„Аз, черният човек. Живот между политика, насилие и затвор“ (глави 1-10)

„Аз, черният човек. Живот между политика, насилие и затвор“

Пиерлуиджи Конкутели и Джузепе Ардика

Въведение

За първи път се срещнах с Пиерлуиджи Конкутели на 30 май 2006 г. Бившият военен ръководител на „Политическото движение Нов ред“ го познавах само от черно-белите снимки във вестникарските архиви: силен мъж с насмешлив поглед, демонстриращ фашистки поздрав пред камерите на телекомпанията RAI в деня на собствения си арест на улица Фораджи на 13 февруари 1977 г. На 30 май 2006 г. в залата, пълна с исторически романи и научна фантастика, пред мен се изправи възрастен мъж, който е прекарал голяма част от своя съзнателен живот в затвора: дълга бяла брада, рядка тънка коса, несигурна походка. Познавах историята на неговия живот от бележките във вестниците, съдържанието на много от които се въртеше в главата ми: „Убиецът на съдия Виторио Окорсио“, „Затворнически палач“, „Непреклонен терорист“…

Първоначално ми беше трудно да общувам с господин Пиерлуиджи заради различните възгледи в живота, различния манталитет, различната възраст. В крайна сметка ние сме хора от напълно различни епохи. От едната страна седеше журналист, искащ разкази, имена, детайли. От другата – бивш черен боец, гордеещ се, че нито веднъж в живота си не е сключил сделка с „режима“. Човек, който упорито държи на своята идеология и не отстъпва дори и в най-трудните времена, когато се разкрива цялата гнила същност на неофашисткото движение в Италия в следвоенните години.

„Няма да споменавам имена на другари, които официално не фигурират в съдебните разследвания. Не съм разкривал тези имена, когато в заменя щях да получа свобода, няма да го направя и сега, когато по принцип всичко е в миналото. Не съжалявам за нищо и никога няма да падна на колене и да искам прошка от държавата. Аз съм твърд човек, какъвто съм бил и преди тридесет години. Не съм чудовище, въпреки че много хора казват обратното.“

Пиерлуиджи Конкутели не се разкайва за нищо за разлика от другите „герои“ на неофашистката въоръжена борба, като например Серджо Дзаволи, който в пряк ефир в популярното телевизионно предаване „Нощта на републиката“ се покайва заради своите минали деяния. Конкутели никога не отрича ключовата роля, която изиграва в организирането на въоръжената борба. Той е осъден с четири доживотни присъди – по обвинения в три убийства и (уникален за Европа случай) опит за организиране на въоръжен бунт. Той е един от малкото терористи през 1970-те години, които все още лежат в затвора.

След тази първа среща последваха десетки други. Почти година взимах от Конкутели доста голямо интервю, белязано от спорове, поставящи под съмнение успеха на моята работа. Но постепенно и двамата станахме по-спокойни и уравновесени.

Господин Конкутели започна своята история отдалеч: от Рим през петдесетте години, своето детство, фашисткия си дядо, който „помага“ на момчето да сформира своите политически възгледи. На четиринадесет години Пиерлуиджи вече участва в раздаването на листовки и марширува по паради, посветени на една или друга паметна дата от историята на фашисткия режим. По-късно вече е готов да организира сблъсъци със своите политически съперници, но все още е извън въоръжената борба. 1968 г. става преломен момент: става ясно, че пътят на младежките неофашистки организации не съвпада с пътя на Италианското социално движение. По-късно следва взрива на Пиаца Фонтана и ново ниво на политическо насилие: появяват се градските партизани, които се замерят едни други с бутилки със запалителна смес и нападат баровете, където се събира врагът. Конкутели преминава през целия този етап на тъмния период на италианската политическа история.

