„Аз, черният човек. Живот между политика, насилие и затвор“ (глави 31-40)

„Аз, черният човек. Живот между политика, насилие и затвор“

Пиерлуиджи Конкутели и Джузепе Ардика

31. Арест

Полицията ме хвана в леглото в ранната сутрин на 13 февруари 1977 г. Пълна бъркотия. Агентите се опитаха да разбият вратата, крещяха с пълно гърло: „Отваряй! Отваряй незабавно!“. Събудих се, станах бързо и погледнах през прозореца. От улицата някой изстреля. Спаси ме само бронираното стъкло, което поставихме по-рано, опасявайки се от щурм. Аз извиках: „Не се шегувам! Ще взривя цялото жилище! Имам достатъчно взривове и боеприпаси!“.

В същото време, полузаспал, се опитах бързо да формирам план за бягство. Помислих, че е възможно да пробия стената с пластид и да избягам чрез получената дупка, но не знаех какво следва по-нататък. Ако зад стената има склад или магазин, то ще мога да избягам. Ами ако там живее някое семейство? Кървава баня, ето какво би се случило. Единственото, което ми оставаше е да стрелям, да убивам и да бъда убит или да се предам и да бъда арестуван. Реших да се предам. Събрах всичките си документи, съхранявани в жилището, и ги изгорих в тоалетната, ускорявайки процеса с помощта на бензин. Тук също хвърлих ключовете от колата. Полицията не трябваше да намира никакви следи. Ще се предам, но поне няма да помъкна след себе си другарите и въобще няма да помогна на „врага“ в съдебното разследване. След това отворих вратата. Влезе полицай. Държейки пистолета в бойно положение, исках да извика съседите, след което, пред свидетели, доброволно предадох оръжието в ръцете на служителя на реда. След това сложих доброволно белезниците. Първи дойде сержантът, а след това последваха всички останали, като Емилио Сантило и Алфонсо Ноче, които все още бяха бинтовани – „спомен“ за нападението на бойците на „Въоръжените революционни клетки“ от преди пет месеца.

Concutelli 5Полицаите ме облякоха, докато все още бях с белезниците. Облякоха ме, разбира се, без да им пука как ще изглеждам. Не отивах на танци, а в затвора до края на живота си. Между другото, постоянно се шегувах: порази ме някакво отчаяно веселие, бях доста уверен и високомерен. В същото време квартирата ми се напълни с хора, пристигнаха много високопоставени служители на полицейското управление и всеки път, когато се завтичаше някой комисар, чувах: „Той е тук… Той е тук…“. Започна обиска, иззе се оръжието. Умберто Импорта, бидейки по това време шеф на Политическото управление на полицията, заповядваше на подчинените си: „Бъдете внимателни с него, този Конкутели е хитра лисица. Търсим го вече няколко години. Запомнете, сега той си мисли, че Самсон ще умре с всички филистимци“. „Аз не съм никакъв Самсон, а вие сте точно филистимците“ – парирах аз.

Умберто Импорта помнеше всичко: както, когато бях малък и протестирах и се биех с червените по римските улици, така и скорошните ужасни неща. С белезници на ръцете с брониран автомобил ме закараха в полицейското управление на Вия Сан Витале. Въпрос: „Професия?“. Отговор: „Революционер“. Друг въпрос: „Религия?“. „Мюсюлманин“ – пошегувах се аз. В този момент бях уверен, че моето задържане няма да продължи дълго. От една страна съжалявах, че така лесно се предадох и бях готов скоро да бягам, от друга страна – бях уверен в това, че другарите, разбирайки за това, което се случи, веднага ще се заемат с организирането на бягството. Бягството не ми изглеждаше много трудно: полицаите витаеха в тази атмосфера на пълен триумф, че забравиха най-елементарните мерки за сигурност. Цареше безпорядък, а аз знаех за подземните катакомби под сградата на Вия Сан Витале, откъдето можех да избягам без проблем. Но никой и не мислеше да се заеме с организирането на бягството: почти всички надеждни другари бяха вече арестувани. От арест се спасиха само Серджо Калоре и Алдо Тисеи, на които въобще не можех да разчитам.

ArmasСкоро дойдоха журналистите, и за тях в друг кабинет в Полицейското управление беше подготвена маса с всичко това, което полицията успя да изземе от моята „бърлога“. Петнадесет пистолета Р38, няколко револвера, картечници, радиопредаватели, много взривни вещества. На масата също имаше единадесет или дванадесет милиона1, които Паоло Бианки донесе от Милано и които успя да ги развали. В жилището на улица Фораджи полицаите намериха две книги: „Пътят на цинобър“ и „Лук и жезъл“ на Юлиус Евола – това бяха единствените трудове на философа, които ми харесваха. Защо нямаше бинокъла за нощно виждане и ръчните гранати: дори не намерих следа за тях в нито един протокол за ареста.

Пред репортерите, записващи си в своите тефтери, а също и пред камерите на RAI, снимащи ме от почтително разстояние, аз се признах за политически затворник.

Concutelli 41. Тези единадесет милиона, намерени на улица Фораджи, са част от откупа платен за освобождението на Емануела Трапани, дъщеря на милански банкер, отвлечена от членове на бандата на Валанцаски в края на 1976 г.

32. Политически затворник

Бях убеден в това, че в затвора няма да бъда много дълго. Може би осем-девет месеца. Най-много – година. Не повече. Въпреки присъдата за доживотен затвор, която висеше над главата ми, бях уверен, че така или иначе ще успея да избягам с помощта на другарите, намиращи се на свобода. Оказвайки се на свобода, отново бих продължил в нелегалност пътя си във въоръжената борба.

Бягството от ареста не беше невъзможно нещо, но не по това време, не през февруари 1977 г. Намирах се в специален изолиран затвор, до който имаха достъп само генерал Карло Алберто деля Киеза1 и експерти от специалния антитерористичен отдел към Министерството на вътрешните работи. На първо място, държавата действително беше неспособна да се бори ту с „Червените бригади“, ту с нас. Цялата „борба с тероризма“ лежеше върху теориите на най-ревностните бюрократи. След това импровизираните идеи на различни персонажи бяха в изобилие: бурята в чаша вода подхранваше полемиката във вестниците между тези, които защитаваха конституционната права на гражданите и тези реакционери, които искаха ограничаване на тези права и смъртни наказания за „опасните подривни елементи“ и „враговете на демокрацията“ като мен. Изглеждаше, че големият слон е дезориентиран и зашеметен от внезапното нападение на мишката. Той не осъзнаваше какво да предприеме. През февруари 1977 г. вярвах във възможността за продължаване на борбата. Бях убеден, че свободата е в ръцете ми.

Грешах.

Напред имаше още тридесет години затвор, в които трябваше да премина през всички етапи на задържане, които съществуват в Италия: бях и в ужасния концлагер „Форнели“ на Асинара, в началото на 1980-те години бях гост на „суперзатвора“ „Новара“, след това бях пет години „braccetti“… През годините трябваше да „живея“ рамо до рамо с най-опасните престъпници в Италия и моят дневен режим не се променяше: душ, обед, разходки във вътрешния затвор със закоравели престъпници… Без възможност за обжалване и освобождение. Средства за максимална сигурност: бронирани врати, тройни решетки, лишаване от правото на получаване на кореспонденция и поща, ограничаване на разходките. За мен беше приложен печално известният специален член 90 от Наказателния кодекс, наказващ тези, които са обвинени в убийство в затвора или в опит за бягство с проливането на кръв. Дълги години разговарях с баща ми и майка ми чрез специално устройство-домофон, бидейки с белезници, разделени от дебело бронирано стъкло, обкръжени от униформени. Както по американските филми. Нищо не можех да получа, освен цигари и сапун. Никого не можех да видя. Не можех да гледам телевизия. Изолиран с месеци. Често в малка бетонна килия, където никога не влиза слънце. Без никакви надежди. Това бяха наистина жестоки репресивни мерки. За държавата ние бяхме „врагове на народа“, изключителни чудовища.

По време на дългите ми години затвор, до средата на 1990-те години, не видях нито един поправил се затворник. Човек, който да осъзнае ценностите на републиканската конституция и да бъде пропит с християнско милосърдие. Около себе си виждах само животни в човешка форма.

Аз заслужавах да бъда заключен до живот. Извърших най-тежките престъпления и сега трябваше да си платя за тях. Нямам никакви съмнения за това сега, нямах и тогава. Всичко беше справедливо. Винаги съм осъзнавал неизбежността на наказанието. Прекрасно знаех, че тези, които убиват, ограбват и крадат заслужават наказание. Вместо изкупление на вината, установена от съдебното разследване, държавата предлага жестокост. Побоищата на затворници в килиите и по време на разходка бяха нещо нормално. Не мисля, че нашата съдебна система не е осведомена за тези „развлечения“ на охраната на затвора. Защо потискат малкото права, които придобиват арестуваните? Всичко това води до ужасни последствия, които биха могли да се избегнат: затворнически многодневни въстания, убийства на охранители, умопомрачително насилие, извършващо се от бившите „червени“ и „черни“ терористи, за да се политизират „обикновените“ затворници.

Ние, някои от нас, продължавахме да правим същите неща, както когато бяхме на свобода. С различни способи се опитвахме да ударим едни и същи цели: да усложним колкото се може повече живота на „режима“, който, ние бяхме убедени в това, се опитваше да ни сломи и да ни унищожи.

Книгите за нас бяха рядко явление. Постоянно ни забраняваха да пием кафе в килията или дори да изядем парче сирене. Това нарушаваше режима. Ние, и без това бесни животни, все повече се вбесяваха от това отношение. Яростта се натрупваше в нас и във всеки удобен момент беше готова да избухне: срещу охраната (във всеки удобен случай атакувах жестоко охранителите), срещу всичко, което олицетворяваше държавата в затвора. Държавата, която ни хвърли да гнием до края на живота си между четири стени. Ние разговаряхме и обсъждахме. С часове обсъждахме само едно единствено нещо: бягството.

1. Генерал Карло Алберто деля Киеза ръководи отдела за борба с тероризма. След това е изпратен в Сицилия да се бори срещу мафията. На 3 септември 1982 г. е убит в Палермо заедно със съпругата си от убиец на „Коза Ностра“.

