Крушение (1978-81)

Настъпва 1978 г., когато в Аржентина трябва да се проведе Световното първенство по футбол. Осъзнавайки, че Световното ще привлече вниманието на милиони хора по света, „Монтонерос“ провъзгласяват, че „народният празник“ трябва да се превърне в „огромна пресконференция, с помощта на която ще покажем на света истината за трагедията, която преживява нашият народ“.

В навечерието на футболния празник националното ръководство издава редица директиви, в които излага възгледите си за практичния аспект на въоръженото действие по време на шампионата. Категорично са забранени всякакви действия в непосредствена близост до спортните и туристически обекти, заплашващи да причинят вреда на футболистите, посетителите на турнира и журналистите, които разпространяват информация за случващото се. Препоръчва се всички акции да се свързват пряко с „антидиктаторската“ и „антирепресивната“ линия, за да може чуждестранните гости и най-вече кореспондентите без никакво обяснение да разберат какво иска организацията да постигне чрез изпълнението на определени операции.

Неспособността на режима да скрие пропагандно-агитационните действия на „Монтонерос“ по време на наплива на световната преса трябва да се използва на всяка цена. Затова организацията просто няма право на грешка. Стига се до това, че в личните си разговори ръководителите на „Монтонерос“ сравняват своята кампания по време на Световното с битката при Сталинград, където съветските войски успяват да пречупят немските нашественици и да преминат в контраатака.

За основен лозунг на това ново тактическо настъпление е избран „Argentina campeon, Videla al paredon!“ (Аржентина шампион, Видела до стената!).

Но нещата не се ограничават до едни директиви. Още в края на 1977 г. започва набирането на бойци, способни да осъществяват по време на Световното първенство по футбол поставените пред организацията задачи.

Основно подборът на бойци се извършва сред мексиканската емиграция, защото някои от тях имат пред организацията определени прегрешения, като например доброволно напускане на родината без разрешението на ръководството, замесване в дисидентски настроения, обвинения в дребни нарушения, като изгубването на оръжие и кражби. Сега чрез изпълняването на доста рискованите операции „Монтонерос“ им предлагат да изкупят вината си и да поискат прошка.

Около сто бойци, в зависимост от личните си качества, са разделени на две подразделения: „Специални сили“ (Fuerza Especial), в чиято задача влиза организирането и провеждането на военни атаки срещу представителите на режима, и „Пропагандни сили“ (Fuerza de Agitación), представителите на които трябва да осигурят пропагандната подкрепа на въоръженото действие – провеждане на пресконференции, разпространяване на листовки, извършване на „прониквания“ чрез звукови съобщения в радио и телевизионния ефир.

От гледна точка на поставените задачи петата по ред кампания на тактическо настъпление „Световно ’78“ приключва с пълен успех: без особени загуби „Специалните сили“ извършват 18 доста резонансни операции. За първи път са използвани получените от „Организацията за освобождение на Палестина“ гранатомети РПГ-7, с помощта на които са обстрелвани президентският дворец Каса Росада, Висшата школа към ВМФ, зловещата Школа на механиците към ВМФ (ESMA), сградата на Генералния щаб, Висшата школа към Федералната полиция, няколко полицейски участъци и офис на Службата за информация към ВС (армейското разузнаване). Освен това са извършени терористични актове срещу различни представители на режима и няколко саботажни акции. Всичко това се допълва с успешните действия на „Агитационните сили“, намиращи се под командването на поета Хуан Хелман, журналиста и ръководителя на „дъщерната“ структура на „Монтонерос“ с името „Християнски фронт за освобождение“ Норберто Хабегера и Армандо Кроато, който е бивш депутат в парламента.

Ръководството на организацията разглежда резултатите от кампанията като повече от положителни: изпълнени са всички задачи, няма пострадали цивилни, оттеглянето на основните сили се случва без значителни загуби. Финото изпълнение на акциите носи и неочакван резултат: световната преса почти не отбелязва усилията на „Монтонерос“ по привличането на внимание към проблемите с нарушаването на човешките права в Аржентина. Пренебрегването от журналистите на демонстративните, но безкръвни нападения, позволява на лидерите на „Монтонерос“ да направят извода за необходимостта от осъществяване в бъдеще на шумни терористични актове и ефективни убийства на крупни деятели на режима, така че пресата вече да не може да замълчи за тези събития.

