„Аз, черният човек. Живот между политика, насилие и затвор“ (глави 41-46)

„Аз, черният човек. Живот между политика, насилие и затвор“

Пиерлуиджи Конкутели и Джузепе Ардика

ЧАСТ ШЕСТА. ЗАТВОРНИЧЕСКО БЕЗУМИЕ

41. Убийството на Буци

Именно в „Новара“ получих прякора „Осъденият“.

От пиемонтския затвор тук беше докаран нашият „другар“ Ермано Буци, който благодарение на своите връзки с полицията, беше мразен почти от всички „черни“ затворници в Италия. Всички знаеха, че Буци, този отвратителен слуга на врага, няма да живее дълго: по един или друг начин, рано или късно ще го убием. Той беше осъден на смърт от всички. Бях убеден, а и много други другари се съгласяваха с мен, че специалният антитерористичен отдел е изпратил Буци в „Новара“ с една единствена цел: да сее раздор в нашата среда, да подслушва, доносничи, да скланя другите към сътрудничество с властите. Отвратителна и подла стратегия. Ние знаехме също, че когато беше арестуван той е показал на полицаите две членски карти на „съперничещи“ си политически партии: MSI и Християндемократическата партия. За мен такива неща бяха неприемливи. Аз наричах това „политическа проституция“. Освен това на съвестта на този човек беше смъртта на другар от „Политическо движение Нов ред“1, който разкри неговите подли връзки с полицията и спецслужбите и предаде тази информация на ръководството. Искайки отмъщение, Буци даде на другаря пакет уж с листовки, но в него е имало взривно устройство. Другарят ни се взриви в центъра на Бреша, карайки мотоциклет.

Когато Буци се появи в нашия сектор, аз забраних всякакви контакти с него. Той трябваше да бъде недосегаем. Не трябваше да получава никаква информация и не трябваше да знае, че в „Новара“ се намирам аз.

Ermanno Buzzi

Ермано Буци

Буци се страхуваше за живота си и през първите дни не излизаше на разходка. След известно време се осмели и най-накрая излезе във вътрешния двор: „О, и ти си тук?!“ – викна той, виждайки ме, и пребледня. Когато тръгнах към него, той се развика: „Първо ще ме биеш и после ли ще разговаряме? Нека първо да поговорим, а след това може да ме биеш?“. Той дори не си представяше, че ще го убием. Мислеше си, че ще се ограничим просто с побой. Скоро към нас дойде Марио Тути, който случайно едва не го ударих с юмрук.

Буци умря в ъгъла на вътрешния двор на затвора „Новара“. Аз и Марио Тути го удушихме2.

Това, разбира се, беше изцяло по моя вина. Бях развълнуван от климата в тези дни: започналата епидемия от „разкаяния“, убийството на Манджамели, нихилистичната въоръжена борба, разпадането на всякакви надежди. Почти се превърнах в яростен дракон.

Когато приключихме екзекуцията, изтичаха другарите. „Как си? Какво става?“ – попитаха ме те, говорейки един през друг. В отговор измърморих няколко неразбираеми фрази: „По-добре с пистолет…“. Да се убие човек с револвер е ужасно, несъмнено. Отнемаш живот. Но да убиваш с голи ръце: това е най-ужасното нещо, което може да се случи на един човек.

Аз и Тути извикахме охраната. Марио с обичайния си сарказъм започна да говори черен „хумор“: „Момчета, трябва да вземете боклука, който остана във вътрешния двор“. Аз пък, не склонен към подигравки, казах да повикат бригадира: „Убихме човек“. Пазачите се усмихнаха, предполагайки, че става дума за шега.

тути и конкутелиКогато разбраха, че не се шегуваме, те се втурнаха навън. Когато дойде бригадирът, ние с Тути подготвихме официално съобщение: „Революционният съд осъди на смърт отвратителния доносник Ермано Буци, отговорен за колаборационизъм…“.

Феновете на конспирацията веднага започнаха да въртят тази история. Във вестниците пишеха, че Буци е умрял, защото е ключов свидетел по делото за терористичния акт в Бреша през 1974 г. Това не е вярно. Ние убихме Буци, защото бяхме уверени, че той е шпионин, съучастник на държавния тероризъм, който твърде често посещаваше Полицейското управление и Жандармерията в Бреша. Буци не трябваше да се появява в „Новара“. Истинският убиец е този, който го е изпратил тук, прекрасно знаейки какво ще се случи с него.

След убийството известно време бях изолиран, след което ме изпратиха в друга килия. В килията пред мен седеше Джанфранко Феро, а малко по-далеч се намираше Франко Фреда. На етажа също беше и Дарио Педрети3 в компанията на калабрийците – единствените обикновени затворници в този сектор. Няколко седмици след убийството на Буци при мен в килията се явиха охранителите: „Конкутели, ти трябва да ни последваш. Дошъл е адвокат“. Обух се и си взех цигари. Прекарвайки половин час в стаята за срещи, аз разбрах, че ще ме местят. Изпратиха ме в Нуоро, в затвора с особено строг режим „Бад’е Карос“. Убих човек в затвора – сега бях особено опасен престъпник.

1. Става дума за Силвио Ферари, който се взривява в Бреша на 18 май 1974 г.