Стъпката в посока на организираното използване на оръжие не е за Конкутели внезапна и рязка, както е за много от ръководителите на „Червените бригади“, или за тези момчета, привърженици на „въоръжената спонтанност“, които по-късно създават „Въоръжените революционни клетки“. Бидейки по природа замислен човек, Пиерлуиджи Конкутели се придвижва към избора на въоръжената борба постепенно, чрез дългите години на легална политическа дейност в редиците на Италианското социално движение, което официално напуска през 1975 г., бидейки ръководител на „Университетския фронт за национално действие“ (FUAN, студентската организация на MSI) в Палермо. Той напуска, за да се присъедини към „Политическо движение Нов ред“, и прави този трагичен избор, който в крайна сметка бележи целия му живот. До този момент дори следствените органи смятат Конкутели за „чист и твърд“ фашист, решителен, практически бандит, имащ проблеми със закона и екстремистките навици, въпреки че е способен от време на време да се върне в лоното на традиционната парламентарна политика и демокрацията. Така се случва с някои бивши „другари“ на Конкутели, които днес са депутати или сътрудници на депутатите. Но това, както знаем, не се случва с него.

Въпреки че неговото име се появява в списъците на MSI, изложени за местните избори в Палермо, в същото време самият Конкутели в Пулия вече е участвал в отвличането на банкера Луиджи Мариано, осъществено с цел финансиране на бъдещата черна нелегална организация. Това е първата истинска стъпка по пътя към никъде. Защо е нужен този скок в неизвестното? Защо е направен изборът за въоръжена борба? Защо е проливана кръв? На всички тези въпроси Конкутели отговаря в този труд, използвайки, наред с другите неща, по-лични и интимни разяснения.

Обърнете внимание на сходството между началото на историята на „Червените бригади“ и началото на неофашистката въоръжена борба. Първите пистолети и винтовки са дадени на бригадистите от бившите партизани от съпротивата. Точно по същия начин хора като Конкутели получават първите си пистолети от бившите бойци на Република Сало. Не е случайно, че за първи път Конкутели е арестуван заради притежание на оръжие – през 1969 г. в Палермо, няколко месеца след като влиза в „Националния фронт“ на Юнио Валерио Боргезе, ветеран от Италианската социална република. Или както казва Конкутели, „само от ветераните от Сало можеше да се получи оръжие по относително безопасен начин“.

Но между „Червените бригади“ и неофашистката въоръжена борба има и много големи съвпадения: и черните, и червените с интервал от един месец извършват гръмки убийства на двама съдии. Прокурорът от Генуа Франческо Коко е убит от „Червените бригади“ през юни 1976 г. Заместник-главният прокурор на Италия Виторио Окорсио е убит от Пиерлуиджи в Рим на 10 юли същата година. Това е признак, че стратегията на двете въоръжени нелегални организации се различава малко.

Конкутели винаги е подчертавал своята лична отговорност за политическото и материално извършване на убийството на съдията, и напълно изключва участието на трети лица, на някакви „тайни ръководители“, за които така често пише пресата, опитвайки се да достигне до сензация. Решението за покушението е взето от Конкутели еднолично. В допълнение, „Политическото движение Нов ред“ (Movimento Politico Ordine Nuovo) начело с героя в тази книга, през 1976 г. силно се различава от разпуснатия чрез съд от страна на Министерството на вътрешните работи през 1973 г. MPON на Клементе Грациани. По това време основните политически ръководители на движението се намират зад граница, укривайки се от родното правосъдие. В Италия по време на убийството на съдията се намира само военният ръководител на MPON Конкутели, опитващ се да превърне движението в истинска революционна сила, и разбира се и някои второстепенни фигури.

Твърдата структура и военна организация на MPON повишават нивото на конфронтация с държавата. На левия фланг по същия път върви новият ръководител на „Червените бригади“ Марио Морети.

