„Аз, черният човек. Живот между политика, насилие и затвор“ (глави 11-20)

„Аз, черният човек. Живот между политика, насилие и затвор“

Пиерлуиджи Конкутели и Джузепе Ардика

11. Нов ред, FUAN, Младежки фронт

Влязох в „Политическо движение Нов ред“ (Movimento Politico Ordine Nuovo – MPON) веднага при излизането ми от затвора, когато „Националният фронт“ поне за мен вече беше мъртъв. За да станеш от ординовистите1, не трябваше да попълваш никакви анкети или официално да се регистрираш по някакъв друг начин: просто трябваше да кажеш на местния лидер на отделението, че имаш желание да се присъединиш. И разбира се, да проявяви определена активност: да присъстваш на заседанията, да участваш в пропагандните кампании, като например раздаването на листовки и нощните рейдове с поставяне на плакати по стените.

Политическата организация, в която влязох, започна дейността си в началото на 1950-те години. Но MPON вече не беше групата на Пино Раути, Енцо Ера и Паоло Синьорели2 – през 1969 г. те напуснаха организацията, за да изпробват силите си в Италианското социално движение, в централния комитет на което се случват многобройни пертурбации. Възможно е да са взели такова решение, за да избегнат репресиите, които удряха другарите от MPON в началото на 1970-те години подобно на снежна лавина.

Тяхното официално излизане се случва през декември 1969 г., по време на драматичната среща в Терме дел Читуно, където влязоха в открит спор двете страни: от една страна са тези, които разглеждаха идеята за „културните кръжоци“ (каквато е и мрежата на „Нов ред“ до 1969 г.) за изчерпана, а от другата страна стояха тези, които съгласявайки се с тезите на първите, считаха, че е дошъл моментът да се направи първата стъпка към нова политическа партия, която би могла да бъде конкуренция на гнилото MSI и на подобни неофашистки групи. „Политическото движение Нов ред“ беше образувано от вторите, от мнозинството, което се оглавяваше от Клементе Грациани, Елио Масагранде и други регионални лидери. В тези дни из цяла Италия имаше много ординовисти. Не стотици хиляди, разбира се, но поне десетки хиляди, които вървяха след Грациани, имаше3.

Не могат да се причислят всички ординовисти под един знаменател. В движението присъстваха различни хора. Имаше такива, считащи политиката за глупаво нещо и обръщащи цялото си внимание върху неоезичеството, езотериката и разни други глупости. Имаше неонацисти, възхваляващи хитлеристка Германия и молещи се на СС на Химлер. Аз влязох в MPON от чисто фашистки убеждения, бях „чист и твърд“ фашист. И знаех, че ще бъде много трудно да се изчисти името на фашизма в тези следвоенни години. Смятах, че фашизмът от 1920-те години трябва да бъде възстановен в чистия му вид като се поправи с оглед на съвременността.

MPON беше политическо движение във всички отношения: с национално ръководство, твърда структура, местни лидери, напълно законни печатни органи, официална политическа линия. Силите ни бяха скромни, но се опитвахме да представим на гражданите нашата позиция с всички легални методи. Никой дори не намекваше за нещо незаконно. През 1971 г. никой не можеше да си представи, че всички нас ще ни обвинят скоро в подготовката на въоръжено въстание и извършването на терористични актове.

Културните основи на Нов ред? Същите като при другите неофашистки движения: Юлиус Евола, Кодреану, Селин, Езра Паунд, Рене Генон, различни идеологически брошури на СС, историята на Република Сало, материали за фашизма от двадесетте години… Освен това такива като мен разпространяваха в рамките на структурата трудовете на „леви“ теоретици, като например на Жорж Сорел и Ернесто Гевара. Книгата на последния, посветена на партизанската война, придоби голяма популярност. Въпреки това, считах, че концепцията на Гевара, съвършена на теория, на практика въобще не подхожда на такава страна като Италия, където няма гъсти гори и покрити с джунгли планини, където няма селско съсловие, на което се е уповавал Че. Независимо от това, фигурата на Че Гевара заемаше основно място сред нашите политически опоненти: „Работническа власт“ (Potere Operaio), „Борбата продължава“ (Lotta Continua), „Работнически авангард“ (Avanguardia Operaia) – всички тези другари в началото на 1970-те години бяха очаровани от революционния мит за Че Гевара и революционерите от Южна Америка.

Лидерите на нашето движение се опитваха да разпространяват култура в среда, където невежеството беше норма. Освен, че младите другари ги „мъчеха“ с различна политическа информация, те бяха карани също и да се занимават със спорт: гимнастика, колоездене, бойни изкуства, фехтовка. В този момент и „червените“ се занимаваха с тези неща. Но ние не правехме нищо допълнително: нямаше нито въоръжени грабежи, нито покушения. Нищо такова. Отчасти, защото в този момент ръководството ни беше подложено на съдебни преследвания и ние се опитвахме да избягваме насилието, което би било в тежест на нашите лидери. Накратко казано, имахме „книжна“ организация, която действаше по-скоро на духовно, отколкото на физическо поле. В неофашистката среда ни разглеждаха (често презрително) като „интелектуалци“, чисти теоретици и мислители. Накратко, приказливци.

Присъединяването ми към „Политическо движение Нов ред“ не ми пречеше да продължавам да развивам кариерата си в редиците на MSI, където продължавах да бъде член официално. След затвора влязох в FUAN, студентската организация на Италианското социално движение, доста по-прогресивна, отколкото самата партия на Алмиранте-Микелини. В някои случаи FUAN действаше дори въпреки позициите на MSI.

През 1973 г. станах ръководител на FUAN Палермо, първи председател на MSI Палермо. Всички обаче знаеха, че съм член на MPON, с което MSI започна продължителна конфронтация. Всички знаеха, но никой не се оплакваше. По това време обикалях из „висшите“ кръгове на местното отделение на партията и познавах много хора – тези, които сега са общински депутати или дори сенатори.

Тогава нямахме никакви оръжия, за да не говорят за това журналистите. Въпреки това, винаги бяхме в пълна бойна готовност. Аз и моят приятел Гуидо зорко следяхме нашите другари да не използват никакви оръжия в сблъсъците с червените. Когато имаше някакви борби, обиските и претърсванията на джобовете на младежите бяха нещо като ритуал. Можеше да се ходи на бой само с палки и бухалки, никакви „железа“ (т.е. огнестрелни оръжия, ножове, метални боксове и т.н.). Точно така действаха и червените. Всички новаци активно предупреждавахме по повод забраната за използване на „железа“. Всичко това се повтаряше практически ежедневно, тъй като ежедневните организирани боеве по това време бяха рутина.

Протестират ли „Червените“ срещу войната във Виетнам, ние отивахме на място двадесет срещу двадесет. Удари с юмруци и палки, разбити каски, кръв. И така всеки ден. Просто ад. Ние бяхме няколко десетки, докато левите бяха стотици, ако не и хиляди. Особено силна беше структурата на Lotta Continua. Същото можеше да се каже и за младежкия сектор на Комунистическата партия на Италия. Ние (FUAN и „Младежкия фронт“ – Fronte della Gioventu) и те бяхме като четири зли котки, дерящи се една друга незнайно защо. Липсата на банален разсъдък ни пречеше да направим нашата борба по-продуктивна – всичките свои сили губехме в борбата по между си. Червените бяха млади и безразсъдни като нас. Всичко това водеше до непрекъснати нападения срещу агитационни пикети, конферентни зали, барове. Кръв, проливана за нищо. Напълно безполезна дейност.

Нашите съратници в Палермо живееха предимно в предградията. Най-трудната ситуация беше за тези другари, които живееха в Борго Нуово и Дзен. Аз и Чичо Манджамели откликвахме на техните постоянни жалби и обещавахме да им помагаме в трудна ситуация. Така аз и няколко другари бяхме принудени едва ли не всеки ден да шофираме през целия град след като по телефона ни казваха: „Пиеро, помагай! Не мога да изляза от училище!“ или „Пиеро, помагай! Пребиха ни с другарите!“. И ние се отзовавахме на помощ. Двама-трима. Понякога ходех да помагам само аз, търсейки извършителите с битите момчета. Битки, бягане, нападения срещу барове. Бутилките с „коктейли Молотов“ скоро получиха широко разпространение. До такава степен, че практически във всеки бар се слагаше втора огнеупорна врата. Днес, разбира се, е друго. Дори Палермо, град, който се променя много бавно, вече не е същият. Много, които не са засегнати от тази улична война през 1970-те години, не помнят нищо, но това беше доста динамично време.

Веднъж, минавайки до един вестникарски павилион, исках да си купя ежедневника „Borghese“, който се издаваше от Марио Тедески. Продавачът мълчаливо взе парите от мен и ми хвърли злобно вестника. Той беше комунист. През тезгяха го ударих силно в лицето, така че той падна в безсъзнание. Подобни инциденти бяха в реда на нещата. Да не говорим за разбитите глави и посинените очи. Или за сярната киселина, с която другарите от Lotta Continua ни поливаха. Или за фиктивните игри с карти, организирани от комунистите, където се канеха, чрез познати, основно фашисти. Да, засадите се организираха с голяма находчивост. Ние също правехме така.

