медицинска помощ и тактика на партизанската война.

По искане на националната централа, в началото на 1969 г. тази практика е прекратена, след което целият активен състав преминава към изпълняването на социалните програми на ВРР. През 1971 г. повече от шестстотин деца получават ежедневно безплатни закуски от партийните активисти, а освен това, действа още и безплатна клиника и няколко пункта за раздаване на дрехи на нуждаещите се.

Въпреки това, социалната дейност, нямаща никакъв „героичен“ оттенък, привлича много по-малко активисти. Например, по време на „милитаризма“ към „Пантерите“ от Сиатъл се присъединяват повече от 30 нови членове и около двеста симпатизанти, докато след прекратяването на войнствената практика, привличаща излишното внимание на властите, и преминаването към изключително мирни действия, към филиала се присъединяват само 15 човека.

Националната централа, получаваща сведения за намаляването на състава заради чистките и отказа от авантюризъм, все пак гледа в бъдещето с оптимизъм: в този етап партийната селекция се ръководи от правилото „по-малко е по-добре“. За ръководството е изгодно да има няколкостотин дисциплинирани партийци, отколкото хиляди неконтролируеми бандити, развалящи репутацията на ВРР чрез своите престъпни постъпки. Политическата съзнателност и качеството на кадровия състав в етапа на „оцеляване“ се оказват по-важни, отколкото количеството и радикализма.

В края на краищата, ръководейки се от тази тактика, филиалът в Сиатъл в средата на 1970-те години  се самоликвидира банално поради липсата на активисти.

***

Алпрентис Картър създава филиалът на ВРР в Южна Калифорния през март 1968 г. и скоро след това получава поста на заместник-министър на отбраната в националното ръководство на партията. Секцията на „Пантерите“ в Лос Анджелис действа в град, полицията на който обикновено се отнася доста агресивно към чернокожите. Особена жестокост проявява антитерористичното отделение „Metropolitan Division“, служителите на което се опитват да сплашват партийците с побоища и незаконни задържания по обвинения в „подривна дейност“.

Елпрендис Картър

Алпрендис Картър

Картър е стар затворнически приятел на Елдридж Клийвър, един от най-яростните милитаристи на ВРР, а също и бивш член на улична престъпна банда от проспекта Слесън. Ясно е, че човек с подобна биография бързо попада под влиянието на войнствената риторика в първия период от съществуването на партията, така че доста бързо към филиала възниква нелегална военна структура от партизански тип, действаща паралелно с официалната организация.

Сблъсъците с черната националистическа организация „Organisation Us“ (US) на Рон Карнега също са следствие от завоя към революционния милитаризъм. „Пантерите“ се въвличат в териториални и политически конфликти със структурата на Каренга, чиято централа се намира в Лос Анджелис практически от момента на създаването на регионалното отделение в този град.

Групата на Каренга превъзхожда в пъти по численост и влияние местния филиал на ВРР, така че Картър издава заповед да се избягват преките сблъсъци с националистите. Въпреки това, и тук своята роля в изострянето на конфликта изиграва ФБР, провокиращо и „Пантерите“, и хората на Каренга отначало на словесни, а след това и на преки взаимни нападения.

Каренга в обкръжението на съратници

Каренга в обкръжението на съратници

Както вече бе споменато, ръководството на ВРР се отнася доста равнодушно към тенденциите на черния национализъм. След като властта по време на лишаването от свобода на Хюи Нютън временно отива при Елдридж Клийвър, намиращ се под огромно влияние от национално-освободителната борба на народите от Третия свят, това отношение се сменя практически с открита омраза: според Елдридж, културният черен национализъм е фактически антирасистки расизъм, откровено реакционна доктрина, напълно устройваща правителството на САЩ и не водеща към истинско освобождаване на черната общност.

Обвиненията от страна на „Пантерите“ неволно се подсилват от действията на самия лидер на US: през 1968 г. Каренга кани в дома си тогавашния губернатор Роналд Рейгън, за да обсъдят възможността за освобождаването под гаранция на няколко млади съратници на неговата организация. Едва по-късно Каренга се среща и с шефа на полицията в Лос Анджелис Томас Редин. За „Черните пантери“, не признаващи тогава никакви контакти с представителите на федералното правителство, всичко това е потвърждение за контрареволюционната същност на черния културен национализъм.

