Вътрешни трансформации

Връщане към въоръжената борба, необичаен размах на насилие, политико-идеологически сблъсъци: всичко това води до значителни трансформации, променящи първоначалния облик на „Монтонерос“; движение, което, появило се като въоръжено крило на революционната демокрация, постепенно се измества към ултралевия лагер.

На първо място, случват се значителни промени във вътрешната структура, подложена на радикално преструктуриране след обявеното ново влизане в нелегалност.

От практическа гледна точка това преструктуриране се състои в деградирането и, в много случаи, изчезването на масовите фронтове на организацията: студентски, синдикален, териториален, активистите на които или напускат редиците на „Монтонерос“ (докато все още имат такава възможност), или са принудени, подчинявайки се на милитаристичните директиви на ръководството, да намалят мащабите на своята легална дейност в полза на развитието на нелегалната работа.

Своята роля играе и насилието, отприщено по отношение на легалните сектори на правителството и ултрадесните, каращо по неволя или да се премине към активна въоръжена защита, или напълно да се слезе от политическата сцена. Второто, обаче, не гарантира никаква безопасност – полицията, армията и ескадроните на смъртта не правят никаква разлика между действащите и бившите политически активисти, унищожавайки и едните, и другите с еднаква безпощадност.

Постепенната милитаризация на структурата обективно поражда сектантски отклонения: подозрителност, контрол над личния живот на бойците, игнориране на масите, нагнетяване на вътрешно напрежение; като цяло, възтържествува „герилеристки“ морал, типичен за закритите въоръжени партии и сходен по своите свойства с морала на религиозните общества в миналото.

В контекста на постепенния бюрократизъм, този морал се подкрепя от цяла серия от директиви и заповеди, изхождащи от националното ръководство. Един от основните такива документи е „Кодексът на революционното правосъдие“, публикуван през октомври 1975 г. В много отношения този набор от правила и препоръки е повторение на разработения през 1972 г. „Правилник на революционното правосъдие“, който скоро е направен като формален устав, незадоволително спазван на места.

До 1973 г., благодарение на царящия плурализъм на мнения, вътрешната дисциплина е лоша, дори въпреки последствията, които я пораждат, като например арестите и идентификациите. През 1975 г. подобен подход е почти напълно остарял благодарение на войнствената истерия, нагнетявана от управляващата върхушка. Затова „Кодексът“ носи по-авторитарен и военен характер, отколкото „Правилника“. Например, значително се увеличава списъкът на нарушенията, за които се полага „най-висока степен на социална защита“ т.е. (разстрел). В допълнение към тези, посочени в „Правилника“ нарушения (предателство, дезертьорство, напускане на бойното поле и доброволно даване на показания на полицията), „Кодексът“ налага смъртно наказание също за „неподчинение на заповед, заговорническа дейност, измами, злоупотреба със служебното положение, отклоняване от изпълняване на задачите, прикриване на факти, подстрекателство или съучастие в извършването на посочените по-горе престъпления“.

Освен това, в „Кодексът“ се отразява йерархичната стратификация, така че „при никакви обстоятелства колегията на революционния трибунал не може да се съставлява от другари, имащи по-нисък статус в организацията, отколкото подсъдимия“. „Кодексът“, за разлика от „Правилника“, разделя военния и политическия сектор на организацията, тъй като членът на „Армия Монтонеро“ отговаря пред съда не като „другар“, а като „офицер“, „войник“, „милиционер“, „аспирант“ или „служител на службата за логистика“. Въвежда се странното положение за отговорност на командира на подразделението заради нарушенията, извършени от подчинените му, напълно се отхвърля възможността да се дават показания чрез мъчения („Правилникът“ оправдава тези, които издържат 24 часа, преди да започнат да говорят – именно такъв срок е необходим на организацията за провеждането на специални мероприятия, защитаващи структурата от вреда, нанесена от „отцепващия се“ другар), осъжда се създаването на фракции и вътрешни клики, претендиращи за „незаконно присвояване на властни правомощия“… Накратко казано, приетият през октомври 1975 г. „Кодекс“ показва напълно трансформациите, случващи се във военно-политическата организация в последната година и половина.