33. В заключение

Между 1977 г. и 1978 г. постоянно се местих от затвор в затвор, така че днес с големи трудности си спомням каквито и да било детайли, имена и събития. Прехвърляне след прехвърляне, превеждане след превеждане. Безкрайно пътуване. Неопределени маршрути, от които можеш да полудееш. Причини за моите „пътувания“ в началото бяха процесите и разпитите. В тези три години, в които водех въоръжена борба, успях да обиколя цяла Италия.

След ареста на улица Фораджи и първите разпити, аз бях изпратен в „Реджина Коели“, стар римски затвор, намиращ се на брега на Тибър. Тук бях в пълна изолация. Килия без тоалетна, вместо която имаше кофа, с матрак, на който можеше да си починеш. Затворниците в капитолийския затвор наричаха тази килия „Печалната вила“. По коридорите имаше големи прозорци с решетки със саксии с далии и във всеки ъгъл стоеше охрана. Бях със същите дрехи, с които ме бяха арестували: без чорапи, без потник, с риза на голо тяло. Беше студено – дали заради това, че беше февруари или заради царящата в помещението влажност. Тук не се срещнах с никого. Само веднъж един дошъл капрал ми разкажа, че в съседната килия лежи мъжът, застрелял Ре Чекони1. А аз, запален фен на Лацио, въпреки предупрежденията и заплахите на капрала, започнах да викам: „Палач! Палач!“. Същата вечер се появиха тъмничарите: „Подготвяй се! Иска да те види магистратът!“. Беше вече 20:30 часа. В затвора това беше почти нощ. Тръгнах по тъмния коридор, не чувайки дори шума от стъпките си. Пълна тишина. Когато влязох в кабинета, подготвен за разпити, пред мен се появи Пиерлуиджи Виния, седящ в компанията на капитана на карабинерите, изпълняващ ролята на стенограф, и още един магистрат. След нормалните юридически формалности, аз се обърнах към Виния: „Е, нормално ли изкарахте сватбата на внучката, докторе?“. Първоначално се усмихна, но след като осъзна какво се случва, пребледня. Той разбра, че е избегнал смъртта, само защото бях арестуван.

Трябваше да бъда спокоен, да изпъча гордостта си. Строгото лице психологически ги притесняваше. Виния ме попита откъде съм взел патроните за убийството на Виторио Окорсио. Те бяха създали цяла конспиративна теория по този въпрос. Следователите бяха убедени, че гилзите, намерени в Рим на улица Джуба и тези, които изпратихме към редакцията на „Il Messagero“ са взети от същата партида боеприпаси, които са се използвали от кубинските антикомунисти по време на инвазията в Залива на прасетата през 1961 г. Пълен абсурд. Патроните бяха произведени от една от най-големите оръжейни корпорации „Smith & Wesson“. Но те все още продължаваха да търсят странни връзки, невероятни интриги, зловещи съюзи.

Два дни по-късно дойде заповед за моето преместване в затвора „Волтера“. Друга дупка, където слънце не изгрява никога. Аз го нарекох „мишкарника“, защото денем и нощем по коридорите и в килиите радостно сноваха огромни плъхове и мишки. Администрацията ми даде комплект топли дрехи: бельо, пижама и червен панталон. Пижамата беше поне два размера по-голяма. Доста голяма. Опитах се да побера всичко това с колан, който ми позволиха да притежавам. Изглеждах смешно. Нещо средно между каторжник от 19 век и клоун от беден цирк.

По време на едно от пътуванията ми за разпити (често ходех в Сан Джиминяно), бях идентифициран като „човека с дънки и риза“, предполагаемият организатор на отвличането на Мариано. В следственото управление, в специален кабинет с бронирано стъкло ни строиха в редица: четирима полицаи, облечени с цивилни дрехи и аз, облечен с гротескна пижама. Братът на банкера, който ми даде парите и ме беше видял отдалеч, докато слънцето му блестеше в очите, ме разпозна като човека, на когото е даден откупа.

Минаваше ден след ден: броях разпитите, които практически винаги се правеха вечер. Може би магистратите мислеха, че в осем или девет часа ще бъда по-уморен и по-приказлив, но напротив, след цял ден безделие се явявах при тях с просветен ум. Седях, магистратите ми задаваха въпроси. Обикновено се ограничавах само с дума или казвах лозунг или призив. Обикновена наглост. Във всеки случай думите ми бяха абсолютно безполезни за разследването. Тогава дойде Пиерлуиджи Виния (той ръководеше разследването по убийството на Окорсио). „Господин Конкутели, нашата последна среща остана без заключение“ – каза той веднъж. „Всички наши срещи ще бъдат същите, докторе. А какво въобще очаквате от мен?“ – дръзко се поинтересувах аз. „От вас очаквам много.“ „Вие напразно се мъчите, а и мен не оставяте на спокойствие“ – хладно парирах аз. Горе-долу в такъв дух водех диалог със следствието. Нищо не им казвах. Абсолютно.

В тези години „Волтера“ беше един от италианските затвори с максимална сигурност. Всеки път, когато отивах на поредния разпит първо ме изолираха за няколко дни, а след това ме водеха в килията. Седях с Лучано Франчи, Анджело Ицо и други „другари“, които бяха докарани тук от затвора „Мурате“ във Флоренция след сблъсъци със заключени комунисти. Изпъквайки очите си, те разказваха за затворническите сблъсъци. Както винаги, неофашистите бяха доста по-малко от червените. Всичко това им изглеждаше продължение на борбата, която са водели на свобода. Аз ги смятах за глупаци. Какво му е хубавото на размяната на удари между политически противници, вкарани в затвора на държавата? Нищо. Въпреки това, във флорентинския затвор продължаваха два дни непрекъснати сблъсъци и опити от страна на комунистите да сломят малката група фашисти. Франчи, Ицо и други са се барикадирали в малка килия, биейки се с железни елементи от леглата, нещо като алебарди. Ловът на „фашистите“ беше открит от политическите затворници, принадлежащи към ултралевите и анархистичните кръгове.

Анджело Ицо

Във „Волтера“ почти винаги бях в изолация. Постоянното наблюдение правеше абсолютно невъзможно бягството ми. По-късно тук дойде Анджело Ицо, който постоянно привличаше към себе си вниманието на охраната: той бушуваше в коридорите, завършвайки винаги своите „танци“ на пода със сложени белезници. Много странен тип: с празни очи, който често замираха, гледайки в празнотата. Всеки път, когато се хранеше, цапаше дрехите си. Той беше шизофреник, параноик, очевидно ненормален. И психиатър нямаше да го разбере. Достатъчно беше да прекараш час с него или по-малко, за да разбереш, че е психично болен.

Една вечер комунистите започнаха да пеят шумно старите химни на Съпротивата: „Полети срещу вятъра“, „Мъртви в Реджо Емилия“ и други песни. На тези провокации (именно така тълкувах това поведение, въпреки че по-късно самите комунисти говореха, че по този начин са поддържали своя боен дух) престанах да отговарям много скоро. Понеже още, когато бях на свобода проблема с отношенията между „комунистите“ и „фашистите“ престана да съществува. В периода на моята активност „борбата с комунизма“ беше веднъж и завинаги решен въпрос: не ми пукаше за тази борба, считах това занятие за глупаво и безсмислено. Франчи и Ицо напротив, хванаха се на въдицата на антикомунизма.

Лучано Франчи

На следващия ден се разхождахме. Във „Волтера“ имаше голям вътрешен двор, в ъгъла на който стоеше наблюдателница с камбана и картечница. Около двора имаше опъната желязна мрежа, по периметъра на която се разхождаше охраната, следяща всичко, което се случва в двора. Внезапно чух вик: червени и политизирани затворници бяха нападнали Франчи. Десетима леви го бяха обкръжили и започнаха да го бият. Инстинктивно се хвърлих на помощ и с един удар съборих един от нападателите. Бях готов да нанеса съкрушителен удар с крак в главата му, но кракът ми увисна във въздуха – не исках да бия този нещастен идиот. В резултат на това ме нападнаха петима и ме събориха. Започнаха да ме бият с диви викове. Един от тях ме удари с острие, направено от лъжица или може би с някакъв железен детайл от леглото. За щастие, този удар ми остави само малка драскотина. Спаси ме коженото мотоциклетно яке, което си купих малко преди ареста, и неумението на врага да борави с нож.

Ударите обаче ми оставиха синини. Бях бит до полусмърт. Целият ми гръб беше син. Дори не можех да се изправя. Въобще не можех да се движа. Вече в затворническата килия много ми помогна Анджело Ицо: той правеше кафе, помагаше ми да се облека, придържаше ме, когато трябваше да отида някъде. Затворническото началство се притисни, но извиканият лекар бързо постави диагноза: „Банална контузия“. След ден бях приет в болницата „Коле Вал д’Елза“, където ми сложиха гипс: бял бюст, простиращ се от врата до лакътя, като черупка на костенурка. Лекарите диагностицираха две пуквания и няколко фактури в прешлените. Директно от болницата с автомобила за превозване на арестанти в съпровод с карабинер, който носеше раницата ми се отправих към пристанището, където трябваше да плавам в посока затвора на остров Порто Адзуро.

1. Лучано Ре Чекони, футболист на Лацио, е убит в Рим на 18 януари 1977 г. от бижутера Бруно Табокини. Трагична случайност. Ре Чекони заедно с двама приятели влиза в бижутериен магазин, и отваряйки врата, се пошегува: „Това е обир“. Бижутерът, който няколко дни по-рано преживява две нападения подред на бандити, без да каже и дума застрелва Чекони.

2. Лучано Франчи, тосканец, член на „Националния революционен фронт“, организация, основана от Марио Тути. Заедно с него е обвинен във взривяването на влака на компанията „Италикус“ на 4 август 1974 г. След много години разследване Франчи е напълно оправдан.