1. Ординовисти (ordinovisti) – членове на „Нов ред“ (Ordine Nuovo).

2. На 21 декември 1969 г. „Нов ред“ се разделя на две части. Дисидентите, встъпващи срещу разпускането на движението и влизането в MSI, създават MPON. За генерален секретар на организацията е избран Клементе Грациани. Като символ на организацията е избрана черната брадва с две остриета в центъра на бял кръг, разположен на червен фон. За Конкутели това са тежки времена: благодарение на политиката се разпадат приятелствата, разпадат се политическите обединения, влошават се човешките отношения с тези, с които в продължение на десетилетия си бил рамо до рамо.

3. Оценката на броя на движението на Пиерлуиджи не се различава много от официалните данни, направени от съда през 1973 г.

ЧАСТ ТРЕТА. ОБРЪЩАНЕ КЪМ ВЪОРЪЖЕНАТА БОРБА

12. „На Пиацале Лорето още има място“. Терористични актове? Очевидно фашистка следа

Първите години на 1970-те бяха ужасни. Преобладаваше мнението, подхранвано от „авторитетните“ коментатори и „демократичната“ преса, че бомбите, взривявани из цяла Италия и отнемащи десетки животи на невинни хора, са очевидно заложени от фашистите1. Правеше се директна аналогия между „черния тероризъм“, убиващ безразборно хора, и младежкото извънпарламентарно фашистко движение. Пиаца Фонтана? Клане, устроено от фашистите. Бреша2? Същото. „Италикус“3? Аналогично. Винаги обвиняват фашистите. Това са те, зверове в човешка форма, които взривяват невинни хора. Въпреки доказателствата за тяхната невинност, никакви извинения не можехме да чакаме. В същото време благодарение на усилията на пресата, ние бяхме представяни пред обществото като чудовища, врагове на демокрацията, опасни терористи, които трябва колкото се може по-бързо да бъдат вкарани в затвора и да бъдат държани там до края на живота си. Или да бъдат убивани. Ние се превърнахме в мъже и жени (колкото и странно да изглежда, в неофашисткото движение имаше не по-малко момичета от левия лагер), които не можеха да имат никакви права в Италианската демократична република. По отношение на тези, които проповядваха постфашистки или неофашистки възгледи беше допустимо всякакво насилие от всяка страна. В този контекст, ужасното престъпление в Примавале4 вече представляваше в пресата като „отговор“ на изплашените до смърт леви от страшната фашистка подпола в Рим.

Усещаше се остра миризма на гражданска война. Докато нашите светли умове от правителството вдигаха рамене и правеха неразбиращи физиономии, обикновените хора бяха в ужас. Към царящото навсякъде беззаконие се добави и страхът от това да не паднеш жертва на „фашисткия терор“, безсмислен и сляп. Ние чувствахме омразата, излизаща отвсякъде. Този, който рисуваше на стената келтски кръст или свастика вече беше чудовище и беше достоен да попадне под ударите на гаечния ключ и молотовките. Именно тогава възниква поговорката, че „да убиеш фашист не е престъпление“. Левите търсеха фашистите навсякъде. Стигна се до това, че „Червените бригади“ бяха обявени от различни персонажи от анархистката среда за фашистки провокатори, действащи под маската на комунистите. Фашистите трябваше да бъдат напълно унищожени. Пред очите ни се разгръщаше нов лов на вещици. „На Пиацале Лорето още има място“ – пееха те своя зловещ марш.

Насаждане на омраза. И ние, защото бяхме глупаци или защото бяхме твърде млади, попадахме в този капан. Все още бяхме в състояние на преследвано малцинство: без свобода на словото, без право на присъствие по улиците, в училищата, в университетите. Един вид апартейда, политически расизъм по отношение на „черните“. Започнахме да мислим, че някой действително иска нашата политическа и физическа смърт.

Отначало някой упорито дърпаше нашето движение в дълбините на мътните кървави игри на властниците. След това се появиха „терористите“, появиха се „фашистките убийци“, мразени от цялата страна. В този тежък климат намериха своя живот и първите идеи за въоръжена борба. Бавно, но сигурно идеите за „партизанска война“ проникнаха в главите на много другари. Именно в тези дни аз осъзнах две аксиоми, които ме съпровождаха в годините на въоръжената борба. Едната от тях беше максимално сформирана от Мао Дзъдун: „Не е важно какъв е цветът на котката, а важното е тя да лови мишки“. Другата се състоеше в осъзнаването на това, че властта все още се намира на върха на щика на пушката. Спомням си как на среща с няколко другари, когато обсъждахме опита на режима да ни премахне, аз се пошегувах: „Аз имам пушка и не се боя от студа. Освен това Италия е доста топла страна“. Всички, разбира се, се засмяха, но някъде в душата си подсъзнателно чувствах, че в тази шега има и истина, че следващата наша стъпка би трябвало да бъде извършена с оръжие в ръка. Ние разбирахме, че листовките вече не действат върху никого, че плакатите се игнорират и незабавно се махат, че идеите ни не се приемат на сериозно. Тогава разбрах, че моментът на съдбоносния избор наближава. Чувствахме се като чудовища, които трябваше да бъдат унищожени. Бяхме привърженици на преврата, кръвожадни дегенерати, залагащи бомби за убиването на невинни хора. Накратко: истински изчадия от ада.

Плюс това бяхме плътно етикетирани като съучастници на държавния тероризъм и марионетки на спецслужбите. Ако се опиташ да възразиш, заявявайки, че това не е така, обикновено ти отговарят: „Млъквай, фашист!“. Както през войната, така и през петдесетте години. Културата, която наричахме „псевдо-Съпротива“ през тези години царуваше в Италия. Появиха се хора, които се страхуваха да признаят своите фашистки възгледи. Ние се оказахме в пълна изолация, обкръжени от врагове, които само чакаха момента, за да ни ударят. Но за нас, поне за някои от нас, тази ситуация въобще не ни харесваше. И така, аз се убедих в това, че ако моята съдба (както и съдбата на всеки друг човек) е да бъда на студената маса в болничната морга в Рим или Палермо, с етикет на крака, на който ще бъде написана моята възраст, пол и раса, то аз бих предпочел да умра така, както си искам. Не върху мека кушетка в уютен апартамент, а с оръжие в ръка, сражавайки се. Ако сценарият за такъв живот е написан за нас, то не трябва да губим време за плач и ридание, а трябва смело да хванем живота за реверите и да изпълним този сценарии.

В дните на Република Сало бойците на „Черните бригади“ често изпълняваха тъжната песен, започваща с думите „Ние искаме да отидем в ада всички заедно“. Аз я пеех често и на висок глас. Веднъж слушах радиопредаване, в което Емилио Сантило5 заявяваше, че до няколко месеца в Италия ще спрат всички разговори за неофашистката заплаха, защото неофашисткото движение повече не представлява никаква заплаха за държавата. Това за мен беше равносилно на обявяване на война. В ушите ми кънтеше химнът „На оръжие, фашисти!“. Фанатизъм. Всички ние вървяхме към въоръжена борба. Може би някой заслепен от фанатизма не осъзнаваше това, но аз го осъзнавах много добре. Винаги. Разбирах какво върша и знаех какво ме очаква. От този път, по който ми предстоеше да водя другарите ме побиваха тръпки: но грешката в движението е често поправима и води до победата, докато статичната истина обикновено се пише на надгробната плоча. Аз бях готов: въоръжената борба стана единствената реална алтернатива, която беше на мое разположение.

1. Единственото „черно“ покушение, за което са осъдени неофашисти, е терористичният акт в Петеано. В Петеано, близо до Гориция, в нощта на 31 май 1972 г., полицията получава анонимно телефонно обаждане. Гласът от другата страна заявява, че на черен път в близост до градчето стои подозрителен автомобил с две дупки от куршуми на предното стъкло. Отряд карабинери откликва на това съобщение, тръгвайки към подозрителната кола. Белият „Фиат“ 500 скоро е намерен. В момента, когато служителят на реда отваря багажника, се случва експлозия, убиваща трима полицаи и сериозно раняваща четвърти. Винченцо Винчигуера, бивш активист на MPON, прави сензационно заявление на съдебното заседание през 1987 г., признавайки се за виновен за организирането на този терористичен акт. Той е осъден на доживотен затвор. Неговият съучастник Карло Чикутини е осъден на тридесет години затвор. Третият организатор на терористичния акт, бившият парашутист Ивано Бокачо, е убит през октомври същата 1972 г. при опит да отвлече самолет на триестинското летище „Ронки Леджонари“.

2. В Бреша на Пиаца дел Лоджия на 28 май 1974 г. по време на демонстрация на профсъюзите се случва взрив. Бомбата, заложена под арката на параклиса, убива осем души и ранява деветдесет и четири. Практически веднага терористичният акт е приписан на неофашистите. На 10 март 1989 г. журито в Апелативния съд в Милано оправдава напълно по-рано осъдените черни екстремисти Чезаре Фери, Серджо Латини и Алесандро Степанов.