Един от първите и най-характерни случаи на използване на революционно правосъдие в съответствие с „Кодекса“ по отношение на собствените кадри се случва с 26-годишния студент Фернандо Аймал. Бидейки арестуван и подложен на мъчения, Аймал казва разположението на къщата, служеща за база на една от районните клетки на „Монтонерос“. В резултат на това, 10 другари са задържани и също подложени на изтезания. Страничен резултат от неволното сътрудничество на Аймал с властите е задържането (а след това и убийството) в Кордоба на Маркос Осатински, една от ключовите фигури в организацията, и на ръководителя на Военния секретариат Орасио Мендисабал, който по-късно успява да избяга от двореца на правосъдието в Кордоба, благодарение на съдействието на своя адвокат. И при това, не смятайки огромните материални загуби и факта, че много от партизаните в резултат на разнищването на нишката са идентифицирани и принудени да влязат в нелегалност.

По време на заседанието на революционния трибунал Аймал посочва на първо място, че е измъчван. Въпреки това, другарите отхвърлят този довод. Отбелязано е, че за периода до август 1975 г. около хиляда „монтонерос“ не просто са вкарани в затвора, но и измъчвани, и 95% от тях (според председателя на революционния съд) не дават на властите никаква важна информация. 4% съобщават само частични сведения, а само 1% от арестуваните разказват всичко, което знаят. „Мъченията не са оправдание – заявява трибуналът, – защото физическите свойства на организма позволяват да се изтърпят всякакви изтезания. Това е въпрос на идеологическа твърдост, тъй като познаваме много физически слаби другари, които, независимо от това, не са сломени благодарение на своето идеологическо убеждение.“

Също така е отхвърлен и доводът, че Аймал мълчи в продължение на четири дни и едва на петия започва да дава първите показания. По-рано това би му послужило за оправдание, но сега времената и нравите са променени. Заявено е, че арестуваният, в съответствие с новия революционен кодекс, въобще не трябва да дава на врага сведения при никакви обстоятелства. Подразбира се, че той трябва да умре (т.е. да се самоубие) и само идеологическата слабост би му попречила да го стори. Той разчита да спаси своето здраве и живот, но не успява. Аймал е обвинен в предателство и екзекутиран на 26 август 1975 г.

Друг доста по-силен акт на революционно правосъдие, имащ доста по-дълбоки последствия, е случаят с Роберто Кието. Един от членовете на националното ръководство, автор на най-страшните вътрешни инструкции, строго забраняващи на намиращите се в нелегалност бойци да поддържат връзки със своите роднини и приятели, Роберто Кието, напълно невъоръжен, без телохранител или минимална охрана, е арестуван от полицаи с цивилни дрехи вечерта на 28 декември на плажа в Сан Исидро в този момент, когато играе с децата си.

Няколко часа по-късно „Монтонерос“ започват гръмка кампания, целяща арестът да бъде официално оповестен от властите, тъй като съществува опасност върху заловения ръководител да бъдат използвани незаконни методи за разпит. „Кието е заловен от въоръжените сили на горилите“, „Кието е арестуван от горилите“ – гласят стотици надписи, появяващи се по стените във всички квартали в Буенос Айрес през нощта.

На 3 януари стотици „милиционери“ устройват масови безредици в центъра на столицата, подпалвайки автомобили, хвърляйки  бомби и бутилки с бензин по офисите на различни търговски кантори и банки, разпространяват листовки, информиращи за ареста на висшия ръководител на „Монтонерос“. Съпругата и майката на Кието в този момент правят всичко възможно, за да привлекат международното внимание към нарушаването на правата на човека в Аржентина и в частност към този случай. И това се получава до известна степен: обезпокоителни телеграми до правителството се изпращат от Франсоа Митеран, Жан-Пол Сартр, Симон дьо Бовоар и много други фигури.

Въпреки това, властите категорично отричат факта за задържането.

Междувременно започват да се случват странни неща. През следващата нощ след ареста на Кието полицията разкрива две големи материално-технически бази на „Монтонерос“. След това започва период на отвличания, задържания и убийства на офицери от военно-политическата организация: само в Кордоба за две седмици безследно изчезват 25 членове на „Монтонерос“. Започва разрушаване на инфраструктурата. Всичко това води до едно: Роберто Кието е започнал да „пее“.