34. В Порто Адзуро заедно с Марио Тути и ливанските фалангисти

В Порто Адзуро ме посрещнаха четирима развълнувани другари, вдигащи ръцете за римски поздрав. Те стояха зад вратите в близост до пътя, по който минавах. Трима от тях, както разбрах по-късно, бяха християни-маронити, членове на Ливанската фаланга и представители на най-силното семейство от долината на река Бекаа. Истински ливански мафиоти. За тях бях „генерала“. „Генерале! Генерале!“ – викаха те на развален италиански, за да привлекат вниманието ми. Четвъртият, с големи очила с рогови рамки, беше Марио Тути.

Марио Тути

В килията, в която ме изпратиха след първоначалната изолация (вече бавно започнах да свиквам с нея), се срещнах с Тути. Чрез гипса вкарах в затвора два ножа, които можеха да се използват в случай на необходимост за защита или нападение. Във „Волтера“ получих добър урок: след неочакваното нападение на „червените“ сега винаги бях готов за всякаква изненада. В затвора трябва да бъдеш „твърд“. Ако се покажеш на другите като слаб и мек, ще те мачкат като насекомо. Необходимо е твърдо и решително да реагираш на всеки, дори и на най-незначителната атака, като обидата. Не трябва да бъдеш твърде дързък, но не трябва да бъдеш и твърде плах.

Например, веднъж по време на мач между затворници и цивилни аз и Марио Тути седяхме на фенската трибуна. Зад нас седяха криминални елементи от Порто Адзуро. Едно момче, например, политизиран ляв затворник, нарече вратарят, изпуснал гол, „фашист“. За него това съществително беше синоним на думата „козел“. Пропусне ли централният защитник атаката – фашист! Вземе ли съдията „несправедливо“ решение – фашист! Един път, два, три. В края на краищата, Тути стана, обърна се и обяви на момчето претенциите си. Той се изненада, опита се да се оправдае. Марио го спря: „Виж, ние сме фашисти, и седим тук, в затвора. Така че дръж се подобаващо или ще ти вгорчим живота“. Момчето нищо не каза и продължи да гледа мача в пълно мълчание. Такива бяха неписаните правила на затвора.

В Порто Адзуро, въпреки лошата слава на този затвор, беше доста добре. Мястото, където обикновено се разхождахме денем, се явяваше футболния терен. Чувствах мириса на морето, а от върха на трибуната дори можех да видя синя ивица вода. Не може да се сравнява в никакъв случай с „Волтера“, „Ребибия“ или „Реджина Коели“.

Заедно с Марио Тути започнахме да попълваме „библиотеката“ в нашата килия. Фентъзи, военно-исторически книги, трудове за древна и съвременна история, биографии на различни личности: от Перикъл до Клементе Грациани. В неделя ходехме на църква, но не, защото бяхме някакви религиозни, а защото уважавахме приятелството си. Всеки път, седейки пред свещеника, изказвахме солидарност и подкрепа за тримата ливански фалангисти, които бяха наистина вярващи. След месата обикновено следваше ритуала на общия обяд, който правехме ту в едната, ту в другата килия. Аз, Тути и тримата фалангисти от долината на река Бекаа. Марио Тути ми направи най-добро впечатление: истински другар, човек на борбата, който понасяше с мен всички или почти всички трудности на затворническия живот.

Порто Адзуро беше пълен със затворници, които изглеждаше, че са извършили своите деяния преди много години, когато още съм бил малък. Тути, със своя тоскански сарказъм, ги наричаше „зомбита“: един убил жена си, а друг, от Бреша или Бергамо, – не помня точно, – убил свещеник. Във вътрешния двор можеше да се срещнех с членове на миланската банда от улица Осопо1. В килиите на затворниците имаше всичко: като се започне от клетки с канарчета и се стигне до гравирани ниски маси. Някои имаха дори истински диван. Тези хора бяха прекарали тук дълги години, десетилетия от своя живот. Те приспособиха затвора към своя бит, а затворът, от своя страна, се приспособи към тях. Заради липсата на женско внимание, се беше развил хомосексуализмът. Достатъчно беше да бъдеш рус младеж, изтънчен, със зелени или сини очи, и веднага ще станеш цел на старите затворници, които започваха да се бият по между си за обекта за ухажване. В някои случаи подобни руси младежи се превръщаха в своеобразни секс роби, чиито отговорности включваха също почистването на килията, грижата за котката, приготвянето на храната и тем подобни. Накратко, заменяха съпругата или приятелката, които оставаха на свобода. В друг случай, когато „ухажването“ не се увенчава с успех, русият младеж може да бъде подложен на жестоки побоища.

И тук, сред този човешки маразъм и упадък, се намирахме ние, „политическите“, които за италианските затвори бяха новост. Освен мен и Марио Тути, както и още няколко неофашисти от втори и трети план, в Порто Адзуро имаше много членове на левите терористични организации. Това бяха първите „плодове“ от работата на Карло Алберто деля Киеза, който започна яростно да се бори срещу подривните политически елементи.

В Порто Адзуро се срещнах с моето семейство. Имаше разрешение за посещения два пъти в месеца. Дълги срещи. Цяло утро можехме да разговаряме, а след това обядвахме заедно. При някои идваха приятелките, съпругите и тем подобни двойки, които, изплъзвайки се от немного зоркото око на охраната, можеха да се усамотят в някой ъгъл на библиотеката. След 20 минути отново се появяваха – с измачкани дрехи и с червени лица. При мен никой не идваше, никой, освен бившите другари, не ми изпращаше новини. Прекрасно разбирах всичко и дори не се опитвах да възобновя контактите си със своите бивши приятелки, които бяха няколко преди ареста ми. Сигурно са ме считали за мъртъв. Трябваше да си устроят живота: да се омъжат за добри момчета, да създадат семейство и никога да не си спомнят за мен. Тепърва не можех да дам нищо на никоя от тях.

В Порто Адзуро ние първи извършихме опит за бягство, който се провали заради Хейди. Да, точно така, заради този глупав японски анимационен филм за малко момиче, който страстно се харесваше на един от затворниците – почти вече дядо, с брада и сиви коси. От килията на Торта, венециански ненормалник, безволеви и винаги готов като кон да следва своя жокей навсякъде, изкопахме тунел (в тази операция бяха въвлечени десетима затворници), минаващ директно под стената: почти четиринадесет метра мръсна тясна дупка, пълна с хлебарки. Работехме денем и нощем, в пълно мълчание, с дребни примитивни инструменти, които успяхме нелегално да вкараме в затвора, хвърляйки земята или на футболното игрище, или, ако беше твърде много, ние давахме пликове със земята на наш другар, който имаше право да се движи свободно из целия затвор – той я сипваше в цветните лехи, тоалетните и т.н. Аз и Тути поради своето образование (той беше геодезист, а аз агроном) ръководехме процеса: всеки ден, взимайки модели на платноходки, ние преминавахме през затвора и отивахме в килията на венецианския затворник, за да получим от този стар моделиер, който запълваше „жилището“ си с десетки копия на кораби, ценни указания. Поне така трябваше да казваме пред охраната.

Една вечер, когато тунелът беше почти готов, се случи неочакваното. Торта всеки ден гледаше анимационния филм за Хейди, но този път към края на епизода беше заспал, забравяйки да изключи осветлението в подземния проход и да сложи отгоре балатума и леглото. Охраната, извършвайки обход, забеляза подозрителна дупка в ъгъла. Поглеждайки вътре, те видяха минаващият под стената проход. Бяхме само на два метра от свободата.

1. На 27 януари 1958 г. бандата на миланските грабители на улица Осопо (оттук и името й) атакува брониран ван на „Народна банка Милано“, крадейки банкноти, чекове и акции за сумата от половин милиард лири. Не проливат нито капка кръв, защото в бандата съществува забрана за това. Членовете на бандата са арестувани след няколко месеца и са осъдени на срокове от 11 до 20 години лишаване от свобода.

35. Голямото несъстоящо се бягство

Нас ни преместваха от затвор в затвор, като целта беше да се намали възможността за организиране на бягство: никой от нас не трябваше да остава твърде дълго в един и същ затвор. През лятото ме преместиха в римския затвор „Ребибия“, защото започваше нов съдебен процес срещу „Политическо движение Нов ред“: аз бях един от обвиняемите членове на MPON. Както обикновено в такива случаи, нас все ни обвиняваха във „възстановяване на фашистката партия“.

В сектор G12 се срещнах със своята въоръжена банда. Бяха всички тук. Джанфранко Феро, Алесандро Спарапани, перуджански, сицилиански, римски фашисти. Цяла „черна“ колония се събра в „Ребибия“. Беше весело. Бяхме всички заедно, смеехме се, шегувахме се, разхождахме се във вътрешния двор. В килията бяха моите другари Феро и Джовани Ферорели. Както обикновено, мислех един и същ план: как да избягам? Някой на свобода ми съобщи, че има реална възможност да напусна затвора: трябваше само да направя така, че да извикат психиатъра. Той беше наш човек и трябваше да ми даде два пистолета. Този господин, който искаше да ми помогне, беше типичен кабинетен фашист – радикален отвън, но мек отвътре. В Рим обикновено се разхождаше с доберман на каишка (имаше се за някакъв надзирател в концлагер), блестяща сребърна катарама на колана във вид на двуостра брадва. Би било добре, ако това беше всичко. Другар честно ме предупреди, че има всякакви основания да мисля, че този човек може да е свързан със спецслужбите. Отговорих с категоричен отказ. Исках да получа свобода, но не по такъв начин: за това нямаше какво да говоря. Първо, симулирането на лудост означаваше моята политическа смърт: аз, като представител на Движението, негов военен ръководител, не можех да падна толкова ниско. Все още вярвах в продължаването на борбата. Кой би тръгнал след мен, ако ми лепнат етикета, че съм ненормален? А всички сделки с държавата, с нейните представители, никога не ме привличаха. Дори чисто практически: можех да избягам с помощта на спецслужбите, но къде ще отида след това? В гробница на римското гробище Верано? Не можех да поверя живота си на хора, които считах за врагове. Не бях млад идиот, за да вярвам във възможността за контролиране на контрольора. Да се въвлека в тъмните дела на спецслужбите, в шантаж и държавен тероризъм, аз никога не съм желал.