За Конкутели болна тема винаги е била загниването на неофашисткото движение, участието на неофашистите, волно или неволно, в извършването на „черния тероризъм“, насочен срещу обикновени граждани и наливащ вода в мелницата на държавата. Именно затова в затвора „Новара“ удушава Ермано Буци, милански неофашист, осъден на доживотен затвор заради организирането на взрива на антифашистка демонстрация в Бреша на Пиаца дел Лоджия на 28 май 1974 г. Буци е характеризиран от някои другари като доносник на полицията, но главното е, че той е бил представител на неофашистката среда, непосредствено свързана с държавния тероризъм. „За нас, истинските фашисти, да бъдеш съучастник на държавата е голям срам. Поради тази причина Буци трябваше да умре“ – казва Конкутели по време на един от нашите дълги разговори.

Ако първата част от книгата е посветена на въоръжената борба и пътя към този избор, то втората част е посветена на живота на Конкутели в затвора: в печално известния затвор на остров Асинара. Опити за бягство, жесток лов на разкайващи се другари в началото на осемдесетте, съвместно заключване с такива фигури като Ренато Валанцаска, Лучано Луджо, Анджело Ицо, убийство в двора на затвора на личния приятел на Конкутели, миланския гангстер Франчис Туратело, и, накрая, „лагера на смъртта“ – затвор с голям контрол за особено опасни престъпници, където бившият военен ръководител на MPON лежи пет дълги години, твърдо, поддържайки своята репутация на „непреклонен“. Определена „слава“ го съпровожда и днес, въпреки изминаването на тридесет години от тези събития.

Тази книга, подчертавам, не представлява сборник за историята на тероризма или за черното десетилетие. Това са свидетелствата на един човек, които трябва да бъдат прочетени. Поради тази причина избрах стила на повествование от първо лице, доста далечен от класическите модели на историческите и политическите есета. Опитвайки се да събера на едно място документални свидетелства за съдебните процеси, информация от тази литература, която е на разположение по темата, и, естествено, разкази на самия Пиерлуиджи Конкутели, аз написах тази книга.

Джузепе Ардика

***

Аз съм убиец. Знам, че това е ужасно и отвратително. Независимо от това, истина е. Аз съм убиец, не само защото съм убивал. Всеки човек може да убие: в пристъп на гняв или защото неговият разум е затънал в ярост. Но аз съм извършил своите престъпления, разбирайки ясно какво правя: в тези мрачни години, и само в тези години, моите престъпления се смятаха дори за „благороден акт“. Не убивах в порив на ревност, хващайки съпругата си в леглото на любовника си. Не убивах хора в безсмислен юмручен бой. Ако беше така, всичко друго щеше да е съвършено различно: моят живот, моят път, самият аз. Прекрасно осъзнавах какво върша. Аз бях фанатик, опиянен от политиката. Убивах, изхождайки от определена идеология, която беше всичко за мен. Често повтарям: бях съдия, палач и Бог в едно лице. Съдия – защото издавах присъди, палач – защото изпълнявах тези присъди, Бог – защото отнемах най-ценното от човека: неговия живот. Правех децата сираци, а жените – вдовици. Но какъв бях в действителност? Никакъв.

Въпреки това, аз не съм „разкайващ се“. Не съм лицемер, който повдига носа си: вината не е станала част от моето битие, част от моя живот, част от мен самия. Наследството на „юдею-християнската“ култура с тези размазани сополи по бузите, покаяние и скубане на косите не ми е близко. Когато някой набере смелост и ме попита за това, отговарям директно, че не се чувствам нито виновен, нито невинен. У мен има много причини да се съжалявам за случилото се: не съм машина. Разкайвам се и съжалявам за направеното, въпреки че разкаянието и съжалението са част от моите най-интимни чувства, които ги пазя всяка минута. Смятам себе си за отговорен за всички престъпления, които съм извършил: аз съм платил и продължавам да плащам за тях. И днес, след тридесет години прекарани в затвора, мога да кажа, че не съм вече този човек, който нищо не можеше да го спре. Решителен, жесток, безумен. Днес съм друг. Напълно различен. Когато погледна назад, понякога не разпознавам миналото. Затворът ме промени доста: моето тяло, моят дух, моят характер.

