„Аз, черният човек. Живот между политика, насилие и затвор“ (глави 21-30)

„Аз, черният човек. Живот между политика, насилие и затвор“

Пиерлуиджи Конкутели и Джузепе Ардика

21. Моят „Нов ред“

Строгите мерки за безопасност не служеха, само за да се избягват арести и задържания. Това също така бяха необходими инструменти за организиране и борба.

Когато се върнах в Италия през пролетта на 1976 г., трябваше да знам какви хора разчитат на мен, какви средства използват и в каква форма действат. Старата структура на „Политическо движение Нов ред“ не съществуваше повече: съдебните процеси и декретите за разпускане доведоха до пълна дезорганизация на бившите активисти. Всичко се промени. Някои смели другари, които познавах от по-рано, направиха семейства и водеха напълно „буржоазен“ живот, отделяйки се не само от MPON, но и от неофашисткото движение като цяло. Други просто ги загубих от поглед, не знаех къде са и с какво се занимават. Така беше, например, на юг.

Имаше много такива, които през цялото време говореха за въоръжената борба, но не искаха да участват в нея. За да се организира поне някаква структура, трябваше да се работи усилено. Много трудно беше да се намерят хора, които да направят стъпка в неизвестното. Ние бяхме доста малко: добре подготвени и много, много зли. Историческият компромис и политическото сближаване на демохристияните и Комунистическата партия способстваха за нашата ярост. Смятахме, че MPON е едно от тези движения, които бяха принесени в жертва в името на възтържествуването на фиктивната демокрация, възтържествуването на плутократите, които премахнаха от пътя си всички политически съперници. Нашето движение беше ликвидирано, докато MSI се потопи напълно в бездната на центризма и действаше съвсем свободно.

Хората за въоръжена борба ги избирах лично: те трябваше да бъдат надеждни, готови да тръгнат към смъртта без колебание, способни на действия и готови за въоръжена борба. И най-важното, те трябваше да бъдат политически подготвени, защото само така можеше да се привлекат в движението ни нови „войници“. Намерих няколко такива другари, оцелели във водовъртежа на репресиите: хора, които познавах лично и бях уверен в тях. Влизайки в нашата среда, човек приемаше две основни правила: дисциплина и ред. Никакъв индивидуализъм. Никой не можеше да си позволи разкоша на пустите теоретични разсъждения. Грешките можеха да ни струват много. Тайна въоръжена организация, такава като нашата, не можеше да използва методите приети в редовната армия. Нямахме наказателна власт като в „Червените бригади“, нямаше и наказания. Нямаше нито и писмени предупреждения, нито карцер, нито временно прекратяване на членството. Единственото наказание, прието в организацията ни, бяха устните обвинения. В най-тежките случаи, такива като предателството и дезертьорството, наказанието можеше да бъде само едно: смърт.

Първата цел, за да се привлекат хора и да се спечели подкрепата на различните социални групи, трябваше да бъде пропагандата, която би показала на народа, че ние сме „личности“ с ясна политическа цел, а не банда яростни въоръжени демонстранти. Пропаганда не на хартия, а на дело. Това беше първата стъпка към революционната война: въоръжена пропаганда. Фазата, в която огромна роля изиграваха средствата за масова информация, разпространяващи информация за нашите агитационни действия. И ако след някоя от нашите акции чуем по телевизията за „ужаса и възмущението на демократичните сили и синдикатите“, значи сме били на прав път. Но кога вестникът беше готов да публикува заявление или комюнике на „Политическо движение Нов ред“? Само когато имаше трупове. Ето защо „въоръжената пропаганда“ почти винаги беше свързана с ужасни престъпления. Вестниците посвещаваха своите уводни статии на такива организации като нашата, само когато се извършваше някое гръмко убийство. Поради тази причина всички „стратегически резолюции“ – било нашите или на червените колеги, – се издаваха след покушението.

Но неготовността към такъв тип покушения ни принуди дълго време да тъпчем в този първи етап на борбата.

Нелегалните въоръжени италиански организации, за щастие, никога не преминаваха извън пределите на този стадии. Нито ние, нито „Червените бригади“ преминахме към други фази на революционната война, най-ужасни и кървави фази. Всички акции на такива групи се извършваха, за да напомнят на страната за тяхното съществуване. Цялата ни стратегия, – политически проект за завземане на властта и създаване на нова политическа нация, – бяха доста илюзорни неща, на фона на които извършвахме само агитация. Нищо повече. Нито стъпка не тръгнахме към осъществяването на този проект.

Аз поех отговорност за формирането на структурата на MPON. Сам се назначих за военен ръководител („команданте“). Освен това беше назначен и политически ръководител („политкомисар“). Друго не можеше и да бъде: организацията беше едновременно и военна, и политическа. В задачите на „политкомисара“ влизаха организирането на политическото образование и пропагандата. Оперативният ръководител се занимаваше с всичко това, което се нарича логистика: търсене на „оперативни бази“ и оръжие, разпределение на материалите и финансовите средства между клетките и т.н. Тези тримата бяха висшият команден състав на организацията, която изградих практически от нулата. Построих я идеално и го казвам без фалшива скромност. Аз бях и мозъка, и ръката на „Политическо движение Нов ред“. Генерал и войник.

В този момент предпочитах да действам спокойно, без да бързам, създавайки постепенно военна и логистична работа. Първо да намеря финансови средства, например, необходими ни за функционирането, за организирането на структури по периферията, но времето диктуваше своите закони. Настъпи часът за първата акция на въоръжена пропаганда на MPON, часът за смъртоносен удар по врага. За мен олицетворение на врага беше съдия Виторио Окорсио.

22. Защо Окорсио?

Винаги съм поемал и ще поемам цялата политическа, материална и морална отговорност за убийството на Виторио Окорсио. Това го казвам директно, за да прекратя всички инсинуации на привържениците на „теорията на заговора“. Аз бях единственият автор на тази акция. В същото време бях и организатор, и физически изпълнител на убийството. Казвам това в лицето на тези, които твърдят, че зад гърба ми в тази юлска утрин на 1976 г. са стояли масоните, спецслужбите и прочие интриганти. Например, твърди се, че в Ница малко преди акцията се е провело голямо събрание на неофашистката „върхушка“, която е потвърдила смъртната присъда на Окорсио. Лъжа. Приказка, необходима, за да оправдае вълната от безразборни репресии, последващи след смъртта на съдията, когато зад решетките се хвърлиха десетки другари, обвинени в съпричастност към това престъпление, въпреки че на практика нямаха никакво отношение към него.

Имаше такива, които се изкарваха за виновни от собствена суета и с гордо вдигната глава заявяваха, че са взели участие в организирането на тази операция. Тези идиоти се гордееха много със себе си. С какво се гордееха? С това, че са убили човек ли? Не разбирах тези другари тогава, не ги разбирам и днес, когато са минали вече повече от 30 години.

Да се нанесе удар по Окорсио за нас значеше да се нанесе удар по християнската демокрация. Ние считахме римския съдия за един от винтовете на механизма, който беше пуснат, за да ни унищожи, за да ни премахне от политическия живот в Италия. Според нас Виторио Окорсио беше доверено лице на Християндемократическата партия, която от своя щаб на площада на Исус му нареди да ни унищожи. За нас Окорсио беше ключов персонаж на отвратителната стратегия, вектор на силата на „режима“. Римската магистратура, основен наш враг, беше напълно изградена от този човек. Той беше председател на много процеси, на които бяха осъдени неофашисти. Един от тези главни процеси беше съдът срещу „Политическо движение Нов ред“ през 1973 г.

Ординовисти на подсъдимата скамейка, 1973 г.

Ординовисти на подсъдимата скамейка, 1973 г.

Въпреки това, не отмъщението ме движеше напред. Омразата беше характерна за младите момчета-ординовисти, които пишеха по стените лозунги, като „Умри, Окорсио!“ или „Окорсио, палач!“, и които най-вероятно смятаха убийството на съдията за „благороден“ акт на отмъщение. Аз, напротив, винаги съм гледал на отмъщението като глупаво чувство, подходящо, само за да замъгли съзнанието, за да обърка най-брилянтните мисли, за да манипулира хората, пренасяйки тяхната ярост към напълно лъжливи цели. Отмъщението ми беше чуждо: това се отнасяше и към случая с Окорсио.

