Активна защита (1976-77)

Много аржентинци приветстват идването на власт на 24 март 1976 г. на военната хунта, която практически веднага избухва с цяла серия от популистки изявления, обещавайки не само да въведе ред по улиците, но и да сложи край на корупцията и незаконното присвояване на обществени средства, а също и да приведе икономиката до нивото на най-развитите страни. Ясно е, че за виновник за бедите на отечеството е обявено миналото конституционно правителство, „безотговорно отнасящо се към своите задължения“, „вкарващо Аржентина в кървава анархия“. Но сега на власт идват хора, чиято единствена цел е просперитета на родината и благополучието на народа – това заявява пресслужбата на военния съвет, в който влизат представители на всичките три вида въоръжени сили: Хорхе Рафаел Видела (армия), Емилио Едуардо Масера (ВМФ) и Орландо Рамон Агости (ВВС).

Както и през 1966 г., военните веднага разпускат Конгреса и всички провинциални законодателни органи, губернаторите са свалени от постовете си, забранена е дейността на политическите партии и студентските сдружения. Нещо повече, хунтата на Видела отива по-далеч, отколкото предишните му колеги – откровен погром претърпява Всеобщата конфедерация на трудещите се, всичките й фондове и финансови средства са конфискувани или замразени, напълно са забранени стачките и подобни форми на работнически протест.

В страната се установява терор на „военните съвети“, заменящи веднага изпълнителната и съдебната власт: без каквито и да било процедури са издадени стотици смъртни присъди на граждани, обвинени в „подривни действия“. Успоредно с това, официално военните успокояват жителите, че под ударите на „военното правосъдие“ ще попаднат само „екстремистите, престъпниците и корумпираните служители“.

Резултатите от всички тези смели заявления стават очевидни след една година: състоянието на икономиката, дадена в ръцете на либералните марионетки, продължава да се влошава, а обявената кампания за борба с екстремизма напълно излиза извън контрол, като от време на време напомня на клане от страна на военните. Нарушаването на правата на човека и поругаването на елементарните демократични свободи придобиват такъв мащаб, че дори консерваторите, приветстващи идването на власт на военните, започват да изпитват безпокойство.

Концепцията за борба с „екстремистите“, пречещи на живота на свободното общество, в крайна сметка се изражда в обикновен фашизъм. За терорист може да бъде обявен абсолютно всеки човек, тъй като, по думите на самия генерал Видела, „терорист е не само този, който залага бомба и стреля с пистолет, но и този, който защитава идеите, противоречащи на ценностите на западната християнска цивилизация“.

На най-силен натиск са подложени университетите и средните училища, обявени за „източник на кадри за подривните структури“. В този смисъл, най-типичен пример за такива чистки е т.нар. „Нощ на дългите ножове“ на 16 септември 1976 г., когато в Ла Плата от членовете на паравоенните формирования, полицията и военнослужещите са заловени без никакъв формален повод няколко десетки учещи в средните училища и студенти, десет от които „изчезват“. Да отбележим, че единственото реално престъпление, за което могат да бъдат обвинени тези 16-17 годишни момчета и момичета, е писането по стените на лозунги, възпяващи герилята, и нищо повече.

Абсолютно всички леви политически партии, – дори такива тревопасни като Социалистическата партия на трудещите се, винаги яростно критикуваща въоръжената борба на ултралевите, – са обявени за „терористични банди“ и поставени извън закона. Всяка проява на работниците приключва, най-малкото, с окупиране на заводите и фабриките от военнослужещите, които ги принуждават под дулото на автоматите да подновят работа. В най-лошия случай участието в стачка за някои активни протестиращи завършва с „безследно изчезване“.

В много от своите начинания военните се опират на фактически легализираните ултрадесни ескадрони на смъртта, дейността на които адмирал Сесар Гусети, министър на външните работи в „правителството“ на Видела, характеризира като „естествена реакция на болния организъм срещу проникването на микробите на терористичния комунизъм“.