Непосредствен катализатор на въоръжения конфликт между BPP и US става опитът за нахлуване в кампуса на Калифорнийския университет в Лос Анджелис благодарение на връзките на Каренга с ректора на университета Чарлз Йънг. Местните активисти на „Черния студентски съюз“, дружещи с „Пантерите“, са изключително разтревожени от толкова наглото нахлуване на черните националисти на тяхна територия. Несъгласието с програмата за развитието на черната студентска общност принуждава ръководството на „Съюза“ да се обърне за помощ към ВРР. Алпрентис Картър отказва да вземе страна, но се съгласява да влезе в качеството си на посредник и арбитър на срещата между представителите на „Съюза“ и хората на Каренга.

На първата среща на 15 януари 1969 г. делегатите на „Съюза“ единодушно гласуват срещу програмата на Каренга, което буквално хвърля националистите в ярост. След два дни, на 17 януари, втората среща между съперниците приключва по-трагично: отначало на територията на кампуса възниква сбиване, а след това и престрелка между „Пантерите“ и бойците на US, в резултат на която са убити представителите на BPP Джон Хъгинс и самият Алпрентис Картър.

Джон Хъгинс

Джон Хъгинс

Странността на ситуацията се състои в това, че вместо да идентифицира убийците, ФБР и градската полиция с огромни усилия атакуват офиса на партията в Лос Анджелис, арестувайки повече от 80 човека по обвинение в това, че те, според твърдения, са подготвяли отмъщение с убиването на активисти и ръководители на US.

В действителност, нещата стоят съвсем иначе: по-скоро активистите на Каренга, чувствайки своята безнаказаност (която след това поражда мисълта, че US е получила от властите „карт бланш“ за борба с „Пантерите“), предприемат след сблъсъка в кампуса редица насилствени действия срещу партията.

Скоро от група бойци на US по време на продаване на вестник „Черна пантера“ е застрелян партиецът Роналд Фрийман. През май в Сан Диего черните националисти убиват още един активист на ВРР – Джон Савидж. Ръководството на филиала заявява, че Савидж, като свидетел на смъртта в кампуса на Университета на Хъгинс и Картър, е убит от бойците на US, опасяващи се от неговите показания пред съда.

В допълнение към противопоставянето с US, калифорнийските „Пантери“ постоянно изпитват натиск от страна на властите заради своята войнственост. Джеронимо Прат, ветеран от виетнамската война, вербуван от Картър, дори е принуден да инициира програма за защита на партийците от политическите нападения. Именно Прат ръководи отбраната на офиса на ВРР, когато през декември 1969 г. той е обсаден от крупни полицейски части. В резултат на това барикадиралите се активисти са принудени да се предадат, като късмет е, че никой от тях не е убит.

Джеронимо Прат

Джеронимо Прат

Отчасти това се обяснява с това, че от началото на обсадата към централата се стичат от целия квартал възмутени чернокожи, готови да направят жив щит пред офиса. Именно тези хора искат да бъде дадена възможност на барикадираните активисти да оставят оръжието. В резултат на това, историята на Марк Кларк и Фред Хемптън този път не се повтаря – всички „Пантери“ остават живи.

През 1969 г. местният филиал на ВРР учредява безплатна клиника, а също и активно пристъпва към развитието на новите социални програми на партията – групи за политическо образование и групи за подкрепа на черните затворници, въпреки че обстановката в града все още остава напрегната и правителството все още вижда в партията заплаха. Повишеното влияние на властите прави доста трудно за Прат, ставащ ръководител на регионалната секция след смъртта на Картър, развитието на по-нататъшната работа, така че през 1970 г. той преминава в нелегалност, която, обаче, не го спасява от арест: през същата година е хвърлен зад решетките по обвинение в убийството на 27-годишния учител Каролин Олсън, който, според твърдения, е застрелян от Прат по време на грабеж на тенис корт в Санта Моника още през 1968 г.