Убийството на съдията е ужасно нещо и за това говоря като извършител на престъплението. Но в контекста на тези ужасни години, това беше типична акция на въоръжена пропаганда. Нито повече, нито по-малко. С помощта на вестниците и телевизионните репортажи от мястото на събитието, ние искахме да съобщим на цялата страна, че сме в състояние да нанесем удар по „врага“, да издигнем противопоставянето на системата на ново ниво, да заплашим противника с нови удари.

Акцията беше необходима, за да се предаде урок на тези другари, – такива в нашата организация имаше много, – които още не разбираха цялата сериозност на ситуацията и си позволяваха да си правят различни шеги. Те си представяха въоръжената борба като безсмислено крещене на заплахи, самохвално поведение и носене на скрит пистолет, който при всеки удобен момент се показва на обкръжаващите. Убийството на Окорсио служеше, за да покаже на тези хора, че времето на приказките без последствия дойде. Край на „приказливото“ насилие и започване на практическото насилие. Своеобразен вододел. Окончателно изгаряне на мостовете, премахващи обратния път. Качествен скок напред, принуждаващ голяма част от нашите другари да приемат новите правила на играта и да се заемат с истинското дело. Това беше първият акт на нелегална неофашистка въоръжена борба.

Още, когато се върнах в Италия, знаех, че първата цел на въоръжената структура, пред която ще се изправя, ще бъде съдия Виторио Окорсио. Цяла пролет на 1976 г. посветих на организирането на тази операция, въпреки всички опити да ме спрат от старата структура на „Политическо движение Нов ред“. Също е истина и това, че някои от другарите в тези дни, предшестващи непосредствено извършването на убийството, се опитваха да ме разубедят, позовавайки се на някакви смешни и нелепи доводи. Така един от тях, който се считаше за регионален ръководител на MPON, дойде в моята „бърлога“ по това време, когато подготвях оръжието за операцията. Помоли ме да отложа акцията: да не действам в предварително планирания ден. „Не се бой. Полицията няма да разбере за връзките ти с мен и няма да те търси“ – хладно му отвърнах аз. Лицето му стана тъмнолилаво: казах му точно и директно. Той се страхуваше да бъде въвлечен по някакъв начин в тази акция. Хванах го и го изкарах през вратата. Такива бяха моите другари, кълнещи се във вярност и говорещи навсякъде празни приказки за въоръжена борба срещу системата. Такива бяха бойните ми другари.

23. Акция

Операцията я подготвих аз от началото до края с голяма внимателност и детайлност. Не можеше да бъде иначе: аз бях военен ръководител на „Политическо движение Нов ред“ и не можех да изпратя другарите си на смърт. Не мога да стоя настрани и да гледам как младите момчета рискуват живота си или свободата си. Бях техен ръководител, само аз казвах къде трябва да вървят и мой пряк ангажимент беше да се върви винаги напред.

Когато всичко беше готово и разбрах, че настъпи часът да се действа, трябваше да си избера помощник, който да ме съпровожда в това опасно пътешествие. Аз лично избрах другаря, когото смятах за най-надежден – Джанфранко Феро1. Всички други, изразяващи в последната минута желание да участват, ги отхвърлих: ненадеждни ординовисти, тяхното спонтанно желание беше породено от суета и обикновено поведение на самохвалство. Имаше дори един странен господин, който ми беше представен от трети лица като добър снайперист, способен да оглави операцията и лично да стреля по Окорсио. На това предложение отговорих с категоричен отказ. Трябваше лично да оглавя операцията и лично да изпълня акцията. В допълнение, имах и други основни причини: за разлика от останалите, аз наистина бях неофашистки фанатик и реално бях готов да умра. Нерушимата сляпа вяра ме водеше напред.

Бойната група, въпреки всичките тези глупости, казани по телевизията от „криминалните експерти“ (които заявяваха, че сме били четирима или петима, а дори и десет-дванадесет, водещи битка от всички четири страни), се състоеше от двама души – аз и Джанфранко. Другарят, когото считах за най-надежден от всички и в чийто ръце дадох собствения си живот. Също се събирахме, за да покажем необходимостта от военната и политическа подготовка. Двама души, които знаеха какво трябва да направят и умееха да го направят, действаха много по-успешно, отколкото „команда“ от една дузина бойци. Команда, която беше трудно да се координира, разполагаща със слаба мобилност. Двама души могат да направят засада почти на всяко място, без да бъдат забелязани. Това беше очевидно дори за невежите, нищо не разбиращи от въоръжена борба. Именно затова нашата бойна команда се състоеше от двама души, способни лесно и бързо да се оттеглят от „театъра на военните действия“ и да изчезнат в недрата на Рим.

В началото доверих на другарите си проучването на зоната на бъдещите действия с цел намирането на най-добрите пътища за оттегляне. Както винаги, никой нищо не направи. Те се отказваха, поколебаваха или открито се страхуваха. Ето защо ние с Джанфранко бяхме принудени да проучим територията. Двамата се отправихме към „африканската“ част на Рим, за да си съставим представа за маршрута на съдията. Едва ли не всеки ден се занимавахме с прикрито наблюдение, изучавайки времето, скоростта и пътя на автомобила на Окорсио. Неочаквано открихме, че съдията върви с полицейско съпровождане. Това беше първият проблем: ние се надявахме, че заместник-прокурорът на Италия ходи сам. Трябваше да действаме, когато Окорсио е сам. Не от страх или от малодушие, а за да избегнем ненужни жертви, за да избегнем масово убийство, като това, което направиха „бригадистите“ при отвличането на Алдо Моро.

Да, тук трябва да спомена за тайнствения „шпионин“, който ми даде информация за това кога Окорсио върви без съпровождане. За него в продължение на 30 години често пишат журналистите, жадни за сензации, съставяйки всевъзможни „заговорнически“ предположения за неговата личност. Глупави предположения. Достатъчно беше да имаш някой, който работи в Двореца на правосъдието. Човекът не трябва задължително да бъде председател на секция, магистрат или висок бюрократ от Министерството. Достатъчно, а да има достъп до прокуратурата, тъй като не искахме да направим същата грешка, каквато в бъдеще ще направят „Червените бригади“, безсмислено ликвидиращи по време на залавянето на „врага на народа“ петима невинни хора от самия „народ“. За нас възможността за стрелба по полицейския кортеж беше напълно неприемлива. В задачата ни влизаше изпълнението на ясна военно-политическа операция, по възможност – „по-хуманна“, ако въобще тази дума може да подхожда на убийствен акт.

Изборът на оръжието, което се планираше да се използва по време на покушението, беше автомат. Най-вече, защото беше надеждно оръжие. Второ: използването на автомат придаваше на акцията „по-военен“ характер и следователно всичко това трябваше да окаже по-голямо въздействие върху колективното въображение. Стрелбата с пистолет от задната седалка на мотоциклет би ни приравнила в обществената представа с кръвожадната мафия: подобен подход беше „класически“ метод на сицилианските бандити. Мястото на предстоящото нападение беше избрано, изхождайки от много изисквания. То беше кръстопътят на улиците Джуба и Могадишо (на нея живееше Окорсио): място, където започваше изкачване на улицата, което би ми позволило да открия огън без да се притеснявам за изстрелването на много куршуми в жилищен район, което би било доста опасно за обикновените граждани. Освен това тук имаше знак стоп, който принуждаваше Окорсио да намали скоростта на автомобила. Той трябваше да бъде застрелян при завой към улица Джуба, когато колата е максимално близко до тротоара. Това беше най-подходящият момент, защото можех да видя ясно съдията и уверено да го идентифицирам, което ми позволи да открия огън в пълно спокойствие. Нищо в тази операция не можеше и не трябваше да се опира на „случайността“. Всичко беше ясно планирано. Най-сложните части на операцията, такива като оттеглянето и избора на стрелкова позиция, бяха обмислени предварително. Не трябваше да има никакви грешки. Дори възможната траектория на рикошетите беше изчислена с точност, за да може куршумите, както вече отбелязах, да не полетят към жилищните сгради.