3. В нощта на 4 август 1974 г. по време на преминаването в тунел на отсечката Флоренция-Болоня се чува взрив във влак на компанията „Италикус“, вървящ по маршрута Рим-Мюнхен. Дванадесет са мъртви, а сто и пет са ранени. Обвиняемите в извършването на този терористичен акт Марио Тути и Лучано Франчи са окончателно оправдани от Наказателния касационен съд на 24 март 1992 г.

4. В нощта между 15 и 16 април 1973 г. апартаментът на Марио Матеи, работник в комуналните служби и секретар на MSI в квартал Примавале, е подпален с бензин. Марио Матеи, съпругата му и четири от децата му са спасени. Въпреки това, Вирджилио, на 28 години, и Стефано Матеи, на 8 години, не успяват да излязат от апартамента. Обгорелите им тела са намерени до прозореца, през който се опитват да излязат. Следователите бързо тръгват по следите на подпалвачите, които се оказват трима бойци от „Работническа власт“: Акил Лоло, Марино Клаво и Манилио Грило. Оправдани в съда на първа инстанция, на втора инстанция те са осъдени на 18 години затвор за непредумишлено убийство. По-късно и тримата успяват да избягат от затвора и да се укрият в чужбина.

5. Комисар Емилио Сантило през 1974 г. оглавява Генералната инспекция за борба с тероризма към Министерството на вътрешните работи. През 1975 г. структурата е заменена от Службата за безопасност.

13. Враг

Когато през 1973 г. „Политическо движение Нов ред“ беше обявено извън закона, въоръжената борба за някои от нас стана не просто перспектива, а единственият път напред, за да се продължи съществуването на движението. Въпреки че идеите за въоръжена борба вече се въртяха в главите на някои другари, указът за разпускането на MPON, подписан от министъра на вътрешните работи Тавиани1 се превърна в искрата, разпалваща вече раздразнените души: случи се ускоряване на процеса по радикализация, който до този момент вървеше постепенно. Беше даден силен тласък, направляващ някои от нас към утопията на фашистката революция.

Движението затъна в дебати и разгорещени дискусии. Бяха изказани различни мнения както на локално, така и на национално ниво. Имаше такива, които настояваха за необходимостта от действие на законен терен, но имаше и такива, които заявяваха, че е дошъл моментът за въоръжено действие, което ще изпрати режима, който задушава всички нас, при дявола. Аз продължавах да действам във FUAN. Всички знаеха, че принадлежа към „Нов ред“, но никой не правеше проблеми. Дори моят приятел, националният председател на FUAN Лучано Лафранко знаеше, че аз не съм просто ординовист, а съм част от радикалните ординовисти. Всички лидери на MSI в Сицилия ме познаваха: официално следваха линията на партията и критикуваха екстремизма, въпреки че в лични разговори ми намигаха и ми стискаха ръката. В MSI ситуацията беше такава: ако бъдете подложени на нападение и умрете, то вие ще станете „мъченик за идеята“, ковчегът ви ще се носи от ръководителите на партията и дори самият Джорджо Алмиранте може да изрони на погребението ви свидлива мъжка сълза. Ако бъдете подложени на нападение и оцелеете, вас моментално ще ви изключат от партията със задна дата за четири месеца преди това. Понеже всичко това мирише на екстремизъм, а Италианското социално движение няма нищо общо с екстремистите.

Октопод. Ето образа на това, което считах за противник. Демократичният режим, задушаващ със своите пипала гражданите си. Октопод, който свикнахме да гледаме в старите филми без лукса на съвременните специални ефекти. Твърд и жесток център и излизащи от него пипала – дълги, слаби и чупливи. Според мен приоритет не беше „ударът в сърцето на държавата“, за който говореше лидерът на „Червените бригади“ Ренато Курчо, а планомерното унищожаване на пипалата на октопода, който изглеждаше силен и непобедим. Бях убеден, че е необходимо от началото да се действа по периферията: културна, социална и географска. Колкото се може по-далеч от „мозъка“. И едва по-късно, закрепвайки се, би могло да се започне настъпление към центъра. Бавно настъпление, не рязко, стъпка по стъпка напред, спирайки се, когато е необходимо. Разбира се, това беше ужасна концепция, сега го разбрах. Това е теория на революционна война в чист вид, насилие, използвано като инструмент на политическата борба.

Тогава подобни тези не бяха новост само за неофашистката среда. В Италия само „Червените бригади“ проповядваха масова въоръжена борба на работниците срещу държавата. Бригадистите заявяваха, че трябва да се атакува нервният център на системата, докато ние смятахме, че е необходимо да се удря по по-слабите звена на режима. За разлика от „Червените бригади“ ние бяхме слаби и избирахме цели, които разполагаха с пропорционални сили като нашите. Едва след като научим новобранците на въоръжена борба, предоставим им нужния опит и наложим в кулоарите на режима неувереност и чувство за собствена уязвимост, планирахме да се придвижим към нервния център на системата.

В съответствие с тази стратегия, в средата на 1970-те ние избрахме своята тактика: дребни или големи саботажи по периферията, нападения срещу селскостопански сдружения и държавни аграрни стопанства – това са провинциалните символи на демохристияните и властта, срещу които планирахме да започнем своята революционна война. Именно в контекста на тази тактика бяха извършени покушенията на Сицилия, извършени от името на виртуалния „Обединен фронт за борба със системата“ (Fronte Unitario di Lotta al Sistema – FULAS) – организация, официално избрана за тази цел. Тази „група“ беше създадена в Рим след разпадането на MPON с цел да се групират около нея всички бивши ординовисти и да затвърди своето присъствие в столицата, където някои потриваха радостно ръце от осъзнаването, че повече няма движение. Символ, който беше необходим, за да изплаши враговете, да покаже, че „мъртвите“ и „разгромени“ неофашисти в действителност са живи и здрави. Тази група обаче се състоеше само от няколко души, някои от които бяха доста наивни.

Например, в Катания имаше другар, който в съответствие със своята дейност, си спечели прозвището „нощното момче“ или „by night“. Този младеж от източния сицилиански град често го будех посред нощ, за да ни помогне в извършването на определени оперативни или военни задачи. Понякога изглеждаше, че заспива по време на път, като кон. Една нощ трябваше да отиде в Аугуста. Вече бяхме определили целта, която трябваше да поразим: нефтопровод. Операцията не беше много сложна: трябваше да се постави малка бомба в близост до тръбата и да се избяга. На това „нощно момче“ дадохме точни и ясни инструкции: как да се постави, къде да се сложат листовки, накъде да се избяга, къде да се скрие след операцията. Всичко както трябва. Другарят, за когото това беше първата „бойна“ операция ни посрещна на прага на дома си – беше очевидно, че е доста развълнуван, но и изпълнен с решимост. Успокояваха ни неговата извита като дъга гръд и героичните му речи. С две думи, предвкусвахме успеха. Да. Тържествено се качи в белия си „Фиат“ и намигайки, потегли. След петнадесет минути се върна. Оказа се, че е забравил всичко: оръжие, експлозива, листовките. „Делото ще свърши по план“ – помислих си аз. В края на краищата това „нощно момче“ тръгна, не забравяйки този път нищо. Ден по-късно с нетърпение чакахме съобщение за акциите си в местните вестници. Мълчание. Наши бомби избухнаха навсякъде. В Пулия, Калабрия, Лацио. Навсякъде, с изключение на Сицилия. След ден „by night“ се яви на по-рано определената среща и започна, заеквайки, да моли за прошка. „Забравих да включа таймера“ – измърмори той, когато поискахме обяснение. Трябваше ли да започнем война с държавата с подобни идиоти? Не изпаднахме в униние, тъй като FULAS извърши на Сицилия няколко покушения. В Палермо и Агридженто. Демонстративни безкръвни покушения, които, въпреки това, предизвикаха силна реакция от страна на органите на реда.

Когато направих стъпка към въоръжената борба и нелегалността, все още бях жител на Палермо и Катания, където се премести семейството ми. Все още бях член на Италианското социално движение и ръководител на FUAN. Полицията традиционно продължаваше да ме търси в случай на различни побоища, в които вече не участвах. Карабинерите дори не ме подозираха за втория ми живот. Не забелязваха оръжието. Те не забелязваха, че аз и другарите ми се движим към нещо по-голямо от уличното насилие. Това се случваше във време, когато продължавах да бъдат един от лидерите на студентското движение и неизбежно контактувах с хора от MSI. Именно за това някои сектори на партийното отделение в Палермо, които ме уважаваха, предложиха да издигнат кандидатурата ми в списъците на MSI за общинските избори през лятото на 1975 г. Подчертавам, че не аз издигнах себе си: кандидатурата на Пиерлуиджи Конкутели е продукт на желанието на определени слоеве от местната секция на MSI. Другарите, живеещи в предградията, с които се познавах от времената на уличните битки, трябваше да ме подкрепят. Не разчитайки особено на някакъв резултат, успях да спечеля почти хиляда гласа. Малко повече спечели моят приятел Гуидо (намиращ се в този момент в затвора заради бой в университета), който, за разлика от мен, успя да влезе в Двореца на орлите и да стане депутат. Докато в Палермо се разпространяваха предизборните листовки с фамилията ми, аз бях в Пулия, където подготвях похищението на банкера Луиджи Мариано.