„Монтонерос“ квалифицират завземането на властта от военните като „настъпление срещу народния лагер“, вдъхновено от „олигархията, империалистичните монополи и голямата национална буржоазия“ и ползващо се до голяма степен с подкрепата на дребната буржоазия и т.нар. средна класа. Превратът е резултат от „тежката капиталистическа криза“, когато конституционната власт вече не може с легални методи да се справи с потискането на работническите маси и преминава към откровен терор.

Пред лицето на тази нова ситуация, „Монтонерос“ издигат стратегия за „активна защита“, необходима за предотвратяване на реакционната консолидация и подготвяне на почвата за народно контранастъпление. На теория „Армия Монтонеро“ трябва да спре придвижването на врага, за да даде възможност на народните сектори в тила да се преструктурират за бъдещите грандиозни битки. На практика това означава засилване на атаките срещу „силовите центрове“ на властта: учрежденията и хората, непосредствено свързани с хунтата, чието унищожение ще покаже уязвимостта на режима и ще стимулира масите към по-активна съпротива и ще способства за ръст на протестното съзнание.

По това време силите на герилята са още достатъчно многобройни, така че въпросът за запазването им в бъдеще не стои на дневен ред: въпреки десетките арести, „Монтонерос“ все още имат значителни сили не само за продължаване на своята „трета национална военна кампания“ (в контекста на която през април 1979 г. в Тукуман и Буенос Айрес са извършени различни операции, жертви на които стават 87 човека), но и за провъзгласяване през май 1976 г. на започването на четвъртата кампания по тактическо настъпление.

Толкова активната позиция на „Монтонерос“ предизвиква смут в правителствените върхове, така че унищожаването на военно-политическата организация е една от приоритетните задачи на военното правителство.

„Монтонерос“ нанасят четири гръмки „удара в сърцето на системата“ в хода на своята четвърта кампания. Първата атака, случваща се на 18 юни, е насочена срещу ръководителя на федералната полиция, генерал Сесарео Кардосо: активистката на организацията, 18-годишната Анна Мария Гонзалес, спечелвайки доверието на дъщерята на командващия, често гостува в дома на Кардосо. В едно от своите гостувания тя залага под леглото на полицейския ръководител малка бомба, която се активира от една от пружините на леглото. В същата нощ генерал Кардосо загива.

Втората атака е изпълнена на 2 юли, когато деветкилограмова тротилова бомба, пренасяна на части от вербуван от организацията полицай, се взривява под пода на трапезарията в централата на отдела по сигурност към федералната полиция. 30 души загиват на място, а още около шестдесет са ранени.

Третият терористичен акт е организиран на 12 септември в Росарио: по време на пътуване на полицейски автобус с него излита във въздуха пълен с взривове „Ситроен“. Убити са 11 полицаи и двама граждани, а повече от двадесет други служители на реда са ранени.

Накрая, четвъртата акция се случва на 9 ноември. Взривно устройство вдига във въздуха централата на полицията в столичната провинция Ла Плата, убивайки един офицер и ранявайки още 11 служители, събиращи се в този момент на оперативно съвещание в кабинета на ръководителя на провинциалния отдел полковник Троца. Интересното е, че основен организатор и технически изпълнител на акцията е личният секретар на полковника, боец на един от местните „бойни взводове“.

Всички четири генерални акции имат за цел не само да нанесат удар по репресивните сили, но и да прекъснат информационната блокада, тъй като режимът директно забранява на средствата за масова информация да предават съобщения за партизанските действия. И това, може да се каже, е успешно. Въпреки това, не в тази форма, която е замислена. Медиите раздухват чудовищна истерия, обвинявайки „Монтонерос“ в немотивиран и сляп тероризъм, не взимащ предвид жертвите сред обикновените граждани.