В планирания ден, 10 юли 1976 г., ние бяхме готови. Пристигнахме на зоната за действие и паркирахме автомобила си, „Фиат“ 124, в насрещното платно. Така движението в лявото платно беше блокирано, което ни даваше допълнително пространство за стрелба. Около 8:30 сутринта забелязах приближаващата се кола на Окорсио. В този момент Джанфранко Феро запали колата, а аз на бегом се спуснах към колата на съдията и изстрелях един картечен ред. Ревящият ауспух на нашия „Фиат“ не можеше напълно да заглуши звука от изстрелите, но ограничи шума от тях в радиус от петдесет метра. Това ни беше нужно, защото по-нататък в този квартал живееха много държавни служители и полицаи. Извършвайки убийството, аз оставих листовки2 в салона на колата в близост до трупа.

asesinato-de-occorsioЦялата операция продължи около няколко секунди, след което, взимайки от земята няколко гилзи, ние напуснахме мястото на действие. Напускайки „африканския“ квартал, ние се отправихме към района Триест-Саларио: там, в близост до площад Истрия, оставихме автомобила, изчистен от всякакви следи. Вървейки пеша до площад Сабацио, ние се качихме на мотоциклет и стигнахме до Вия Национале, където предадох на трети другар пластмасова папка, съдържаща две гилзи и няколко листовки, идентични с тези, които оставихме на мястото на престъплението. Другарят остави този „подарък“ в телефонна кабина, уведомявайки предварително за това редакцията на вестник „Il Messaggero“.

В следобедните часове изведнъж започнаха да се появяват другари, които не бях виждал от няколко седмици. Спомням си как на следващата сутрин се срещнах чисто случайно с едно момче, част от нашата организация, в един незабележим бар в Борго, на две крачки от Ватикана. „Как си?“ – развълнувано попита той. „Отлично, отлично“ – отговорих аз, гледайки недоверчиво. Той беше ужасно изплашен, както и много други, като него. Те се изплашиха от съдебните последствия от моята акция и дългите години затвор, които тепърва заплашваха всички нас.

През следващите седмици във всички вестници, а също и по телевизията започнаха да се появяват фотороботи на възможния убиец на Окорсио. Някои доста приличаха на мои стари снимки, когато още имах брада, но в този период бях гладко избръснат. Сега бях в списъка на най-опасните терористи в Италия. Човек, когото трябваше да го спрат с всякакви средства.

1. Джанфранко Феро е арестуван през октомври 1976 г. и е осъден на 24 години лишаване от свобода за съучастничество в убийството на Окорсио. Умира през 1989 г. от неизлечима болест.

2. Листовката, оставена на мястото на престъплението, гласи: „Буржоазното правосъдие умира, а революционното правосъдие оживява. Специалният съд на MPON признава Виторио Окорсио за виновен в това, че, явявайки се опортюнистичен кариерист, с всички сили способства за преследването от страна на демократичната диктатура на активистите от „Нов ред“ и идеите, към които се придържат. Виторио Окорсио оглавяваше два съдебни процеса срещу MPON. Според първия, благодарение на съучастието на марксистките съдии Баталини и Койро, а също и на демохристиянина Тавиани, „Политическото движение“ беше разпуснато, а неговите ръководители осъдени на десет години затвор. Според втория процес многобройните активисти на MPON бяха подложени на съдебни преследвания и лишени от свобода, появявайки се с вериги пред съда на буржоазната система. Инквизиторското поведение на роба на системата Окорсио не можеше с нищо да се оправдае: упоритостта и жестокостта, проявена от него в хода на преследването на ординовистите, го доведе до нивото на палач. Но палачите също умират! Присъдата, наложена от съда на MPON за Окорсио е смърт, приведена за изпълнение от специален отряд. Напред, към Нов ред!“.

24. След Окорсио

След като бяха изгорени всички мостове за връщане назад, реших да преустановя дейността на организацията, за да оценя ефекта от покушението. Нямайки повече никакви връзки с легалността, ние вървяхме слепешката и бяхме като ученик на магьосник, чието основно правило беше да „действа, а след това да види какво ще стане“. Това беше естествено за нас – внимателно да се мисли какво ще се прави по-нататък и накъде ще се върви. Трябваше да продължим борбата. В това ни помогна много тромавостта на противника, неподготвената към такива случаи полиция, която изглеждаше дезорганизирана, и която дори не знаеше къде да ни търси. Силите на реда, дълго време говорещи за „черната заплаха“, убеждаващи обществото в съществуването на международен център за неофашистки саботаж, абсолютно не бяха готови за борба с новия домашно отгледан „враг“, който беше на едно ниво с „Червените бригади“, който показа възможността за извършването на не по-малко сериозни акции от тези, които осъществяваха „бригадистите“. Властта ни подцени. Тя се намираше в затруднение и ние трябваше да се възползваме от тази обърканост.

Трябваше да сложим край на говоренето след като преминахме границата, отделяща ни от миналото, и нарушихме всички налични табута. В това число и най-главното табу: табуто на убийството. Вече не можехме да попаднем в капана, заложен от режима и да не намираме изход. Тези, които бяха редом с мен повече не можеха да се наслаждават на комфортен живот и да „воюват“ с режима с помощта на думи и улични демонстрации. За никакъв „демократичен“ процес вече не можеше и дума да става – ние сами излязохме от този процес, въпреки че някои другари все още продължаваха да бъдат членове на Италианското социално движение: било по навик, било заради глупост, но във всеки случай това членство повече нищо не значеше. В тези дни за тях говореха пистолетите. Ние смятахме, че вървим доста напред от MSI, което бавно, но сигурно отстъпваше все повече назад. Искахме също да бъдем част от „физическото“, а не само от концептуалното революционно движение: искахме да се конкурираме с „Червените бригади“ и всички тези сили, които, според нашия възглед, също като нас нанасяха удари по режима. Вече имахме всичко необходимо за такава конкуренция.

Направеният от мен анализ изработи нова стратегия и се приспособи към най-различни тактики, необходими за движението напред. Избирах целите внимателно: те трябваше да бъдат видими от обществото, за да може ударите по тях да съответстват на нашата стратегия за въоръжена пропаганда. Първата ни цел беше организирането на въоръжена пропаганда на широко ниво. Партизанската война беше следващата предполагаема стъпка. Това вече беше утопия. От висотата на изминалите години мога да кажа, че това беше чиста проба утопия. За щастие. За страната и за италианците.

25. Ограбването на Министерството на труда

Ограбването на Министерството на труда и социалната сигурност беше типична акция за самофинансиране. Нанасянето на икономически удар по режима беше само второстепенна цел. Най-вече ни трябваха пари за продължаване на въоръжената борба: за закупуване на оръжие, наемане на къщи и апартаменти, за логистика. За извършването на тази акция аз избрах за свои помощници стари другари от юга, избягвайки възможността да се обръщам към римските бойци, привикнали към сплетни и празно говорене.

26 юли 1976 г. беше избран за денят, в който ще бъде нанесен „ударът“. Две седмици прекарах в подготовката на нападението. Лично посетих територията, на която се намираше офисът на Министерството на труда, за да разбера как да организирам акцията. Сградата на Министерството представляваше квадратен дворец с голям вътрешен двор. Парите тук ги внасят обикновено през задния вход, намиращ се на улица 20 септември. Прониквайки в сградата като служител, аз донесох в материално-техническия отдел цял куп документи: няколко дни ги събирах в кошчетата, разположени до офиса. Тук имаше и някакви свидетелства, стари отчетни фактури и тем подобна бюрократична документация. Представяйки се на портиера като служител на несъществуваща фирма, аз го помолих да ми покаже пътя към отдела за материално-техническата логистика. Той ми го показа. Влязох, мислено броейки стъпките и запомняйки всички пречки, с които бихме могли да се сблъскаме. Изчислих колко време ще ни трябва, за да влезем, да вземем парите и да излезем. Запомних колко е охраната вътре, кога се сменя, далеч ли се намират полицейските участъци, кога ще дойдат патрулките, и, най-вече, къде се намират банкнотите. Вечерта преди грабежа паркирахме автомобила в близост до офиса, за да можем на другия ден да избегнем ненужно губене на време (в тези години Рим беше не по-малко хаотичен, отколкото сега и за да стигнеш от едно място до друго, можеше да ти отнеме доста време). Всеки от нас изпълняваше поставената си роля. Планът на грабежа изглеждаше безупречен.

Сутринта на 26 юли тръгнахме към Министерството на труда и влязохме в рибарския магазин срещу офиса. Двама други другари стояха на няколко метра от главния вход, давайки вид, че чакат някого. Всички бяхме облечени с дънки и сини ризи. На рамото ми висеше спортна чанта, от която стърчаха въдици и дръжка на пистолет за подводен риболов. На практика това беше автомат със заглушител, доста сходен с подводния пистолет. Приличахме на младежи, отиващи на море. След няколко минути от задния вход излязоха двама инкасатори, доставящи парите в Министерството. Излязоха без полицейски съпровод – вероятно карабинерите са се задържали в сградата, за да пият кафе или да си побъбрят с някого. Това не влизаше в плановете ни. Това задържане предизвика паника в двамата ми другари: „Всичко пропадна, капо1! Да си тръгваме, ще го направим следващия месец!“. Аз викнах: „Ще направим това, което аз казвам, иначе ще ви прострелям в главите, мръсни кучи синове!“.