Въпреки заявленията на „Монтонерос“ за големите успехи по време на Световното, истинският пропаганден ефект на тактическото настъпление през 1978 г. е доста нисък. Футболният турнир, носещ за първи път на Аржентина статута на най-добрия отбор в света, повдига градуса на национализма, който се използва успешно от пропагандната машина на режима на Видела. Уморените от икономическите сътресения и политическия терор през последните години граждани си отдъхват за първи път от много години и се чувстват горди със страната си. И всичко това, както уверяват официалните медии, е само благодарение на усилията на военните – истинските спасители на родината.

Чуждестранните журналисти също не са впечатлени от пропагандните усилия на „Монтонерос“. Нито тайните центрове за задържане на затворниците, нито хилядите изчезнали, нито нарушаването на човешките права и погазването на елементарните демократични свободи, за които съобщават на пресконференции представителите на организацията, за които са посветени десетки страници под формата на брошури, дадени на чуждестранните кореспонденти, и към които бойците със своите демонстративни атаки се опитват да привлекат вниманието, не интересуват пристигналата публика, възхищаваща се на идеалната организация на шампионата.

Ръководството на „Монтонерос“, дори и да осъзнава безрезултатността на своите действия, не бърза да признае грешките си. Напротив, намирайки се в емиграция, то непрекъснато успокоява своите последователи, че „днес цялата работническа маса се намира на наша страна“, че „съпротивата срещу режима става с всеки изминал ден все по-силна“, че „нашият вариант на перонизма триумфално печели все повече и повече последователи“.

Всички тези изявления се разпространяват в момент, когато става очевиден окончателният разрив между чуждестранните революционери и народните маси в Аржентина.

В крайна сметка, всички тези заклинания имат логичен финал: ръководителите на организацията сами повярват в това, за което говорят по страниците на списанията и вътрешните бюлетини. Ярък израз на загубата по отношение на реалността е проведеното в Хавана през октомври 1978 г. разширено заседание на лидерите на „Монтонерос“.

Тук освен обобщаването на резултатите от тактическото настъпление по време на Световното първенство по футбол и разпределянето на наградите, също се разглеждат и плановете за развитие на по-нататъшната борба. Събранието излиза със следните изводи:

  • че през 1979 г., благодарение на влошаването на икономическата ситуация, Аржентина ще бъде погълната от най-силните социални конфликти;
  • че профсъюзните организации, недоволни от приемането от военното правителство на цяла серия от „антиработнически“ закони (за синдикалните сдружения и за социалната дейност), най-вероятно в близко бъдеще ще се обърнат срещу режима;
  • че благодарение на репресивната политика на властите, политическото поле е напълно прочистено от опозиционните на режима структури, като по този начин „Монтонерос“ просто няма да имат конкуренти и ще могат да работят по-свободно;
  • че организацията не трябва да позволи на диктатурата да закрепи и консолидира своите сили, защото в противен случай това грози с пълен провал борбата в близко бъдеще.

В резултат на тези разсъждения е взето решението за провеждането през 1979 г. и 1980 г. на две нови кампании на народно контранастъпление. Явно победоносни, съдейки по прогнозите на изпадналото в ереста на милитаризма висше командване, което не вижда нито упадъка на организираната работническа борба, нито катастрофалното падение на популярността на лявоперонистките идеи, нито пълния провал на „Перонисткото движение Монтонеро“, съществуващо само в емиграция и така и не съумяващо да се закрепи на аржентинска територия, нито пълното унищожаване на „Армия Монтонеро“, последният отряд на която – остатъците от т.нар. Южна колона в Буенос Айрес – е унищожен през декември 1978 г.

За провеждането на първата фаза от контранастъплението, наречено в чест на загиналия през 1976 г. каманданте Карлос Оберта, и претендиращо, че ще бъде новата „Битка за Нормандия“, са учредени два силови ешелона: „Специалните отряди за агитация“ (Tropas Especiales de Agitacion) под командването на Орасио Мендисабал, предназначени за провеждането на чисто пропагандни мероприятия, и „Специалните отряди“ (Tropas Especiales de Infanteria), ръководени от Раул Ягер, в чиято задача влиза изпълнението на военни акции от голям мащаб. Под ударите на TEI трябва да попаднат крупните икономически фигури, ликвидирането на които, според „Монтонерос“, трябва да доведе едва ли не до колапс цялата финансово-икономическа система на военния режим.