2. Това е понеделник, 13 април 1981 г. Малко по-късно Конкутели и Тути ще бъдат осъдени за това убийство с по още една доживотна присъда.

3. Дарио Педрети е един от ръководителите на FUAN в римския квартал Прати в края на 1970-те години. Създава и оглавява въоръжена група, която по-късно се присъединява към NAR на Валерио Фиораванти. Арестуван е на 5 декември 1979 г. след грабеж на бижутериен магазин. Осъден е на няколко години за грабежи и актове на насилие.

42. В Нуоро с бригадистите, Лучано Лиджо и Франсис Туратело

Прехвърлиха ме в Нуоро, за да ме сломят. Затворът „Бад’е Карос“ беше напълнен с членове на леви терористични организации, –  основно на „Червените бригади“, – които ме мразеха и според полицията бяха готови да ме убият, за да отмъстят за своите другари, убити от фашистите на свобода. Но всичко се оказа различно.

Идвайки в затвора в късната пролет на 1981 г., аз бях настанен в килия с Франсис Туратело1. Неведнъж съм се засичал с него в други затвори и при други обстоятелства, но нито веднъж не бяхме общували и не бяхме дори познати, но след няколко дни, след взаимните „проверки“ ние се сприятелихме. Той беше отличен човек, доста умен. „Чичо“ Туратело идваше от среда доста далечна от моята: той беше престъпен бос, гангстер, крал на Милано през 1970-те години. „Чичо“ беше привикнал към удобен и комфортен живот, така че се опитваше с всички възможни средства да направи своя живот в затвора поне приличен. Той симулираше панкреатит и следователно спазваше „специална“ диета. Ядеше миди и раци: изискано ястие, което в затвора не всеки можеше да си позволи. Разбира се, това не са омарите и шампанското, за които пишеха във вестниците. „Чичо“ искаше да го наричам „другар“, защото е привърженик на истинските фашистки концепции: той беше голям привърженик на дисциплината и реда. Аз пък напротив, директно му казвах, че той е анархист, нарушаващ закона по принцип и опитващ се да стане буржоа. Добър, „респектиращ“, уважаван човек.

Франсис Туратело

Климатът в „Бад’е Карос“ създаваше напрежение. Скоро тук пристигна Бонацо, който имаше реален шанс да стане цел на лова на комунистите. Ние наистина се страхувахме от нападение на червените или обикновените престъпници, които нападаха „неавторитетните“ хора (т.е. зад които нямаше никаква сила), спечелвайки си по този начин престиж в престъпния свят. Ето защо взехме някои предпазни мерки. Например, когато се движехме из затвора, Бонаци винаги беше по средата – всеки от нас беше готов да го защитава. Ядяхме винаги заедно. Понякога Туратело ме караше да готвя за 15-20 човека – за него, голям любител на храната, такива порции бяха нещо нормално, като аз винаги след такива обеди сядах в съблекалнята. Често играехме на карти, водейки почти „нормално“ съществуване.

Веднъж, събирайки се за разходка, „Чичо“ предложи да се облечем с черни ризи. Във вътрешния двор се разхождаха червените и искахме да ги подразним. Ние действително излязохме на двора и минахме през голяма група от бригадисти: от тяхна страна последваха няколко иронични усмивки и нищо повече. Тук се намираше и Марио Морети2, военен ръководител на операцията по отвличането на Алдо Моро: той беше мой отдавнашен „колега“ – конкурент. Разговаряхме. С бригадистите повече нямаше никакви проблеми. Напротив. Няколко седмици по-късно, по време на подготвяното от тях бягство, на мен ми бяха дадени няколко детонатора, които ги сложих в устата си, където някога имах зъби. Ако този план за бягство беше успял, аз, „неофашисткият команданте“, бих излязъл на свобода в компанията на най-опасните „червени терористи“.

В „Бад’е Карос“ беше също и Лучано Лиджо3, един от най-силните мафиотски босове в страната, глава на клан, който стана единственият „господар“ на Сицилия след ужасната мафиотска война. С него се срещах рядко, защото поради влошеното си здраве почти цялото време прекарваше в медицинския пункт. Но нашите кратки разговори винаги бяха сърдечни: той ме наричаше „доктора“, а аз „чичо Лучано“. По негова молба направих няколко рецензии за трудовете на Юлиус Евола, много говорихме с него за култура и изкуство. Той беше умен и доста приветлив човек. Като подарък той ми даде лула на фирма „Castelli“ на стойност повече от милион лири. Прекомерно висока цена за мен – такива неща не можех да си позволя никога.

В периода, когато се случи сватбата на принц Чарлз и Диана, ние с „Чичо“ Туратело два дни не излязохме да се разхождаме във вътрешния двор. Просто се прилепихме към телевизора, по който предаваха репортажи от Лондон. Когато тази кралска двойка най-накрая сключи брак, ние напуснахме килията и излязохме във вътрешния двор. И „Чичо“ умря4.