Бях „изплъзващ се от правосъдието“ съвсем случайно. Един ден през 1974 г. ме арестуваха за сблъсък с червените, към който нямах никакво отношение. В този ден бях в Катания, където от Палермо през 1973 г. се премести семейството ми. Полицията нахлу, когато играех на карти с майка ми и братята ми. Дори не се опитах да бягам. Същата вечер се оказах в затвора заедно с други другари. При освобождаването ми полицията издаде документ, че нямам право да напускам града. Така можех да излизам от Катания само с официално разрешение на полицията. И сега, по време на едно от тези „пътувания“, вече намирайки се в Бриндизи, Пулия, се обадих на мой приятел: той ми предаде, че полицията вече ме търси, тъй като разрешението ми за пътуване е изтекло. Затворих телефона, изплюх се и въздъхнах тежко. Намерих си белезници. Повече никога не посетих дома си на Сицилия. Станах беглец, укриващ се от правосъдието.

1. „Политическо движение Нов Ред“ е разпуснато със специален указ на министъра на вътрешните работи Паоло Емилио Тавиани на 22 ноември 1973 г. Разпускането се случва на следващия ден след приключването на процеса, осъждащ ръководството на MPON за „възстановяване на фашистката партия“. Прокурор на процеса е съдия Виторио Окорсио.

14. Организиране на въоръжена борба? Труд с пот на челото

„Червените бригади“ бяха пример за нас. Ние се учихме от тяхната практика. Създаването на структура, предназначена за воденето на въоръжена борба, беше доста сложно дело. Ако „Червените бригади“ бяха авангард на народните работнически маси, то ние се считахме за елита на малцинството. Малцинство в малцинството. Ако при „червените“ традиционно преобладаваше колективизма (в съответствие с марксисткия подход), то ние трябваше да се примирим с индивидуализма, който като цяло е характерен за неофашистката среда. Тоест с нежелание да се жертваш за другите. Напротив, въоръжената борба изискваше жертви. Естествено.

Преди всичко трябваше да прекъснеш връзките си с всичко, което те свързва с миналия ти живот: с приятелите, семейството, съпругата. Трябваше да се откажеш от „буржоазното“ съществуване. Трябваше да знаеш, че пътят, по който ти предстои да поемеш, ще те доведе или до гробището, или, в най-добрия случай, в затвора. Трябваше да осъзнаеш, че съществуваш във враждебна среда. Всеки ден, не предизвиквайки никакви подозрения, трябваше да действаш с особена предпазливост. Достатъчна е една малка грешка, и бам!: или ще те арестуват, или по-лошото, ще те убият. И сбогом на всички мечти за революция.

Най-трудното беше да се преодолеят многобройните табута. Първо: личните чувства и усещания – те трябваше да бъдат изкоренени или поне да бъдат дълбоко отстранени от вътрешното ти аз. Защото, когато се намираш в нелегалност, не можеш да си позволиш нищо лично. Второто табу – законът. Извършването на тежки престъпления – грабежи, отвличания, кражби – беше тежко препятствие за много, които смятаха закона и реда за една от нормите на живота. Как може възпитан младеж от добро семейство да направи скок в бездната? Накрая, най-главното и най-драматичното табу – ценността на човешкия живот. Революционната война срещу държавата, която искахме да започнем, не можеше да бъде безкръвна. Дори по-лошо: тази война трябваше да стане гражданска война, братоубийствена война. Трябваше да се стреля в италианци – хора абсолютно същите като теб.

В италианската среда на ординовистите в този момент се случваше „естествен подбор“ – много след разпускането на MPON и многобройните атаки на системата срещу нашето движение бяха склонни към въоръжената борба. Останалото го свърших аз. Трябваше да избера най-подходящите другари: хора, напълно готови за това, което ни очакваше. На хоризонта се издигаха тежки времена и само малцина бяха способни да бъдат на висота по това време. Първата моя стъпка беше укрепването на „вътрешния фронт“ и тила.

Започнах чистка, за да премахна безполезните хора, които не знаеха какво е сдържаност и прикритост. Трябваше да си внимателен и да следиш какво говориш и на кого го говориш. Ако сбъркаш в някой човек и му довериш някаква „тайна“, информацията може да се разпространи със скоростта на вятъра.

В Тоскана, например, имаше различни персонажи, които наричах просто „кучета на режима“. Ненадеждни, винаги готови да нанесат удар в гръб. Венето беше регион на милитаристи, където действаха смели, но доста неясни персонажи, свързвани често със спецслужбите. Тук също имаше няколко опасни неадекватни хора, които лесно можеха да полудеят и да започнат да вършат напълно непотребни неща.

В столицата имаше много нерешителни, които можеха да забавят движението, погребвайки с безсмислени дискусии всяка инициатива. В Ломбардия, както и в Тоскана, в неофашистката среда се усещаше отвратителната миризма на спецслужбите. Не е случайно, че именно тук се появяват най-странните неофашистки терористични групи, отговорни за многобройните актове на „държавен тероризъм“. Например, „Черен ред“. Псевдоорганизация, учредена от дисиденти от MPON, които защитаваха непонятни идеи и напълно се намираха под контрола на държавата.

Накратко, атмосферата беше разочароваща. Всичко това ме изнервяше изключително. Неведнъж се събуждах посред нощ, измъчван от ужасни кошмари. Всичко, което се случваше наоколо от време на време ми изглеждаше като лудост. Чувствах се като слепец, който е поел отговорността да помага на другите слепци да вървят в правилния път, но вместо това всички ние се движихме към ямата. Скок в тъмното, приключващ в пропастта. Без връщане назад. Но аз все пак упорито продължавах напред. Постоянно работех над себе си, променяйки своя начин на живот, за да действам в новата реалност. От невнимателен безпорядъчен човек аз се превърнах в педантичен до мозъка на костите си и дисциплиниран „политически войник“ на въоръжената организация.

Прякорите, понякога глупави и смешни, често дават информация за характера на човека. По време на въоръжената борба за всички другари аз бях просто „Котката“. Въпреки силното си телосложение, аз се придвижвах с голяма ловкост. Мълчаливо нанасях удар, когато противникът най-малко го очаква. Като котка. Вече в съда станах „Осъденият“: опасен, непредсказуем, жесток, неудържим.

Структурата на организацията представляваше пирамида: от върха през средата и основата. На тази пирамида се формираха други малки пирамиди: клетки, разпръснати на територия. Независими групи, които, в случай на погром можеха да се възстановят, които възпрепятстваха властите да локализират и унищожат цялата организация. Клетките винаги бяха готови да изпълнят заповедта и да пристъпят към действие.

Един от тримата членове на „върха“ на голямата пирамида беше политически комисар: той трябваше да адаптира избраните тактики – например, въоръжени акции – към общата стратегия на движението, указвайки политико-теоретичните направления. Оперативният ръководител, – заемащ второ място на върха на пирамидата, – отговаряше за непосредствената дейност на клетките, обединяваше техните сили и отговаряше за резервите.

И накрая, военният ръководител – третото лице във висшето ниво на организацията. Негово задължение беше избирането на тактика: разработване на операция и взимане на решение за нейното извършване. Много по-рано, още преди да стана военен ръководител на MPON, бях оперативен ръководител.

Цели? Да станем лидери и да играем активна роля във въстанието, което, както ни изглеждаше, можеше да започне всеки момент. Никой от нас не се заблуждаваше с надежди, че малката въоръжена организация може да победи силната държавна машина, особено в тези години, когато италианската политика с бодра стъпка вървеше към исторически компромис между християндемократите и Комунистическата партия. Никой от нас, и аз в това число, не смяташе да победи системата с пистолет. Но ние разчитахме на това, че с помощта на нашите действия ще издигнем по-голямо движение. Ако например „Червените бригади“ (с които вървяхме по паралелни пътища) бяха съумели да поставят страната на прага на гражданска война, ние бихме се сражавали на тяхна страна, тъй като и за нас, и за тях врагът беше един и същ. Ние, фашистите, също искахме да свалим буржоазната държава. Ние също искахме да разрушим SIM (Stato Imperialista delle Multinazionali, абревиатура, която използват „Червените бригади“), Империалистичната транснационална държава – чудовище, което управляваше света, жестоко потискайки всички самобитни идеи и ценности, унищожавайки нации и народи. Да, ние се чувствахме като „политически войници“. Нещо повече, ние се смятахме за пионери на „революционното движение на малцинството“, което до този момент в нашата страна беше само виртуално – в главите на другарите, на страниците на алманасите, но не и в действителност. Ние се чувствахме авангард. И това ни даваше сили.