Има и други също негативни резултати от четвъртата кампания. Например, след смъртта на Кардосо военното правителство веднага въвежда смъртното наказание за убийство на служители на реда, военнослужещи или държавни чиновници. Друг резултат е серията от масови екзекуции на намиращите се в затворите членове на левия лагер, официално представящи се като резултат от „опит за бягство“ или „неуспешно нападение срещу полицията/военнослужещи“. Понякога подобни екзекуции се извършват едва ли не на открито: така, след взрива в отдела по сигурност на 2 юли, разгневените полицаи, залавяйки в покрайнините „подозрителен“ младеж, го връзват и влачат до обелиска на булевард 9 юли, където го застрелват. По-късно на железопътната гара в Сан Телмо са открити още 8 трупа на по-рано задържани по подозрение в съпричастност към този терористичен акт. Накрая, в нощта на 3 срещу 4 юли, знаейки за лявохристиянските корени на „Монтонерос“, в църквата Сан Патрисио, разположена в столичното предградие Белграно, нахлува група от ултрадесни, които застрелват трима спящи свещеници и двама послушници от Ордена на Паладините, след което напускат мястото, написвайки на вратата надписа: „За приятелите взривени в отдела по сигурност. Ние ще победим. Да живее родината!“

Тези факти не са нищо необичайно. Има и други разправи, носещи отмъстителен характер: през август 1976 г. има два случая на масови убийства от страна на правителствените ескадрони на смъртта. На бунището в близост до Пилар работници откриват тридесет трупове със следи от огнестрелни и осколочни рани, а в Ломас де Самора са открити седемнадесет тела с подобни наранявания. При всички убити липсват вратовръзките, коланите и връзките за обувки, което показва, че са били поне за кратък период от време в затвора. Но може би най-страшната находка е намерена през ноември в Ла Плата, където в близост до централата на местната полиция е случайно намерен масов гроб с останките на 55 тела „заподозрени в тероризъм“.

Месец след месец интензивността на подобни разправи нараства и вече към края на годината проправителствените команди и ултрадесни паравоенни формирования извършват средно по 15 убийства и отвличания на ден. Според Amnesty International, само за първите девет месеца от идването на власт на хунтата от въоръжените структури на държавата са убити повече от хиляда опозиционери.

В условията на такъв безспирен терор „Монтонерос“, губещи всеки ден десетки кадри заради убийства и арести, се оказват неспособни да се конфронтират пряко с режима и неговия репресивен апарат.

Абсолютно безрезултатни се оказват опитите да се възстанови селската гериля в провинциите Формоса и Чако: въпреки че „Армия Монтонеро“ успява да сформира малки партизански отряди, тяхното присъствие е чисто символично и разузнавателните им експедиции не се развиват в бъдеще.

На градския фронт организацията, въпреки катастрофалните загуби, се опитва да държи на ниво динамиката на въоръжените действия. Ако през 1975 г. „Армията“ и „Милиция Монтонеро“ извършват около петстотин операции от различен тип, то в края на следващата, 1976 г., техният брой намалява на четиристотин.

Понякога атаките на организацията са наистина страшни. Например, по време на военния парад в Кампо де Майо на 2 октомври бойците взривяват главната трибуна, на която трябва да бъде Хорхе Видела. За щастие на диктатора, той бърза да напусне мероприятието и в момента на взрива се намира на петдесет метра от платформата.

В този етап от борбата основни инструменти за борба за „Монтонерос“ са бомбите. Тогава организацията извършва непосредствено убийства на лица, свързани с репресивния апарат. Само гръмките акции, като например взривяването на 17 октомври на киното на Военния кръжок, където са ранени шестдесет офицери, могат да прекъснат веригата на тотална цензура, наложена от правителството върху средствата за масова информация, мистериозно мълчащи за нарушаването на човешките права, за масовите гробове и за семействата на хилядите политически затворници, оказващи се в затвора след преврата.

„Традиционните“ нападения срещу полицията също имат място в обстановката, и основно поле за подобна дейност е провинцията – Тукуман, Росарио и Кордоба, където партизаните нападат служители на реда едва ли не всеки ден. Въпреки това, най-мащабната и масова атака е извършена в Буенос Айрес: на 16 ноември около 40 бойци на „Армия Монтонеро“ се опитват да щурмуват укрепен полицейски пост в Арана, едно от предградията на столицата. Губейки в битката няколко човека, нападателите под натиска на пристигащото подкрепление са принудени да се оттеглят.