Но във всеки случай бягството беше основната ми мисъл и се превърна в приоритет. Всеки ден изучавах това, което ме обкръжава, за да разбера всички тайни, за да намеря всички слаби точки. Веднъж забелязах, че зад стената на затвора срещу моята килия започва широко поле – там започваха ливадите, обкръжаващи затвора. Знаех също така, че наблизо се намира мястото, където се сливат двете реки: Тибър и Аниене. Знаех (моят опит на стар ловец ми помогна), че сутрин на такива места, особено през есента, е много тъмно. По-късно разбрах, че този участък от стената е зле наблюдаван: той можеше да стане път към свободата. Така заедно с Джанфранко Феро и Джовани Ферорели подготвях плана за бягство, който на теория беше доста перспективен.

Сдобихме се с дрехи в зелен цвят, за да имаме възможност да се маскираме в гората. Панталони, ризи, обувки – всичко зелено. С нас в килията седеше един младеж, който не можеше да дойде с нас, въпреки че имаше голямо желание. Не искахме да го излагаме на смъртна опасност понеже неговия срок за задържане в сравнение с нашия беше смехотворен. Той нямаше никакви мотиви за бягство, освен страстта към приключенията. Решихме да го успим с мощни болкоуспокояващи.

Проблем също беше отварянето на прозореца. В „Ребибия“ вместо „стандартните“ квадратни решетки се използваха тънки железни пръчки, кръстосани по диагонал, формиращи по този начин нещо като усилено заграждение. Благодарение на друг затворник, местният пионер на „черния пазар“, успяхме да вземем няколко стоманени триони за рязане на метал. Джанфранко Феро, който беше специалист в тези неща, започна да реже решетките. Той работеше в неделя, в пълна тишина, докато ние слушахме по радиото репортаж за футболния шампионат. Така след четиринадесет дни решетките на прозореца бяха прерязани. Другарите на свобода, които трябваше да ни помагат в бягството, също бяха информирани за всичко. Един от задържаните имаше пушка „Fall“: не, за да убива, а за да потиска всеки опит на реагиране на охраната. За да се спуснем от прозореца на килията, а след това да слезем по стената, ние си направихме стълба. Не от „класическите“ чаршафи, а от разкъсан надежден калъф за матрак. Резултатът беше най-добрият. Накрая, от железните части, взети от нас от съблекалнята и краката на табуретките, ние направихме специални приспособления-кукички за закрепване на стълбата по стената.

Категорично отказах възможността от бягство в летните дни, настоявайки, че датата на бягството трябва да бъде Деня на Св. Мартин, 11 ноември: в период, когато можехме напълно да разчитаме на гъстата завеса от мъгла. Феро и Ферорели, напротив, много бързаха. „Пиерлуи, ние трябва да бягаме в първия удобен случай. Да бягаме, колкото се може по-скоро“ – повтаряха те на всеки пет минути. Неохотно се съгласих. Една вечер, след вечеря, успокоихме нашия съкилийник с болкоуспокояващи и сами започнахме да дежурим на вратата. Искахме да избягаме малко преди зазоряване. За наше разочарование, на сутринта нямаше мъгла.

Така се случи, че на следващия ден в „Ребибия“ имаше голям обиск с участието на високопоставени лица. Коридорите на затвора се напълниха с агенти. Ние, надявайки се на невъзможното, се измъчвахме в развлекателното помещение. Обиските се правеха по следния начин: затворниците ги изкарваха, килията я обръщаха с краката нагоре, и ако всичко беше наред, я оставяха така. Никъде нищо подозрително агентите не успяха да намерят, освен в нашата килия. По ненормалното движение на служителите разбрахме, че са открили нещо. След няколко минути ни повикаха. Чакаха ни две редици агенти. „Сега ще ни бият“ – помислих си аз. Обикновена практика, която се прилага при нарушаването на затворническия режим. Преминаване покрай редиците, раздаващи удари и ритници. Напротив, бригадирът даде заповед да не ни закачат. „Не ги пипайте! Не ги докосвайте!“ – заяви той. Бяха намерили стълбата ни и я разрязаха пред очите ни. Гледах със свито сърце.

След това ни изпратиха в кабинета на командващия вътрешната охрана. Когато влязох в офиса, той  започна да вика: „Ти знаеш ли кой беше тук наскоро? Ти знаеш ли кой седеше на това кресло? Кой? Това беше министърът на вътрешните работи, господин Франческо Косига!“. „Бързо бягайте за гипс, за да вземете от стола калъп от задника на този уважаван господин“ – дръзко отговорих аз. Бях разочарован, вбесен, огорчен, но трябваше да демонстрирам своята гордост. Командващият стана червен от яд: „Когато беше в изолация ми каза, че няма да мътиш водата и да сееш хаос“„Но, команданте, исках да направя всичко без да привличам много вниманието. Аз не мътех водата и не сеех хаос“. Лицето му стана тъмночервено: „Махай се! Вън“.

Мен ме преместиха в друг сектор, G13. Този път решетките на прозорците бяха двойни и по-здрави – беше нереално да се срежат. Килията беше с две бронирани врати. Дрехите ни агентите специално ги изцапаха с червен лак, който използвахме по време на рязането на решетките, покривайки стоманата, за да се намали шума от рязането. Това беше своеобразно отмъщение.

След края на процеса срещу MPON към килията ми дойде охранител и ми съобщи: „Събирай си нещата“. Бях уверен, че ще ме върнат обратно в Порто Адзуро. Това ми се нравеше. В съзнанието си нарисувах следващият план за бягство. Възнамерявах да бягам по пътя от пристанището към затвора: към хълмовете, засадени с маслинови дръвчета. Един от другарите щеше да блокира пътя с камъни, спирайки автомобила. Заедно с другите, които се канят да обкръжат автомобила, и под прицела на автоматите ще ме освободят. След това на бегом или с колата бихме стигнали до морето, на брега на което ще ни чака надуваема гумена лодка. По най-бързия начин трябва да стигнем до Пунта Ала или до някой друг тоскански град. За да се защитят от хеликоптерите, които ще кръжат във въздуха, за да ме търсят, другарите имаха ръчна картечница MG. Всичко предвещаваше успех.

Внезапното посещение на охраната никак не изясни ситуацията. „Къде отиваме?“ – „После ще разбереш“. Те ме отведоха в транзитния сектор на затвора. Късно през нощта ме събудиха. През целия път до главния вход ме съпровождаше полицай – доста рядко явление в затвора. Тук се скупчиха много други затворници около охраната: подготвяше се голямо превеждане. Окован с белезници редом с другите се качих на автобуса. В Чивитавекия в автобуса сред останалите се качи и Ферорели, който беше изпратен тук след опита за бягство от „Ребибия“. Пристигнахме в някаква военна база и влязохме в стар танков гараж. Тук се намираха два големи транспортни хеликоптера.

Полетът продължи кратко. В този момент затворниците спореха и залагаха пари за това къде ни водят. Някой твърдеше, че летим за Пианоза. Друго говореха за Сардиния, но аз разбрах всичко: насочихме се към остров Асинара.

ЧАСТ ПЕТА. ОСТРОВЪТ

36. Последният влак за Юма. Двама гладни фашисти

Приземихме се на стар, разкопан футболен терен. Наоколо имаше бодлива тел, а всички изходи от терена се охраняваха от конна полиция. Естествена картина на лагер за военнопленници от времето на Първата световна война. Сцена от филм. За кинематографичността способстваха няколкото ездачи: едноседмична четина, мръсна сива риза, карабина 91, прикрепена към седлото. Атмосфера от уестърн, в най-добрите традиции на Серджо Леоне. Спектакъл по мотиви от филма на Текс Вилера „Последният влак за Юма“. Асинара ме приветстваше, демонстрирайки своя най-жесток образ.

Оковани с белезници, ние се качихме на автобус и тръгнахме към местния транзитен център за затворници. Половината ден прекарахме в една зала за чакащи: гладни, мръсни, не наспали се. Измихме се със студена вода от намиращия се във вътрешния двор фонтан. Накрая дойде директор Кардуло, който ни произнесе кратка реч: целият му външен вид, поведение и маниери представяха непоколебим палач. От речта му се разбираше, че Асинара може да се напусне само по един начин: да се излежи срокът за лишаване от свобода. Да се избяга беше невъзможно. Няколко пъти различни лица са успявали да напуснат острова по алтернативен път, т.е. в гроба. Той искаше да ни впечатли, да ни уплаши. Аз не се изплаших: „Рано или късно всички ще измрем. Разликата е единствено в това къде и кога ще се случи това“ – извиках аз.

Нашето ново жилище беше секторът „Форнели“, запазен за „безделници“, защото тук не трябваше да се работи. Ние бяхме опасни. Животни, които трябваше да бъдат под постоянен надзор. В килията, в която попаднахме с Ферорели, нямаше никого. Дори кафе не можеше да се приготви. Бидейки неопитен в репресиите, първоначално много се изненадах: по време на транспортирането ни изчезнаха личните вещи. Тези, които имаха кафеварка и кафе, останаха без котлон, а тези, които имаха котлон, „загубиха“ по пътя кафеварката. Който имаше захар, нямаше кафе. Кардуло и Асинара ни нанесоха първия удар тайно. Но ние не паднахме духом. С нас беше затворникът Ефрем Гата, тънък като пирон. Него го използвахме като „куриер“. Напречните прътове, формиращи решетките на сектора, на балконите бяха на малко разстояние един от друг. Точно същата ситуация беше в затворническата туберкулозна болница. Ефрем, бидейки човек-змия, излизаше през решетките на улицата, и, оглеждайки се постоянно, разпределяше между килиите кафе и цигари. Всичко беше честно: справедлива делба. Охрана нямаше, а камери по това време не бяха все още сложени.

В затвора работеха не по-малко опасни затворници: режеха дърва и косяха тревата във вътрешния двор. Всеки ден ни даваха по пакет или два цигари „Алфа“ – отвратителен тютюн, който за нас беше по-приятен от най-добрите американски цигари.