Свиканият през февруари революционен трибунал заради нарушаването на правилата за вътрешна безопасност и предателството осъжда задочно Кието на смърт. Присъдата не е изненадваща за никого. Понеже един от ръководителите на организацията се оказва неспособен да спазва сформираните от самия него канони: да не се предаваш жив, да бягаш или да се съпротивляваш до смърт. Не са предвидени никакви други алтернативи.

Смъртното наказание така и не е приведено в изпълнение, защото Роберто Кието изчезва без следа, както и хиляди други опозиционери, попадащи в ръцете на властта.

Въпреки това, неговото доброволно или недоброволно предателство води до значителни промени във вътрешната дисциплина и етика.

Първо, въведена е идеологическа работа по места и пълен контрол, тъй като на практика е доказано до какви катастрофални последствия води „либералния уклон“ и дисциплинарната мекушавост. По метода на криптомарксисткия анализ е доказано, че подобен „либерализъм“, както и другите негативни фактори, по-рано разглеждащи се само като проблеми на личното поведение на боеца (например, прекалено активният сексуален живот), произтича, най-напред, от „дребнобуржоазния индивидуализъм“ („индивидуалистът е потенциален предател“ – именно така е заявено във вътрешния документ през тези години „Героизъм и индивидуализъм“); най-негативната черта, която трябва да бъде премахната от съзнанието на всеки член на „Монтонерос“. Малките грешки, като например възможността да се видиш със семейството си, съпругата си, любовницата си, или поне за час да си позволиш „спокойния живот“ на обикновения гражданин, застрашават с провал организацията чрез арестите и смъртта на много другари.

Второ, обичайният в „Монтонерос“ квазихристиянски култ към героизма и смъртта е доведен до краен предел.

След известно отрезвяване, лидерите на организацията достигат до извода, че в случая с Кието ситуацията изглежда не толкова еднозначна, както в началото. „Черният“ Кието е наистина „революционен гигант“, боен ръководител на „Монтонерос“, заслужил уважение много преди появата на организацията. Още от началото на 1960-те години той активно участва в работата на Комунистическата партия на Аржентина, след което защитава прокубинската позиция в дискусиите с „просъветските опортюнисти“. Именно той отговаря за т.нар. „Сектор 2“ (или „Аржентински сектор“), „Армията за национално освобождение“ на Гевара, която после, след смъртта на Че, се преобразува във „Въоръжени революционни сили“, ръководител на която отново става Кието. Арестуван в годините на диктатурата на „Аржентинската революция“, той бяга от затвора в Росон в Чили, а след това и в Куба. Обединявайки се с „Монтонерос“ през 1973 г., лишеният от всякакви амбиции и превземки марксист Кието напълно подчинява въоръжения апарат на FAR на немарксистко ръководство, а след това става един от протагонистите за връщане към въоръжената борба. И тук, този човек от стомана, получаващ лично оръжие като подарък от Фидел Кастро – същият този пистолет, който не носи със себе си на плажа, – попадайки в ръцете на режима, веднага предава всички и всичко. Как е могло да се случи? Като се има предвид скоростта на получаване от властите на необходимата информация, отговорът е очевиден – най-вероятно полицията използва по време на разпитите наркотични и психотропни препарати, съпротивата срещу които не е по силата на един човек, колкото и да е убеден той.

В първите месеци на 1976 г., анализирайки обстоятелствата и последствията от предателството на Кието, по инициатива на Нелсон Латоре („Плешивият Диего“), националното ръководство взима решение да снабди всички офицери от висш ранг с таблетки с цианид, за да може, пред опасността от попадане в ръцете на врага, да извършат „благородно самоубийство“, и по този начин да спасят не само живота на десетки, ако не и стотици бойци, но и самата организация.

Трябва да се отбележи, че съдбата си прави жестока шега с Латоре, защото след известно време по-късно неговата близка приятелка Инес Голдемберг извършва с помощта на цианид самоубийство, бидейки разкрита от митническия контрол. Смъртта на момичето вкарва Латоре в черна депресия.