15. Финансиране

Друг чувствителен въпрос за нашата организация беше финансирането. Спомням си някои съображения, изказани от някои другари по този въпрос. Имаше, например, хора, които вярваха или поне даваха вид, че вярват във възможността за споразумяване с държавните учреждения: със секретните служби или с другите силови сектори на държавата, финансиращи се непосредствено от Министерството на вътрешните работи, нашият главен враг. Привеждаха се аргументи за „инфилтриране“ в системата с цел разбиването й отвътре. Подобни аргументи смятах за нелепи, подобни предложения – за глупави. Но какво трябваше да направим? Да отприщим революционна война с татковите пари?

Някой друг предложи да се сдобием с финансовите средства, които са ни необходими за закупуването на оръжие, пускайки в обръщение фалшиви пари или въобще да търгуваме с тях. „Да, ти си гений“ – казах му директно аз. Тогава той опита да ни убеди, че бихме могли да изкараме пари, търгувайки с ценни и редки марки. Този път отговорът към него беше общ бурен смях. Въпреки подобен тип оригинални и забавни идеи, всички ние знаехме дълбоко в душата си, че единственият начин да се сдобием с пари за нашата борба е да вземем оръжието в ръце и да започнем грабежи. Гаден метод, без съмнение. Но поне най-ефективният. Затова във въоръжените грабежи имаше някаква революционна „етика“. Ограбвайки банките, ние бихме взимали парите от държавата, нагло бихме могли да влезем в джоба на системата. Започнахме да подготвяме ограбването. Познавах добре Палермо, знаех коя територия се контролира от мафията и коя от държавата. Първата ни стъпка беше да определим зоната, „свободна“ от влиянието на „Коза Ностра“.

Бяхме малко, но въоръжени и прекрасно организирани. Въпреки това, не всички можеха да издържат на стреса от престъпната дейност. В деня на грабеж другар, покриващ ни на улицата, докато ние нахлувахме в банката, падна на земята, като бала слама. Беше загубил съзнание. Неочаквано се облегна на стената на институцията, която ограбвахме, и след това бавно падна. Оръжието се изплъзна от ръцете му. Ударих му шамар и го натиках в колата. Никога повече не участваше във въоръжени акции, но беше назначен да отговаря за други мероприятия, които също ни бяха необходими. Например, печатането и разпространяването на листовки, логистиката и т.н.

Във всеки случай грабежите ни носеха добри пари, необходими за закупуването на оръжие, транспорт и вземане под наем на жилища (първоначално разполагахме само с апартаменти в Катания в близост до градския стадион), които трябваше да бъдат първите „оперативни бази“ и „бърлоги“ за тези, които решаваха да минат в нелегалност.

Апартаменти и къщи избирахме основно в предградията, където живееха много студенти и работници. Понякога се забавлявахме с това, че слагахме на табелките на вратите на нашите конспиративни квартири забавни имена на собствениците. Например, Салваторе Милите, Гаетано ло Фашо или Салво ла Банда. Получавахме оръжие (част от което ни даваха ветерани от Република Сало, друга част закупувахме на черния пазар или от мафията) и взимахме под наем десетки квартири из целия юг. Повече нищо не ни трябваше. Бяхме готови да танцуваме.

16. Отвличането на Мариано

Обединението на нелегално действащите „Политическо движение Нов ред“ и „Национален авангард“ не се случи за един ден с едно щракване на пръстите. Тоест тази знаменита среща в Албано, в хода на която двете неофашистки движения станаха едно цяло, беше крайната точка на процеса, започващ няколко месеца по-рано още в края на есента на 1975 г. Първият етап от този процес е може би най-важният, като се започне с отвличането в Пулия на банкера Луиджи Мариано1. 50-дневната операция, лошо обмислена и още по-лошо планирана, едва не коства живота на самия заложник и дълги години затвор за всички нас. И това в най-важният момент от нашата история, когато едва-едва преминавахме към въоръжената борба. Разбира се, отвличането беше организирано, за да се напълнят с пари празните чанти на движението.

Бях извикан в Сицилия, защото, – това не е самохвалство или показно перчене, – новините за моите „успехи“ бяха стигнали до столицата. Решиха да ме свържат с това дело заради моите бойни и организаторски способности: всъщност за няколко месеца успях с ограничени материални и хорски ресурси да създам добра бойна група, която правеше или се опитваше да прави нещо, докато в същото време всички останали продължаваха да витаят в облаците.

Заповедта от Рим ми беше изпратена от малкото ръководители на MPON, които все още не бяха избягали зад граница и продължаваха да се намират в страната. Предложиха ми да отида в Пулия, защото там няколко местни другари от „Национален авангард“, а също и присъединилите се към тях членове на MSI подготвяха някаква „акция“, която обещаваше огромен финансов успех. На теория. Понеже в този момент нямаше хора, които да поемат отговорност за оглавяването на операцията. Когато пристигнах, пред мен се появи една трагикомична ситуация, треторазрядна комедия. Най-накрая научих какво трябва да правя. Целта на отвличането беше банкер: той бил богат, много богат. Също така той е бил християнски демократ и е свързан силно с местната власт. Това, разбира се, беше добре. Другарите, които вече се бяха събрали в Пулия също ми казаха, че този, когото трябва да отвлечем, е единствен акционер и управляващ цялото собствено финансово имущество. Като цяло според думите им отвличането беше като разходка в парка, кражба на касичка прасе. Дреболия.

Когато започнах да се ровя по-подробно в този въпрос, ми стана ясно, че не всичко е толкова розово, както казваха пулските некадърни мафиоти. Първо, никой не знаеше в кой град живее Луиджи Мариано: в Бари, Бриндизи или Лече. Но добре. Беше хубаво, че имаме оръжие. Що се отнася до радикалите, то те бяха основно радикални деца, събрани набързо из цяла Италия. Те ме водеха до пълна загуба на самообладание: един от тях, например, отговорен за транспорта, който ще бъде използван при отвличането, се появи с нов „Ситроен ДС“, който в тези години беше една от най-престижните и разпознаваеми коли, движещи се из страната. В допълнение към всичко това, този „гений“ беше наел автомобила на свое име. Полицията само трябваше да отиде до офиса за коли под наем и всички ние щяхме да бъдем в затвора. Виждайки какво прави тази безумна банда от некадърни революционери, аз просто престанах да се занимавам. Според мен съдбата на тези момци беше предрешена: ще ги арестуват още преди началото на операцията, а аз нямах никакво желание така безславно да влизам в затвора или да участвам в безсмислени престрелки с полицията. Ядосан, аз се върнах на Сицилия.

След седмица в квартирата ми телефонът звънна: „Този път сме наистина готови, всичко е както трябва“. Качих се в колата и тръгнах за Лече. Те най-накрая откриха къде живее банкерът: в главния град Саленто. Жалко е, че това беше единственото, което можеха да научат другарите. Никой не се интересуваше да научи навиците на Мариано: къде ходи, по коя улица се движи често, кога излиза и влиза в дома си и т.н. Един ден под жаркото слънце дежурехме на един от пътищата, чакайки колата на банкера. Това беше опасно – няколко часа излагахме престъпните си лица, имайки възможността да бъдем арестувани с оръжието, но така и не дочакахме Мариано. Бях убеден, че операцията окончателно се е провалила и бях готов да се прибера у дома, но всичко се случи иначе.

В мое отсъствие едно момче-тосканец, явяващо се едно от най-разумните от събралите се „революционери“, беше успяло да спре автомобила на банкера. Заплашвайки го с пистолет, той беше изкарал Мариано от колата и го беше вкарал в багажника на нашата кола. Практически веднага еднолично беше извършил отвличането, защото останалите другари, осъзнавайки случващото се, бяха, меко казано, деморализирани. На тосканеца му е дошло едва ли не със сила да ги накара да действат.

Банкера го прекараха в Бари, където беше взета под наем къща в комплекса Роза Марина: само вътрешна стена отделяше нашия импровизиран затвор от вилата, където живееше английско семейство: баща и майка заедно със своите деца. Мариано беше принуден да седи в абсолютно мълчание, със запушена уста, със сложени белезници и пълна тъмнина. Той толкова се беше уплашил за живота си, че дори не докосваше храната: от самото начало разбираше, че се намира в ръцете на дилетанти, които могат да го убият във всяко време, при най-малкия знак за опасност. След няколко телефонни позвънявания отидох в Бари и се опитах да поговоря с банкера. Скривайки лицето си с маска, успокоих Мариано, след което той най-накрая започна да яде.

