Емиграция

%d0%bc%d0%be%d0%bd%d1%82%d0%be%d0%bd%d0%b5%d1%80%d0%be%d1%81В края на 1977 г. „Монтонерос“ се намират в плачевно състояние. Легалните сектори на организацията прекратяват своето съществуване. Учредяването на нови, де юре легални политически инструменти – „Партия Монтонеро“, „Перонистко движение Монтонеро“ и „Всеобща конфедерация на труда – Съпротива“ – не носи практически никакви успехи. В ситуацията на царящ в страната терор не може и дума да става за развиването на политическа работа сред масите. Всички тези добре замислени „политически сектори“ служат само като придатъци на „Армия Монтонеро“ – основната сила, с помощта на която се планира да се нанесе съкрушително поражение на режима. Начело на всички тези ефимерни организации стои главнокомандващия на „Армия Монтонеро“ Марио Фирменич – той е и първи секретар на „Партията“, и генерален секретар на учреденото в Рим на 20 април 1977 г. „Движение“. Негов заместник във всички три клона на „Монтонерос“ също е един човек – Фернандо Вака Нарваха, стар доказан кадър, който е от самото начало на организацията в Салта и Тукуман.

С течение на времето милитаризмът, в който попадат „Монтонерос“ след връщането към въоръжената борба, започва да носи своите гнили плодове. Първо, във връзка с преструктурирането на армията и официалното приемане за организационна схема концепцията на демократичния централизъм, цялата власт се оказва съсредоточена в ръцете на малка група от хора, чиито заповеди не са подложени на никакво обсъждане. Взимайки предвид въвеждането на новия „Кодекс за революционно правосъдие“, строго наказващ за създаването на дисидентски групи и за подлагането на съмнение решенията на ръководството, вътрешната демокрация, с която някога са се гордели революционните перонисти и която ги е отличавала от „тоталитарните“ марксисти, е сведена до минимум.

Първите признаци на вътрешно напрежение, причинено от излишната концентрация на властта, се появява през 1976 г., когато започва ръста на опозиционните на националното ръководство настроения сред бойците в Северната колона в Буенос Айрес и Колоната в Ла Плата. В края на 1977 г., когато тези настроения прерастват в открити сблъсъци, ръководството на „Монтонерос“ квалифицира в специално комюнике дисидентите като „класови догматици, засегнати от милитаризма“. Цялата конкретна „вина“ на тези „милитаристи“ се състои в това, че регионалният секретариат в Ла Плата иска от транспортния отдел около 40 автомобила за града, а Рудолфо Галимберти, секретар на Северната колона, една от най-големите, наброяваща в този момент повече от 900 бойци, моли да се отпуснат няколко милиона долара за годишен жилищен план, насочен към създаването на убежища за столичните бойци, преследвани от полицията. В крайна сметка, един обикновен въпрос около финансите се превръща в пълномащабен сблъсък.

Националното ръководство отказва да отпусне пари, отбелязвайки саркастично, че преобразуването на касата в „Национална ипотечни банка“ може и да реши въпроса с жилищата в страната, но по никакъв начин няма да повлияе на развитието на аржентинската революция. По-нататъшните обструкции възпрепятстват плана на Северната колона да оборудва няколко точки, където може да се организират тайни събрания с участието на работници, жители на кварталите и т.н. Всичко това приключва с това, че бойците са обвинени в „отклоняване“, а техните опити да установят контакти с масите са разглеждани като „желание да се слее организацията с марксисткото движение“.

По подобен начин приключва и историята с колоната в Ла Плата, която също е обвинена в прекомерно развитие на масова работа за сметка на военната дейност.

Но ако инцидентът със Северната колона и колоната в Ла Плата приключва без особени последствия, то много по-малките различия с позициите на националното ръководство за някои завършват трагично. Ръководството на „Монтонерос“ дори не използва никакви репресивни мерки – достатъчно е само един или друг „отклоняващ се“ да се лиши от логистична подкрепа и той е фактически вече осъден. Оставайки лице в лице срещу наказателния апарат на държавата, той вече не може да се скрие от неговия всеобхватен контрол и много скоро попада, в най-добрия случай, зад решетките, а в най-лошия – в броя на хилядите „изчезнали“.