Въпреки това, кафето и цигареният дим бяха недостатъчни, за да си напълним стомасите. След като напуснах „Ребибия“, не бях ял около пет дни. Въобще нищо. Вечерта на петия ден чухме как в коридора се отваря вратата. Влезе руса жена: известната актриса и правозащитник Франка Раме, получила разрешение от генерал деля Киеза да посети затвора със строг режим на Асинара, за да инспектира в какви условия се държат хората. След като посети няколко килии, където седяха червените, Раме се спря в близост до нашето „жилище“. Аз станах от нара: „Ние ви познаваме, госпожо. Казвам се Пиерлуиджи Конкутели, а това е Джовани Ферорели“. Офицерът, съпровождащ делегацията (Раме вървеше под ръка с директор Кардуло), си позволи да поясни: „Госпожо, те са фашисти“. Раме въздъхна: „Откога гладуват тези младежи?“ – „Пет дни, госпожо, пет дни“. Франка Раме се обърна към офицера, прошепвайки: „Те са фашисти, но са гладни фашисти“.

Така благодарение на посещението на Франка Раме, ние получихме първите си сандвичи след петдневното принудително гладуване.

На Асинара, освен представители на „Червените бригади“ и италианските маниаци и мафиоти, се държаха също и други неофашисти: Карло Фумагали1, Лучано Франчи (докаран тук от Порто Адзуро), Ким Боромео2, Маурицио Мурели3, Нико Аци4 и други другари, основно от миланската компания на площад Сан Бабила5 и бандата на Еспости6. Когато Джовани Ферорели беше прехвърлен на Асинара, аз се преместих в килията на Фумагали. Бившият „бял“ партизанин-антифашист, ставащ в началото на 1970-те години лидер на антикомунистическото движение „Безшумно мнозинство“. Разумен и като цяло добър човек, но в главата си имаше идеи, политически и идеологически, които са напълно остарели.

Карло Фумагали

С нас също седеше Бруно Ческа, бивш полицай, оказващ се зад решетките след цяла серия от грабежи във влаковете. Към този човек, олицетворяващ държавата и антидържавата в едно лице, аз се отнасях с голямо подозрение. Той беше близък до бандата на „Черния дракон“, учредена от служители на спецслужбите и замесена в странни операции по организирането на актове на държавен тероризъм, които почти веднага се приписваха на неофашистите. Ческа, например, на 4 август 1974 г.7 е охрана на малка железопътна гара в Тоскана, а на 17 декември 1983 г. охранява летище „Фиумичино“8, когато палестинците от „Черния септември“, отвличайки самолет, започват да убиват хора. В кабинета на Ческа по време на обиск по неговото наказателно дело са открити нерегистрирано оръжие, пари от грабеж, по време на който е убит карабинер, а също и следи от взривни вещества, идентични с тези, които се използваха при взрива на влака на „Италикус“. Съвпадение? Може би, не зная. Към Ческа имах много въпроси. Например, как той с удивителна лекота успява да избяга от флорентинския затвор (откъдето преди и след него не успява да избяга никой) след първия си арест. Казано накратко, аз „пощипвах“ Ческа редовно.

Заедно с Фумагали се опитвахме да измислим план за ново бягство. Кой от кой по-невероятен, тъй като да се избяга от Асинара, поне по това време, беше напълно невъзможно. И всеки ден прекаран тук, аз осъзнавах това все повече и повече.

1. Карло Фумагали – родом от Ломбардия, основател на „Движение за революционна действие“ (Movimento d’Azione Rivoluziobaria). Арестуван е на 9 май 1974 г., на процеса през 1975 г. е осъден на двадесет години затвор за организирането на политически заговор и създаване на подривно сдружение.

2. Кир Боромео – крайнодесен екстремист, близък до MAR на Карло Фумагали, е арестуван през март 1974 г. в автомобил с осем килограма пластид, 350 тротилови шашки и пет милиона лири в багажника.

3. Маурицио Мурели – милански неофашист, хвърлящ граната по полицейски кордон по време на демонстрация на MSI на 12 април 1973 г., в резултат на което загива карабинерът Антонио Марино. Арестуван е заедно с Виторио Лои и е осъден на осемнадесет години затвор.

4. Нико Аци – член на неофашистката миланска група „La Fenice“ (Феникс), е арестуван на 7 април 1973 г. във вагон на железопътния експрес Торино-Генуа-Рим. Бомбата, която залага в тоалетната внезапно се взривява в ръцете му. Бива сериозно ранен. Осъден е на тринадесет години затвор. Умира през януари 2007 г. от сърдечен пристъп на възраст 55 години.

5. В началото на 1970-те години миланският площад Сан Бабила е сборище за младите неофашисти.

6. Джанкарло Еспости, свързан с Карло Фумагали, е един от лидерите на ломбардийската въоръжена групировка „Черен ред“ (Ordine Nero). Убит е в Пиан дел Рашино, провинция Риети, на 30 май 1974 г. в престрелка с полицията. Той е един от основните заподозрени в подготовката на взрива в Бреша на 28 май 1974 г.

7. Денят, когато е извършен терористичният акт във влака на „Италикус“.

8. На 17 декември 1973 г. група арабски терористи отвлича на летище „Фиумичино“ самолет на американската компания „Pan American“. В хода на започналото клане са убити 32 пътници, всичките американци.

37. Процеси и присъди

Процесът срещу „Политическо движение Нов ред“, провеждащ се в Рим, приключи доста неочаквано. Обвиненията срещу мен, както и срещу другите другари, взимащи участие във въоръжената борба, бяха свалени. Съдебният председател Вирджино Анеда, трябва да призная, показваше завидно мъжество: въпреки натиска на пресата, общественото мнение и политическите сили, Анеда беше абсолютно независим в решенията си и не се опасяваше да вземе „неправилните“, от гледна точка на обществото, решения. Това за мен стана изненадващ факт. Не го казвам, защото съм оправдан. Съдията трябваше да реши дали действително възнамеряваме да възстановим фашистката партия. Той смяташе, че не. Подчертавам, той не ни съдеше за убийствата и грабежите, – престъпления, безусловно, доста по-сериозни. Анеда разглеждаше нашата дейност в контекста на „възстановяването на фашистката партия“, което само по себе си беше доста абстрактно престъпление.

На този процес имаше изключително силен скандал, за който говореха дълго. Ежеседмичникът „L’Europeo“ беше напечатал интервю с Паоло Бианки (вече „разкайващ се“), който ме обвиняваше във всичко: дори в това, че имам пръст във въздушната катастрофа при планината Лонга, Сицилия1.

Анеда извика от аудиторията автора на статията2. Почти на всички въпроси отговаряше с тезата на „професионалната тайна“. Съдията изпадна в ярост: „Вие говорите за много сериозни неща. Тези хора могат да платят с години зад решетките заради вашата статия. Уверен ли сте в това, което сте писали?“. Журналистът измърмори нещо. Той беше арестуван в аудиторията за клевета по решение на Анеда. Налице беше опит да се прехвърли на заподозрените, – най-вече на неофашистите, – отговорност за най-кървавите и най-трагичните инциденти, случващи се в Италия в следвоенните години.

От Рим бях изпратен във Флоренция, където се изправих пред съда по повод убийството на Виторио Окорсио. В местния затвор „Мурате“ мен и Джанфранко Феро ни държаха в строга изолация от другите затворници. Може би, за да ме провокират, тъй като до нашата килия беше килията на Паоло Бианки: гнусен предател и отвратителен лъжец. Той дори не смееше да си покаже носа от решетките – знаеше, че това може да бъде краят му. Много скоро провокирахме минивъстание, борейки се за правото, от което бяхме лишени: правото да си готвим храна и да се разхождаме на въздух. В крайна сметка, след протеста, в хода на който страшно викахме и размахваме прътове, ни вкараха в килия, оборудвана с кухня: с пластмасови прибори за хранене, тенджери и тигани, котлон и нож, прикован към стената.

Не посещавахме съдебната зала. Аз и Феро не признавахме легитимността на журито, така че официално отказахме да присъстваме на процеса. Цялото време на заседанието го прекарвахме в чакалнята, в обкръжението на полицаи с насочени автомати към нас. Понякога автоматите се насочваха и към, тези които идваха да дават показания и тези, които карабинерите смятаха за „възможни съучастници“ в теоретично бягство. Например, така беше с моя баща. Баща ми дойде в съда на 16 март 1978 г. – в деня на отвличането на Алдо Моро от „Червените бригади“. В този ден ни прочетоха присъдата.

По време на процеса забелязах, че опитът и знанията на балистичния експерт клонят към нула. Експертизата беше извършена много зле. Автоматът Ingram, който беше иззет от улица Фораджи, с който се твърди, че съм убил Окорсио, не беше дори използван за стрелба: заявих, че никога не съм стрелял с това оръжие. Добър специалист можеше да определи това, поглеждайки в дулото: резбованите канали не бяха повредени в резултат на куршумите. Оспорих твърденията на местния балистичен експерт. Използвайки високоспециализирани термини, започнах да обяснявам своята позиция: Но ме прекъснаха рязко. Обръщайки се към журито, съдията каза: „Конкутели е доста добре запознат с оръжието, за да бъде невинен. Той очевидно е терорист“. Знанията ми в областта на оръжията станаха утежняващ фактор.

Някои другари се опитаха да се оправдаят, да снемат вината от себе си. Това беше инстинкт за оцеляване и може би проява на малодушие. Аз и Джанфранко видимо принадлежахме към другия тип хора. Един от нашите бивши другари нае сицилиански адвокат, който ми каза да не се мешам в политиката, за да може да спаси клиента си. Повиках този юрист и когато дойде към клетката му показах със знаци, че искам да му кажа нещо на ухо. Когато се наведе леко към мен, аз го хванах със зъби зад ухото. На Сицилия подобен жест символизираше твърде завоалирана заплаха.

Вечерта на 16 март 1978 г., когато цялата страна беше в шок от акцията на „Червените бригади“, съдебният председател прочете присъдата. Объркан от членовете в Наказателния кодекс и различния тип правова еквилибристика, аз бутнах Джанфранко с лакът в ребрата: „Джанфра, оправдаха те“. Грешах. От Феро бяха свалени само обвиненията в подготовката на въоръжен метеж. За участие в убийството на съдия Окорсио той беше осъден на 24 години затвор, въпреки че никога не назовавах Джанфранко като съучастник в покушението. Или по-скоро, аз го направих няколко години по-късно и то в личен разговор. Той беше истински другар. Никога не правеше никакви изказвания по отношение на мен. Дори тогава, когато следователите искаха да го блъфират, показващи вестници, че аз съм се „разкаял“ и съм започнал да давам подробни показания. След своя арест той се опита да насочи следствието по лъжлива следа, твърдейки, че се укривам в Швейцария. Той знаеше, че това е последното място, където мога да избягам. Знаеше, че никога не съм обичал Швейцария.