Авантюристичният и с нищо не подкрепен стратегически план, предложен от ръководството, накратко е следният: докато бойците на Ягер нанасят своите стремителни удари с чудовищна сила, членовете на TEA, с подкрепата на политическите активисти на „Перонисткото движение Монтонеро“, трябва да развиват пропагандни действия – най-вече те се състоят в излъчването на „Radio Liberacion – TV“, – призоваващи работниците от северните индустриални райони на Големия Буенос Айрес да излязат по улиците. Сформирайки колона от трудещи се, „Монтонерос“ трябва да я насочат към президентския дворец на Майския дворец. А след това – каквото ще да става.

Давайки си сметка за грандиозните работнически мобилизации в миналото, променящи историята на Аржентина – преди всичко това са въстанието на 17 октомври 1945 г., когато работниците връщат на власт Хуан Перон, и въстанието на 29 май 1969 г. в Кордоба, предизвикващо градски бунтове, подкосяващи силите на правителството на Онгания, – ръководството на „Монтонерос“ дори измисля название на това теоретично встъпление, способно да обхване цялата страна – „Аргентинасо“. Остава само едно нещо – да се осъществяват на практика наполеоновите планове.

Основни бази за набирането на участници за контранастъплението през 1979 г. са емигрантските общности на „Монтонерос“ в Мексико и Европа.

В Испания се сформират отряди на TEI, но поради липсата на ентусиазъм и разочарование в по-нататъшната борба, в техния състав влизат доста малко закалени бойци в борбата. Основният контингент на „Специалните отряди“ се съставлява от хора, или имащи минимален опит в нелегалната борба, или аржентински опозиционери, които се събират около организацията в изгнание. Има дори деца на по 14 и 15 години, – както е в случая с Вероника Кабиля и двамата братя близнаци Хорхе и Анхел Бенитес (и тримата убити), – които решават да се върнат в страната си (със съгласието на своите родители), наслушвайки се на истории за героизма и саможертвеността на участниците в първата съпротива и ранните „Монтонерос“.

Този контингент от обречени, маршируващи към смъртта по повелята на стратезите от националното ръководство, се отправя с три групи за обучение и развитие на придобитите навици в Ливан и Сирия, където бойците се обучават на основите на партизанската война от съюзниците на „Монтонерос“ – инструкторите от Фатах и НФОП.

Дванадесет бойци, намиращи се в Дамур (на 24 км. от Бейрут), имат голям късмет – те лично се напътстват от идващите в Ливан легендарни лидери на организацията – Марио Фирменич, Фернандо Вака Нарваха и Раул Ягер. И тримата, поддаващи се на претенциозни декламации, убеждават другарите си в това, че именно техните действия най-накрая ще свалят диктатурата, че те имат голямата чест да влязат в авангарда на движението, което ще освободи родината от оковите. И така нататък. В крайна сметка, след няколко седмици всеки боец получава самолетен билет за Европа, като от тук всеки сам планира пътуването до родината си. Абсолютно всички пристигат в Аржентина без проблеми през юни 1979 г. и се настаняват в различни хотели в Буенос Айрес. Всеки започва, на пръв поглед, напълно обикновен живот.

По аналогични, но напълно независими един от друг пътища в Аржентина пристигат и представителите на двата други отряда на TEI.

Едновременно с подготвянето на бойните отряди, в Мексико се провежда създаването на агитационните сили: освен „Tropas Especiales de Agitacion“ от Орасио Мендисабал е учредена и т.нар. „Тактическа група“, в която влизат най-добрите, по неговите думи, представители на „Перонисткото движение Монтонеро“.

Тъй като TEA трябва да осъществява преди всичко акции на „радиопрапаганда“, всички бойци на групата са обучени да боравят със съответната апаратура. Задачата за обучение е възложена на Франсиско Кабиля („Пепе 22“), технически директор на костариканското „Радио Новини от континента“. Радиоустройствата, предназначени за улавяне на аудиосигнала (Radio Liberacion-TV), са изпитани в бедните квартали на Мексико: от бойците е прекъснат звука на телевизионно предаване, което се гледа от войниците в една от местните казарми.