Операцията започна. Момчето, което трябваше да изпълни ролята си на наш шофьор, по мой знак се отправи към колата, която бяхме паркирали тук предната вечер. Аз и другият другар тръгнахме директно към сградата на Министерството, а другите двама, които искаха да си ходят, влязоха след нас малко по-късно. Влизайки, аз хванах портиера и изръмжах: „Запази спокойствие, това е обир. Бъди добър и няма да те убием“. Човекът, мислещ това за шега, се засмя. Той започна да жестикулира, да прави смешни физиономии. Може би ни взе за шегаджии, защото нашият зелен автомат с черен заглушител, с който го заплашихме, не се вписваше в неговата кинематографска представа за въоръжените нападения. За да успокой този веселяк, моят другар трябваше да го удари с цевта на оръжието. Портиерът веднага разбра всичко. Той беше поставен с лице към стената и със завързани зад главата ръце. През цялото това време постоянно мърмореше, че е бил парашутист и дори е бил в плен след сражението при Ел Аламейн. Съчувствахме му на този стар войник на Мусолини.

Докато двама останаха да контролират входа, ние с другаря влязохме във вътрешния двор. Всичко наоколо беше спокойно. Никой от служителите не ни подозираше в грабеж. Пробягвайки осемдесет метра, ние се приближихме към вратата на офиса, където се държаха парите. Поклащайки глава, аз ударих с рамо право в центъра на вратата – тя падна от пантите. Вътре на бюрото си седеше една жена. Размахвайки автомата, извиках: „Къде са парите?“. Жената подскочи от стола си като пилот, който катапултира. Тя мълчаливо посочи голям зелен куфар. Там имаше почти половин милиард, 460 мил. лири. Огромна сума. Изплашената госпожа, не на себе си, извика „Там също има пари!“ и показа голяма завързана чанта, която е пълна с монети. „Ще ви я оставя“ – вежливо й отговорих. Торбата беше прекалено тежка. Взимайки куфара, тръгнахме да излизаме. Другарят с куфара вървеше напред, а аз с автомата бях отзад. Служителите ни срещнаха във фоайето, слагайки ръце зад главата – те вече бяха разбрали какво се случва. Обирът ни костваше 28 секунди. Нито секунда повече.

Напускайки сградата, аз погледнах към улицата: там имаше полиция, опитваща се да блокира всички пътища за отстъпление от Министерството. Един от карабинерите се приближи към офиса. Прекрасно си спомням един от тях, той беше съвсем близко и държеше дясната си ръка на разкопчания кобур. Взех го на мушка. Полицаят ме погледна нерешително и не знаеше какво да прави: да отвори кобура, за да вземе пистолета или да ни пусне да си тръгнем. Може би разбираше, че ако направи опит да вземе оръжието, аз ще го застрелям. Молех се този почтен господин, явяващ се нечий баща, да не се прави на герой. Слава Богу, че не извади пистолета.

Когато другарят с куфара се оказа зад гърба ми, аз и другите трима, контролиращи изхода, извадихме шашки със сълзотворен газ и ги хвърлихме на площада. По този начин разчитахме полицаите да се дезориентират и да се разсеят. Целият площад беше обгърнат от гъста мъгла. Тръгнахме към автомобила, който вече беше запален и готов да потегли. Втурнахме се по улица 20 септември. На ъгъла с Вия Ринашенте двама другари излязоха и се качиха в градски автобус. След няколко метра до Вия Волтурно слезе още един другар. В колата останахме само аз и шофьорът. Наредих му да кара до гара Термини, възнамерявайки там да облепя куфара с парите с туристически стикери и по-нататък да продължим с такси. На нея и отидохме.

Особено вълнуващ ми се стори моментът, когато минахме покрай голям надпис „Министерство на труда и социалната сигурност“ – връщахме се назад по Вия Национале. Едва когато минахме площад Венеция се успокоих. На булевард Виторио срещу нашето такси вървеше полицейски автомобил с включени сирени, на който бяхме принудени да дадем път. Преминавайки Тибър, колата ни се насочи към квартал Примавале, където се намираше „бърлогата“: мястото за среща на всички другари след нападението. Всичко беше наред, никой не беше арестуван. На следващия ден вестниците излязоха с голямо заглавие: „Грандиозен дързък обир на Министерството на труда“.

Няколко часа след „удара“ се появиха приказливци. На вечеря другарят, който дойде да ни поздрави с няколко свои приятели, изведнъж започна: „Сега ние трябва да…“. „Какво вие трябва да?!“ – прекъснах го аз. Ние не бяхме банда вулгарни престъпници, които грабят банки, за да живеят красиво, за да харчат пари, да си купуват дрехи, коли и жени. Ние действахме в съответствие със строгата революционна позиция. Взехме малко енергия от „великана“,  за да дадем сили на „хобит“. И този човек ще ни учи как да разпределяме парите. Изпратих го по дяволите. Не ни трябваше учител. Този тип, представящ се за мъдрец, моментално беше изгонен от организацията. Това беше първият реален конфликт в структурата. Другарите му, които беше събрал от различни римски групи, напротив – лека-полека бяха въвлечени в структурата. В мен беше властта, в мен бяха идеите, в мен беше оръжието, парите и най-вече мъжеството и желанието да вървим напред. Не можех да си позволя някакъв приказлив умник да ми казва какво да правя. В крайна сметка това умно момче остана съвсем само. Другарите прекратиха с него всякакъв контакт, считайки го за слабак. Между хората, които вървяха след него, бяха Серджо Калоре и Алдо Тисеи, които по-късно станаха нашата ахилесова пета. В този момент в организацията беше влязъл троянски кон.

Този ръководител като цяло беше фатална личност за нас. Не само, че водеше след себе си тези безполезни хора, но и ме запозна с Мауро Мели, още един псевдофашист от Генуа, който обеща да „очисти“ част от взетите от Министерството пари (около 180 мил. лири) и да ги обмени на по-малки купюри. По-късно се оказа, че на такъв човек като Мели не може да се има доверие.

1. Капо (итал. capo) – „шеф“.

26. Трагедията в Тиволи

Ограбването на Министерството на труда и социалната сигурност от военна гледна точка беше изпълнено перфектно. Вестниците говореха за това грандиозно нападение в продължение на няколко седмици. Целта беше постигната: взехме почти половин милиард лири, не стреляйки нито веднъж. Никакви невинни жертви. Това беше истински успех за организацията.

Три дни по-рано, на 23 юли, напротив, не успяхме да избегнем ненужна смърт.

На събранието на „Политическо движение Нов ред“, провеждащо се след убийството на Окорсио, аз изложих пред другарите своето виждане за оперативната стратегия за развитието на организацията. Основните цели бяха две: добиване на средства за финансиране на нашите по-нататъшни операции и придаване на еднообразие на нашия оръжеен арсенал, за да бъдем като равни с нашите „врагове“: полицаите. Уточних, че този процес трябва да се развива планомерно, без резки скокове. Забраних всякакви операции, пречещи на основната стратегия, но никой не разбра изказванията ми или се правеше, че не ги разбира.

Никой не ми каза, никой не ме предупреди, че група другари е замислила да извърши обир на дом за колекционерско оръжие, разположен в покрайнините на Тиволи. В нощта на 23 юли тази група от неспокойно хора действително направи немислима глупост.

Скривайки се в тъмнината, те са се подготвяли да извършат нападението. Първоначално им се е оказало лесна работа, дреболия. Детска игра. След като са влезли в сградата и са нахлули на първия етаж, вдигайки шум, на прага на една от вратите се появил човек, който ги пита на висок глас кои са те. Внезапно нещо меко прелетява над главата на един от другарите. Той видимо сериозно се изплашва и открива огън без никакво предупреждение. Човекът е убит. Той е бил зет на колекционера на оръжие. Предметът, който е хвърлил, е бил просто един чехъл. Изплашвайки се от тази ужасна постъпка, боейки се да не бъдат арестувани или дори убити, другарите се втурват презглава от жилището.