Осъдиха ме на доживотен затвор.

Феро и Конкутели

Когато председателят завърши четенето на присъдата, докато светкавиците осветяваха аудиторията в съда, аз и Джанфранко Феро запяхме стара песен, която ни се оказа подходяща за този момент: „Не ни пука за затвора, черноризниците ще победят!“.

1. На 5 май 1972 г. самолет DC-9 на авиокомпанията „Alitalia“, извършващ полет от Рим до Палермо, се разбива пред планината Лонга, на няколко километра от палермското летище „Пунта Раиси“. Загиват 115 души. Съдът установява, че причина за катастрофата е човешки фактор. Едва по-късно се формира теорията за взрив на бомба в кабината на пилота, като дори по-късно се говори и за изстрел с гранатомет. Нито една от тези версии не се потвърждава с веществени доказателства.

2. Става дума за Роберто Киоди.

38. Побоища

След получаването на доживотна присъда аз се върнах на Асинара: в килията на Карло Фумагали.

На свобода, междувременно, в неофашисткия лагер се случиха някои промени. Новото поколение младежи правеше всичко, за да остане далеч от „старата гвардия“: от бившите лидери на „Политическо движение Нов ред“, като например Паоло Синьорели, и от „Националния авангард“ на Стефано деле Кияе. Но тези нови „лоши момчета“, наричащи се „националреволюционери“, въпреки опитите да внесат в своята идеология и методология някакви прогресивни тенденции, все още бяха в стария котел: като мнозинството авангардисти и ординовисти, те също бяха приказливци и плахи мечтатели.

Между другото, и в затвора проникнаха тези нови тенденции. Тук, зад решетките, няколко месеца след убийството на Алдо Моро, се появи списание „Quex“1. Неговата редакция беше формирана от хора, считащи се самите те за „твърди и чисти“, но които в действителност бяха просто никой. Поне много от тях. Това бяха момчета като Едгардо Бонаци2 и Серджо Латини3, които по-късно станаха „покайващи се“. Или напълно неадекватни психопати като Анджело Ицо. Тоест искам да кажа, че това бяха основно глупаци, нямащи нито ясна политическа платформа, нито интелект, нито твърд дух. Към инициативата на списанието, за голямо мое огорчение, се присъедини и Марио Тути. Стоях настрана от този глупак, защото, въпреки че считах за правилни изложените идеи, предлаганите способи за тяхното осъществяване, политическият контекст и самите автори ми бяха неприятни. „Quex“ направи много за появата на неофашистката „въоръжена спонтанност“, символ на която бяха NAR, докато аз винаги бях за твърда йерархия, строга дисциплина, ясна стратегия и авторитарен модел на управление. Вследствие на новата мода тези мои политически ориентири бяха подложени на жестока критика.

Но във вътрешния двор на затвора се разхождахме заедно. Тук се срещнах с Нико Аци, другар, който беше „полезен глупак“ на миланската група „Феникс“. Лидерът на бандата, Джанкарло Рониони4, му беше наредил да извърши серия от демонстративни „леки“ нападения срещу влакове, в хода на подготовката на които Аци беше арестуван.

Подобен тип неща считах за пълна простотия поради две причини. Преди всичко ситуацията можеше лесно да излезе извън контрол и да приключи с истинско клане: прекрасен повод, за да се докаже още един път необходимостта от унищожаването на неофашисткото движение. Какъв е смисълът да се заложи бомба във влак, който е пълен с цивилни? Целта на това е една: да се сее ужас и страх. Това според моите възгледи беше истински тероризъм. Никога не се занимавах с нещо подобно. Аз използвах насилие срещу хората, бях убиец, но не се считах и не се считам за терорист, защото никога не докосвах невинни невъоръжени хора. Винаги се опитвах да избягвам минималното увреждане на цивилното население. Това беше моето кредо. Не можех да имам никакво доверие на такава група, като „Феникс“ и лично на Рониони, с когото, между другото, имах словесен конфликт по време на моето пътуване в Испания. Разбрах, че Рониони и неговата банда разработваха наистина ужасни проекти за „черен тероризъм“ и възнамерявах да ги спра. По добър или по-лош начин. По аналогичен начин се отнасях и към хората от „Национален авангард“, които се отличаваха с голяма мътност: всяко дело ставаше заплетено и „тайно“ като към него имаха връзка само авангардистите. Не е изненадващо, че в затвора почувствах известна доза омраза от страна на тези другари.

Малките неофашистки групи, появяващи се на свобода и попадащи в капана на „въоръжената спонтанност“ ме деморализираха, подриваха бойния ми дух. Видях, че всичко това придобива форма на безумно сектантство. NAR5 мразеха „Трета позиция“ 6, а „Трета позиция“ мразеше NAR. Различията, които в спокойните „мирни“ времена предизвикваха само иронична усмивка и потупване по рамото, в тези години можеха да доведат до най-ужасни последствия. Можеше да бъдеш убит за нищо: просто, защото се различаваш от другите. Безумие. И в мръсната атмосфера на държавните интриги, тези хора, провъзгласяващи се за борци срещу системата, играеха по свирката на системата. Това бяха глупави и опасни младежи. Малко по-късно казах директно на Марио Тути: тези „националреволюционери“ са хора, с които не трябва да се свързваш. Тути не го разбра. Бях бесен: човек, когото считах за умен и достоен за уважение, – какъвто беше Марио Тути, – не можеше да се рови в същите лайна, в които се ровеха глупаци, като Едгардо Бонаци и цялата му радостна компания.

На Асинара между мен и хората, занимаващи се с издаването на „Quex“, съществуваше значителна дистанция. Но и другите не бяха по-добри. С Карло Фумагали, например, имах топли отношения, но някак си не можех да определя какъв е всъщност. Той дойде от Съпротивата, която атакуваше Италианската социална република. След това беше лидер на антикомунистическото „Безшумно мнозинство“ – социалдемократични десни кръгове, към които изпитвах презрение. Ето защо с Фумагали говорехме само за бягство. Ако действително можехме да избягаме от Асинара, първото нещо, което бих направил е да насоча пистолет срещу него, за да избегна много „сюрпризи“.

Фумагали беше добър „техник“, който можеше да дава добър съвет или да изказва мнения за възможни инструменти, които биха могли да се използват при подготовката на бягство. На свобода е бил собственик на предприятие за металообработване и имаше добри връзки из цялата страна, дори и в чужбина. Своите технически и партизански „знания“ дори ги е споделял с британските военни по време на антиколониалната война в Йемен. Когато започнеше да говори за бягство, той витаеше в облаците: говореше да се използват по време на бягството най-модерните технически разработки, достойни за научно-фантастичен филм или дори за епопеята за Джеймс Бонд.

В килията, намираща се до моята, седяха няколко младежи от новото поколение неофашисти, и ето, че в един прекрасен ден, – ден след моето завръщане от Флоренция на Асинара, – тези момчета решиха да направят гладна стачка в знак на протест срещу лошото отношение от страна на охраната. Присъединих се към тях от чист дух на солидарност. Когато официално се отказахме от храната, охранителите се явиха. Заявяващи, че именно аз съм инициатор на протеста, те ме отведоха в килия, която явно отдавна беше празна – на пода дори се забелязваше трева. В следобедните часове ме отведоха в сектора „Форнели“. Един от стражите се поинтересува любезно: „Защо си се облякъл толкова леко?“. Бях само с дънки и тениска. „Трябваше да се облечеш по-топло, след като отиваш в централния сектор“. Разбрах, че скоро ще ме бият.

Качих се в джипа, където се оказах заобиколен от охранители. През цялото време, докато вървяхме до централния сектор на затвора, аз получавах удар след удар: „Жалък съдия! Скапано лайно! Копеле, умри! Умри!“. Седейки, аз се опитвах да защитя лицето си, но ударите се сипеха като градушка: по главата, гърба, ръцете и краката. В централния сектор ме приеха други охранители. Това е първият път, когато станах невинна жертва на побои. След това ме хвърлиха в килията, където Карло Фумагали ми наля супа – с това моят „гладен протест“ приключи.

Няколко дни се намирах в този затворнически корпус: в сградата имаше само четири килии. Всичко около мен беше бяло, което ми напомняше на туристическото село в Андалусия, където веднъж почивах. Това беше наистина ужасяващ карцер на Асинара, който ти показваше, че ти си никой и нищо. Вратите на килията се отваряха към коридора. Бял. Поглеждаш през прозореца и виждаш бяла стена. Нищо повече. Навсякъде бял цвят, който ти лази по нервите. Мястото, предназначено за ходене, беше малко повече от килията: имах чувството, че тук не само те гледат, но и те слушат. Винаги. Понеже по време на разходка бях придружен от охранител, с незагащена риза, с дълга брада и безвкусно украшение. Агентът изкарваше медальонът си на показ, за да ме дразни –  това беше златен сърп и чук. Но за мен този човек не беше „червен“, а идиот, служещ на християн-демократичния режим. Не се подавах на тази глупава провокация, също не реагирах и на медальоните с келтски кръстове, които носеха няколко други служители в затвора. Тези „фашисти“ предизвикваха у мен презрителна усмивка.

С мен в карцера се намираха Фумагали и Ким Боромео. Възможно е да е имало и трети човек: образът за тези дни е избледнял в паметта ми.

Винаги имах чувството, че съм определен като „лидер на фашистките бандити“, който трябва да отговаря за цялата мръсотия, случваща се в Италия в следвоенните години. И това подбуждаше у мен опасно чувство: изглеждаше ми, че все още съм на война, че просто съм попаднал в плен на врага. Към всичко това се добавя още чувството, изпитано малко преди фаталния избор на въоръжената борба – чувството на настояща пълзяща гражданска война. Кой можеше да ме убие в затвора? Само другите затворници. Отвратително, но реалност. Трябваше да се съпротивлявам на това. Отново се чувствах като риба тон, която се бори с другите риби тон за трохи, докато не дойде голямата акула, не бояща се от нищо, и не ни изяде всички нас. Сякаш виждах наоколо други риби, способни да нанесат сериозна вреда на акулата: сардини, риби тон, риби меч. Но по отделно заради своите размери тези риби можеха да нападат най-малките рибки. Най-близките до тях.