През този кошмарен период 1976-1977 г. „Монтонерос“ могат да преминат само с цената на огромни загуби. Ударите на държавата са насочени не само срещу редовите бойци и офицерите на средно ниво, но и непосредствено срещу ръководителите: в периода 1976-1977 г. са обезглавени четирите от петте национални секретариати (жив остава само председателят на националния военен секретариат Раул Клемент Ягер, който ще бъде убит през 1983 г.) и четири от седемте регионални зони (през март 1980 г. ще бъде убит последният регионален ръководител – ръководителят на Северозападния регион Орасир Доминго Кампиля). От 22-та висши офицери в края на 1977 г. са убити 12. Става ясно, че опасенията на членовете на командването на организацията, започващи да напускат страната още в края на 1976 г., не са безоснователни. Пред очите им е яркият пример с Народно-революционната армия, практически унищожена от властите за няколко месеца.

Първи през ноември 1976 г. се оттегля самият главнокомандващ на „Монтонерос“ Марио Фирменич, което предизвиква буря от критики от страна на редовите бойци.

В чужбина – в Мадрид, Мексико, Рим, Париж, Каракас, Стокхолм и други столици – през 1976 г. се концентрират повече от хиляда деятели на „Монтонерос“ от различен ранг. Практически целият Висш съвет се премества в мексиканската столица – единственият от ръководителите, който остава в Аржентина, е Хулио „Иван“ Роке. Наистина, за кратко. На 29 май 1977 г. този 37-годишен бивш учител е открит от полицията в многоетажна къща в Аедо, едно от предградията на Големия Буенос Айрес. Раненият по време на двучасова защита Роке, за да не се предаде жив, взима капсула с цианид, унищожава предварително цялата документация, с която разполага, и минира жилището.

В Мексико централа на емигрантите става т.нар. „Дом на Монтонерос“, културно-политически център, учреден от Мигел Бонасо и Рудолфо Галимберти за централизиране и консолидиране на агитационно-пропагандната дейност. Тук се разполага и задграничното представителство на националното ръководство, направляващо бойната работа на организацията през 1978 г. и, по-конкретно, в хода на новото тактическо настъпление по време на провеждането на Световното първенство по футбол.

Тук, в Мексико, са учредени още няколко „дъщерни“ сдружения, обединяващи политическите емигранти. Първо, това е сдружението на професионалистите, интелектуалците и художниците към перонисткото движение. Това сдружение по-късно се превръща в „Комитет за солидарност с аржентинския народ“ (Comité de Solidaridad con el Pueblo Argentino – COSPA), начело на който застава историкът и журналист Рудолфо Пуигрос, синът на когото, офицер втори ранг в „Монтонерос“, загива в сблъсък с полицията през 1976 г. По-късно COSPA установява контакти с друг мексикански емигрантски център, „Аржентинска комисия за солидарност“, съставен от избягали социалисти и марксисти. В края на 1970-те години, в условията на пълен разпад на „Монтонерос“, значителен брой активисти на COSPA се премества в CAS, ползваща се с официалната подкрепа на мексиканския президент Луис Ечеверия. След смъртта през ноември 1980 г. на Пуигрос, COSPA прекратява съществуването си, въпреки че до 1983 г. малка група перонисти начело с Обрегон Кана продължава да се нарича „Комитет за солидарност“.

В края на 1978 г. централата на Висшия съвет на „Монтонерос“ под натиска на мексиканските власти и заради опасността да бъде физически ликвидирана (тъй като след събитията на Световното военната хунта инициира започването на т.нар. „Операция Мексико“, насочена срещу ликвидиране на ръководителите и висшите офицери на организацията в емиграция), е принудена да напусне Мексико и да се премести в Хавана, откъдето Фирменич, Нарваха, Мендисабал и други лидери извършват многобройни посещения в страните от Третия свят, надявайки се да намерят материална или политическа подкрепа за своята борба срещу аржентинското правителство. Въпреки това, немного успешно.