Идиоти. Какво оръжие са могли да намерят в дома на колекционера, като то дори е могло да бъде в железен сейф или дори на друго място? На какъв обир са се надявали? На пистолети „Парабелум“? На автомати? Дори ако въобще са могли да стрелят. Колекционерът може да е имал най-различни оръжия, но повече или по-малко функциониращи са били пистолетите „Магнум“ 22 калибър. И това е била операция, съдействаща за унифицирането на нашия арсенал? Безумна постъпка – това е било.

Марио Роси

Те ме държаха в пълно неведение. Ако знаех за тази акция по-рано, никога не бих я разрешил, тъй като и лично се опитвах да участвам във всички военни операции. Аз бях военният ръководител, ръката и ума на цялата организация. За мен фразата „взимайте оръжието и бягайте, където искате“ беше неописуема обида. Аз не бих искал да участвам в грабежа на дома на колекционера, защото категорично забранявах подобни действия: безполезни и водещи към обратен резултат. Другарят Марио Роси, явяващ се един от най-сериозните и подготвени хора в цялата организация, след това в съда трябваше да разнищва цялата тази простотия. Той заплати скъпо заради това, че поради своя тогавашна глупост се свърза с идиотите от Тибуртино, организиращи тази акция.

27. „Ваканция“ във Франция

Това лято, особено през август 1976 г., италианските градове опустяха. Беше време за ваканция – хората отиваха на море или на планина, а за мен, един от най-опасните и издирвани престъпници в Италия, това беше отрицателен фактор. Рим можеше да стане за мен опасен капан: в този период можех да бъда индивидуализиран доста лесно. Освен това стана доста трудно да се ходи с пистолет поради една проста причина: не знаех къде да го крия в тази жега. През лятото всички носят дънки и тениски или пък ризи с къси ръкави. Къде мога да сложа „Колт“ 45? Това беше много трудно. Поради тази банална причина дори „Червените бригади“ преустановяваха през лятото дейност.

„Бъбривците“ и „мекотелите“, които въобще не можех да ги прахосам, ме съветваха да си взема кратка почивка и да изпратя всички наши „служители“ на ваканция, също като всички други служители. Буржоазният манталитет на другарите все още от време на време се проявяваше. Но аз държах на противоположни позиции: не можеше да има никакви „отпуски“ и „ваканции“ по време на война. Това е неправилно.

В този момент зад граница някой отново се поинтересува от движението ни. И тъй като нямахме на разположение нито радио, нито специални машини със секретни кодове, единственият инструмент за контакт с чужбина беше телефонът. Разбира се, общественият телефон. Един другар ми съобщи, че Клементе Грациани ме търси да поговорим. Срещата с емисаря на Грациани беше назначена в квартал Прати, на площад Мацини, където се намираше пощата и място за телефонни разговори, откъдето можеш относително безопасно да позвъня до Франция. На срещата дойдох заедно с моя стар другар Джанфранко Феро: той беше драстично отслабнал и освен това зрението му беше отслабено. С огромните очила, висок и слаб, изглеждаше нелепо.

На площад Мацини в съпровод с голяма група другари, някои от които влязоха в нашата структура, се яви Пепе Пулиезе. Аз се хванах за главата – подобна шумна компания можеше да привлече вниманието на полицията, което би било за нас равносилно на провал, така че игнорирах срещата – със знаци казах на Пепе да отиде по-нататък. Той и неговата тайфа ни последваха. Не грешех в своите подозрения – Пепе беше последван от полицейски шпионин, който, идвайки на площад Мацини, старателно отбелязваше в своя бележник всички неща, които му изглеждаха подозрителни. Благодарих на Бога, че аз и Джанфранко дойдохме на срещата с черен мотоциклет „Гуци“, който взехме на заем от добър „чист“ човек, така че не привлякохме вниманието на детектива. Този път избегнахме затвора благодарение на своята внимателна конспирация.

Позвъних на Грациани и няколко дни по-късно заедно с няколко другари напуснахме Италия, пътувайки за Франция. Първата точка от нашето пътуване беше Генуа, където трябваше да се срещнем с Мауро Мели, който трябваше да размени за по-дребни купюри част от парите взети от нас от Министерството на труда. На срещата му дадох парите и моя котарак. Не знаех, че в този момент Мели се намира под покровителството на полицията.

Преминах границата без проблем. След няколко дни позвъних от Франция на Мели. Обади се женски глас: „Вие защо не четете Corriere Mercantile?“. Излязох на улицата и тръгнах към вестникарската будка. На първа страница имаше съобщение за бягството на Мели и проведения в неговия дом обиск, в хода на който са намерени 180 милиона лири. Пари, които, съгласно статията, са били необходими за поддържането на „национал-туристите“ (такъв епитет вече бях използвал аз): членовете на старото MPON, бягащи зад граница. Не се и съмнявах, че Мели ще изиграе важна роля в разобличаването на цялата нелегална структура. Катастрофа. Другарите ми едва не се разплакаха: парите, предназначени за организирането в чужбина на нашия печатен орган, се изгубиха завинаги. Аз гледах на нещата по-трезво: загубените пари можеха да бъдат заменени с други. Когато загубим хора и цели структури, тогава няма да можем да ги заменим. Бях много ядосан.

Четейки вестника, разбрах, че Мели, бидейки едновременно екстремист и собственик на хотел, се намира под постоянния надзор на полицията, карабинерите и данъчната инспекция. Постоянно му се правеха „визити“ и обиски. По време на една от тези визити е обискирана стая в хотела, която Мели е държал постоянно заключена. Тук е открит куфарът с пари, от който нашият другар дори не е махнал печата с абревиатурата на Министерството на труда и социалната сигурност, безвкусна сребърна огърлица с двойна брадва (символ на MPON) и пистолет „Люгер“ – доста тежко и остаряло, но въпреки това надеждно оръжие.

В Ница се срещнах с Грациани, който също беше ужасен от генуезкия арест. Казах му, опитвайки се да го успокоя, че Мели е надежден другар, че може да излезе от тази ситуация и да пристигне по-късно във Франция.

На следващия ден с Грациани тръгнахме към бара на известния разкошен хотел „Negresco“. Неочаквано лице в лице се сблъскахме с Мауро Мели. Попитах го да обясни по въпроса за парите, а той започна да мърмори нещо. Буквално за яката го изкарах от хотела – смятах да го закарам на един уединен плаж и да го застрелям, да изчезне завинаги. Вече чувствах „гнил“ този човек, който няколко години по-късно ще дава в съда показания срещу мен. Идвайки на себе си, започнах да се интересувам как сега да излезем от лайната, в които ни набута Мели. Той ме убеди да остана за известно време във Франция, за да си поема дъх и да си почина. Връщайки се обратно в Ница, поговорихме с Грациани и решихме да организираме среща на ръководителите на MPON, за да се създаде стратегически план на организацията в писмен вид.

Грациани искаше организацията да се намира под пълния контрол на чуждестранното ръководство, чрез специални доверени лица, които трябваше да се кооптират в италианската структура. Другарите, идващи с мен от Италия не искаха да слушат за нещо подобно. Те действаха с мен в Италия, в организация, която напълно се отличава от тази, която някога е ръководел Клементе. Теоретичните възгледи на Грациани нямаха повече никаква тежест. Той беше в малцинството. Бях разочарован от такъв развой на събитията.

Върнахме се обратно в Италия. Към Рим пътувахме не по магистралата, а по държавен, второстепенен път. Фатална грешка, защото тук действаше безупречната система на контролно-пропускателните пунктове. И действително, в Тоскана, в близост до Гросето, ни спряха карабинерите. Разполагахме с фалшиви документи. Освен това с нас беше генуезки другар, – единственият, който използваше истинското си удостоверение за самоличността, – който беше записан в досието си в полицията като опасен неофашистки екстремист. Докато един от служителети говореше нещо по радиостанцията, към мен се приближи вторият полицай. Този господин, забелязващ, че съм на неговите години, започна да ми разказва за своя живот, а аз, държейки пистолета между крака си и вратата на автомобила, търпеливо изслушвах оплакванията му за неговия син, който се учи много лошо в училище. Бях в ужас от това, че мога в този момент да стрелям по този човек: във „врага“, който изведнъж се превърна в баща на семейство, мой съотечественик, всъщност – добро момче. Никога не съм бил безжалостна машина за война или пък човек-оръжие ала Нечаев, а бях същият, какъвто беше и „врагът“. Това носеше голямо неудобство. За щастие, полицаите не искаха документите на генуезкия другар, който, трябва да кажа, беше най-невинният от нас. Извинявайки се за безпокойството, те пуснаха автомобила ни.