Неговата група има активно участие в разцеплението през 1971 г., когато в партията се образуват две крила – милитаристично, начело с Елдридж Клийвър, и „интеркомуналистко“ под управлението на историческите лидери Нютън и Сийл. В този конфликт Прат застава начело на войнствените „ултрареволюционери“: престрелката между бойците на Прат и симпатизантите на Нютън директно в съдебната зала, където се гледа делото на калифорнийския ръководител, прекрасно показва степента на напрежение, създадено между двете фракции.

В крайна сметка, през 1971 г. Прат и неговите другари са изгонени от партията. Въпреки това, оставащите подозрения в нелоялност, които Нютън хвърля върху целия филиал, крайно затрудняват по-нататъшното му развитие. До края на 1970-те години калифорнийското отделение води жалко съществуване, постоянно е подложено на натиск от националистите и властите, не намирайки съчувствие дори в собственото ръководство.

***

Филиалът на ВРР в затвора Сан Куентин е уникален по рода си. Всички членове на отделението са затворници, намиращи се под пълния контрол от страна на държавата. И въпреки това, въпреки всички недостатъци на престъпните елементи, „Пантерите“ от Сан Куентин оказват голямо идеологическо влияние както на партията, така и на американската левица като цяло.

Философията на „Пантерите“ свързва директно аболиционизма от 19 век с борбата за граждански права на чернокожите през 20 век. И двете движения призовават към политизирана съпротива срещу системата на несправедливите закони, а в перспектива – към пълно разрушаване на тази система.

Американските затвори се разглеждат от ръководството на BPP като най-висшата проява на несправедливост от страна на правосъдната система, тъй като държаните там чернокожи не получават справедливо разбиране за своите дела, а са осъждани, основно, от бели съдебни заседатели, взимащи своите решения под натиска на расовите предразсъдъци, култивирани от американската капиталистическа държава. Само черното жури, според теоретиците на партията, е способно справедливо да разреши наказателните дела на чернокожите.

Ръководейки се от подобно изявление, „Пантерите“ се опитват да политизират  чернокожите престъпници, убеждавайки ги в това, че са станали жертва на капиталистическата система на експлоатация, тласкаща ги по начало към престъпността, а след това несправедливо ги осъжда за извършените престъпления. Така BPP се опитва да засили противоречията между черната общност и правовата система, надявайки се в крайна сметка да я разруши, заменяйки текущото законодателство с доста неясен „революционен кодекс“.

В действителност, работата сред затворниците не е иновация на BPP. Първа към тази практика прибягва „Нацията на исляма“ след като нейният лидер Илайджа Мохамед се оказва зад решетките през Втората световна война заради подстрекателство към бунт и укриване от армейска служба. Мохамед заявява, че чернокожите не са граждани на САЩ, – тъй като те са лишени от елементарни граждански права, – и поради това нямат никакви задължения пред държавата. Те не трябва да защитават страна, която почти триста години потиска чернокожите.

Доста свежите по това време твърдения на лидера на „Нацията на исляма“ се посрещат с възторг сред черната младеж, и преди всичко – сред черните затворници, които започват да се вслушват в гласа на този странен проповедник. Мохамед открива, че затворите са плодородна почва за вербуването на нови съратници на „Нацията на исляма“.

Осъжданите, произхождащи от семейства от низините на американското общество, от черните гета, търсят поне някакъв минимален смисъл за съществуването си, а Мохамед им дава доста логични отговори на многобройните въпроси, възникващи в тяхната среда. През 1946 г., след своето освобождение, лидерът на „Нацията на исляма“ продължава да поддържа кореспонденция с десетки затворници. Възгледите, изложени в тези послания, се разпространяват бързо от уста на уста, преминавайки от един затвор в друг, докато накрая не стигат до килията на Малкълм Литъл.

Именно в затвора започва преобразяването на Малкълм: със своята самодисциплина и доста строгата лична етика той доказва конкретно, че бившите затворници са способни да дадат значителен принос в развитието на движението за граждански права. За съжаление, в този момент заключените от бял, латиноамерикански или азиатски произход, също попадащи под влиянието на идеите на Малкълм, са лишени от възможността да следват заветите му, които все още имат откровен черен националистически оттенък.