Защото, подчинявайки се в по-голяма или по-малка степен на Съветския съюз, социалистическите страни не бързат официално да оказват каквато и да било помощ на „Монтонерос“. Факт е, че въпреки антикомунистическите лозунги, хунтата на Видела, възползваща се от търговско-икономическите връзки, наложени със СССР в годините на третото перонистко правителство, активно търгува с Москва, дори в пика на покровителството си от Съединените щати. Търговските отношения не се прекъсват дори тогава, когато САЩ налага забрана на подобна дейност във връзка с нахлуването на съветските войски в Афганистан. Благодарение на странните връзки между реакцията и СССР, през 1976 г. Видела дори легализира просъветската Комунистическа партия на Аржентина, която, за ужас на революционните марксисти от целия свят, прави цяла серия от сензационни изявления, в които изказва „критическа подкрепа“ за „либералния режим“ на Видела, твърдейки се, че той е единствената пречка по пътя на „аржентинските последователи на Пиночет“. По собствена инициатива и с финансовата подкрепа на военния режим КПА изпраща през 1977 г. тридесет свои представители в Европа с цел неутрализиране на „подривната“ пропаганда на „Монтонерос“.

В контекста на всички тези завои, СССР явно не е склонен да загуби отношенията си с официалния аржентински режим, подкрепяйки макар и силната („Монтонерос“ е най-многобройната и силна революционна организация в Латинска Америка през втората половина на 20 век), но антиправителствена структура, така че конкретната помощ от страна на Съветския съюз, така и от страна на подопечните му страни (ГДР, Чехословакия, Унгария, Полша, България) е практически нулева. Нещо повече, съветската делегация не веднъж на различни международни форуми блокира опитите на представителите на страните от Третия свят (в това число и Куба) да обвиняват режима на Видела в нарушаване на човешките права.

Под косвеното въздействие на различните дипломатически органи на СССР се оказва и ръководството на Социалистическия интернационал, което през 1978 г. отказва членството на „Монтонерос“, въпреки подкрепата на социалистическите партии от Испания, Германия, Швеция и Австрия.

Позицията на Китай е аналогична с позицията на „съветските ревизионисти“: поддържайки добри търговски отношения с Аржентина, КПК нарича хунтата на Видела „едно от най-прогресивните правителства“, ускоряващи развитието на страната.

Единственият наистина надежден партньор на „Монтонерос“ е Куба, нарушаваща директните директиви на представителите на КПСС, препоръчващи се да се ограничи подкрепата на аржентинските въоръжени организации (преди всичко „Монтонерос“ и Народно-революционната армия). Нещо повече, кубинските власти влизат в пряк конфликт с просъветската Компартия на Аржентина, която се опитва да изгони представителите на „Монтонерос“ от редиците на аржентинската делегация на Световния младежки фестивал през 1978 г. в Хавана. За разлика от страните във Варшавския блок, които понякога търпят визитите на делегатите от „Монтонерос“ лицемерно и внимателно ги наричат „прогресивни обществени деятели“, Фидел Кастро, приветствайки въоръжената борба в Аржентина, откровено нарича намиращите се на острова „Монтонерос“ „приятели“, лично поканени от правителството.

Налагайки вето върху извършването на въоръжени акции извън границите на Аржентина, „Монтонерос“, обаче, неведнъж попадат под натиска на правителствените органи заради лъжливи обвинения в извършване на терористични актове срещу аржентинските посолства в Колумбия, Женева и Ел Салвадор; терористични актове, с организирането на които се занимават местните революционери.