1976 г. приключва доста шумно във всеки смисъл. На 16 декември бойната група „Норма Аростито“ залага шесткилограмова бомба в киното на министерството на отбраната, задействайки я в момент, когато в помещението се провежда конференция за борбата срещу „подривните сдружения“. 14 офицери с висш ранг са убити на място, а тридесет други са ранени в различна степен.

През 1977 г. интензивността на действията на герилята започва лека-полека да спада: въпреки че в края на този период ръководството на организацията гордо заявява на корицата на едно от своите нелегални списания за шестстотин извършени от „Армия Монтонеро“ операции, само четири от тях съответстват на концепцията за „удар в сърцето на вражеската система“.

На първо място, първият подобен удар е покушението срещу министъра на външните работи Сесар Гусети на 5 май, който, намирайки се в една от столичните клиники, получава куршум в лицето от група „пациенти“. Предполагайки, че контраадмиралът е мъртъв, бойците успешно се оттеглят, въпреки че Гусети остава жив и губи всякаква дееспособност, като е принуден поради дългосрочната си кома да напусне своя висок пост.

Други гръмки акции на „Монтонерос“ в този етап са взривяването на централата на ВВС на 5 май, обстрела с гранатомети на сцена в Росарио на 20 май, където се намира очакващия започването на военен парад Видела, и взрива в кабинета на министъра на труда Орасио Лиендо.

Освен директните нападения срещу представители на режима, друг фронт на „Монтонерос“ по време на четвъртата кампания по техническо настъпление е профсъюзният лагер. Като се има предвид пълния упадък на лоялните на организацията елементи и организации (сътрудничеството, с които за работниците е равно на самоубийство), дейността носи предимно въоръжен характер. Достатъчно е да се каже, че 253 от 600-те акции, проведени от организацията през 1977 г., се отнасят именно към акциите на подкрепа за работническата борба. „Монтонерос“ извършват актове на саботаж, подпалвания, убийства на ръководители на производството и директори на фабрики, надявайки се да спечелят симпатиите на страдащата под робството на новата неолиберална икономическа политика работническа класа. Много рядко тези радикални действия водят до положителен резултат: така например, посредством системното извършване на саботажни операции по железопътната мрежа (взривяване на вагони и локомотиви, повреждане на жп линии, нанасяне на повреди на технически станции) организацията успява морално да поддържа незаконната от гледна точка на военното правителство стачка на железопътните служители, която в крайна сметка през ноември 1977 г. завършва с победа за трудещите се. Въпреки това, по-голямата част от решителните действия не носят непосредствено на синдикатите никаква полза, нанасяйки понякога конкретни вреди, защото армията използва проявите на „Монтонерос“ като повод за насилствено потискане на един или друг протест.

В средата на 1977 г. положението на организацията започва стремително да се влошава. Пълният демонтаж на всички легални структури, неспособни да работят в условията на установения от хунтата тотален терор, се допълва от огромните кадрови загуби както на военния, така и на политическия фронт.

Огромна загуба за „Монтонерос“ е смъртта на Рудолфо Уолш, един от най-талантливите деятели на организацията, който стои в корените на нейния информационен отдел. Доста критично отнасящ се към подновяването на въоръжената борба през 1974 г., той, подчинявайки се на вътрешната дисциплина, за разлика от своите колеги, напускащи „Блока на пресата“, продължава професионалната си дейност.

През юни 1976 г. заедно с Орасио Вербицки Уолш създава „Агенцията за нелегални новини“ (Agencia de Noticias Clandestina – ANCLA), която си поставя за задача да разпространява сведения за нелегалния облик на военната диктатура, скриваща лицето си с помощта на „патриотичната цензура“. Именно ANCLA съобщава за концентрационните лагери, за масовите гробове, за хвърлянето на трупове в езерата и по полетата, за арестите, заплахите и масовите изчезвания, за сблъсъците в управляващата хунта, за нейната провалена икономическа политика и отношението към всичко това на другите страни. Основният метод за информиране са кратките телетипове, които се изпращат не само из цяла Аржентина, но също и в чужбина, а също и малките бюлетини, предаващи се от ръка на ръка.

