Духовна и ментална революция

Оцеляване в очакване на революцията. История на Партията на Черните пантери

Пол Алкебулан

1.3. Духовна и ментална революция

Втори аспект от мирогледа на Малкълм е идеята за духовно обновление чрез участието в борбата. Много чернокожи младежи, типични жители на гетото, възприемат тази идея, опитвайки се да внесат в своя безнадежден живот голяма цел. Следването на заветите на Малкълм се представя като лично спасение. Подобен тип подход е най-силният инструмент на пропагандната машина на BPP, успешно действащата в обърканите 1960-те години. Многобройни чернокожи младежи от цялата страна влизат в редиците на наследниците на Малкълм, в „партията на борците за свобода“ (freedom fighters). Статиите, запълващи страниците на списание „Черна пантера“, през 1968 г. призовават директно членовете на черната диаспора „да изпълнят своя революционен дълг“, намирайки отклик в хиляди сърца.

Идеолозите на BPP в този момент – Боби Сийл и Хюи Нютън – виждат като основни стълбове на своята доктрина фигурите на Мао Цзедун и Франц Фанон. Мао е признат в качеството си на единствен лидер на национално-освободителните борби в страните от Третия свят, нанасящ съкрушителен удар (както изглежда по това време) на американската власт в Азия. Фанон, родом от Мартиника, психиатър, ветеран от Втората световна война и активист на алжирския Фронт за национално освобождение, още в началото на 1960-те години се превръща в един от главните апологети на антиколониалната борба.

Боби Сийл (отляво) и Хю Нютън (отдясно)

Боби Сийл (отляво) и Хюи Нютън (отдясно)

Наблягайки особено на насилствената деколонизация, Фанон не просто признава правото на угнетените на насилие, но и непосредствено призовава към него, като залог за истинското освобождение. Нещо повече, насилието, насочено срещу колониста, според Фанон, позволява на угнетения да възстанови своето човешко достойнство, да си върне правото да се нарича човек. Нютън и Сийл възприемат аргументите на Фанон, свързвайки ги с многобройните изказвания на Малкълм, посветени на защитата на чернокожите от жестокото третиране и моралните унижения, на защитата на своите политически права на всяка цена.

BPP определя, че афроамериканската общност е вътрешна колония на САЩ, така че чернокожите трябва да си завоюват свободата с оръжие в ръка. По-късно „Пантерите“, отказващи се от черния национализъм, родствения негритюд, – антирасисткият расизъм на черните, – призовават симпатизиращите им бели да въстанат с черните рамо до рамо, за да преобърнат обществото.

По този начин, BPP логически завършва аргументацията си на Малкълм, свързвайки директно борбата на чернокожите за техните права с народните революции в Азия и Африка, подкрепяйки своята политическа позиция с класически термини на национално-освободителната борба.

Нютън и Сийл се съгласяват напълно с Малкълм и Фанон в това, че представителите на ниските класи могат да си върнат достойнството само чрез участието в революционната борба. Това изявление играе важна роля, тъй като основният гръбнак на BPP от самото начало е съставен от маргинални елементи от градското гето, лишени от всякакви перспективи в живота. И двамата идеолози заявяват, че те, тези момчета от градските мегаполиси, са най-безстрашните войници, защото имат опит в уличното насилие заради честите сблъсъци, – в това число и въоръжени, – между себе си, с полицията и расистите.

Не всички са съгласни с така поставения въпрос. Ърл Офари, бъдещ американски писател, в младежките си години клонящ към социализма, убеждава ръководството на „Черните пантери“, че партията трябва да обърне основно внимание на работниците, защото мнозинството от черното население на САЩ се отнася към класата на трудещите се. Офари заявява, че всяко обществено движение, – революционно или не, – за да има успешно развитие трябва да обърне внимание именно на работниците и техните проблеми, тоест на борбата за работни места, за достойна заплата, за медицинско обслужване и т.н. Ръководството на организацията игнорира съзнателно работническия въпрос, акцентирайки върху лумпен-елементите в града. Офари не вярва в потенциала на маргиналите, в тяхната способност за „достатъчна дисциплина и сплотеност, за да се изгради организация, повеждаща черната общност напред“.

Той разумно забелязва няколко слаби места в ниските социални слоеве. Едно от тях е, че човек никога не може да бъде уверен в предаността на маргиналите към идеите на организацията. Същото се отнася и за представителите на черния елит, които днес могат да бъдат „революционери“, а утре – работници в някоя финансирана от държавата корпорация, докато маргиналите са водени от емоционални импулси и моментни желания, а не от твърда вяра и увереност в собствената правота.