28. Началото на края. Първите арести и изолацията

Във Франция се договорих с Албер Спаджари1 за организирането на няколко акции за самофинансиране: става дума, естествено, за грабежи и кражби. Когато се върнах в Италия, тук започнаха първите арести: няколко другари от организацията бяха хвърлени в затвора. Това бяха първите резултати от разследването на убийството на Виторио Окорсио.

Много другари мислеха, че, ако не ги арестуват веднага след убийството, няма да ги арестуват никога. Това е ужасна грешка. Преди всичко, защото съдебното разследване и търсенето на възможните престъпници можеше да продължи с години: всичко това създаваше впечатление на неизменност и спокойствие. Освен това съдебните органи бяха принудени да преодоляват много бюрократични бариери: получаване на разрешение за подслушване на телефони или пък за обискиране на една или друга квартира – всичко това отнемаше много време. Ти нищо не забелязваш, не знаеш какви стъпки предприемат следствените, не знаеш, че врагът се подготвя. Едва когато ти сложат белезниците на китките, започваш да мислиш за това как дълбоко си грешал. За нас единственото средство да не ни заловят беше благоразумието, внимателността и мобилността, водеща до объркване тромавия „враг“. Не можехме да си позволим да седим на място. За да спасим цялата си мрежа, трябваше да се намираме в постоянно движение. Да вървим внимателно, избягвайки падения, но да вървим.

Една сутрин, връщайки се в Примавале, аз се отправих по улица Аурелия, за да отида при Пепе Пулиезе. Исках да поговоря с него за поведението му, което в последно време ми изглеждаше неразумно. Мислех, че той се намира в опасност. Имаше странни актове на сплашване, като например надписите на колата му. Мислех, че всичко това е дело на бандитите от „Национален авангард“, с които Пепе имаше сериозни разногласия. Спрях се пред дома на Пепе и попитах една продавачка дали е виждала Пепе. Тя отговори, че не е. Разтревожих се. Влизайки във входа след някакъв господин, аз се отправих към вратата на квартирата на другаря и почуках. Тишина. Никакъв отговор. Слизайки във вътрешния двор, аз се качих нагоре по газовата тръба. Бутайки с пръст прозореца, влязох вътре: адска каша, всички вещи бяха разхвърляни, на пода беше кобурът за пистолет, който подарих на Пепе. Пепе е бил заловен, в това нямаше никакви съмнения. Заедно с него в участъка бяха отвели и цялото му семейство, надявайки се, че някой от тях, обхванат от паника или под натиск ще разкаже всичко. Но никой от тях не е разказал нищо, защото никой нищо не е знаел.

Пепе Пулиезе

Предположих, че арестът на Пепе е само пробно „затрупване на мрежата“. Излизайки на улицата, отидох до площад Кодио. Чрез домофона извиках един другар на улицата. Разказах му какво се е случило с Пепе, за да бъде нащрек. След това продължих. Следващата точка от моето „пътешествие“ беше бар, в който обикновено се събираше група другари и където собственикът беше наш съратник2. Махайки на собственика, аз му съобщих: „Започнаха арести, предупреди всички“. Той беше в ужас: „А какво да правя с бара?“. Мен това не ме интересуваше въобще – барът не беше негова собственост, той беше купен с наши пари. В крайна сметка можеше просто да го остави.

Така се понесох из Рим: трябваше да съобщя на всички за опасността и трябваше да направя това бързо.

Между другото, посредством обществения телефон потърсих Джанфранко Феро. Напразно. Номерът му не отговаряше. В следобедните часове се отправих към дома му в Тестачо. Питайки съседите му, разбрах, че той е арестуван. Голям, много голям проблем. Джанфранко и Пепе бяха арестувани, само защото в домовете им полицията откри оръжие: това беше сериозен повод за задържане и за да се продължи разследването по отношение на тези лица. Изчистих квартирата си от всичко незаконно. „Бърлогата“ ми Примавале сега беше не по-надеждна от моя автомобил.

Арестите през есента на 1976 г. станаха първия силен удар по организацията. Това беше гръмко събитие, имащо по-юридическо значение от гледна точка на функционалността – фактически, смъртоносен удар. Жесток и силен шамар. „Политическо движение Нов ред“ беше почти напълно унищожено. В затвора или в бягство се намираха почти всички свързани с мен: другари, които бяха брънка в твърдата верига на нашата организация. По време на въоръжената борба арестът е равносилен на смърт. Човекът, попадащ в затвора, трябва да се разглежда като загинал, защото той не може да се използва въобще повече. Съдебната присъда беше равносилна на последния пирон в ковчега, защото такъв другар окончателно слиза от сцената.

Слез „затрупването на мрежата“ загубих контакти със съратниците, с които по-рано бях доста близък. Бях изолиран, останах сам.

Бидейки изолиран този, който организира и оглавява въоръжената борба, означаваше, че аз нямам повече сведения от другарите (арестите и вниманието на полицията възпрепятстваха тяхното получаване), нямаше повече „въоръжена команда“ (останаха само „чисти“ и няколко „оперативни кадри“), нямах повече контрол над организацията, която сега съществуваше само зад граница, тъй като структурата в Италия беше подложена на унищожение. Това беше агонията на MPON.

Началото на края и нищо повече не можеше да се промени. Не можех нищо да направя. Хората покрай мен не бяха способни да помогнат. Повече нямах басейни с човешки сили, откъдето бих могъл да черпя, нямаше културни сили, които биха могли да спасят MPON. В този момент представях себе си като риба, която няма достатъчно вода и се опитва да плува в калта. Хората, свикнали да „бъбрят“, а не да действат, съставляващи значителен брой от нашата организация, сега бяха преобладаващо мнозинство.

Убежденията на мнозинството ординовисти бяха твърди, защото никой и никога не ги е подлагал на изпитание. Нямаше светилища, които да се защитават до смърт, защото те не бяха построени, но противникът не забеляза нищо такова или забеляза малко. Той все още говореше за страшната заплаха, идваща от нас. Ние бяхме напълно изолирани, без стратегия. Някои особено мъдри господа ръсеха празни примери за дейността на фашистката тайна полиция OVRA и немските SS в навечерието на поражението във Втората световна война. Предлагаха да повторим този опит, но всичко това не бяха систематизирани стратегии, защото в крайна сметка всички ние изпаднахме в ужас от неизбежността на затвора и процесите. Врагът, междувременно, ни спря въздуха. Той ни отне възможността да черпим резерви, защото етапът на въоръжената борба приключи. Не бяхме в състояние да компенсираме загубите, нанесени заради арестите. Къде можехме да намерим нужните хора? В средата на спиритуалистите, последователите на Евола? За това и дума не можеше да става. По принцип такива хора не ни трябваха. В Италианското социално движение? Не. Мисини ме смяташе за луд, влачещ след себе си другарите към затвора или гроба заради безумни утопии. За тях аз бях „прокажен“, от когото трябваше да се бяга. Така че трябваше да се задоволя с малкото ординовисти, които останаха все още активни.

Най-бойните другари от Перуджа бяха арестувани поради глупост: за заплаха към съдия Ариоти3. Обърнах погледа си към Лигурия. Там като цяло беше пусто. Тоскана, както и по-рано, бъкаше от шпиони, от които трябваше да се стои далеч. Пиемонт беше ненадежден, същото се отнася и за Ломбардия. Венето беше пълен с психопати, имащи (или способни да си намерят) оръжие. Но това бяха бесни псета и ненормални хора, които не ми трябваха.

Трябваше не просто да оцелея, но и да продължа да действам. Всичко това доведе до това, което се случи. Не бяхме способни да маршируваме напред след като направихме голям качествен скок назад. В тези седмици предишните ни грешки породиха други грешки, но трябваше да се действа, дори и да се греши, тъй като статичността и фатализмът в нашата ситуация бяха равносилни на смърт. Най-лошото беше, че не знаехме как действа противникът и какви стъпки предприема. Ние нямахме „очи“, защото „врагът“ отне от нас тези жизненоважни преимущества, които успяхме да придобием.