На 29 септември 1976 г. Уолш изпитва истински ужас: по време на сблъсък с военнослужещи в столичния квартал Флореста загива 26-годишната му дъщеря Мария Виктория Уолш, офицер втора степен в „Монтонерос“. Т.нар. „Битка на улица Коро“ трае повече от час, в резултат на която са убити четирима бойци на организацията. Последните оставащи живи, – Мария Виктория и Алберто Молина, – нямащи възможност да избягат, вдигат ръце и излизат на терасата. Краткият разговор с обкръжаващите къщата войници и полицаи завършва с това, че Алберто Молина, извиквайки „Вие няма да ни убиете, ние сами ще изберем смъртта!“, се прострелва в слепоочието. След това същото прави и Мария Виктория.

Това е втората трагедия в живота на Уолш в последно време, тъй като на 17 юни в не по-малко драматични обстоятелства загива неговият приятел, офицер в „Монтонерос“ и талантлив аржентински писател Франсиско Урондо. Ето как самият Улош описва обстоятелствата около неговата смърт:

Пътуването на Пако (Франсиско) до Мендоса беше грешка. (…) По пътя му се е изпречил вражески автомобил, започнало е преследване, а след това и престрелка. В колата са били Пако, съпругата му Лусия с тяхната дъщеричка и още едно наше момиче. Имали са автомат, но той е бил в багажника. Раненият в левия хълбок Пако е спрял и е започнал да търси нещо в якето си. След това е казал: „Ще ви застрелят“. После добавил: „Нося капсула (с цианид) и с мен е свършено“. Момичето, седящо в колата, си спомня, че плачещата Лусия го е попитала: „Защо си го направил?“. Нашата приятелка, въпреки и ранена в двата крака, е успяла да избяга от вражеския огън и след няколко дни се е върнала в Буенос Айрес… Пако е получил два куршума в главата, но мисля, че в този момент той вече е бил мъртъв.

Трябва да се отбележи, че съпругата на Урондо и малката им дъщеричка Алисия са „безследно изчезнали“.

На 25 март 1977 г. 50-годишният Рудолфо Уолш е обкръжен на улицата от цивилни агенти. Съумявайки да извади пистолета си, той ранява един от служителите и се опитва да избяга, но е смъртоносно ранен с изстрел от винтовка.

Подобни случаи се случват все по-често и често. Тези бойци, които за съжаление са заловени живи, не успявайки да се застрелят,  да окажат самоубийствена съпротива или да приемат таблетка с цианид, се оказват в ръцете на палачите, които не избягват никакви изтезания за получаване на информация. Например, в системата са въведени изнасилвания на заключените жени, като не по-малко жестоко служителите на отделите свързани с подривните действия се отнасят към мъжете – известни са много случаи на отрязани полови органи, избождане на очите и прочие осакатявания.

Един от печално известните центрове за тайно задържане на затворници, в който намират своята смърт в резултат на изтезания повече от 4500 граждани на Аржентина (само петстотин успяват да се измъкнат живи от помещенията за изтезания в този концлагер), е Школата на механиците към ВМС (Escuela de Mecánica de la Armada – ESMA) в Буенос Айрес, функционираща под непосредственото ръководство на адмирал Едуардо Масера. Десетки други, по-малко големи, но не по-малко зловещи учреждения са организирани във всяка провинция, където се наблюдава и най-малката опозиционна активност.

Именно в мазетата на тези секретни концлагери е ликвидирана голяма част от лицата, обявени за „изчезнали“ в годините на военната диктатура 1976-1983 г., които, по различни данни, наброяват от 22 до 30 хиляди души.

Терорът на правителството се отприщва особено широко през втората половина на 1977 г., когато режимът на генерал Видела започва да изпълнява на практика своите обещания за прочистване на страната от екстремистите до Световното първенство по футбол, което трябва да се проведе в Аржентина през 1978 г.

Година след военния преврат загубите на „Монтонерос“ наброяват около две хиляди загинали – една трета повече, отколкото предполагат „Монтонерос“. През август 1978 г. тази цифра се увеличава до 4500. Динамиката на арестите, отвличанията и убийствата не намалява: на преден план изниква призракът на неминуемото военно поражение на организацията.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s