Няма никога да забравя случилото се в този ден. Туратело носеше синя тениска на фирмата „Карра“ – много евтина, но по това време доста модерна. Излизайки във вътрешния двор, аз видях някаква неразбория. Видях човек с червена кърпа в ръката: бях уверен, че затворниците играят на традиционната игра на италианските деца „rubabandiera“ („вземи знамето“). „Глупаци“ – помислих си аз. Но, заглеждайки се, разбрах, че кърпата е станала червена от кръв. Този човек беше ранил „Чичо“. Обикновено „Коза Ностра“ използва няколко убийци за своите засади: така е и безопасно, и надеждно. Този човек с окървавената кърпа, „Малтиецът“5, е бил този, който е трябвало да нанесе първия удар: той е трябвало да покаже своето умение и храброст, за да бъде приет в „семейството“. След първия удар тълпата във вътрешния двор се раздвижи – ударите с нож се сипаха като градушка. В тази група имаше и хора, на които Туратело е помагал: плащал е на адвокати и е помагал на семействата им.

Моята първа реакция беше да се втурна в центъра на тази безумна тълпа, за да се опитам да спася „Чичо“, който отчаяно ме викаше за помощ: „Пиеро! Пиеро“. Но аз не можех нищо да направя. Един здрав генуезец се хвърли върху мен и ми хвана ръката: „Ти няма да ходиш никъде! Не мърдай! Ние убиваме подлец!“. Кипях от ярост: „Той умира за нищо! Вие го убивате напразно, а не заради важни неща!“.

Винченцо Андраус

В групата, която уби „Чичо“ беше също и Андраус6, който се приближи към мен, вдигайки дясната си ръка като римски поздрав: „Брат, другарю, не се притеснявай. Нищо не се е случило. Помисли за себе си. Този човек беше подлец“. Горе на балконите във вътрешния двор стояха охранителите, наблюдаващи цялата тази сцена. Те бяха много близко. Видяха какво се случва и можеха да защитят Туратело. Между другото убийците продължаваха да нанасят удари по бедния „Чичо“. Тук беше и Паскал Бара7.

Мен ме заведоха до бетонната скамейка. Аз седях и гледах окървавеното тяло на своя приятел. Той лежеше смъртоносно ранен. Докато някой се опитваше да ме успокой с дразнещи фрази, Франсис се повдигна на ръце: като че ли се опитваше да си поеме дъх. Беше още жив. Дишаше. Но един от убийците бързо се приближи и му преряза гърлото от ухо до ухо. С безразличие. Много спокойно. Като че ли това беше най-нормалното нещо на света. Не е вярно, че трупът на Туратело е бил обезобразен. Никой не му отряза главата, никой не му е извадил сърцето. Това са легенди, за да се плашат децата.

Охранителите дойдоха „постфактум“. Агентът, който наблюдаваше сцената на убийството, записа имената на палачите. След няколко часа ме извика пристигналият съдия: „Знаем, че сте искали да помогнете на Туратело“. Съдията ме попита кой носи отговорност за убийството. Отговорих, че те вече знаят това и няма да казвам имена. Причината беше проста: все още се намирах в „Бад’е Карос“ и трябваше да живея тук. Беше ми предявено обвинение за съучастие в убийството и по този начин трябваше да се изправя пред съда с убийците на моя приятел. Ако бях казал поне едно име, щяха да ме убият като куче. Въпреки че по-късно стана ясно, че съм искал да защитя „Чичо“, това изигра лоша услуга: вестниците започнаха да пишат за „доказателството“ за връзките между неофашистката подпола и организираната престъпност. Но аз просто исках да защитя приятеля си.

След смъртта на „Чичо“ при мен в килията настаниха Сабино Фалко. Отлично момче, член на „Новата Камора“. След известно време той беше изпратен в Ломбардия за съдебен процес. Не зная защо, но мафията му издаде смъртна присъда. Той беше убит от Фаро8 и един югославянин, седящи в една килия с него. В килията Сабино беше оставил писма, които тепърва трябваше да предам на семейството му. Лично ги дадох на пристигналата му сестра.

1. Франсис Туратело, имащ също прякорът „Кралят на казиното“, е милански бандит. Арестуван е за различни правонарушения и заедно с Ренато Валанцаски е считан за един от лидерите на престъпния свят в Милано. Неговата банда се специализира в „рекетирането“ на казина и проституция.

2. Марио Морети е един от лидерите на „Червените бригади“ след ареста на Курчо и Франческини. Той е арестуван през януари 1981 г. и е осъден с няколко доживотни присъди.

3. Лучано Лиджо е мафиоз от клана на Корлеоне, съюзник на Тото Риина и Бернардо Провенцано. Оглавява йерархията на „Коза Ностра“ през втората половина на 1970-те години и началото на 1980-те години. Арестуван е и осъден на доживотен затвор поради редица убийство. Умира в затвора „Бад’е Карос“ на 15 ноември 1993 г.

4. Туратело е убит на 17 август 1981 г.

5. Става дума за Салваторе Малтезе.

6. Винченцо Андраус има прозвището „Затворническият палач“, тъй като този човек е отговорен за множество убийства в италианските затвори през 1980-те години.

7. Паскал Бара е сериен убиец с прякора „Звяра“.

8. Антонио Фаро е сицилианец, когото „Коза Ностра“ използва през 1980-те години като килър за организирането на убийства в затворите. Той също участва в убийството на Туратело.