Офари смята, че наблягането на маргиналите може да възпрепятства ръста и политическото развитие на „Черните пантери“, защото представителите на ниските класи не са способни да изградят дългосрочни междугрупови съюзи с най-непоколебимата и заинтересована в освобождението си част от афроамериканската общност – тоест, с работниците, тъй като собственото освобождение за маргинала е по-важно от освобождението на цялата обществена класа.

Ръководството на BPP и главните идеолози на партията остават глухи за подобни доводи.

Първият брой на списание „Черна пантера“ заявява, че белите целенасочено сплашват черните, за да не може дори да си помислят да се организират за защита на своите законни права. Полицията е представена като окупационна армия в окупираната черна общност, финансирана и прокарваща по насилствен път интересите на по-голямата общност – белият елит на западния капитализъм. BPP е уверена, че единственият начин да се изкорени от черните този нагнетяван страх е въоръженото противопоставяне с полицията.

Въпреки това, има противоречие между риториката и целите на Партията на Черните пантери, защото нито една от десетте точки в приетата програма на BPP не е революционна, тоест не изисква свалянето на правителството или смяната на икономическата система.

„Пантерите“ настояват за право на самоопределение на черните. Това твърдение се тълкува по различни начини, като се започне от искане за пълна независимост и се стигне до завоюване на право чернокожите да бъдат избирани в държавните органи на САЩ. С изключение на разпоредбите, касаещи референдума за самоопределение, програмата на BPP не се различава много от проектите на другите, по-малко радикални организации за борба за граждански права. Нещо повече, платформата на Партията на Черните пантери изключително много напомня на платформата на нейните конкуренти от „Нацията на исляма“.

„Черните пантери“ поставят себе си в парадоксално положение: излагайки типично реформаторски искания, те заплашват, в случай на тяхното неизпълнение, с радикални действия, заявявайки, че техен дълг е „създаването на революционна политическа сила“ посредством въоръжена борба.

Нютън характеризира в какъв стил трябва да бъде осъществена тази въоръжена борба. Той пише, че партията авангард, – тоест BPP, – трябва с малки групи да атакува полицаите, за да може чернокожите да се научат на „стратегически правилни методи на съпротива“ срещу това, което „Пантерите“ наричат окупационна сила. Нютън заявява, че партията с подобни действия ще съумее да вдъхнови и силно да насърчи колебаещите се членове на общността. Въпреки това, в реалността сблъсъците с полицията струват скъпо на „Черните пантери“, и самият Нютън разбира това чрез собствен опит – през 1967 г. е арестуван по обвинение в убийство на полицай.

Дейвид Хилиард, един от основателите на партията и ръководител на бойния апарат на ВРР, много по-късно заявява, че през ноември 1967 г. група на „Пантерите“, в която влиза и Нютън, организира засада на полицейски патрул в Хънтърс Пойнт, Сан Франциско, в която един от полицаите загива. По-късно е установено, че полицаят е убит от „приятелския огън“ на собствените си колеги, въпреки че Нютън е обект на разследване почти две години. Самият Хилиард по-късно ще бъде обвинен в убийство: през 1968 г. Елдридж Клийвър, Хилиард, Боби Хътън и седем други бойци на ВРР атакуват полицейски патрул в Оукланд. В резултат на започналата престрелка Хътън загива, Клийвър е ранен, а останалите бягат и по-късно са арестувани. В този момент партията заявява, че полицаите сами нападат членовете на ВРР, докато те подготвят площадката за барбекю, което трябва да бъде приготвено след политически митинг на „Пантерите“ на следващия ден. Едва през 1993 г. Хилиард признава, че случилото се действително е предварително обмислена засада.

Дейвид Хилиард

Дейвид Хилиард

Някои от привържениците на ВРР твърдят, че серията от такива сблъсъци, определящи имиджа на партията през 1960-те години, носи повече вреди, отколкото ползи. Те споделят, че това е най-сериозната политическа грешка, защото благодарение на войнствения си ентусиазъм партията не успява да се превърне в политическа сила и става заложник на собствената си милитаристка практика. Критиците също отбелязват, че партията не осъзнава, че, въпреки че малките групи могат да извършват дребни нападения, само всеобщото съзнателно въстание на черната общност може да се превърне в „победоносна народна война“, за която говорят идеолозите на „Черните пантери“.

Независимо от това, че тези аргументи имат тежест, те са верни само отчасти.  Въпреки че ВРР е известна на широката аудитория действително само благодарение на шумните престрелки и нападения в края на 1960-те години, партията на практика разбира, че партизанската тактика е само един от важните аспекти в борбата за политическа независимост. Факт е, че ВРР използва и други тактически принципи, един от които е създаването на междуполитически и междурасови съюзи.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s