От самото начало на контранастъплението нещата тръгват от лошо към по-лошо. Буквално няколко дни преди тръгването на първата група от агитатори за Аржентина, се разразява скандал: отдавна изказващият несъгласие с „генералната линия“ на организацията, яростно встъпващият срещу продължаването на милитаристко-сектантската политика и новото стратегическо контранастъпление Рудолфо Галимберти прекъсва категорично всякакви отношения с ръководството на „Монтонерос“. Неговият пример е последван от Хуан Хелман, Хуан Гаспарини и няколко други висши офицери в организацията, в това число и ръководителят на „Тактическата група“ Фернандес Лонг. Разколът се задълбочава не само заради разногласията около стратегическия план, но и поради взаимните обвинения в присвояването на пари и оръжие. В кратки срокове с решение на националното ръководство Галимберти и цялата негова „ултралява клика“ са осъдени на смърт, като „предатели“, а „Тактическата група“, в която привържениците на Галимберти заемат важни позиции, е напълно разформирана.

Тези събития никак не повлияват на лидерите на „Монтонерос“ за започването на новата кампания. През февруари 1979 г. в Аржентина са изпратени първите групи на TEA.

Успехите на „Специалните отряди за агитация“ са разочароващи. Сблъскващи се с пълната апатия на работническите маси и абсолютната липса на някаква организирана борба, за която така много им разказват в Мексико, бойците на TEA са доста обезкуражени. Нещо повече, нито оръжието, нито апаратурата, които трябва да бъдат прехвърлени от Панама, са получени. Ръководителят на първата група на TEA Рехино Гонзалес, по-рано работещ като делегат на „Монтонерос“ в Танзания, Чад и Зимбабве, решава на свой риск да действа: със собствени усилия успява да си набави револвер „Люгер“ и апарат за прекъсване на аудиосигнала.

На 11 март е проведена първата „интервенция“ – излъчване в телевизионния ефир на звуково съобщение, посветено на годишнината от победата на изборите през 1973 г. на Ектор Кампора. На 27 април е извършена още една подобна операция в подкрепа на всеобщата стачка на трудещите се. След това, най-накрая, бойците от първата група получават апаратурата, дванадесет пистолета и гранати.

В този момент влиза в действие втората команда на TEA под командването на секретаря на отдела за агитация и пропаганда Едуардо Перейра Роси, която обхваща южната зона на Буенос Айрес.

През май в Аржентина пристига ръководителят на кампанията Орасио Мендисабал, а месец по-късно в западната част на столицата започва да действа третата и последна група на ТЕА под ръководството на Даниел Бернардо Толчински.

Въпреки известното пасивно съчувствие, което пораждат със своите телевизионни вмешателства бойците на TEA сред работниците в предградията на столицата, политическата работа практически се равнява на нула. В крайна сметка става ясно, че претенциите на „Монтонерос“ да станат авангард на работниците в трудовите конфликти и да оглавят синдикалното движение са утопия. Трудовите спорове, на които се надяват ръководителите, въпреки че са често явление, не довеждат до никакви реални конфликти и често приключват с взаимни отстъпки. Няма нито огромни работнически маси по улиците на градовете, нито големи битки в заводите и фабриките, където, между другото, бойците на TEA така и не успяват да проникнат. Организацията не успява да се намеси в нито един от наличните социални спорове.

В резултат на това, в края на юли групата на Рехино Гонзалес се разпада: не виждайки бъдещи перспективи на доста рискованата дейност, без одобрението на ръководството Гонзалес разрешава на своите хора да напуснат Аржентина. Ясно е, че заради тези си действия той е моментално осъден от революционния трибунал на смърт, въпреки че присъдата се изпълнява от съвсем различни хора: на 13 септември той е задържан от войници на Панамериканската магистрала, като след това „изчезва“.

От този момент нататък членовете на TEA започват да умират един след друг. На 17 септември по време на престрелка в близост до супермаркет в Кангуро са убити бившият депутат от „Перонистката младеж“ Армандо Кроато и ръководителят на несъществуващата „Армия Монтонеро“ Орасио Мендисабал. В същия ден е отвлечена и убита бившата съпруга на Мендисабал и нейния любовник, а след месец е заловена от военните и любовницата на Мендисабал. Излишно е да казваме, че тя също „изчезва“, както и възрастното семейство, което я укрива.

В крайна сметка, в края на ноември са убити или похитени практически всички бойци на „Специалните отряди за агитация“, както и редица хора, свързани с тях чрез роднински, семейни, приятелски или делови връзки. Напълно се спасява само групата, отговаряща за южния сектор на Буенос Айрес: в края на октомври е получена заповед от ръководството за незабавното напускане на Аржентина от този колектив и заминаването му в Панама.