43. Убийството на Кармине Паладино

Няколко месеца след убийството на Франсис Туратело, аз отново бях прехвърлен в „Новара“. Започна „обикновен“ живот: разговаряне с другите затворници, идеологически дебати, обеди и вечери в килиите с другарите. Заедно с такива като Джанфранко Феро и Леле Маки1. Това бяха моите приятели. Пресата по това време формираше в обществото мнението, че аз съм човек-вълк, огромен, но напълно безмозъчен палач. Глупак с черна барета и с пистолет в пазвата си. В същото време докато най-жестоките червени бяха просто младежи, искащи уважение към себе си, въпреки грешките и труповете, оставащи зад гърба им. Ние, фашистите, напротив, бяхме жадни за кръв престъпници, опасни животни. Ето защо аз страдах. Страдах, когато в съдебните аудитории журито ме гледаше с презрение и страх. Те като че ли ме смятаха за болен от чума. Тези възгледи, изпълнени с омраза и ужас, силно ме раняваха.

В „Новара“ се срещнах с Кармине Паладино, бивш боец на „Национален авангард“, човек доста близък до Стефано деле Кияе, когото вече отдавна подозирах във връзки със спецслужбите. Уверено мога да кажа, че всички знаехме за неговите контакти с полицията още от 1968 г. Когато за пореден път NAR се възстановиха от ударите на полицията и отново започнаха да стрелят, Паладино разбра от един другар, че Джорджо Вале2 след период на бягство от правосъдието отново се е върнал в Рим. Паладино очевидно е предал тези сведения на полицията, заявявайки, че ако искат да заловят Вале, трябва да установят наблюдение над човека, когото помага на Джорджо в укриването. Останалото е известно. Полицията нахлува в неговата „бърлога“. Няма значение дали наистина е имало престрелка или не – Джарджо Вале беше убит от изстрелите на полицейските пистолети.

Джорджо Вале

Паладино беше един от касиерите на „Национален авангард“: човек, който трябваше да доставя парите. Той имаше връзки не само в италианските буржоазни кръгове, но и зад граница – в частност, в страните от Латинска Америка, страдащи под петата на военните „фашистки“ хунти. Исках да съм сигурен, че Паладино наистина заслужава смъртта. Започна разследване: както в затвора, така и на свобода. Не можехме да накажем човек, който е виновен само за малки грехове. Въпреки че с Буци не говорех за нищо, защото той беше отдавна осъден на смърт, с Паладино реших да поговоря. Колкото повече разговарях с него, толкова повече в мен се засилваха подозренията. Той беше като марсианец: личната му история, начинът му на мислене и идеите му ми изглеждаха наистина странни. В същото време разследването на свобода даде резултати: бяха получени потвърждения, че именно Паладино е виновен за смъртта на Джорджо Вале.

Много други предлагаха себе си като убийци. „Аз ще го направя“ – самоуверено заявяваше поредния герой. „Не, мисля, че аз ще го убия“ – гордо казваше някой друг. Отлично разбирах, че го правят, за да ме провокират и за да видят моята реакция. По-късно тези „чисти и твърди“ другари изчезнаха в небитието.

Към този момент имах три доживотни присъди: сам се пъхнах жив в гроба, напред нямаше нищо, животът беше приключил. Казах на всички, че ако Паладино трябва да умре, аз лично ще се заема с това. Знаех, че ще платя скъпо за действията си, че после ще има „затвор в затвора“. Ще стана първият низвергнат сред низвергнатите. Очакваше ме най-бруталната каторга, тежко прилагане на член 90 от Наказателния кодекс, жестоко наказание за убийство (вече второ) в затвора.

Паладино умря, защото исках да отърва света от такъв човек като него – доносник, който можеше да нанесе още много вреди на тези другари, които все още горят от желание да се противопоставят на режима. Хора, които бяха готови да си жертват живота заради утопията. Не е вярно, че смъртта на Паладино е свързана по някакъв начин със Стефано деле Кияе. Ние искахме просто да се защитим. Все още отстоявахме своя трагичен и глупав избор.

Във вътрешния двор не можехме да вкараме нищо метално, тъй като агентите вече започнаха да използват по това време детектори за метал. Никакви ножове, никакви остри предмети. Взех найлонови нишки от мрежата на масата за пинг-понг, които използвах вместо връзки за обувки. В джоба си сложих две дървени писалки, които бяха необходими, за да не се порежа от тънката, но здрава връв. И, разбира се, по-рано подготвих присъдата в писмен вид: „Революционният трибунал осъжда доносника Кармине Паладино…“ и така на нататък.

Вечерта излязох във вътрешния двор, където лице в лице се сблъсках с Паладино. Удуших го3. Вестниците и магистратите се разбесняха. Неочаквано, човекът, кого убих се оказа едва ли не главният свидетел по делото за терористичния акт в Болоня през 1980 г. В другите медии писаха за смъртта на затворник, който е искал да се върне към правилния път. Четейки всичките тези глупости, аз се питах как въобще такъв човек като Паладино се е оказал в „Новара“. Отговорът беше очевиден и безусловно логичен. Съдиите мислеха, очевидно, че Паладино ще се превърне в ключът, който ще отвори пред правосъдието вратата на неофашисткия саботаж, който, според мнението на държавниците, е цяла международна структура. Паладино действително отговори на техните искания – той имаше връзки с Чили и Аржентина, бил е в Гърция, Турция, Испания, Португалия, дори и в Боливия. С една дума, със своите действия аз действително размешах всичките им карти.