След „Нацията на исляма“ ВРР също отваря вратите си за бившите и сегашни затворници. Бившите осъдени от първия до последния момент съпровождат историята на партията. За това може да се намери обяснение, тъй като много от първото поколение на „Пантерите“ са напълно запознати с практиката на законодателната система на САЩ, тъй като произлизат от най-престъпните социални групи на градските гета. И самите лидери на BPP, – Нютън, Сийл и Клийвър, – преминават през школата на американските затвори, използвайки напълно своето време за разпространяване сред престъпниците на революционни идеи.

Не е необходимо обаче да се мисли, че „Пантерите“ са толкова наивни, че да разглеждат абсолютно всички затворници като потенциални затворници. Първоначално партията разделя затворниците на две категории: стабилна и политическа. Към първата категория се отнасят мъжете и жените, осъдени за откровено престъпни прояви. Те или имат минимално политическо съзнание, или не го имат въобще.

Към политическата категория се отнасят членовете на ВРР и на другите радикални организации, заключени в затвора заради своята дейност, свързана с политическите им убеждения. Неумолимият натиск на правителството срещу партията и другите организации на чернокожите позволява постоянно да се разширява и увеличава тази категория. Именно тези хора образуват затворническото ядро на организацията, поставяйки в орбитата на своето влияние и представителите на „стабилната категория“, повишаваща своето политическо самосъзнание директно в затвора.

Джордж Джексън е може би най-известният и най-влиятелен затворник от категорията на политическите престъпници. Когато е на 18 години, Джексън ограбва бензиностанция, взимайки 70 долара, като получава лишаване от свобода за неопределен срок. Това означава, че неговата готовност за пускане на свобода ще бъде редовно, – веднъж годишно, – разглеждана от специална комисия, която ще взима под внимание неговото поведение и желание да се поправи. В рамките на тази система затворникът се насочва към изпълняването на психологични и образователни програми, успешното преминаване на които ще съдейства за положителното решение на комисията за освобождаването му. Джексън не преминава нито една от необходимите програми.

Джордж Джексън

Джордж Джексън

Нещо повече, изказвайки пренебрежително отношение към администрацията, той става организатор на колектива на черните затворници, който се противопоставя на етническите организации на другите осъдени, – основно, „Арийското братство“ и неговите мексикански съюзници, – както и на затворническата администрация. Под негово ръководство и при непосредственото участие на черните арестанти се извършват нападения срещу охраната и други осъдени. Затова отново и отново освобождението му се отлага. От десет години, прекарани в затвора, седем от тях Джексън прекарва в единичен карцер, нарушавайки постоянно дисциплината и ставайки все повече и повече радикален и озлобен. Самият Джаксън заявява, че затворническата администрация повече от двадесет пъти се опитва да го убие – или чрез охраната, или с помощта на белите затворници.

Единичното задържане в изолатора съдейства за политическото самовъзпитание на Джексън: тук той се запознава с книгите на Гевара, Фанон, Ленин, Троцки и Мао Цзедун, които му ги дава другарят У. Л. Нолън, който вече е революционен марксист. Джексън е вдъхновен от Кубинската и Алжирската революции, борбата на виетнамския народ срещу американската агресия, а също и от антиколониалните въстания, случващи се в Третия свят. По време на своето единично заключване Джексън пише десетки писма до майка си и приятелите си, в които излага своя мироглед, а също разглежда и проблемите на борбата на чернокожите за техните права в контекста на световния революционен процес. По-късно тези писма са редактирани и сведени в две книги – „Soledad Brother“ и „Blood in my eye“, благодарение на които името на Джексън става широко известно в левите кръгове на САЩ и Западна Европа.

През 1966 г. заедно с Нолън и други черни затворници Джексън учредява в затвора Сан Куентин „Семейството на черната гериля“ (Black Guerrilla Family) – политизирана организация на престъпници, предназначена за защита на черните затворници от атаките на расистите от „Арийското братство“ и тези на охраната.