Първият проблем пред нас беше преместването на заложника на друго, по-безопасно и надеждно място, където нямаше любопитни очи. На всичките ни молби Рим не отговаряше. Те просто ни оставиха на вражеска територия в доста опасна ситуация. Всичко това продължаваше, докато не изпратих в столицата един другар, когото смятах за най-лошия от най-лошите. Той беше типичен бъбривец: думи, думи, само думи, както пееше Мина Мацини. Празни речи и изперчени гърди. Това момче беше безумно влюбено в някакво момиче, за което постоянно говореше. Можеше банално да избяга от нас. Именно в този момент, когато би ни бил необходим в случай на опасност. Затова го изпратих обратно в столицата при своята любима. Такъв човек ми беше напълно ненужен. Домашен фашист.

След известно време столичните лидери най-накрая благоволиха да обърнат внимание на делото ни, като намериха нов затвор за Мариано.

За прекарването на банкера на по-безопасно място се заех да мисля аз. Сдобих се с голям и стар разтягащ се диван, един от тези, които ги има в милионите италиански домове. Изкарах от вътре всички механизми и скъсах тапицерията, направих в дървените стени много отвори за циркулиране на въздуха и вкарах Мариано вътре. Слагайки тази „кутия“ на покрива на колата, тръгнах за Бриндизи. Вторият затвор на банкера се намираше в дома на другар от MSI близък до „Националния авангард“. Апартаментът му се намираше в сграда, където се помещаваше и офис на обществената телефонна компания. През деня имаше постоянно движение: сновяха служители и обикновени граждани, които, най-вероятно, идваха да си плащат сметките. Положението не ми харесваше много, но нямаше друг избор. Римското ръководство не можеше да ни предложи нищо по-добро.

В Бриндизи станах надзирател на Луиджи Мариано. Отвлеченият беше постоянно заключен в стаята. При пълна тъмнина. Облечен с пижама и чехли. Седяхме с него часове: при освобождаването му върнах скъпия Rolex. Той трябваше да бъде абсолютно дезориентиран, не трябваше да има представа за времето и не трябваше да осъзнава дори къде се намира.

Останалите ми другари по „случая“ вършеха пълни глупости: тук осъзнах колко е важен подбора на хората. За вечеря на заключения му носеха гореща пица. Абсурд. Те го правеха, че да разбере нашият пленник, че наблизо има пицария ли? Грешка, която по-късно би могла да помогне на полицията в идентифицирането на мястото, където е държан Мариано. Друга грешка, която би могла да ни струва много са телефонните преговори със семейството на банкера. Въпреки всичките ми препоръки, другарите звъняха директно от Бриндизи. Лекомисленост на ръба на идиотизма. Още един начин да бъдеш арестуван.

Размяната: друг проблем и отново танцуващи идиоти. Те дори не се поинтересуваха от роднините му и на каква кола ще дойде този, който ще донесе парите. „Simca“ 1300. Зелена? Бяла? Сива? Металик? Те свиваха рамене. Всички ние бяхме в ярко жълт „Фиат“ 128. Това беше просто ужасно. Равносилно на размахване на червен флаг сред зелено поле. Видим и добре запомнящ се.

Срещата след телефонните преговори със семейството беше уговорена на магистралата: знакът, посочващ мястото за размяна, беше бяла кърпа завързана за мантинелата на моста. Човекът с парите трябваше да дойде тук и да чака.

Пристигнах тук малко по-рано и това помогна да се избегне арест, тъй като полицейска кола следваше колата на брата на Мариано: карабинерите възнамеряваха да дойдат по-рано от нас и да устроят засада. С другарите бяхме разположени на виадукта с гръб към слънцето. Най-накрая дойде братът на банкера с автомобил BMW 200, който нямаше нищо общо със „Simca“. Извиках му, че аз съм човекът, с когото трябва да се срещне. Брат му с командващ глас ми нареди да покажа заложника, за да се убеди, че все още е жив. Аз го заплаших с пистолета.

„Сега ще ти покажа, – рязко му отвърнах, – как ще умреш“. Той метна куфара с парите в краката ми.

„Как мога да съм сигурен, че не лъжеш? Може да не си този, когото ми трябва“ – попита той.

„Карайки през три кръстовища, ще намериш брат си цял и невредим. И за да ти докажа, че аз съм човекът, когото ти трябва, ще ти кажа как те е наричал баща ти и как е наричал брат ти…“.

Парите, 280 милиона лири, ги „измихме“ с талк, за да премахнем всякакви възможни „тайни“ полицейски знаци на банкнотите, и ги пъхнахме в найлонови торбички. Куфарът, с който бяха донесени парите, го хвърлих в ремаркето на селскостопанска кола по време на движение на автомобила, така че възможен „бръмбар“, сложен от полицията в куфара, да се окаже безполезен. Мариано беше пуснат малко след това: оставих го на път в близост до маслинова горичка в Таранто. Тресеше се. Бедният човек си мислеше, че ще го убием.

Отново се върнах в Бриндизи. Всички пари ги взе другарят, който беше дал идеята за отвличането2. На мен също се полагаше дял: сто милиона, които отидоха във фонда на MPON. Сложих парите в чанта и потеглих за Рим заедно с още един другар с жълт „Фолксваген“. Той вече беше успял да си купи нови модерни дрехи. Такова беше положението. Това беше огромната разлика между тези, които се опитваха да вършат реална въоръжена борба и тези, които бяха радикални основно на думи, които стояха на страна по време на битка, но всеизвестно се наслаждаваха на успехите на другите.

Другарят, на когото му бяха дадени останалите пари, няколко седмици по-късно беше арестуван от полицията в собственото си жилище. След нелегалната операция отново се беше върнал към обикновения живот и беше арестуван.

В същото време „участвах“ в общинските избори в Палермо – името ми беше в избирателните списъци на MSI. Тези избори обаче не значеха нищо за мен. Отвличането беше по-важно, това беше по-конкретният случай. Поне за мен.

С оръжие и пари пристигнах в Рим. Първото ми укритие тук стана квартира, предоставена ми от другарите от „Националния авангард“ в Тор ди Куинто. Намираше се в сграда, в която живееха семейства и студенти. Идеално за първа база. Тук в сандък скрих оръжието и парите: пушка, пистолети, автомат и боеприпаси. По това време не просто се намирах в нелегалност, но и бях издирван.

1. Луиджи Мариано е най-големят акционер в банка „Agricola Salernitana„.

2. Става дума за Луиджи Мартинези, член на MSI, който след арестуването му започва да си сътрудничи със следствените органи.

17. Събранието в Албано

На събранието в Албано през септември 1975 г. (с помощта на журналистите много мислят, че тук се е родила някаква „черна директория“, направляваща неофашистката въоръжена борба и организираща всички въоръжени акции – пълна лъжа) отидох в компания с другари от MPON. Обединението между „Политическото движение Нов ред“ и „Националния авангард“ наистина започна с отвличането на пулския банкер: срещата в Албано се проведе, за да се даде на това събитие „официален“ статут. Тук се беше събрала цялата „върхушка“ на италианския радикален неофашизъм: аз, лидерите на „Национален авангард“, сред които и омразния Стефано деле Кияе, а също и представители на MPON. Идеята, която поддържах по принцип, се състои в създаването на въоръжена организация с легално крило, която би могла да обедини всички активни неофашисти, оставащи на свобода след първата вълна от държавни репресии в началото на 1970-те години.

Идеята за обединение също произхожда от „Политическо движение Нов ред“, което вижда необходимостта от даване на организацията на „външни бели дробове“: организация, която официално не се явява от структурата на MPON, но действа по един и същ начин с него. Тези „външни бели дробове“ са „Националния авангард“ на Стефано деле Кияе. По това време аз също бях привърженик на обединението и от гласа ми зависеше много, тъй като бях единственият, който донасяше пари и можеше да покаже пътя, за да се живее и да се върви напред. Тук се появи и ново название, което на мен не ми хареса много1: създаде се впечатление, че деле Кияе и неговата организация искаха да присвоят всички заслуги, постигнати от „Нов ред“ в миналото. Всъщност силата на буквите беше важен фактор в движението ни. В началото се опитах да изразя мнението си, но след няколко седмици осъзнах, че това е само една маневра на „Националния авангард“, насочена към сриване на всичко предприето. В този момент бях много разочарован от ситуацията. Едва по-късно разбрах, че обединението е политическа и стратегическа грешка. Политическа, защото съюзът между двете слаби организации (MPON по това време действаше нелегално и беше доста слаб, като в същото положение се намираше и „Национален авангард“, с единствената разлика, че това беше група на другари, които можеха само да приказват и нееднократно показващи връзките си с държавните структури) не непременно дава сили. Напротив. В политиката и особено във въоръжената борба съюзът на две слаби организации непременно води до поражение. Обединението беше стратегическа грешка, защото „Националният авангард“ от военна гледна точка не беше готов на това, което ни очакваше – на въоръжена борба. Вървяхме към поражението от самото начало.