Открих пътя си към ада на „braccetti4.

1. Емануел Маки ди Челере е неофашист, който лежи няколко години в затвора.

2. Джорджо Вале е член на NAR, убит е на 5 май 1982 г., когато полицията атакува квартирата му, в която се укрива. Една версия набляга на факта за самоубийство, докато друга твърди, че Вале е убит от агентите по време на обиск.

3. Кармине Паладино е убит на 12 август 1982 г. За това убийство Конкутели получава четвърта доживотна присъда.

4. На затворнически жаргон „braccetti“ е специален участък в затвора определен за задържане на затворниците в съответствие с член 90 от Наказателния кодекс. Пълна изолация със строги правила и дисциплина.

44. „Braccetti

„Тук не се пуши“.

Категоричният тон на охранителите не оставяше никакъв повод за възражение. Това беше заповед. „А къде мога да пуша?“ – „В медицинския пункт. Ти можеш да пушиш само там“. Отидох до стената и с всичка сила ударих по нея с глава. Много силно. „Ще се блъскам, докато не си пробия черепа и не ме отнесете в медицинския пункт, където мога да пуша“ – поясних аз. Озадачените агенти ми върнаха моите „Gauloises“ и запалката. Запалих цигара и вдишах дълбоко. След това бригадирът отново взе пакета и каза: „Когато искаш да пушиш ни се обади“.

Във Фоджа всяка минута ми напомняха, че съм последният от последните, един от най-обезправените затворници в страната, лайно. Бях изолиран в изолация. Тъмни килии. Унизителни обиски на голо. Седене пред очите на десетки агенти. Протести с цел получаване на някакво парче вълнен плат, което би могло да ми покрива краката в студените зимни нощи. Никакви писма, вестници, писалки, хартия. Никакви телевизор и радио. През седмицата имаше един час разходка в тесен коридор с решетки. Нито една среща със семейството в продължение на дълги години: роднините, минаващи стотици километри, бяха принудени да се връщат вкъщи без нищо. „Вашият син не е тук“ – нагло съобщиха на баща ми, когато той дойде веднъж в Пулия, за да се срещне с мен.

Фоджа си я спомням с ужас и защото това стана мястото на първите пристъпи на язва. Това беше ужасна реалност, нищо общо нямаше с тази симулация, когато се опитах да избягам от затвора в Палермо. Оставиха ме в килията без лекарства, седящ на леглото увит с одеяло. Едва след два дни непоносими болки ми бяха предоставени аналгетици.

Пет години, от 1982 г. до 1987 г., бях затворник в „braccetti“ заедно с Ренато Валанцаска, Рафаел Катапано1, Марко Меда2, Андраус, Марио Асторино3… Тук бяха и други затворници. Тук, във Фоджа, както и в Ариано Ирпино, се изпращаха „най-лошите от най-лошите“ от цялата страна. Хора от различни затвори, на които им беше предписано едно и също „лечение“. Ние разговаряхме, стоейки с лице към стената, в това време докато охранителите крещуха: „Мълчете!“. Не обръщайки внимание, ние продължавахме да приказваме. Какво още можеха да ни отнемат? След „braccetti“ беше само бесилото. Или разстрел. Може би това щеше да бъде по-добрият вариант. В продължение на дълги години се съжалявах, че в тази февруарска нощ на ареста аз просто се предадох, а не се сражавах до смърт. Или поне не се застрелях. Започнах да разбирам, че всичко е загубено: никой вече нямаше да ме измъкне от затвора. Моята въоръжена борба беше приключена, а така наречената „въоръжена борба“ на младите нихилисти от NAR, нямаща нищо общо с политиката, също беше към финала си. Но от това бях щастлив: повече няма да има смърт, нови доживотни присъди, нови трагедии.

Бях погребан жив. Новините отвън пристигаха тук с месеци закъснение. Но и те бяха достатъчни, за да разбера, че перспективите за „революция“ са окончателно рухнали. Косата ми ставаше все по-рядка, побелях. Когато се погледнах за няколко секунди в огледалото в залата на съда в Бреша (пристигнах тук за поредния процес в качеството си на свидетел), аз изпитах истински шок: срещу мен гледаше старец. Почти бяла коса и побеляла брада. А бях малко повече от 40-годишен.

За да избегнат боевете с ножове в „braccetti“, или, което е по-лошо, нападенията срещу охранителите с използването на ножове, министърът на вътрешните работи нареди всички ние да минаваме на рентген, за да се види какво имаме в стомасите си и дали не крием нещо там. Тъкмо тогава бях в Торино. В себе си имах заточено парче желязо, което, покривайки го с изолирбанд, го скрих в ректума си. От този момент рентгена се превърна в „нормална“ мярка. Всеки път, когато напускахме Фоджа, се подлагахме на рутинен рентген. Дотогава докато не въстанах срещу това, искайки писмена заповед с подпис на лекар. Оттогава повече никой не се занимаваше с искането да иска рентген.