Въпреки това, самото решение за снабдяване с цианид на висшите офицери не е достатъчно, защото арестите на бойците от средно и дори ниско ниво докарват на организацията не малко вреди. Така че е решено да се разшири програмата за самоубийства на всички нива в организацията – в това число и на ниво „Милиция Монтонеро“. На абсолютно всички бойци и „милиционери“ под формата на заповед е наредено да използват таблетки с цианид (с тяхното разпространение във всяка отделна „Колона“ се занимава Националната здравна служба), за да се избегне сътрудничество или предателство, което, по един или друг начин, да се случи, когато бойците се предадат живи.

В средата на 1976 г. е установено, че практически никой не използва смъртоносните таблетки: инстинктът за самосъхранение се оказва по-силен от директивите на висшето ръководство. Продължаващият колаборационизъм на заловените живи другари ядосва националното ръководство и затова е взето решението за провеждането на пропагандно-психологична кампания с цел кардинални промени на ситуацията: посредством специални съвещания и издаване на вътрешни бюлетини се предполага да се убедят бойците, че смъртта е доста по-добра от „ужасните мъчения“ и неминуемото – волно или неволно – сътрудничество с режима. В това сътрудничество няма никакъв смисъл, тъй като след това, така или иначе, предателите ще бъдат убити – ако не от самите военни, то от служителите на революционния трибунал на „Монтонерос“.

По този начин, ръководството сее паника сред тези, които разглеждат възможността да бъдат арестувани: започват масови самоубийства, като не всички те са извършени посредством приема на смъртоносните таблетки. Хората се прострелват и скачат от прозорците, само за да не изпитат „ужасните и невъобразими мъчения по време на разпит“, с които ги плаши ръководството.

„Таблетките с цианид“ първоначално представляват прах, сложен в пластмасова капсула, или пък съвсем истинска таблетка. Въпреки това, ефектът от отровата не е мигновен, а и броят на тези гранули не е достатъчен, за да осигури „смъртна доза“ за всички членове на организацията, така че на по-ниските нива се раздават таблетки с по-малко съдържание на цианид. След първите самоубийства служителите на силите за държавна сигурност придобиват ценен опит, позволяващ им в бъдеще да неутрализират действието на отровата и така спасяват немалко самоубийци.

Тогава „Монтонерос“ преминават към използването на течен цианид, сложен в стъклена ампула, която без никакви проблеми, в случай на най-малката опасност, боецът поставя в устата си. При схрускане малките стъкла от ампулата нанасят множество прорези, които повишават ефективността на абсорбираната течна отрова. Следователно, по-бърз ефект с по-малка вероятност за неутрализация на веществото и спасяване на живота.

В края на този етап от войната – между 1976 г. и 1977 г. – броят на бойците, отнемащи живота си с помощта на „смъртоносните таблетки“, се изчислява на стотици. Така загива дори и един от членовете на националното ръководство – „висшият офицер“ Хулио Роке („Лино“), който през март 1977 г. е сериозно ранен в престрелка с полицията, и за да не попадне жив в ръцете на властта е принуден да погълне ампулата с отрова. Според Рудолфо Галимберти, в периода от 1976 г. до 1980 г. повече от хиляда членове на „Монтонерос“ отиват на оня свят по този начин.

Друг аспект, директно отнасящ се към трансформирането на „идентичността“ на организацията, е сближаването с левите сектори.

Въпросът за марксизма-ленинизма излиза за първи път на преден плен през октомври 1973 г., когато към „Монтонерос“ се присъединяват „Въоръжените революционни сили“ (FAR), имащи твърда ленинска основа. И въпреки че от самото зараждане на въоръжената организация марксистите са представени в доста прилично количество (например, един от основателите на „Монтонерос“, Норма Естер Аростито е комунистка), те нямат никакво влияние върху идеологията. Именно от момента на обединението с FAR в организацията и непосредствено в националното ръководство, в което са кооптирани основните лидери на FAR (Осатински, Кието и др.), започват да се закрепват марксистките тези за класовата борба и диалектическия материализъм.