„Политическо движение Нов ред“ беше „най-благородната“ част в този съюз: вече започнахме битката, безпокояхме режима, действахме нелегално, добивахме пари и оръжие. „Националният авангард“, както си мислех, беше паразит. Те нямаха нищо, опитваха се да живеят, докато седяха на врата ни, изсмуквайки силите от нашето движение. Едва по-късно започнаха да възникват в мен по-сериозни подозрения: срещата в Албано послужи само на интересите на „врага“, който се опитваше да разбере чрез своите хора в „Националния авангард“ какво вършим, за какво мислим, какво подготвяме и най-вече кои сме ние. Разбира се, нямам преки доказателства за това, но мисля, че бяхме специално насочени към жилището в Албано, което беше под надзор. Всички ние, събиращи се там, попаднахме в „досието“, въпреки че това досие може би беше подготвено според материали, изпратени от специалните служби в Министерството на вътрешните работи. Не знам.

Именно на това събрание бях помолен да оглавя оперативното крило на новата структура. Това можех да направя само аз, защото в този момент вече се намирах в нелегалност. Задачата ми беше да организирам въоръжени клетки из цялата страна, да ги снабдя с оръжие и да преминат обучение и военна подготовка. Клетки, които щяха да бъдат създадени от неспособни хора, абсолютно неготови за въоръжена борба. Катастрофа.

Обединението беше също човешка грешка: това беше обида, нанесена на Клементе Грациани2, човек, който винаги вървеше напред и по този начин спечели моето, а и не само моето, дълбоко уважение. Той никога не прие това обединение. Това беше несправедливо решение и сега мога да кажа за него. Несправедливо по отношение на MPON и лично на Грациани. Що се отнася до мен, то обединението беше скалата, върху която се опирах. От този момент нататък все повече подражавах на тези позиции, които, в крайна сметка, доведоха до поражение. В тези времена не мислех над тази грешка. Първо стрелях, а след това мислех.

1. Названието на новата структура е трябвало да бъде „Национален авангард за Нов ред“ (Avanguardia Nazionale per l’Ordine Nuovo).

2. В лични разговори Грациани нееднократно изразява своето разочарованието от обединението на двете структури. В защитен меморандум, който се чете пред съда на едно от заседанията, свързани с убийството на Виторио Окорсио, Грациани пише: „Нито един от лидерите на MPON зад граница не е бил информиран за преговорите за това обединение. На нито един от ръководителите не е предложено да изкаже мнението си… така че аз разбрах за всичко постфактум… Когато разбрах за това действие… се ядосах и възнамерявах да отстраня Стефано деле Кияе от ръководството, след което да унищожа Националния авангард за Нов ред“.

18. Зад граница. Между Испания, Rolling Stones и Грациани

Напуснах Италия и тръгнах за Испания. Заедно със Стефано деле Кияе пресякох границата с Швейцария, преминавайки през няколко погранични реки. Директно с мокрите панталони седнах във влака за Лозана. Тук, преминавайки през строгия пограничен контрол (швейцарците се опасяваха от терористични актове), ние се качихме на самолет, летящ за Ница, Франция. Бях доста изнервен. Страхувах се от всяка проверка. Деле Кияе ме успокояваше: „Нас не ни търсят“. Фалшивите паспорти, с които ни снабди ръководството, изиграха добра роля.

В Ница се срещнахме с Клементе Грациани, който специално беше дошъл дотук от Корсика. Доста лошо възприемаше новините за сливането на MPON и „Национален авангард“. Подавайки си ръце, ние се разделихме като приятели. Въпреки това, забелязах в очите на Грациани недоверие – тогава мислеше, че аз съм човек на деле Кияе. Той грешеше.

За да стигна до Испания, където през 1975 г. все още управляваше Франсиско Франко, ние използвахме железопътната линия. Пресякохме спокойно границата до град Перпинян също като десетките други бойци на „Национален авангард“, никога не изпитващи проблеми при преминаването на френско-испанската граница. Тогава това ми изглеждаше доста подозрително. Първата точка на моето пътешествие беше Барселона, където имаше цяла колония от италиански неофашисти, издирвани от родното правосъдие. Това бяха хора, които дори техният лидер деле Кияе смяташе за ненадеждни и опасни. Много пътувах из страната, убеждавайки се, че практически във всеки голям град имаше „черна колония“. Средата, която видях ме доведе до заблуждение. Доста бяха последователите на Артуро Микелини: смело приказващи фашисти, чиято форма никак не отговаряше на съдържанието. Тук нямаше никакво другарство. Напротив, цареше атмосфера на тотално подозрение: всеки от тези другари считаше другите за „конкуренти“ в борбата за храна, квартира, място в организацията. Аз не установих приятелски отношения с никой от тях. Въпреки това, именно тези другари ми предоставиха възможност да взема участие във въоръжен конфликт извън пределите на Испания, който се превърна в моята „истинска собствена война“1.

След няколко месеца на бойната линия се върнах на Пиренеите, където окончателно реших, че е настъпило времето да се върна у дома. Цялото това време, прекарано далеч от родината, ми позволи напълно да осъзная, че обединението между „Политическо движение Нов ред“ и „Националния авангард“ беше огромна грешка. Това беше мъртвороден съюз, който неминуемо ще бъде победен, както и се случи.

В Мадрид се сдобих с оръжие, откраднато по-рано от местния арсенал на другарите от испанската „Нова сила“, и качвайки се на влака, тръгнах за Франция. Веднага отидох в спалния вагон, където с помощта на отвертка свалих в моето купе решетката и сложих във вентилационната тръба цялото налично оръжие: пистолети и автомат Ingram. Ако изведнъж се беше случил обиск, мисля, че тайникът ми щеше да бъде открит и щеше да дойде краят на революционните мечти – щях да бъда арестуван и осъден в чужда страна. Но късметът този път беше на моя страна.

Пристигайки във Франция, тук се прехвърлих на друг влак, пътуващ за Ница. Оттук позвъних на Грациани, който живееше в Корсика в дома на Пепе Пулиезе, укривайки се от италианското правосъдие, обвиняващо го в заговор за „възстановяването на фашистката партия“ през 1973 г. Съобщих на Пепе, че преди да дойда на Корсика, възнамерявам да прекарам няколко дни в Ница. Това е поради две причини. Първо, исках да объркам възможни преследвачи. Второ, в Ница за концерт щяха да пристигнат „Rolling Stones“. Идеална възможност да си почина и да облекча напрежението, натрупано през последните месеци. Как може да пропусна изявата на Мик Джагър. През 1976 г. за моето поколение „Rolling Stones“ бяха жива легенда.

Посещавайки концерта в Ница, тръгнах на стоп за Корсика. Тук ме чакаха Клементе Грациани и Пепе Пулиезе, изпълняващ ролята на секретар и помощник-водач на MPON. Първоначално Грациани беше строг с мен: искаше обяснения защо съм станал прислужник на Стефано деле Кияе. Разсеях всичките му подозрения, казвайки, че сега аз, също като него, смятам обединението на „Политическото движение Нов ред“ с толкова гнила структура, каквато беше „Националният авангард“, за политическа и стратегическа грешка. По време на нашите дълги разговори казах на Грациани мнението си: MPON трябва да се преобразува в нещо друго, организацията трябва да отговаря на новото време и да приеме предизвикателствата, хвърлени от режима, ставайки истинска въоръжена структура, сражаваща се партия. Опитах се да обясня на Клементе, че сегашното време е абсолютно различно от това, когато той е стоял начело на легалното движение.

Клементе Грациани

Клементе Грациани

Не молих никакви разрешения от Грациани, а и той не можеше да ми ги даде. В този момент Клементе беше само „легендарен бивши водач“ на MPON, под негов контрол нямаше нито един човек. Той остана зад борда на политическия живот. Признах му честно, че основната ми цел е въоръжената борба. Исках да сложа край на целия този евтин театър на неофашизма, да започна истинска революционна война срещу системата. Времето за чакане свърши. Грациани ме разбра, но остана на страна от „моето“ „Политическо движение Нов ред“. Ето защо, когато на процеса, свързан с убийството на Окорсио, съдията ме попита каква е разликата между MPON на Грациани и MPON на Конкутели, аз отговорих: „Същата, каквато е между конструктивната критика и револвера“.

В тези дни, – и напълно го осъзнавах, – еднолично прерязах „пъпната връв“, свързваща MPON с миналото. Оглавих еволюционен логичен процес, по който тръгна организацията. Смяната на „курса“ от чисто законен към открито престъпен беше продиктуван от времето, от политиката в тези ужасни години. Аз бях една от променливите величини на италианския неофашизъм, сменяща Клементе Грациани. Самият Грациани разбираше това. За мен беше важно да се чувствам наследник на неофашисткия прагматизъм, а не странен абортиран мутант, появяващ се срещу логичната линия на еволюцията, глупаво копиращ методологията на „Червените бригади“. Когато напуснах Корсика, осъзнах, че изгорих всички кораби зад гърба си. Още един ръководител на движението зад граница поддържаше моя избор и моите тези. Отново треперех от възбуда, отново осъзнах, че грешката в движението е винаги по-добра от неподвижното погребение на истината, неизменно водещо към поражението.

И така, изборът беше взет окончателно. И за да се победи, трябваше да се атакува, атакува и пак атакува. Чувствах се като войник, тръгващ на фронта. Не бях наемник или ландскнехт. Бях доброволец, който с цялата си искреност направи тежък и глупав избор.