Единственото истинско оръжие в „braccetti“ беше гладната стачка. Ние „постехме“, за да получим малки изгоди: вестници, божествена храна, сирене, шоколад, кафе, възможност да си готвим. Малки победи, които ни позволяваха да не паднем в примката. Седмици не докосвахме храната (обикновени гладните стачки продължаваха малко повече от месец): понякога само малка чаена лъжичка захар и щипка сол на сутринта. Аз видимо отслабнах, но след това със същата бързина се възстанових. Ефектите от гладните стачки напомниха за себе си по-късно: падане на зъби, цветът на лицето стана нездравословен. С всички длъжностни лица в „braccetti“ отношенията бяха напрегнати. Не молех за нищо охраната, защото моят манталитет поне в началото все още беше под влиянието на въоръжената борба: никакви сделки с „врага“, никакви молби. Въпреки това, бригадирът на охраната на Коледа пред 1983 г. ми подаде през решетката парче торта и пластмасова чаша с пенливо вино. Това беше един от „нормалните“ празници в този период.

Помня, че за да прекратим безкрайните гладни стачки, при нас дойде министърът на правосъдието: „Ако приключите гладната стачка, аз ще осигуря на всеки по три пици“. След това Ренато Валанцаска успя да изяде четири пици: три свои и една моя. Всичко това отиде в тоалетната: изглеждаше, че е готов да повърне и душата си.

Това беше адски живот, животинско съществуване. Паскал Бара, доведен до отчаяние, се опита да се подпали, запалвайки матрака си. Той беше изтощен и физически, и психически. Аз все още се държах.

Този, който не отстъпваше, винаги мечтаеше за бягство. Невъзможността да предприемем това ни доведе всички нас до отчаяние: всички знаехме, че шансът да получим свобода е минимален. В Спалето, например, в края на 1984 г. неуспялото бягство доведе до малък бунт сред обитателите на „braccetti“. Тук се намирахме аз, Марко Меда, Валанцаска, Марио Асторина и още някого. Наша идея беше да извършим бягство и да се скрием в планините. Много не искаха да рискуват, докато не ги заплаших с убийство. Исках да използвам „най-лекия“ режим в затвора в тези дни. Ръководството даже ни разрешаваше да се разхождаме не час, а цели два.

Оръжието беше вкарано в затвора по доста оригинален и изобретателен начин, достоен за перото на Омир с неговия троянски кон4. Хапчета за сън, за да се приспят пазачите, еластични примки, за да се завържат, малко взривни вещества (около килограм) и два пистолета: бразилски „Таурус“ и „Берета“ калибър 7.65 със заглушител. Идеята беше проста: ние искахме, обезвреждайки охраната в полунощ, да завземем целия сектор. След като вземем за заложници агентите и се преоблечем в полицейски униформа, бихме отишли в сектора, където се държат обикновените затворници. Оттук, прикривайки се с жив щит, бихме тръгнали към един от входовете, след което ще избягаме. Акцията не е твърде сложна на теория, но на практика всичко се оказа доста по-трудно: агресивното поведение и желанието по-скоро да се излезе на свобода ни изиграха лоша шега.

Определихме време да започнем бягството, но нетърпеливият Валанцаска ускори „процеса“. Още вечерта той и Меда (те заедно се намираха в килия) започнаха да пробиват дупка в стената към затворническата библиотека, която обикновено беше празна, но в този ден седеше агент решил да се подготви за някакъв изпит в университета. Той е чул подозрителен шум и е проверил в килията на Валанцаска. Това беше провал. Ренато взе охраната на прицел, докато другите агенти се втурнаха да заключват вратите, за да предотвратят нашето излизане от сектора. Взимайки за заложник този пазач, Валанцаска и Меда започнаха да водят преговори, искайки прошка. В крайна сметка те се договориха за мирно разрешаване на конфликта. Охранителите влязоха в килията им, след което Меда неочаквано е извадил из под матрака пистолет и го е насочил към изплашените пазачи, които тепърва си имаха работа не с един, а с двама въоръжени рецидивисти.

Марко Меда вървеше безсмислено из коридора на сектора, но не можеше да ни свободи: нямаше ключове, а не искаше да използва взривни вещества.

Директорът на затвора Де Паскалис беше също взет за заложник: така след известно време тези двамата станаха истински господари на „braccetti“, въпреки че всяка минута рискуваха да попаднат под снайперистки куршум. В крайна сметка, осъзнавайки безизходицата и опасността на своето положение, Валанцаска и Меда се предадоха.