Десет дни след смъртта на Мендисабал и Кроато, намиращите се в очакване „Специални отряди“ инициират започването на ключовия етап от контранастъплението: етапа на въоръжените нападения. Според оригиналния план бойните действия на TEI трябва да се извършват едновременно с пропагандните акции на ТЕА. Въпреки това, когато TEI се приготвят за въоръжените операции, структурите на TEA са или унищожени, или очакват заповед за напускане на Аржентина. Те така и не успяват да постиган поставените цели, така че целият успех на стратегическото контранастъпление сега зависи от дейността на „Специалните отряди“, бойците на които се прицелват в извършването на нападения срещу крупните фигури от министерството на икономиката на Хосе Алфредо Мартинес де Ос.

Сутринта на 27 септември е осъществена първата акция на TEI: група бойци, застрелвайки предварително охраната, залага няколко мощни бомби в дома на държавния секретар по въпросите за икономическото планиране и координацията Валтер Клайн. Въпреки че от взривовете сградата е разрушена буквално до основи, нито Клайн, нито членовете на семейството му са убити.

Втората операция на TEI приключва още по-неуспешно: на 7 ноември в центъра на Буенос Айрес от прозорците на камион бойците на „Монтонерос“ стрелят по автомобил, в който се намира секретарят на министъра на финансите Хуан Алеман. Неспирната автоматна стрелба и дори използването в хода на атаката на гранатомет РПГ-7 не спасяват положението: Хуан Алеман, получаващ леко нараняване в бузата, няколко часа след покушението започва работа в кабинета си.

Последното нападение в тази кампания трябва да поправи нещата: за мишена е избран членът на икономическата група, подкрепяща министерството на Мартинес де Ос, предприемачът Франсиско Солдати.

Сутринта на 13 ноември третата група на TEI, за действията на която от прозореца на хотел „Амбасадор“ наблюдава лично Раул Ягер, устройва истинско клане на булевард 9 юли в самия център на Буенос Айрес, . Не само, че бойците на „Монтонерос“ правят автомобила на предприемача на решето, убивайки него и охраната му, но и се опитват да заложат под капака на надупчената кола бомба с часовников механизъм, разчитайки с нейна помощ да ликвидират пристигащите на мястото на инцидента висши служители на Федералната полиция, а може би и самия ръководител на икономическото министерство, с когото Солдати е доста близък. Въпреки това, взривното устройство се активира в ръцете на една от участничките в групата – тя е направена на парчета, оперативния автомобил е повреден, един от другарите й е убит от осколките, а петима други са контузени. Трима от тях успяват да вземат преминаваща кола и тръгват на север от столицата, докато другите двама са заловени след престрелка на улица Карлос Пелигрини. Впоследствие и двамата са включени в списъка на „изчезналите“.

Резултатите от кампанията през 1979 г. едва ли може да се нарекат успешни. Изпълнявайки само една от поставените задачи (убийството на Солдати), организацията заплаща за своя авантюризъм огромна цена – не само, че са убити или изчезват 70 от 100-те човека, по един или друг начин свързани с осъществяването на задачите в контранастъплението, но загива и ръководителят на „Армия Монтонеро“ Орасио Мендисабал, а с него в историята отива и неговата армия. И това не е всичко: убити са генералният секретар на учредения от „Монтонерос“ профцентър за съпротива CGT-R Хосе Далмасо Лопес, членовете на Висшия съвет на „Перонисткото движение Монтонеро“ в Аржентина Армандо Кроато и Карлос Пиколи, първите секретари на мъжката и женската секции на движението Гилермо Амариля и Адриана Лесгард, която седем години по-рано оцелява в клането в Трелева… Казано накратко, в резултат на жестокия отговор на правителството, „Монтонерос“ губят последните остатъци от своята някога силна аржентинска структура.

Въпреки това, хаванските стратези оценяват напълно позитивно резултатите от „Битката за Нормандия“, заявявайки лицемерно, че, заплащайки за излъчването на кратките и вече никому не интересни аудиосъобщения с живота на десетки другари, „Монтонерос“ изпълняват своята историческа роля на революционен авангард. Приведени са много „обективни“ причини, за които се твърди, че възпрепятстват пълното осъществяване на по-рано замисления план, но не се казва нито една дума за грешките на самото ръководство. Нещо повече, огромният брой жертви сред бойците въобще не стряска лидерите и те, не колебаейки се нито за миг, пристъпват към подготовката на втория етап на контранастъплението, който трябва да започне през 1980 г.