1. Тук Конкутели има предвид гражданската война в Ангола, която започва през 1975 г. след обявяването на независимостта на страната. Конкутели взима участие в конфликта, борейки се на страната на „Унитас“ – една от воюващите страни, претендиращи да вземе властта в държавата, зад гърба на която стоят Съединените американски щати.

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА. ВЪОРЪЖЕНА БОРБА

19. В Рим

Когато през есента на 1976 г. се върнах от Корсика в Италия, се намирах във федералния списък на издирваните с всички произтичащи от това последствия. Преди всичко изпитвах лични и практически трудности. Първият проблем беше търсенето на жилище. Жилище, където можех да остана и да живея спокойно. След неуспешните търсения, успях да намеря стара госпожа, имаща жилище в Санта Мария Маджоре: тя напълно можеше да мине за моя майка. Тя имаше син, който обаче живееше в Германия. Така за известно време станах любящ син, връщащ се в родния дом от чужбина. Безупречно прикритие: имах и покрив над главата си, и семейство. Между другото полицията засили издирването: започнаха да се разпитват мои стари другари, да се обискират и проверяват жилищата, където по-рано често се появявах. Карабинерите ме търсеха, подозирайки ме вече в престъпност. Положението не се подобряваше, влязоха в сила първите специални закони за борба с тероризма: беше практически невъзможно да се направи някакъв фалшив документ, трудно беше да се намери квартира и с истинския паспорт.

Животът на нелегален на военна територия, която е град, беше изпълнен с трудности и лишения. За да оцелея и да запазя свободата си, беше необходима предпазливост и винамание към детайлите. Ето защо станах още по-точен и педантичен. До краен предел. Почти на сила учих другарите си на същото поведение. Всеки ден им обяснявах, че не трябва да носят в себе си никакви документи, да ходят с дрехи в ярки цветове и с големи надписи… Казано накратко, в никакъв случай на трябва да допуснеш да те индивидуализират в тълпата. За най-хубави дрехи считах сините дънки (но без никакви модни тенденции, обикновени панталони), ризите и якетата. Сиви неща без марки и лъскави етикети. Дори забраних да се използват модерните по това време запалки, за да не може полицията да проследи магазина, където са купени и да установи купувача. Тревожеха ме и цигарите. „Gauloises“, партизанските цигари, както ги наричахме. Тези, които не гаснеха никога. Цигара винаги димеше в устата на другар без значение дали работи с ротатора за печатане на листовки или си чисти пистолета. Съветвах другарите да не хвърлят празните пакети от цигари в кошчето в жилището или на няколко метра от дома, а в другите квартали. Най-добре би било да се разпръсват из цял Рим.

Придвижвах се със стар, изтъркан, но напълно функциониращ автомобил. Такъв какъвто имаха обикновено главите на големите семейства или наемаха чуждестранните туристи. Рим беше пълен с такива коли. Номерата, естествено, бяха фалшиви. Помня как на един контролно-пропускателен пункт полицията спря нашата кола. Дойде карабинерът и поиска документите на превозното средство. Завъртайки се, аз се обърнах към седящия до мен другар на френски, след което, слушайки „превода“ (обикновени безсмислици – другарят не знаеше френски добре), засипах стража на реда с всевъзможни фалшиви документи на автомобила. Изненаданият карабинер дори не ми поиска паспорта. Той не знаеше, че този солиден господин-„французин“ е враг на държавата. Нещо повече, генерал на вражеските сили.

През пролетта, лятото и есента излизах обикновено вечер, а през зимата обратното – стоях си вкъщи през втората половина на деня. Не можех нито да се позабавлявам, нито да изляза на бар, както всички нормални хора. Трябваше да водя живот на затворник, анонимен, рутинен, умерен.

Но подобно съществуване ни позволи не само да изпълняваме въоръжени акции, но и да избягваме арестите, които в първия етап от дейността можеха да изиграят катастрофална роля за организацията. Никога не вечеряй на едно и също място, никога не пий утринното кафе на едно и също място, никога не взимай такси. Всички тези хора, – бармани, шофьори, ханджии, – живеят и съществуват само благодарение на държавната лицензия. Достатъчно беше да изплашиш такъв служител с отнемането на лиценза и той ще си спомни лицето и името на всеки клиент. Ето защо никога не посещавах обществени места, и ако имах възможност да избера мястото за среща с някой другар, винаги избирах безлюдни територии. Освен това всички банкети, напивания, модни стоки въобще не съответстваха на основната ни цел – организирането на въоръжена борба.

Когато смених „бърлогата“ и се преместих в народния квартал Примавале, връщайки се у дома, използвах такива мерки за безопасност, който днес във всеки биха предизвикали усмивка. Въпреки нелепостта им, тези мерки можеха да спасят живота ми. Аз, например, избягвах да се качвам в асансьора, а ако се качвах, винаги го спирах с етаж по-надолу от моята стълбищна клетка. Никога не отварях вратата с дясната си ръка: тя винаги трябваше да бъде свободна, за да мога да извадя пистолета. И така нататък.

20. Денят, в който беше спасен животът на Джорджо Алмиранте

Джорджо Алмиранте беше човек, когото смятах за най-голямото бедствие на италианския неофашизъм, курва, „противник“, когото трябваше да се нападне. По-късно този човек се отличи с това, че искаше мен и Марио Тути1 да ни осъдят на смърт. Фактът, че умря в постелята си е изключителен успех. И затова той и неговите наследници трябва да ми благодарят. Защото една сутрин през 1976 г. смъртта му беше близо. Много близо. Почти го докосна. Той не знаеше за това и сега няма никога да научи.

Когато се намирах в нелегалност и бях един от най-търсените престъпници в Италия, вървях с колата по Вия Национале към площад Венеция. На кръстовището с Вия Серпенти автомобилът спря на светофара. Тук беше и един икономичен автомобил, в който се намираха няколко човека, сред които беше и секретарят на Италианското социално движение. Както винаги, аз и другарят ми бяхме въоръжени. Моят приятел ме побутна в ребрата с лакът и ми каза: „Виж там. Погледни бързо!“. Той трепереше от радост. Обърнах се и видях седящият в автомобила Алмиранте. „Давай да убием това копеле, което ни предаде! Сега сам ще го застрелям!“ – другарят започна да отваря прозореца и се опитваше да вземе от задната седалка автомата. Трябваше само един картечен ред и готово. Но аз погледнах със строг поглед приятеля ми: „Ще го убием. А след това? Какво ще стане? Ще го направим герой: мъченик. Да върви по дяволите. Този човек не струва дори куршум. В такива случаи знаеш, че взимам решенията аз. Няма да стреляме по него.“

Другарят сви рамене и се успокои. Светна зелено и колата с Алмиранте тръгна. Човекът, който вкара неофашизма в „дясното“ блато, който нееднократно предаваше идеята, който дълги години служеше на интересите на правителството на демохристияните, запази живота си.

Подобен случай настъпи малко по-късно. Една вечер заедно с млад другар се връщахме в своята „бърлога“. Внезапно другарят се спря и посочи с палец младо момче с яке-„аляска“, активист на „Работническа автономия“ или просто млад комунист, който лепеше на стената листовки. „Да му дадем урок на тоя червения“ – предложи приятелят ми. Мълчаливо го дръпнах за якето и продължихме нататък. Никога не стрелях по комунистите. Биех се с тях – да. Биех се честно, без ножове и прочие „железа“, но никога не възнамерявах да убивам „червените“. Антикомунизмът, възпламеняващ младежката ярост, го намирах за нелеп и смешен: уловка, използвана от буржоазията, за да обърква хората, да премахва от тях истинските цели.

Спомням си още един подобен инцидент, но този път с участието на полицията. Той се случи в Рим. Веднъж, когато карах мотоциклета си по крайбрежието на Тибър към болницата Свети дух, забелязах, че отпред е разположен контролно-пропускателен пункт, а на него има две или три полицейски коли. Един от карабинерите с мегафон нареди да спра. Аз забавих ход. Паралелно с това казах на другаря си, който седеше зад мен, да вземе оръжието от чантата. Имахме три пистолета и няколко ръчни гранати. Без да слизам от мотоциклета взех граната и я хвърлих към контролно-пропускателния пункт, крещейки неистово: „Италианска социална република!“. За да няма ненужни жертви, не направих голям размах, така че гранатата се взриви на 30-40 метра от карабинерите. Но и това беше достатъчно. Служителите на реда моментално скочиха в колите си и се втурнаха с безумна скорост. На следващия ден този епизод беше добре осветен от пресата.

1. Марио Тути е тосканец, геодезист, бивш общински служител в Емполи. През 1975 г. убива двама карабинери, извършващи обиск в неговата квартира. През 1981 г. заедно с Конкутели в затвора той убива Ермано Буци. Има три доживотни присъди. Също като Конкутели той е един от малкото протагонисти от „годините на оловото“, които до ден днешен се намират в затвора.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s