Много живееха под гнета на постоянно чувство за вина. Животът ни представляваше регулируеми директиви, някои от които бяха просто нелепи: това бяха своеобразни експерименти, прилагани на затворниците. Нас искаха да ни огънат, да разбият нашия стожер, да ни накарат да пълзим на колене. Много от нас не осъзнаваха това заради културно невежество или заради банален недостиг на ум. За няколко години в специалните затворници на държавата се оказаха повече от две хиляди „терористи“. През първата половина на 1970-те години в подобни учреждения бяха изпратени само триста души. Тези две хиляди души не бяха глупави престъпници, а хора с високо културно ниво на развитие. Ние не бяхме тези, които приспособяваха затвора към своя бит, не развъждахме канарчета в килиите, както затворниците в Порто Адзуро. Мразехме затвора. Ненавиждахме цялото безсилие. Но с годините броят на „покайващите се“ нарастваше. Това ме депресираше.

Когато напусках Асинара за поредния процес, винаги изпитвах приятни емоции. Виждах морето, движех се (със стриктна охрана, разбира се). Можех да виждам също хора, пътища, къщи, автомобили. Често, много често се говори за умората от дългите пътувания, но за мен всичко беше на обратно. По време на пребиваването в другите затвори, аз дишах свободно. Връщайки се на Асинара, живеех с огромна тежест в гърдите, която ми спираше дъха и объркваше мислите.

1. Списание „Quex“ е създадено през 1978 г. от неофашистки затворници, наричащи се „националреволюционери“: Марио Тути, Едгардо Бонаци, Маурицио Мурели, Нико Аци, Серджо Латини и др.

2. Едгардо Бонаци е един от лидерите на младежкия сектор на MSI в град Парма. През 1972 г., по време на сблъсък между комунисти и фашисти, намушква млад активист на лявата група „Lotta Continua“.

3. Серджо Латини е тосканец, един от обвиняемите по делото за организирането на терористичния акт в Бреша на 28 май 1974 г. През 1987 г. е оправдан напълно.

4. Джанкарло Рониони е основател на миланската група „La Fenice“ (Феникс), обвиняем е по делото за организирането на терористичния акт на Пиаца Фонтана на 12 декември 1969 г. Прекарвайки 14 години в затвора, той е освободен през 2005 г.

5. Nuclei Armati Rivoluzionari (Въоръжени революционни клетки) са основани през 1977 г. от римски членове на FUAN и Fronte della Gioventu. Бойците на NAR носят отговорност за десетки убийства, грабежи и нападения, извършени в периода от 1977 г. до 1981 г. Сред жертвите на организацията са заместник-главния прокурор на Италия Марио Амато, застрелян през 1980 г. Лидерите на групата Валерио Фиораванти и Франческа Мамбро имат много доживотни присъди, в това число и за организирането на терористичния акт на жп гарата в Болоня на 2 август 1980 г., когато загиват 85 души.

6. Terza Posizione (Трета Позиция) е извънпарламентарна неофашистка младежка организация, основана в Рим през 1976 г.

39. Картичка от Асинара

Затворническата воня е отвратителна: смесена миризма на урина, пот, мухъл и дезинфекциращи средства. Тя ме преследваше навсякъде: във „Волтера“, „Учиардоне“, „Сан Джимилиано“, Порто Адзуро и във всички затвори, в които пребивавах през тези тридесет години. Винаги една и съща неприятна воня. На Асинара, в сектора „Форнели“, беше обратното, защото не миришеше така. Тук въобще всички аромати се препокриваха с острите миризми, идващи от кухнята. Дори мирисът на море, намиращо се наблизо, не идваше дотук.

От „Форнели“ не видяхме нищо. Предоставената ни обзорна панорама завършваше с наблюдателница, построена на хълм, от която се спускаха дебели телефонни кабели, по които тичаха огромни, с размера на охранен заек, плъхове. Те бяха едно от малките развлечения на заключените в сектора. „Да отидем да видим плъховете“ – казваше някого и всички отивахме в другия край на двора. Плъховете с чудовищни размери лесно се изкачваха по кабелите. По този начин чрез кабелите плъховете влизаха и в килиите. Джанфранко Феро дори един път успя да хване един от тях и го сложи в кофа, а после, по време на инспекцията, показа гризача на директор Кардуло, който се кълнеше, че на Асинара дори мишки няма. Всичко това беше отвратително. Също толкова отвратително, колкото отвратителни бяха и хлебарките, които тичаха през нощта из затвора. Когато спехме, те се катереха по стените и тавана, падайки на леглата и на спещите хора. Като в най-лошите кошмари.

По време на отвличането на Алдо Моро, всички ние бяхме лишено от възможността да си готвим храна (местното готвене го презирахме): специално отмъщение на администрацията, насочено срещу „политическите“. Не се отчайвахме: по различни начини ходехме в склада за храна, откъдето крадяхме пилешки дробчета, няколко парчета месо, развалящи се зеленчуци. Вечер в килията си готвехме вечеря от малкото, което можехме да вземем: основно различни сосове, с които овкусявахме местните отвратителни макарони, които веднага ставаха по-вкусни от всяка храна в ресторанта.

Освен това, когато беше отвлечен Моро, нас ни лишиха от последните, намиращи се на разположение електроуреди, основният от които беше транзисторът, по който слушахме радионовините, музика и спортни репортажи. Единствената връзка с външния свят.

Чувствах се напълно откъснат от свободния свят на хората, изгнаник. Един ден взех хартия и писалка и написах послание на картичка на непредизвикващ никакви подозрения приятел, който нямаше никакво отношение към въоръжената борба. Малко думи, като съобщение, сложено от претърпяващ корабокрушение в бутилка и хвърлена в морето: „Държан съм на безлюден остров точка отвлечен от въоръжени хора точка спешно се нуждая от вашата спешна помощ“. И добавих географските координати на Асинара. Шегувам се. Запечатвайки картичката, аз я предадох на охраната. На следващия ден Кардуло ме повика при себе си. Той се подсмиваше: „Какво, мислиш да бягаш ли, мерзавец?“. „Разбира се, директоре, но нещо все още ми липсва. Трябва ми механична ръка и силата на суперробот“. „Може би силата на Маджинг?“ – каза Кардуло, имайки предвид популярният в Италия японски анимационен филм. Той разбра, че моята картичка е само шега, черен хумор, тънка ирония, пълна с горчивина. В крайна сметка, писмото ми беше доставено на моя приятел.

Първото затворническо въстание, което имах щастието да наблюдавам започна не заради липсата на храна и не заради произвола на властта: тези неща бяха част от нашия всекидневен живот. Бунтът на Асинара започна след построяването във вътрешния двор на ново заграждение, скриващо от нас любимата част от панорамата: наблюдателницата и телефонните кабели с плъховете.

Инициатори на бунта бяха червените. Вечерта се изкачиха на стената на вътрешния двор. Аз се присъединих към тях въпреки ироничните усмивки и коси погледи, с които ме „наградиха“. Нашата „седяща стачка“ на стената продължи само няколко минути: идващата охрана ни дръпна и ни принуди да напуснем двора.

Нощта започна хаос.

В коридорите цареше объркване: разбрах, че червените са успели да завземат цялото крило и да залостят всички врати, за да предотвратят идването отвън на охраната. Чуха се изстрели. Бригадистите бързо се прехвърлиха през „дупките“, пробити в стената от една килия в друга, въоръжени с ножове, камъни и дори самоделни бомби, направени от части от кафемашини и напълнени с пластид. Аз и Джанфранко Феро си измихме лицата с коктейл от вода, лимонена киселина и антихистаминови таблетки. Според бойния си опит знаех, че това е най-доброто средство, за да се намали ефекта от употребата на сълзотворен газ.

Въстанието бушуваше цяла нощ. Ние се преместихме в друга килия, защото охраната и специалните отряди на полицията, пристигащи в затвора, стреляха по прозореца на килията, целейки се във всичко което се движи. Навсякъде се чуваха изстрели и викове на бригадистите, барикадиращи се на горните етажи.

Бунтът приключи в ранни зори. Другарите от „Червените бригади“ се предадоха и във „Форнели“ отново се върна спокойствието. От този момент ни беше забранено да използваме кафеварките за „мока“ – администрацията се опасяваше, че ще успеем да направим от тях бомби. Те бяха заменени от примитивни „неаполитанки“. В следобедните часове аз и Джанфранко Феро се разхождахме във вътрешния двор, крачейки по килим от гилзи от всякакъв тип и калибър: дълги „девятки“, 7.62, пистолетни гилзи, патрони от военни пушки, използвани в страните от НАТО. Това бяха остатъците от нощното сражение.

Последствията не закъсняха. В часа за вечеря усмихващите се охранители разнасяха по килиите канчета със „супа“, в която бяха уринирали. Отвратителната миризма на урина, която се разнасяше в сектора беше просто непоносима.

40. Бягството като несбъдната мечта

Отвън тайно ми съобщиха, че съвсем скоро ще напусна затворническите стени. Говореше се, че е въпроса на няколко седмици. Моят стар другар Чичо Манджамели подготвяше план за бягство заедно с други съратници: трябваше да направя „пробив“ в Палермо, в местния затвор „Учиардоне“, където щяха да ме прехвърлят за участие в поредния процес. Това беше през лятото на 1978 г., лятото на Световното първенство по футбол в Аржентина.

„Случаят“ не ми изглеждаше твърде сложен. Трябваше да се преструвам, че се чувствам зле, за да ме откарат в болницата. Един фиктивен санитар, наш другар, трябваше да ми даде пистолет. Щяхме да се измъкнем през прозореца, оставяйки карабинерите и лекарите да стоят със зейнали усти. Отвън, според плана, трябваше да има кола, с идващи специално за участие в бягството хора от Рим. Прост план. Изпълним.