От затегнатия режим във връзка с неуспялия опит за бягство аз се спасих в Кампания: отправих се на там в качеството си на подсъдим за процес срещу каморското „семейство“, където попаднах благодарение на изявленията на Джани Мелузо и Джовани Пандико. От затвора в Ариано Ирпино, провинция Авелино, аз всеки ден ходех до Неапол, където в един от „бункерите“ се провеждаха заседания. Тук беше наистина страшно: бронирани микробуси, зли кучета, снайпери на всеки ъгъл. На подсъдимата скамейка седях с Енцо Тортора5. След като бях оправдан, Тортора се усмихна и ми стисна ръката. Бях обвинен във връзки с престъпната групировка на Рафаел Кутоло и други камористки босове. На Тортора бяха предявени аналогични обвинения. Ние всички знаехме за неговата невинност. Въпреки това, някой умишлено искаше да сломи неговата кариера. Този някой в моя случай искаше да ме опорочи, да докаже връзки между неофашистката подпола и престъпния свят, който, както се твърди, е използвал „черните“ като свои наемни убийци. На един от въпросите на съдебния председател, след като доказах клеветата на Пандико, отговорих дръзко: „Да, аз съм убиец. Убивал съм, но съм убивал напълно безплатно. Никой никога не ми е плащал“. А и като цяло аз не мога да бъда каморист по своята същност. Първо, аз съм се заклел във вярност на друга организация – „Политическо движение Нов ред“ и второ, не съм родом в Кампания. Пандико заяви обратното, подкрепяйки думите си с това, че в „Новара“ е бил в приятелство с мен. Това е лъжа: никога не съм се срещал в „Новара“ с Пандико, защото той беше предимно в медицинския пункт – доста далеч от сектора, в който бях държан аз. В крайна сметка на този процес бях напълно оправдан. Пандико пък справедливо получи своята присъда.

Също така в Ариано Ирпино започнахме жадна стачка. Крайна мярка, за да се привлече вниманието на министерството, което беше глухо за нашите искания. Това беше ужасно. Кръвното ми налягане подскочи на максимум. Аз и Меда бяхме откарани в болницата. В нея бяхме обкръжени от полицаи, запълващи коридорите и плашещи санитарите. Те се държаха с нас като с животни. През прозореца видяхме хора, които вървяха по паркинга: част от нормалния живот. След това обърнахме глави и видяхме само полицейска униформа и оръжия.

1. Рафаел Катапано е член на „Камората“, осъден на доживотен затвор.

2. Марко Меда е убиец, осъден с три доживотни присъди.

3. Марио Асторина е осъден до живот.

4. Тук Конкутели не пожела да разкрие детайли.

5. Енцо Тортора е журналист и водещ по телевизия RAI. Арестуван е на 17 юни 1983 г. по обвинение в сътрудничество с „Камората“, по заповед на която, според твърдения, е публикувал някои свои материали. Получава десет години затвор, но през 1986 г. е напълно оправдан.

45. Връщане към „нормален“ затворнически живот

Епохата „braccetti“ приключи през 1987 г. Това беше много бавно връщане към „нормалното“ заключване чрез поредица от междинни етапи: първи разходки в обществото на „обикновените“ затворници, първи работи и първи пари, „нормални“ съседи в килията, първи срещи с роднини без стъклени прегради и без белезници на ръцете, възможност за кореспонденция.

Други затвори: „Кунео“, „Волтера“, „Ребибия“, „Трани“… За времето на моето заключване в „braccetti“ започнах бавно да осъзнавам, че моята въоръжена борба и идеята за „фашистка революция“ са просто утопии. Извън затворническите стени нямаше повече нищо: моите бивши бойни другари се върнаха към нормалния живот, въоръжените организации, – и червените, и черните, – бяха съвсем разгромени. Светът се променяше бързо: Берлинската стена вече започна да се клати и по-късно съвсем рухна. След нея в историята си отиде и Съветският съюз. Светът, в който израснах, го нямаше повече: миналите идеали бяха низвергнати, а на тяхно място се появиха по-меки, размити концепции. Чувствах се като единственият оцелял динозавър. Малко по малко започнах да обмислям своите грешки, да разсъждавам по въпроса за правилността и неправилността на извършеното от мен. Започнах да потискам в себе си този жесток и твърд манталитет формиран от въоръжената борба: разговарях с психолози, със сестра ми, с моите първи учители.

Излязох от затворническите стени за първи път, когато моята майка се разболя от рак. Два пъти я посетих обкръжен от карабинери. Когато почина, не ми дадоха разрешение да присъствам на погребението й. Едва след месец успях да посетя нейния гроб: два часа стоях в криптата под студения дъжд заедно с моя баща.

През 1990 г. бях преместен в столичния „Ребибия“ за участие в последния голям процес: процесът срещу „Политическо движение Нов ред“. Ние се събрахме тук всички, всички неофашисти, главните герои на „годините на оловото“: аз, Джузва Фиораванти, Дарио Педрети, Джилберто Кавалини1 и много други бивши другари. Процесът приличаше на сборище на призраци от съвсем друга епоха, разглеждаха се инциденти, които са извършени в контекста на абсолютно друга, много отдавнашна ситуация. Въпреки всички показания на разкайващите се типове, като например Серджо Калоре, на този процес получих 11 години и 9 месеца за незначителни престъпления, свързани със съществуването на „подривното сдружение“. Държавният обвинител искаше за мен 20 години или нещо такова заради създаването на подривна структура, но аз вече имах присъда за доживотен затвор за организирането на въоръжен бунт: правонарушение, което е доста по-тежко, отколкото това, за което говореше обвинителят.