Трябва да се отбележи, че всички тези инициативи са извършени от Джаксън преди да влезе в ВРР; към партията той се присъединява през 1968 г. след срещата си в затвора с Хюи Нютън. Джексън в крайна сметка започва да вярва, че „Пантерите“ е най-революционната и силна организация на чернокожите извън стените на затвора. Под влиянието на Нютън той започва да проповядва необходимостта от развитие на революционната борба и извън решетките, необходимостта от по-активна работа с арестантите с преобразуване на престъпния манталитет в революционно самосъзнание.

Подобни мисли намират широк отклик сред растящата общност на затворниците в Калифорния, които живеят в екстремни условия, буквално всеки ден се борят с расизма на белите и гнета на администрацията, използват насилие за разрешаване на възникващите въпроси и като цяло със своя начин на живот приличат на африканските борци за свобода, превръщани от пропагандата на „Черните пантери“ в пример за подражание. Закалени и дисциплинирани, тези затворници се оказват идеален материал за революционното движение. Стремежът на ВРР да контролира и направлява затворническата общност на черните води до обвързването на партията с BGF на Джексън.

От този момент се променя риториката на ВРР, която сега нарича своите членове арестанти, а също и политизираните престъпници като Джексън не друго, а „политически затворници“ или „военнопленници“. Сред тези хора се засилва мисълта за възможността за освобождение чрез дейността на другарите на свобода, които със своя революционен натиск ще принудят правителството да пусне политическите затворници.

Статутът на „военнопленник“ указва доста по-дълбоките причини за извършеното престъпление (дори и от чисто престъпен характер). Отсега заключените „Пантерите“ гледат на себе си като жертви на революционната война между организацията и правителството, а политизираните престъпници – като жертви на капиталистическата угнетяваща система. Статутът на „военнопленник“ налага определени задължения да се продължи борбата и между затворническите стени, дава известен психологически стимул на изолирания партиец, който отсега не е отделян заради решетките от борбата на свободните другари.

На 13 януари 1970 г. единият от съоснователите на BGF и личен приятел на Джексън, подтикващ го към марксизма, У. Л. Нолън е застрелян заедно с двама другари от охраната в предназначения за разходки двор в затвора „Soledad“ по време на сблъсък на активистите на „Семейството на черната гериля“ с представителите на „Арийското братство“.

На 17 януари Джексън, Флийта Дръмго и Джон Клъчет са обвинени в убийството на охранителя от същия затвор Джон В. Милс; опитвайки се да отмъстят за смъртта на Нолън, според твърдения Джексън и другарите му нанасят жесток побой на стража, след което го хвърлят от третия етаж. Като доказателства за това служат изказванията на Джексън за необходимостта от по-активна защита от полицейските атаки и използването на „селективно ответно насилие“.

george-jacksonНа 7 август същата година по-малкият брат на Джордж Джонатан Джексън, въоръжен с автоматична пушка със скъсена цев, влиза в сградата на съда в окръг Марин. В него има и три пистолета, купени на името на Анджела Дейвис, бивш преподавател в Калифорнийския университет, поставяща си за цел в живота освобождаването на Джордж Джексън, въпреки че до този момент никога не се е срещала с него.

В съда трябва да се разглежда делото на друг активист на BPP Джеймс Маклейн. Взимайки за заложници съдията, журито и заместник-главния прокурор, те е планирано да бъдат освободени в замяна на свободата на „Soledad Brothers“ – тримата политизирани престъпници, начело с Джексън, обвинени в убийството на белия охранител.

Няколко минути Джонатан седи сред зрителите, а след това, отваряйки торбата си, той хвърля един от пистолетите на Маклейн, който веднага насочва оръжието срещу съдебния председател. Заплашвайки с пушката, Джонатан принуждава всички присъстващи да легнат на пода, докато в това време Ръчел Маги, също заключен партиец, който трябва да свидетелства в полза на Маклейн, отива да освободи двете други „Пантери“, доведени също в съда за показания, и гниещи в специален канцлер.