В края на 1974 г. в документ, озаглавен „Нашите теоретични концепции и нашите методи за анализ в политико-идеологическата сфера“, Марио Фирменич призовава „регионалните ръководители“ да признаят „историческия и диалектическия материализъм“ като важни принципни концепции, които трябва да бъдат внесени на обсъждане и утвърдени в качеството им на платформа за военно-политическата организация.

В края на документа Фирменич пише:

Същността (…) не се състои в това да се наричаме марксисти-ленинисти, а в това да използваме основните концепции на историческия и диалектическия материализъм, лежащ в основата на марксисткия метод за анализ на реалността.

Стъпка по стъпка, измествайки се все повече вляво, „Монтонерос“ най-накрая достигат до извода за необходимостта от обединение на всички леви сили в Аржентина в единна организация за противодействие на идващата на власт през март 1976 г. военна хунта. Така възниква проектът „Организация за освобождението на Аржентина“ (Organización para la liberación de la Argentina): алианс, обединяващ трите водещи военно-политически организации в страната – „Монтонерос“, Революционна партия на трудещите се – Народно-революционна армия (PRT-ERP) и „Комунистическа организация Работническа сила“ (Organización Comunista Poder Obrero – OCPO) и нейното въоръжено крило под името „Червени бригади“ (Brigadas Rojas).

От страна на „Монтонерос“ идеята за единен блок не причинява никакви предразсъдъци, защото исторически организацията се развива именно благодарение на обединението на множество разнородни формации, най-големите от които са християнско-демократичната група „Descamisados“, многобройните, понякога негативно отнасящи се една към друга фракции на „Въоръжените перонистки сили“, марксистко-ленинските „Въоръжени революционни сили“, остатъците от „Партизанската освободителна армия“ и т.н.

За доста кратко време е подготвен проекта „Съвместни декларации“, включващ три части: „Анализ на ситуацията“, посветен на политическите аспекти, „Разбор“, обхващащ аспектите на бъдещата съвместна революционна война, и „Резолюция“, която фиксира създаването на „Организацията за освобождение на Аржентина“.

Важна роля в този процес по обединение трябва да играят и „второстепенните“ детайли, включващи в себе си редица съображения, касаещи финансирането и ръководството. Планирано е учредяването на два ръководещи органа: Изпълнителен комитет, състоящ се от представители на националното ръководство на всяка от организациите, и Секретариат, който ще включва ръководителите от средно ниво.

След различните съвместни съвещания и срещи на делегатите, документът, уведомяващ официално за учредяването на единната революционна организация, е готов. Остава само едно – на 19 юли 1976 г. (датата за меморандума) той трябва да бъде подписан от Марио Фирменич (представител на „Монтонерос“), Марио Роберто Сантучо (генерален секретар на PRT – ERP) и представител от OCPO.

Сантучо, който след провала на селската гериля в Тукуман и ужасното поражение в Монте Чинголо иска окончателно да се премести в Куба, отлага своето пътуване за няколко дни, за да вземе участие в това заседание. Въпреки това, документът за унифициране на нелегалните организации така и не е ратифициран – на 19 юли Марио Роберто Сантучо заедно с други членове от ръководството на Революционната партия на трудещите се загива по време на щурм на армейските спецчасти в квартира в столичното предградие Виля Мартел. В нея е открита ценна документация, позволяваща на властите през следващите няколко месеца буквално да обезглавят структурата, поставяйки я на ръба на пълно ликвидиране.

По този начин, идеята за революционен алианс умира заедно със Сантучо, въпреки че в бъдеще, след поредица от разколи в полумъртвата партия, значителен брой бойци на PRT-ERP се присъединяват постепенно към „Монтонерос“.

Друг отличителен момент от новия етап на борбата е укрепването на международните връзки на организацията.

Първоначално „Монтонерос“ имат само ефимерни контакти с Куба, създадени благодарение на редакцията на легендарния алманах „Cristianismo Y Revolucion“. Именно на острова на свободата през 1968 г. се случва съдбоносна среща: срещата между бъдещия ръководител на „Монтонерос“ Фернандо Абал Медина и жителят на Кордоба Емилио Маса, свързана с провеждането на кратък курс по военно обучение за „Команда Камило Торес“. Кубинската следа се прекъсва, така че в бъдеще „барбудос“ нямат никакво влияние върху „Монтонерос“.