Благодарение на Марко Панела и неговата „Радикална партия“, в която членувах няколко години, аз останах в „Ребибия“ и моето безкрайно пътешествие по италианските затвори най-накрая приключи в Рим: заедно с Ренато Курчо и другите членове на „Червените бригади“. Лека полека се включих в социалните програми за превъзпитание на затворниците: посещавах курсове за рисуване и театрален кръжок, компютърен клас, общувах с доброволци, участвах в обществени дебати. Започнах да „работя“ като наблюдател – обикалях вечер сектора, приемайки от затворниците жалби и предложения. Видях, че сегашните затворници вече не са тези, които бяха по-рано. След това станах градинар: косях тревата, грижех се за цветните лехи, подрязвах розите. Нищо особено, но поне работех извън стените на затвора, на свеж въздух – това беше страхотно. Можех да ходя на свеж въздух, като свободен човек. Вятър в лицето и капки дъжд по главата – за това мечтаех отдавна.

Какъв беше моят живот? Провал на всички фронтове, спокойно говоря за това. Оглавих младежки бунт, а сега съм старец. Моята борба трябваше да донесе на хората свобода, а сега аз живея като затворник. Другите хора на моята възраст кръщават внуци, а аз няма да имам внуци. Борех се за по-добро бъдеще, но загубих собственото си бъдеще. При мен има само минало, което е зад гърба ми, но от което никога няма да се откажа, защото, бидейки още здрав човек, аз съм дал клетва за вярност към определени идеи. Поради тази причина все още имам мъжеството да се погледна в огледалото. Почти спокойно гледам на един самотен старец, който е объркал живота си.

Извършил съм грешки, няма съмнение в това. Някой недооцени нашите сили, някой предположи, че можем да яхнем тигъра, който изведнъж се отскубна и стана неконтролируем. Ние направихме ужасни, трудно поправими неща, но вината не е само наша: това е още и вина на тези, които, ръководейки демократичните процеси в страната, игнорираха необходимостта от диалог с младежта. Аз въстанах срещу това, което в очите ми изглеждаше като сляпа тирания. Нашата фракция срещу друга фракция. Малцинство срещу мнозинство. Аз избрах неправилните и погрешни начини да изразя своя протест. Това го разбрах отдавна.

Едно от моите най-големи огорчения е това, че станах лош пример за младежта. Никога не призовавах подобно на други към насилие устно. Това го правех с жестове, със своите действия. Превърнах се в идол на NAR и други такива младежи, които приеха импровизираното насилие, за да докажат своето съществуване. Безумство. Не, че „моето“ насилие беше по-добро. И едното, и другото бяха наистина отвратителни. Но аз бях по-изобретателен, по-предпазлив, по-политизиран. Това никак не ме оправдава. Защото аз бях инициатор и практически единственият извършител на това, което по-късно ще го нарекат „неофашистка въоръжена борба“. Ако го нямаше Конкутели, не би ги имало и тези млади нихилисти, поклонници на Нечаев, взимащи в ръце оръжието в края на 1970-те години и началото на 1980-те години. Не би имало безсмислена смърт, не би имало кръв. Дори днес, когато слушам за това как едни младежи атакуват други младежи, само защото не са като тях, – да допуснем „червените“, – аз се виня, че бях лош пример за тези младежи. Единственото незначително утешение е моята собствена бездетност. Човек, който е защитавал в затвора десетки младежи, не може да има свои деца. Никога няма да имам деца, защото Пиерлуиджи Конкутели някога ще напусне този свят, не оставяйки потомство. Това е справедливо.

1. Джилберто Кавалини е бивш боец на NAR с няколко доживотни присъди.

46. Днес

За първи път напуснах затвора през 1997 г. Без белезници, без въоръжен конвой. За първи път от двадесет години. Разбира се, с мен имаше придружители, които следяха всяка моя стъпка. Извървях няколкостотин метра от „Ребибия“ до „целевата зона“, където работех като градинар. През това кратко разстояние изпитах, както и всички бивши затворници, истински шок от видяното: хиляди мотопеди се носеха по улиците, хаотична търговия, безбройни автомобили. Видях минувачи, говорещи по мобилни телефони. До този момент само ги бях виждал по телевизията. Нещо повече, аз наблюдавах хора, които разговаряха сами със себе си. „Боже, колко луди“ – помислих си аз. И едва след известно време разбрах, че те са разговаряли със слушалки към мобилните си телефони. От моя арест до първото ми излизане на улицата минаха повече от две десетилетия. Вечност.

Днес живея в „полусвободен“ режим: доходи, заработвани от мен след 25 години затвор. Всяка сутрин излизам от „Ребибия“ точно в осем и дванадесет часа живея като обикновен човек, но вечер отново се връщам в килията. Аз съм един от малкото герои от „годините на оловото“, които до ден днешен се намират в затвора. Много други, осъдени за отвратителни терористични актове, в хода на които загинаха десетки хора, се наслаждават на условна свобода вече доста години. За разлика от тях, аз не съм „разкайващ се“, никога не съм си сътрудничил със следствието и не съм отричал никога своето минало. Разкаянието е част от моите най-интимни чувства, в които никой няма право да се бърка и които не възнамерявам да изложа на показ. Вероятно именно заради това дори на своите 63 години все още съм считан за опасен престъпник. Въпреки слабите си крака и исхемията, която през 2001 г. едва не ме уби. Аз съм черен.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s