Напълно лудите проекти на ръководството на „Монтонерос“, редом с презрителното отношение към „бойните загуби“ и насаждането на естествена диктатура, отдръпват дори старите съратници от кликата на Фирменич, намиращи се в Европа. От група авторитетни висши офицери начело с Мигел Бонасо и Хайме Дри е съставен т.нар. „Мадридски документ“, в който се подлагат на критика всички тези аспекти, които преди година порицава групата на Галимберти – сектантският милитаризъм, авторитарните методи на управление, бюрокрацията, избягването на масовата работа.

Както групата на Галимберти, обявяваща формирането на „Истинската перонистка алтернатива Монтонеро“ (Alternativa Peronista Montonera Auténtica), изградена въз основа на становищата на Рудолфо Уолш (който, бидейки дисидент, пише няколко критични писма до ръководството с препоръката да свържат бойните действия с непосредствените интереси на масите), мадридската група също изявява желание да създаде нова организация – „Монтонерос 17 октомври“, чиято теоретична основа трябва да стане Ленин и главният протагонист на революционния перонизъм Джон Уилям Кук. Излишно е да казваме, че и двете организации съществуват само на хартия и скоро без много шум отиват в небитието.

А какво да кажем за „Монтонерос“? Четири години след военния преврат от най-голямата революционна организация в Латинска Америка, наброяваща повече от 60 хил. души, „Монтонерос“ се превръща във фантом. Целенасочено, ликвидирайки масовите фронтове, хвърляйки всичките си сили за създаването на военен апарат, организацията влиза в битка с Въоръжените сили и губи. Гръмките заявления през 1980 г. на Фирменич от кубинската столица не плашат никого – бойният потенциал е равен на нула. В същото положение е и политическият потенциал: в последните години „Монтонерос“, водещи война с държавата, така и не съумяват да формулират своята политико-икономическа програма, ограничаваща се само до общи фрази за необходимостта от изграждане на „национален социализъм“, чиято същност не се разбира дори от много членове на организацията. В крайна сметка, през април 1980 г. в своя „Националреволюционен проект“ организацията се отказва от този никому непонятен социализъм, заявявай, че основната цел за борба на организацията е укрепването на антиолигархичното и антидиктаторско единство в името на „възтържествуването на демокрацията“, „умиротворяването на страната“ и „социалната справедливост“. Така в продължение на четири години оскъдна доктрина, „Монтонерос“ еволюират от „прикрит ленинизъм“ до откровен реформизъм.

Въпреки пълния разпад и тоталната демобилизация, ръководството на „Монтонерос“ продължава своя гибелен абсурден курс: в началото на 1980 г. е инициирано т.нар. „второ контранастъпление“, завършващо още по-катастрофално в сравнение с първото. Група от 18 бойци, с големи усилия сформирана от последните фанатици на въоръжената борба – „Батальонът на героите на „Монтонерос“, – пристигаща в Аржентина в първите дни на февруари, вече в края на март прекратява своето съществуване: абсолютно всички нейни членове „изчезват“ един след друг.

От този момент фактически „Монтонерос“ прекратяват своето съществуване. Въпреки че представителите на организацията продължават от време на време да правят конференции за чуждестранните журналисти, а ръководството да говори за поредния луд план, – става дума за демонстративното окупиране на Малвинските острови, – никакви практически акции в Аржентина организацията не извършва и не може да извърши. В края на краищата, през декември 1981 г., изчерпвайки въображението си, кредита на доверие на масите и пропилявайки напълно хорските и материалните ресурси, националното ръководство одобрява решение за разпускане на структурата и отказ от въоръжената борба.

Останалите живи бойни кадри автоматически преминават под юрисдикцията на „Перонисткото движение Монтонеро“, занимаващо се изключително с политическа дейност в единен блок с официалната Хустисиалистка партия в рамките на установените от военния режим закони.

На някои от бившите бойци на „Монтонерос“ този завой им струва скъпо: например, след разпускането на бойната организация, от паравоенните „ескадрони на смъртта“ са убити бившият ръководител на Южната колона в Буенос Айрес Едуардо Перейра Роси и бившият член на националното ръководство Раул Ягер. И двамата се връщат в Аржентина за развитието на легалната борба, където плащат за своето партизанско минало.

Историята на „Монтонерос“ – организация, играеща главна роля в политическия живот на страната през последните десет години – стига до логичен финал.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s