След идването на власт на Кампора легализиращите се „Монтонерос“ с помощта на служители в кубинското посолство в Буенос Айрес успяват да установят чисто номинални връзки с лявонационалистическите правителства на Веласко Алварадо (Перу) и Омар Торихос (Панама), а също и с „братските“ идеологически близки въоръжени движения в Латинска Америка, основното от които е „Сандинисткият фронт за национално освобождение“.

Сандинистите

Сандинистите

В бъдеще много видни членове на „Монтонерос“, бягащи зад граница, намират топъл прием в редиците на FSLN. В течение на „стратегическото настъпление“ на сандинистите през 1978-79 г., приключващо с бягството на Сомоса, „Монтонерос“ оказват на „братята си по оръжие“ доста значителна за своето отчаяно положение помощ: освен организирането на експедиционния корпус на „Армия Монтонеро“, – отряд „Генерал Хосе де Сан Мартин“, – е създадена мобилната медицинска бригада „Адриана Айдар“, разполагаща със собствени автомобили и медицински инструменти, и действаща на „Южния фронт“, на границата с Коста Рика.

По-късно активистите на „Монтонерос“ взимат участие във формирането на органи на новата власт, а някои, особено неудържимите, продължават своя поход към „световната революция“, отправяйки се към обхванатия от гражданска война Ел Салвадор.

В процеса на задълбочаване на гражданския конфликт в Аржентина и постепенния дрейф на „Монтонерос“ към лявата страна, връзките с Куба, а чрез нея – с представители на страните от Варшавския договор, все повече се засилват. Толкова много, че благодарение на Комунистическата партия на Куба и „Международния отдел на ЦК на КПСС“ през пролетта на 1975 г. Марио Фирменич, в качеството си на „прогресивен политическия деятел“, посещава Москва, където скоро, въпреки критичното отношение на правителството на СССР към аржентинската гериля, е открито представителство на „Монтонерос“.

Трябва да се отбележи, че това не е първото посещение на членове на организацията от нашата многострадална родина: през 1974 г., по време на пътуването на министъра на икономиката на демократична Аржентина Хосе Гелбард в Източна Европа, в качеството си на специален кореспондент на вестник „Noticias“ го съпровожда лидера на информационния отдел на организацията Мигел Бонасо. Като резултат от това пътуване стават редицата възторжени статии във вестника, посветени на дейността на съветското правителство и важността на подписаните между Аржентина и СССР споразумения.

Друг „посредник“ за „Монтонерос“ са палестинците. В средата на 1975 г. в Мадрид се провежда първата официална среща между ръководителя на отдела за международните отношения на „Монтонерос“ Фернандо Вака Нарваха и представителя на Организацията за освобождение на Палестина в Испания Абу Ел Ест. Тук се обсъжда въпроса за възможността от организиране на територията на Палестина на няколко оръжейни цехове, както и за организирането на тренировъчни лагери за аржентинските бойци.

През 1976 г. Вака Нарваха се среща с друга палестинска делегация, оглавявана от Фарук Кадуми, политически секретар на ООП: на тази среща е взето решението за създаване на територията на Аржентина на фабрика за производство на взривове и оръжие, финансирана от Палестина, но управлявана от „Монтонерос“ (в частност, за „директор“ на фабриката е назначен химикът Хуан Карлос Марин). Също така представителите на ООП изявяват желание да разширят международните връзки на военно-политическата организация, като поемат отговорност да свържат ръководството на „Монтонерос“ с правителствата на страните от Третия свят и многобройните движения за национално освобождение в Азия и Африка.

През август 1977 г. Марио Фирменич и Вака Нарваха се срещат лично с Ясер Арафат. Снимката от тази среща, на която палестинският лидер е в компанията на аржентинците, се разпространява по страниците на много вестници по света. Естествено, че се появява и в „официалния“ вестник на организацията „Evita Montonera“, съпроводена от декларация, подписана от ръководителите на ООП и „Монтонерос“, в която се провъзгласява съвместната борба на двете организации „срещу ционизма, расизма и империализма“.