Като цяло, пребиваването в емиграция в никакъв случай не е безпроблемно. Много от аржентинските бегълци така и не успяват да получат статут на „политически бежанци“ и водят полумизерен живот. Все повече надвисва и опасността, идваща от агентите на аржентинските спецслужби, които не се спират да хванат своите политически врагове и извън пределите на страната. Пример за това твърдение е фактът, че от агентите на режима на Видела са убити по различно време повече от дузина членове на „Монтонерос“ в Перу, Бразилия и Испания.

От гледна точка на легалната политическа активност, „Монтонерос“ действат доста умело и обширно, опитвайки се да въздействат върху най-различни международни органи – като се започне от Amnesty International и Комисията на ООН за правата на човека и се стигне до Ватикана и Международната организация на труда.

От гледна точка на политическата подкрепа в Аржентина, „Монтонерос“ много тясно си сътрудничат със сдружението на „Майките от Майския площад“, съставено от роднините на тези, които се причисляват към „изчезналите“ в годините на военната диктатура.

Извършват и други неща, насочени към пробуждане на аржентинския народ. Освен издаването и нелегалното изпращане към родината на значителен брой всевъзможни бюлетини и списания (основните от тях са „Evita Montonera“, информационният орган на националното ръководство „El Montonero“ и алманахът на „Армия Монтонеро“ „Estrella Federal“), разпространяващи се тайно в Аржентина от ръка на ръка, „Монтонерос“ печатат висококачествени цветни афиши и плакати, буквално запълващи стените на големите градове в навечерието на Световното първенство по футбол през 1978 г.

Също така организацията реализира и един от своите най-амбициозни планове, насочени към спечелването на симпатията на световната общност: през 1978 г. в Париж е представен 70-минутният филм „Resistir“ на режисьора Хорхе Сидрон. Филмът, показващ „гледната точка на „Монтонерос“ върху историческото развитие на Аржентина през 20 век“, представлява разширено интервю с Марио Фирменич, съпроводено от кадри от кинохроника, запечатали преломни моменти от перонистката епопея: идването на власт на Перон, въстанието на 17 октомври 1945 г., взривовете на Майския площад през 1955 г., градските въстания през 1969 г., клането в Есейса, масовите мобилизации и т.н.

Впоследствие, създателят на този пропаганден филм, който не се представя извън пределите на малките европейски кина, Хорхе Сидрон е намерен мъртъв в своето парижко жилище на 1 юни 1980 г.

В този момент, „Монтонерос“, с непосредственото техническо участие на кубинците, извършват и първите опити за късовълново предаване на територията на Аржентина на т.нар. „Радио Освобождение“, предаващо много сбити антиправителствени съобщения.

От 24 юни 1979 г. – тоест, няколко седмици след победата на Сандинистката революция, своята работа започва кратковълновата (31 метра), но мощна радиостанция „Radio Noticias del Continente“, организирана от „Монтонерос“ на територията на Коста Рика.

Това предприятие, за което се разчита особено на аржентинските радиолюбители, е създадено с непосредствената помощ на „Сандинисткия фронт за национално освобождение“, вече разполагащ с опит и необходимото оборудване за подобна дейност: да напомним, че от началото на 1970-те години на територията на Коста Рика се предава нелегалното „Radio Sandino“. Това е много опростена инфраструктура, губеща своето значение след победата на FSLN. Сандинистите я предават след това на „братята си по оръжие“.

Исторически прогресивното костариканско правителство, оказващо помощ в различни периоди от време на „барбудосите“ на Фидел, на сандинистите и на венецуелските бунтовници, оглавявано в този момент от решително настроения срещу военната диктатура социалхристиянин Родриго Карасо, не изказва никакви възражения срещу организирането на територията на страната на нов „център за демократична пропаганда“. Особено, защото в състава на ръководещия съвет на RNC влизат доста уважавани хора, идеологически близки до костариканския режим: сандинисткият свещеник Ернесто Карденал, председателят на Федерацията на латиноамериканските журналисти Хенаро Карнеро Чека, канцлерът на Гватемала Гилермо Ториело в годините на правителството на Хакобо Арбенс.