Четиримата бойци и петимата заложници след това се преместват в коридора на учреждението, където са снимани от фотографа Джим Кийн, пристигащ заедно с полицията и осмеляващ се да се приближи към похитителите. Те го посрещат доста дружелюбно; по думите на самия Кийн, Джонатан заявява „Вие можете да снимате всичко, което поискате. Ние сме революционери, а не престъпници“.

marin-county-courthouse-incidentСлед това групата се качва на асансьора, информирайки полицията, че искат да освободят „Soledad Brother“ до обяд. Излизайки от сградата, активистите се качват в по-рано паркиран микробус, възнамерявайки да се насочат към летището. Тук се планира да се поиска от властите самолет, който да изведе похитителите заедно със заложниците извън страната.

Но всичко се случва иначе.

Излизайки от сградата на съда, седящият на предната седалка на микробуса Маклейн стреля няколко пъти по полицейските агенти, разположени на близкия паркинг. Те откриват ответен огън. Един от заложниците, заместник-главния прокурор Гари Томас, взимайки пистолета от ръцете на Джонатан, започва да стреля по похитителите. Близкият бой между „Пантерите“, полицията и Томас завършва плачевно: трима от четиримата партийци, с изключение на Ръчел Маги, са убити. Съдията Хейли също е убит с изстрел от пушката, насочена в неговия врат. Гари Томас остава парализиран за цял живот в резултат на получените наранявания.

Шумен резултат от толкова неуспешната операция по освобождението, придобиващ световен мащаб, става историята на Анджела Дейвис, собственик на цялото оръжие, което използват „Пантерите“ по време на взимането на заложниците. Тя е обвинена в пряко съучастие в терористичния акт, обявена е за издирване и на 13 октомври 1970 г. е заловена в Ню Йорк.

След почти година, на 21 август 1971 г., Джордж Джексън, връщайки се от среща с адвоката си в килията, с бързо движение изважда от незнайно къде пистолет „Астра“, заявявайки на съпровождащия го полицай: „Господа, ето и се появи драконът“, позовавайки се на ред от стих на Хо Ши Мин.

Джексън призовава на полицая да отвори още няколко килии и заедно със своите другари обезврежда останалите охранители, взимайки ги за заложници заедно с още двама бели затворници, принадлежащи към „Арийското братство“. По-нататък тези трима стражи и двамата расисти ще бъдат убити – труповете им са открити в килията на Джаксън след потискането на бунта. По трима други охранители също се стреля от бунтовниците, но те остават живи. След това Джексън заедно със своя близък приятел и политически съратник Джони Спейн излизат на външния двор, където Джексън е застрелян, а Спейн оставя оръжието.

Джордж Джексън умира три дни преди началото на процеса за убийството на белия охранител; присъдата по това дело застрашава със смърт ръководителя на BGF. В написаното завещание малко преди опита за бягство, Джексън предава всичките си хонорари от интервюто и книгите си на „Партията на Черните пантери“.

georgesfuneral

georgesfuneral_1

Погребението на Джордж Джексън

Погребението на Джордж Джексън

Смъртта на толкова харизматичния лидер като Джордж Джексън коригира до известна степен картината на затворническата борба. Въпреки че филиалът на заключените „Пантери“ в Сан Куентин продължава да съществува, той скоро губи своя силов инструмент в лицето на „Семейството на черната гериля“. Новият лидер на BGF Рубен Уилямс е напълно равнодушен към по-рано установената от Джексън марксистка идеология, като отделя доста повече внимание непосредствено на престъпността, в това число – на наркотърговията, с която до този момент и BPP, и воденото от „Пантерите“ „Семейство на черната гериля“ водят отчаяна борба като с инструмент на буржоазното деградиране на чернокожите. През 1972 г. BGF влиза в съюз със затворническата мексиканска банда от Северна Калифорния „Nuestra Familia“ с цел да вземе от ръцете на „Арийското братство“ контрола върху затворническия наркотрафик.

Така, лишавайки се от своя политизиран лидер, „Семейството на черната гериля“ се превръща буквално за миг в обикновена затворническа банда, обхващаща със своето влияние калифорнийските затвори.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s