Реших да разиграя спектакъл с тежък пристъп на стомашна язва. Две седмици след пристигането ми в Палермо ми дадоха няколко ампули пълни с кръв. Трябваше да ги изпия, а след това да повърна кръвта пред очите на доктора. Целта беше имитация на перфорирана язва: това ми гарантираше пътуване до болницата. Една вечер изпих кръвта и малко след това започнах да играя своя „спектакъл“. Чувайки виковете и воплите ми, охраната дойде към килията: те видяха навсякъде в помещението локви от кръв, както и следи от кръв по устните ми. Изплашвайки се, те вдигнаха тревога. Помислих си, че „представлението“ се е увенчало с успех. Всичко мина перфектно. Свободата беше въпрос само на няколко минути, може би часове. Сложиха ме на носилка и ме понесоха към медицинския пункт в „Учиардоне“. Местният лекар ми вкара във вената препарат „Баралино“. Трагедия. Понеже лекарството съдържаше в себе си конска доза болкоуспокояващо. „Ако ви е твърде лошо, можем да ви откараме в болницата“ – каза докторът. Аз поклатих глава. Не можех да рискувам така. По време на бягството трябваше да бъда в съзнание: сега се намирах в полузаспало състояние. Така подлагах на опасност не само своя живот, но и този на другарите, които трябваше да ми съдействат по време на бягството. Това беше прощаване със свободата. За пореден път съдбата ми нанесе коварен удар.

От Палермо, след приключването на процеса за създаването на подривна структура и незаконен трафик на оръжие, аз бях преместен в затвора със строг режим „Трани“. Тук се оказах в обкръжението на мафиози с различен характер. Най-многобройни бяха калабрийските бойци на „Ндрангета“. Също имаше и няколко другари. Ндрангетистите, не явяващи се „покайващи се“ или сътрудничещи си с властите, въпреки това не ми спечелваха доверието.

В Пулия се запознах също и с Франко Фреда и Гуидо Джанетини1, хвърлени зад решетките по обвинение за организирането на взрива на Пиаца Фонтана през 1969 г. До този момент никога не бях виждал Фреда: само съм слушал за този „легендарен“ човек и съм имал възможност да видя няколко негови снимки във вестниците. Из цяла Италия хората говореха за него, като за „революционен пророк“ и го наричаха „господин“. Аз бяха един от малкото „щастливци“, които разговаряха с него на „ти“. Идеологически се намирахме много далеч един от друг: дой беше по-близък до нацизма, отколкото до фашизма. Тук, в Пулия, антагонист на Фреда беше заключеният Тони Негри2. Тези двамата родом от Падуа никога не си говореха: срещайки се, те навирваха носове, разхождайки се презрително. Тези паунови навици ме караха да се смея от сърце. Но, във всеки случай, Фреда беше един от тези, към които се ориентираше новото поколение „националреволюционери“. Маестро на „революционното“ движение и негов идеолог. Много време прекарах с Фреда, дискутирайки на най-различни теми: като се започне от идеологическите доктрини и се стигне до философията. От гръцката и римската история преминавахме към технологичните особености на двигателите на самолетите.

Франко Фреда

С Джанетини напротив, моите отношения се ограничаваха само до студена вежливост. Той не беше така начетен като Фреда и думите от езика му не ми се нравеха. Той беше обикновен „десен“, свързан със спецслужбите, близки до НАТО. Това беше очевидно. Според мен, именно той въвлече в капана Франко Фреда. Това е мое лично мнение, но не мисля, че е далеч от истината.

В крайна сметка, неофашистките затворнически братя се разделиха на тези, които бяха с Франко Фреда и на тези, които бяха с мен. С мен бяха всички тези, които се занимаваха директно с въоръжена борба. С Фреда бяха основно млади хора от новото поколение: очаровани от неговия „нацистки анархизъм“, с всички излизащи оттук концепции, като „въоръжената спонтанност“ или странните съюзи с анархистите.

Понякога по време на нашите беседи присъстваше и Анджело Ицо. Когато се „разкайваше“, той започна на издава на полицията „съдържанието“ на нашите беседи. Подла лъжа, която нямаше никакви съдебни последствия.

В „Трани“ спасих живота на Фреда. Бойците на „Камората“, по неизвестни от мен причини, разпространяваха слуха, че Фреда е „подлец“: това беше първата стъпка към неговото физическо отстраняване. И действително, Фреда беше жестоко пребит. За него започна специален „лов“ – всеки искаше да го убие първи, за да заслужи благодарността на неаполитанското „семейство“. Посъветвах го по-скоро да се премести в друга затвор: „Махай се от тук. Те ще те убият“. „Какво е това, заповед?“ – ядосано ме попита той. „Да, заповед е“ – отговорих аз. В крайна сметка той осъзнаваше опасността и наистина беше преместен в друга затвор с писмено заявление.

През лятото на 1980 г. ме изненадаха две ужасни новини: терористичният акт в Болоня3 и убийството на Чичо Манджамели.

Сицилианските бандити, с които се разхождах във вътрешния двор, укорително ме питаха: „Защо го направихте, Пиерлуи?…“. Някой дойде и се развика: „Оставете го намира. Конкутели няма никакво отношение към това клане“. Клането на 2 август беше ужасно нещо, където загинаха десетки невинни хора: жени, възрастни, деца. Това клане нямаше нищо общо с въстанието срещу държавата. Не бях изненадан, когато прочетох във вестниците за „очевидната фашистка следа“ при терористичния акт – не се случваше за първи път. Никой не го интересуваше мнението на самите неофашисти за взрива. Никой и не ги питаше.

Другата новина носеше по-личен характер и наистина ме шокира. Мълчаливо стисках юмруци, изпълнен с невъобразима ярост. Полицията беше открила в езеро близо до Рим труп на човек, който някога беше мой най-близък приятел, почти брат. Чичо Манджамели беше истински другар, човек, когото искрено уважавах и с когото ме свързваше многогодишна дружба. Също така бях вбесен от начина, по който беше убит моят приятел. Бях готов да убия този, който го е направил. Презирах ги заради тяхното малодушие.

Няколко месеца по-късно ме преместиха в „Новара“: един от най-надеждните затвори по това време. Затвор със строг режим и желязна дисциплина, където си подложен на побои заради най-малкото нарушение. Един вид концентрационен лагер, където затворниците са разделени в съответствие със своите престъпления: „черните“ седяха всички заедно в един сектор, „червените“ в друг, а бандитите се разпределяха в съответствие със своята „семейна“ принадлежност в други сектори.

В „Новара“ се събраха множество неофашисти от различни поколения: бяха тук и „новаците“ от NAR, които, бидейки повлияни от трудовете на Фреда, сочеха с прест към него: „Червей! Предател! Роб на системата!“. Мнозинството от тях няколко години по-късно станаха колаборационисти, разкайваха се за всичко, което са направили и в което са вярвали.

Новините идваха тук от новите затворници, а също и от вестниците, които четяхме и правехме изводи според нашия опит. Когато някой боец на NAR беше арестуван или убит, ние вече знаехме, че след няколко дни ще бъде убит и някой от лагера на „противника“: например, полицай. Нашите предсказания често се сбъдваха. Това беше „въоръжена борба“ в най-лошия вид: стрелба, кръв, смърт и никаква политика. Чист нихилизъм.

Скоро се срещнах със Серджо Калоре, който беше наскоро арестуван и преместен в „Новара“. Той говореше с нас за странни неща: че Либия скоро ще стане свръхдържава. Те вече имаха връзки с Кадафи. Аз знаех за тези контакти между „черните“ и либийските полковници: ръководеше ги един сериозен господин, който вместо да си върши „работата“, се влюби в жената на един от служителите в консулството в Либия и избяга с нея. Смешна история: хормоните и скърцащите легла прекъснаха всички наполеонови планове на тези „революционери“.

Когато започна Фолкландската война, нашият затвор се раздели: едни, начело с Фреда, подкрепяха аржентинците, а други – англичаните. Аз не подкрепях нито Лондон, нито Буенос Айрес. Знаех, че аржентинските военни вършат ужасни неща по отношение на тамошните противници на режима. Разбрах, че глупавата война за Фолкландските острови е само „класически“ опит за укрепване на вътрешния фронт пред лицето на външния враг.

Няколко дни в „Новара“ прекара и Джузва Фиораванти4. Един от привържениците на Фреда искаше веднага да го убие. Аз и Джанфранко Феро бяхме против това – не искахме да попадаме в капана на глупавите кавги, положен от режима. „Няма да позволя Фиораванти да бъде намушкан до смърт“ – предупредих аз. Няколко дни по-късно Джузва напусна „Новара“ без драскотина.

1. Гуидо Джанетини е римлянин, студент във военно-техническия институт, близък до италианските спецслужби. Обвинен е в процесите свързани с организирането на „Преврата Боргезе“ и терористичния акт на Пиаца Фонтана. През 1985 г. е оправдан поради липса на доказателства.

2. Тони Негри е университетски преподавател, един от основателите на „Работническа автономия“. Арестуван по обвинение в организирането на въоръжена банда, след това е изпратен в Камарата на депутатие от „Радикалната партия“. Бяга във Франция в навечерието на прочитането на присъдата, където живее и до днес.

3. Сутринта в събота на 2 август 1980 г. в чакалнята на жп гарата в Болоня се взривява бомба, отнемаща живота на 85 души. На 23 ноември 1995 г. на доживотен затвор са осъдени извършителите на терористичния акт – лидерите на „Въоръжените революционни клетки“ Валерио Фиораванти и Франческа Мамбро. Сред лицата, осъдени за организирането на терористичния акт, се намира и Лючио Джели – магистър с висока степен в масонската ложа „Propaganda Due“ (Р-2).

4. Валеро „Джузва“ Фиораванти е лидер на NAR, арестуван е на 5 февруари 1981 г. след престрелка с полицаи в Падуа в близост до един от местине канали, където е организиран оръжеен тайник. Ранен в крака, той е оставен в местна конспиративна квартира, където е заловен от полицията. Той и съпругата му Франческа Мамбро са осъдени с няколко доживотни присъди заради многобройни убийства и грабежи.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s