Централната програма на радиостанцията на „Монтонерос“ е „Новини от континента“, която се излъчва както в Аржентина, така и в останалата част от Латинска Америка.

Програмата е съставена в строго съответствие с вътрешния регламент на мини-учебника „Основи на психологичната война“, издаден от „Монтонерос“ през 1978 г. Аржентинските новини, получавани в редакцията от различни международни информационни агенции, се обработват и представят по такъв начин, че да дискредитират военната хунта на Видела. Постоянни теми на излъчване са неспазването на правата на човека в Аржентина, преследването на „ненадеждните“ за режима хора, обявени за терористи, а също и интервюта с многобройни изгнаници, призоваващи да се продължи революционната борба срещу диктатурата.

Освен всичко това, исторически факт е излъчването по „Radio Noticias del Continente“ в пряк ефир на последната проповед на салвадорския свещеник Оскар Ромеро – последовател на „теологията на освобождението“ и известен борец срещу угнетяването на обикновения народ. Именно по време на тази своя последна служба в параклиса на болницата „La Divina Providencia“ архиепископ Ромеро е застрелян от снайперист, принадлежащ към един от ултрадесните „ескадрони на смъртта“. Впоследствие, аудиозаписът от тази трагедия е предаден от „Монтонерос“ в ръцете на салвадорския „Фронт за национално освобождение Фарабундо Марти“.

Централният офис, от където се излъчва RNC, е разположен в село Гресия, в близост до костариканската столица, и е подложен на най-малко 4 нападения: първото е организирано от бойците на никарагуанските „Контрас“, разчитащи по този начин да получат подкрепа от аржентинската диктатура в борбата срещу правителството на FSLN в Никарагуа, а другите три са извършени от наети местни десни бойци от режима на Видела.

Накрая, изненадващо губещо политическа подкрепа вследствие на тежката икономическа криза, под натиска на ултрадесните сили, основната от които е поддържаното от американското посолство паравоенно „Движение Свободна Коста Рика“ (Movimiento Costa Rica Libre), на 5 март 1981 г. със специален декрет правителството закрива радиостанцията на „Монтонерос“.

Друга иновация в годините на заминаване в емиграция е създаването на „Radio Liberación TV“ – кампания по вмешателство в официалния телевизионен и радио ефир посредством излъчването на звукови съобщения. Технически подобен тип „проникване“ се извършва с помощта на портативни мобилни предаватели собствено производство, представляващи магнетофони, сигналът от които стига в станцията, свързана с антена. Цялата система работи с акумулатор и първоначално се крие в каросериите на микробуси или в по-големите автомобили. По-късно техниците успяват да създадат по-облекчен мотоциклетен вариант, въпреки че в същото време обхватът на покритието се намалява.

Началото на RL-TV е положено през 1976 г., когато се правят първите опити за прекъсване излъчването на столичните канали с помощта на собствени предавателни станции. През 1978 г. организацията издава специален учебник по конструиране и използване на апаратурите в RL-TV: именно от този момент дейността на тази „техническо-пропагандна“ служба придобива значителни мащаби.

С течение на времето техническите характеристики на предавателните станции се подобряват и в края на 1980 г. „Монтонерос“ са способни да прекъсват дълговълновите радиостанции и национални телевизионни канали, покривайки обширна зона на работа на нелегалните предаватели. Фактически този доста оригинален начин за агитиране, много по-малко рискован, отколкото „акциите на въоръжена пропаганда“, се среща често в Аржентина до падането на военните от власт през 1983 г.

Опитът на „Монтонерос“ в началото на 1980-те години е предаден – отчасти благодарение на личните контакти, отчасти благодарение на изобилието от печатни материали – на „братските“ въоръжени организации: на колумбийското „Движение 19 април“ и на чилийския „Патриотичен фронт Мануел Родригес“.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s