През януари 1978 г. представителите на „Монтонерос“ Мигел Бонасо и Даниел Гонзалес посещават Танзания с цел откриването тук на постоянно представителство на организацията, което временно се помещава в сградата, принадлежащо на посолството на ООП. Основната задача на аржентинската делегация е укрепването на връзките с африканските движения за национално освобождение в Чад, Намибия, Ангола, Южна Африка, Ботсвана, Либия, Алжир, Етиопия и други страни. Мястото не е избрано случайно: освен, че тук са силни позициите на палестинските приятели на аржентинската организация, Танзания също е и своеобразен център на движенията за освобождение на страните от Африка. Въпреки това, опитът за укрепване на черния континент претърпява фиаско благодарение на усилията на Министерството на външните работи на Аржентина и на внимателното отношение на правителството на Танзания, което решава да не се меша в „неафриканските“ дела и изгонва „Монтонерос“ от страната.

През 1978 г. са постигнати различни споразумения между ООП и „Монтонерос“. Орасио Мендисабал, ръководител на „Армия Монтонеро“, и двама членове на националното ръководство извършват пътуване до Ливан, където се състои среща с Ясер Арафат и Абу Джихад (член на ЦК на Фатах), на която се ратифицира споразумение за обучаване на значителен брой бойци на аржентинската организация и предоставяне от палестинците на различно оръжие, като гранатомети РПГ-7, които се използват активно в „тактическото настъпление“ преди Световното първенство по футбол през 1978 г. и по време на „стратегическото контранастъпление“ през следващата година.

През септември същата година „Монтонерос“ учредяват офис на своята спецслужба в Бейрут и започват да публикуват своя ежеседмичник на арабски език.

В средата на 1978 г. ООП дава на „Монтонерос“ 5 гранатомета РПГ-5, 15 ракетни снаряда и много патрони за автомат Калашник руско производство. Всичко това е предназначено за оборудването на „Специалните отряди“: нови оперативни единици на преструктурираната организация. През септември 1978 г. Бейрут отново се посещава от ръководителя на „Армия Монтонеро“ Орасио Мендисабал, който, срещайки се с военния ръководител на Фатах, лично благодари на палестинците за оказаната помощ. Тогава от аржентинците на територията на Южен Ливан, контролирана от ООП, е организирана фабрика за производство на взривни вещества.

Благодарение на личното си приятелство с Абу Джихад – по това време военен ръководител на Фатах – легендарният Рудолфо Галимберти, който в този момент прави разцепление в „Монтонерос“ и разпилява собствената си структура на „Перонистката милиция“ – в средата на 1979 г. е официално поставен начело на международния отряд на доброволците, контролиращи редица контролно-пропускателни пунктове по „зелената линия“, разделящи Бейрут на християнска и мюсюлманска част. По време на тази мисия, Галимберти участва в няколко военни операции, включително в малките сблъсъци на отряд на Фатах (под негово собствено командване) с въоръжена групировка на проиранските активисти, взимащи за заложници няколко френски граждани.

В този момент ООП, като чисто светска и мултирелигиозна организация за освобождението на палестинската нация, е доста недоволна от засилването на позициите на мюсюлманските фанатици, което се подправя с откровен антизападен тероризъм. Всички прояви на екстремизъм от страна на подобни фигури, като например отвличания и убийства на чуждестранни граждани, не явяващи се непосредствени участници в конфликта, ръководството на ООП се опитва да ги потисне в зародиш. Така се случва и този път. В резултат на кратката битка между отряда на Фатах и групировката на шиитските фанатици е освободен един от заложниците, който през следващия ден Галимберти го предава на френския посланик.

Буквално след няколко дни Галимберти е тежко ранен от рекуширал куршум, минаващ през прозореца на казармата точно в този момент, когато аржентинецът се наслаждава на прохладния нощен въздух. Раненият е незабавно транспортиран в болница в Дамаск (Сирия), откъдето, след известно подобряване на състоянието си, е откаран в Марсилия, а оттук, благодарение на усилията на спасения в Бейрут заложник – Ксавиер Капдевиля, служител на разузнаването на ВВС на Франция – във Военната болница в Париж.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s