За противника просто не съществуваха кадрови проблеми: полицията се попълваше от ден на ден. Пред нас имаше двоен проблем: как да обезпечим тила и как да обезпечим авангарда. Нямаше такива, които да се нарекат „политически войници“. Беше невъзможно да хванеш първия изпречил се човек и да го превърнеш в боец, във въоръжен опозиционер, както за това празнодумстваха много дилетанти. Постоянно се забавях с възстановяването на структурата, постоянно се натъквах на пречки.

Серджо Калоре

„Тибуртините“, младежите от Тиволи, ми бяха представени като „другари“ с пълно доверие, хора, на които може да се разчита. Един от тях, Серджо Калоре4, беше назначен от мен за политически комисар на MPON, въпреки че неговата идеологическа линия ми се струваше много странна и не пораждаща доверие. Той беше един от привържениците на новите модерни идеи, придобиващи в края на 1970-те години голяма популярност: идеите за странни „алианси“ с нашите политически съперници, – с комунистите и най-вече с анархистите. Калоре беше ляв сред десните. Нещо повече, може да го наречем „ултраляв“ сред десните. Той беше полуанархист, полуспиритуалист на Евола, въплъщаващ в себе си дефектите на двете мисловни школи. Всички тези въртели не ми харесваха, но трябваше да се върви напред, дори ако трябва да се пълзи на лакти. Трябваше да се възстанови организацията, така че тръгнах на импровизация, която във въоръжената борба по принцип не трябва да я има, защото рано или късно трябва да се плати за нея с политическа или физическа смърт.

Като цяло за сметка на тези „тибуртини“ съумях някак си да възстановя структурата. Въпреки това, никога не се надявах на тяхната „вяра“, на тяхната способност да водят въоръжена борба. Мнозинството от тях можеха само да си чешат езиците. Как можех да разчитам на Алдо Тисеи5? Той беше 17-годишно момче, което ми го доведе Калоре, казвайки ми, че „стреля добре“. Очевидно и единия, и другия не разбираха, че, за да си „политически войник“ не трябва само да стреляш добре. Във въоръжената борба психологията, нагласата, играе важна роля. Тя е не по-малко важна от умението за стрелба. В момент на опасност трябва да знаеш какво да правиш, трябва да си убеден в правилността на действията си. И едва след това да използваш оръжието си. Поради това известно време по-късно, когато трябваше да стрелят, тези „другари“ не стреляха, въпреки своите „умения“, въпреки своята „вяра“, въпреки клетвата за вярност към идеята. Те просто изчезнаха.

Когато трябваше да извърша някаква акция, аз си наложих като правило никога да не казвам на тези хора за нея предварително. Всичко планирах сам и в навечерието посещавах избрания от мен другар, на когото казвах: „Утре трябва да направим нещо“. Те постоянно си намираха причини, за да се откажат. Извинявайки се, те се позоваваха на момичета, на семейството, на ученето. Вбесявах се от това. „Ако дойдеш с мен, е възможно да те убие врагът. Ако не дойдеш с мен, със сигурност аз ще те убия. Точно тук. На момента. Е, какво ще правим?“. Не принуждавах никого и никога да прави избор в полза на въоръжената борба. Те сами избираха този път. За тях думата клетва беше само празна дума, формалност, идиотски и безполезен ритуал. Те не разбираха едно важно нещо: думата вярност често е много по-важна, отколкото страха от затвора или смъртта.

Вместо да се занимават с делото, те създаваха митове, а тенденцията за създаване на митове беше най-опасната, защото, от една страна, тя можеше да доведе до презрение, както към своя, така и към чуждия живот, а от друга страна – тя способстваше за предателството и донасянето.

Така че, губейки своята структура, аз бях принуден да използвам абсолютно безполезни хора, способни само на самохвалство и пълна простотия. Те не успяваха да различат въображаемото от реалното: техните разсъждения представляваха набор от взаимоизключващи се параграфи. Възнамерявайки да бъдат авангард, те, напротив, бяха доста плахи момчета. В крайна сметка, сблъсквайки се с реалността, те бяха напълно деморализирани: те не бяха в състояние да осъществяват плана и програмата, която сами избраха.

1. Албер Спаджари – бивш боец от Френския чуждестранен легион, участник във войната в Индокитай, близък до френските неофашистки кръгове. Автор е на знаменития „грабеж на века“ в Ница. В нощта между 16 и 17 юли 1976 г., пробивайки дълъг канал към подземното хранилище на банка „Сосиете Женерал“, група грабители изнася от банката златни кюлчета и банкноти на обща стойност от 60 мил. франка. През октомври 1976 г. Спаджари е арестуван, но бяга, скачайки през прозореца, директно от сградата на съда. Осъден е задочно на доживотен затвор, но така и не е заловен. Умира в Австрия през 1989 г.

2. Това е Марчело Сгавикия, осъден по-късно за подпомагане на Конкутели.

3. Алфредо Ариоти е заместник-прокурор в Перуджа. На 11 юли 1976 г. група другари стреля два пъти с пистолет по жилището му. Арестувани са всички седем участници в тази „акция“.

4. Серджо Калоре, родом от Тиволи, е един от първите бойци на групата „Costruiamo l’Azione“ на Паоло Синьорели, организирана след ареста на Конкутели. Бидейки близък към „Въоръжените революционни клетки“ на Валерио Фиораванти, той е арестуван през 1979 г. заради многобройни грабежи. след ареста си се „покайва“ и става един от основните обвинители в процесите срещу неофашистката подпола. През октомври 2010 г. е убит от неизвестни в дома си в Гуидония, близо до Рим, по жесток начин: престъпниците прерязват гърлото му.

5. Алдо Тисеи след ареста си се „разкайва“ и става свидетел по обвинение срещу Конкутели. Умира през 1988 г. от свръхдоза хероин.

29. Криза

Оперативните трудности бяха очевидни. Организацията беше в криза, това го разбирах прекрасно, но се надявах, че ще мога да се възстановя от първия удар, нанесен от държавата. Затова след есенните арести през 1976 г. създадох  GAO – „Gruppi d’Azione Ordinovista“ (Групи за действие на ординовистите). Това трябваше да бъде начин да се реорганизира движението, което тепърва беше напълно разсеяно. GAO трябваше да станат логическо продължение на маршрута на MPON. Разнородна структура, разпространяваща се из цяла Италия, която трябва да способства за изместването на „другарите“, които заради своето безсилие няма право на участие в организацията. Клетки, малки и дребни, са способни бързо да пристъпват към действие. Но GAO имаше също и друга цел: отстраняване на възможни инфилтратори и агенти на държавата, за съществуването на които вече подозирах. Казано накратко, това трябваше да бъдат малки фабрики на неофашистката въоръжена борба, които с времето, по пътя на делението, можеха да се превърнат в огромна структура. Само GAO имаха право да действат от името на MPON и да говорят от името на Движението. Първата акция на GAO трябваше да се проведе на годишнината от разпускането на MPON. Дори и безкръвна, тя можеше да бъде отразена от медиите: става дума за окупиране на автобус с цел разпространяване на листовки. Ние попаднахме в капана на ефективността заради ефективността: правим нещо, за да говорят за нас, доказвайки, че съществуваме. Погрешна стратегическа линия. Съвсем скоро го разбрах. във всеки случай не можахме да направим нищо, защото нямахме хора за извършването на подобни акции.

В този момент пред нас имаше две алтернативи: или да се стреля по някого, причинявайки вътрешни противоречия в лагера на „врага“ (както правеха „Червените бригади“ в края на своето съществуване), или да се прекрати борбата. Докато бях принуден да седя безучастно, чакайки, във Витербо своето дело извърши Албер Спаджари: много сложен грабеж, извършен без насилие, в негов стил. След арестите наех къща в Брачиано, където живеех с двама другари на Албер. Вилата се намираше на няколко километра от границата: тя стоеше настрана и беше толкова малка, че нямаше къде да се сложи автомобила. Ние се престорихме на френски туристи, които са дошли да се насладят на гледките на планинските езера в тишината, в „мъртвия сезон“. Това ни даде възможност да избегнем излишното внимание на местните жители и полицията: не беше изненадващо, че група чуждестранни туристи наема къща в тези краища.

Когато Спаджари беше арестуван и „ударът“ във Витербо се провали, аз реших отново да установя контакти със задграничното ръководство на MPON, за да започна нов етап на борбата. Можеше да направя това само по един начин: да отида в Ница.

Елио Масагранде

Във Франция се установих при една жена, бивша активистка на ОАС1 и роднина на Спаджари. Те трябваше да ми помогне да възстановя връзките си с организацията. Срещнах се с Елио Масагранде и още един другар, доста „гнил“ другар. Установихме правила за нашите контакти и обсъдихме възможността за кооптиране в Рим на нови хора в редиците на ординовистите: именна на този етап в края на краищата попаднах в капана.

След връщането ми в Италия пред мен се изправи основният проблем: къде да се скрия. Първоначално отидох в Тоскана. Тук се заселих в дома на един другар, който колекционираше различни военни неща (каски, куртки и тем подобни), а след това се преместих на село, в жилището на един пчелар, работещ като охранител на кокошарник. Напълно сам. Чувствах се като героя Нино Манфреди от филма „Хляб и шоколад“, където главният герой, след много перипетии, завършва живота си, намирайки убежище в селска къща, където бедно семейство живее заедно с пилетата си.

Не можех да живея в такива условия. Тръгнах си оттук, няколко дни пребивавах в Умбрия, откъдето тръгнах за Рим, където се установих в квартал Остия. В първия ден установих, че в „бърлогата“ ми са влезли крадци: липсваше малък телевизор, въпреки че моят скъпоценен сандък беше непокътнат. В него имаше цял арсенал: пистолети, автомат, ръчни гранати, взривове. Неща на „терорист“, а не на банален бандит. Крадците не са го пипали от страх. Веднага се преместих на друго място Рим, в жилище, което ще бъде последното ми убежище на свобода. Улица Фораджи се намираше в историческия център. На две стъпки от Колизеума, в близост до Императорския Форум. Жилището се намираше много близо до участъка на общинската полиция, но нямаше никакви проблеми. Никой нямаше да ме нападне, ако не „изпратят“ полицията. Убежището ми беше безупречно, можех да се наслаждавам на Рим в най-красивите моменти от деня. Вечер, когато се разхождаха туристите, а уличната търговия спираше работа, си позволявах лукса да се разхождам по центъра. Сам или в компанията на надежден другар.

1. ОАС (Organisation de l’Armée Secrète – Секретна въоръжена организация) е нелегална въоръжена структура, създадена през януари 1961 г. в Мадрид от Жак Жан Сусини и Пиер Легалар. Символ на организацията е келтският кръст, основен лозунг е „Алжир е френски!“. По време на войната в Алжир бойците на ОАС взимат активно участие в действията на проколониалните сили, защото основната задача на структурата е запазването на северноафриканските владения на Франция.

30. Предателство

Страхувах се от предателството и то много. Бях наясно, че в момента са се развили всички условия за даване на доноси, но се опитвах да не мисля за това, въпреки че предателството, както показаха събитията, беше най-конкретната опасност, надвисваща над мен.

Веднъж, когато ядях пица в компанията на близки другари, се приближи един човек каза задъхан: „В офиса на адвокат Арканджели1 някой иска да говори с теб“.

Тръгнах към адвоката, използвах всички възможни мерки за безопасност, тъй като полицията вече знаеше за връзките на адвокат Арканджели с римските неофашисти. Поставих двама другари да разузнават. Когато доложиха, че всичко е чисто, аз влязох в офиса. На срещата с юриста присъстваха също Джовани Ферорели2 и печално известният Паоло Бианки3. Ферорели говореше. Той ме попита за помощ за сегашните подопечни на Арканджели: членове на бандата на Ренато Валанцаски4. Той съобщи, че в Милано имат много трудности, защото полицията им диша във врата. Той изрази ясното желание да се присъедини към моята организация заедно с други свои другари. Тогава ми изглеждаше, като същото мисля и днес, че в тези момчета имаше някакъв комплекс за малоценност: искаха да бъдат като нас, но въобще не можеха да стигнат до нашето ниво, защото нямаха идеологически корени, нямаха политически мотивирани действия. Нарекох ги буржоазни маргинали.

В същото време, предателството, като дамоклев меч бавно, но сигурно се спускаше над главата ми.

На следващата сутрин Серджо Калоре се появи при мен в компанията на Паоло Бианки, който ме помоли да видя един другар, който може да отиде до Милано, за да установи контакти с Ренато Валанцаски и неговите приятели. Изпратих в Ломбардия Калоре и Бианки, на когото дадох пистолет „Браунинг“.

Върна се само Калоре: Бианки остана в Милано. След няколко дни се върна и Бианки и двамата отново дойдоха при мен. Бианки беше без пистолет: „Къде е пистолетът?“ – попитах го аз. „Не го взех, защото летях със самолета. В Милано ситуацията е критична. Трябва да намериш няколко квартири в Рим“. Изпаднах в ярост, но отрязах кратко: „Как така?! Ние самите сме в беда, а още квартири да търся? Не се притеснявай, сега ще видим какво можем да направим. Ял ли си?“. Направих бърза вечеря, хапнахме, а след това казах на Бианки да се разходим по тихата крайградска улица Фурбара. Той се съгласи. В това време докато Бианки беше под душа, Серджо Калоре, когото разбра какво възнамерявам да направя, почти заплака: „Ти искаш да го убиеш?“. „Естествено. Той ни разкри, без да бъде упълномощен той е взел някакви решения и е оставил пистолета незнайно къде. Този гнил мошеник ще ни доведе до разруха. Първо ще го застрелям, а след това ще сложа бомба между ръцете и лицето му. После нека да видим как полицията ще идентифицира личността му. Едва ли ще успее“. Лицето на Калоре пребледня, той се разплака: „Моля те, не го убивай, моля те. Израснахме заедно. Моля те, умолявам те“.

Паоло Бианки

Поддадох се на сълзите на Бианко и не го убих. Няколко дни по-късно, на 12 февруари 1977 г., Бианки трябваше да се срещне с Розано Кокис5. Бианки попадна под полицейско наблюдение и след срещата с Кокис и двамата бяха арестувани. Кокис успява да разоръжи един от полицаите и да избяга. Паоло Бианки дори и не се е опитал да бяга. Той е отведен в полицейското управление, където на момента започва да „пее“.

В следобедните часове се срещнах с Калоре, Алдо Тисеи и други другари. В един глас заявиха: трябва да бягам от Рим колкото се може по-бързо. И сам знаех това. Също знаех, че в този случай полицията ще стреля без предупреждение. Заедно с Калоре и Марио Роси6 се отправих към офиса на Арканджели, който щеше да бъде един от първите, които, според мен, Бианки щеше да предаде. Исках да проверя дали полицията е стигнала до него или всичко е било спокойно. В хода на нашата разходка не забелязахме нищо подозрително, полиция също нямаше. Връщайки се вкъщи вечерта, аз се уговорих за среща с един другар на сутринта: трябваше да идем до Флоренция, за да убием магистрата Пиерлуиджи Виния7. Серджо Калоре дойде при мен малко преди полунощ. Беше в паника: „Идват да ни арестуват!!!“. Позвъних незабавно на другаря, искайки незабавно да се срещнем. Трябваше да тръгнем за Флоренция в 04:30 часа, но часовете ми на свобода бяха вече преброени.

1. Джорджо Аркандели, адвокат, близък до неофашистки кръгове, е доверено лице на Стефано деле Кияе. През 1979 г. бойците на „Въоръжени революционни клетки“ му правят засада, но по погрешка е убит друг човек.

2. Джовани Ферорели е неофашистки екстремист, близък до бандата на Ренато Валанцаски.

3. Паоло Бианки е боец от бандата на Валанцаски, смятан за свързващото звено между миланските гангстери и неофашистката среда. Арестуван, той напълно се разкайва за дейността си, и става основен обвинител в съда срещу Конкутели.

4. Ренато Валанцаски е лидер на банда грабители, която през 1970-те години се намира на върха на престъпната йерархия в Милано. Арестуван в началото на 1970-те години, той неведнъж извършва бягства и опити за бягства. Осъден с четири доживотни присъди, в момента се намира в затвора, явявайки се своеобразен „рекордьор“ на Италия, прекарвайки зад решетките, с няколко прекъсвания за бягствата, повече от 35 години.

5. Розано Кокис, както е посочено в наказателното дело, е дясната ръка на Валанцаски.

6. Марио Роси е арестуван в нощта на 13 февруари. Осъден е на 30 години затвор.

7. През 1976 г. Виния е заместник-прокурор на Флоренция. Той взима активно участие в борбата срещу червения и неофашисткия тероризъм, както и срещу „Коза Ностра“. Конкутели иска да го убие по време на брачната церемония на неговата внучка.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s