Има още един въпрос, който често чувам от устата на различни кретени – „Би ли направил това отново?“. Какво да отговоря на този въпрос? Обикновено такъв човек го пращам на майната му. Или просто се обръщам и си тръгвам, тъй като на подобен въпрос не си заслужава да се отговаря. Видял съм как умират моите другари и близките ми приятели. Убивал съм и затова седя в затвора цял живот. Сега съм изгнаник, старец, който няма нищо и който не е нужен никому. Рецидивист. Но ако съм направил някои ужасни неща, то съм ги направил в контекста на тези времена, които, надявам се, никога няма да се върнат. Ще направя ли всичко това отново? Разбира се, че не! Освен това, на кого служи въоръжената борба? Носи ли тя някаква полза? На никого не служи и ползи никому не носи. Много смърт, доживотен затвор, години и години живот между четири стени, които превръщат човека в същество много по-лошо и от чудовище. Би ли било правилно отново да взема оръжието в ръце в името на всичко това? Ако отговорът е да, то бих нарекъл такъв човек идиот. Дегенерат.

Смятам себе си за победен, защото се борих и бях победен. И днес, бидейки победен, плача за всичко, което съм направил. Днес съм между четири стени, излежавайки своите четири доживотни присъди. В пълно мълчание. Не се оплаквам от съдбата си.

Често чувам, че моето поколение е изгубено поколение. Това не е вярно. По-голямото мнозинство от моите връстници, дори тези, които съм считал за крайно опасни, тези, които излизаха на улицата с бухалки, и на чиито лица имаше пасамонтани, се интегрираха в обществото, приеха правилата на играта, изложени от социума. Много от тях днес са редактори, политици, анализатори, уважавани граждани, а някои – дори депутати в парламента. Тези, които са направили трагичния избор в полза на саморазрушението, са незначително малцинство. И, за съжаление, аз принадлежа към това малцинство.

Пиерлуиджи Конкутели

ПЪРВА ЧАСТ. ЧЕРНАТА НИШКА

1. „Колкото по-лошо, толкова по-добре“

Някои казват, че съдбата на човек зависи от името, което носи. В моя случай съдбата не е определена от името, а от датата. Роден съм на 3 юни 1944 г. под канонадите на англо-американската артилерия. В това време, докато войската на съюзниците притиска по всички фронтове армиите на страните от Оста. На север, на петдесет километра от моя дом, се пише предпоследната страница на гражданската война. Италианци са стояли срещу италианци. „Белите“ и „червените“ партизани са се сражавали срещу фашистите и нацистите. Възрастни мъже и млади момчета, въоръжени с автомати и мечти за светлото бъдеще са стояли срещу възрастни мъже и млади момчета, които с автомати в ръце са се заклели да защитават героичното и славно минало. И аз бях син на тези бурни дни. Дни на ненавист и гняв.

За мен, за моите корени, е написано доста. До голяма степен всичко това са лъжи и измислици. Пълни глупости. Или изключително преувеличени факти. Например, моят баща не е бил фашист, но не е бил и комунист, както по-рано заявиха някои журналисти. Моят старец, привърженик на либералните идеи, сигурно се обръща в гроба от всички тези предположения. Баща ми не беше нито комунист, нито фашист. Фашист беше моят дядо по майчина линия, който е лежал в затвора в Падула, в който са лежали бивши служители на фашисткия режим. Фашисти са били също и моите чичовци.

Аз съм роден и израснал в Рим, в пълната следвоенна бедност, която е добре показана във филма на Виторио де Сики и Роберто Роселини. Бях един от тези малки дяволчета, които крадяха велосипеди и въобще всякакви неща, за да можем да вържем двата края. Това бяха гладни години, години на черния пазар, когато да получиш парче говеждо месо беше голям успех, празник цяла седмица. Добре си спомням миризмата на тортите за Великден, училищните екскурзии извън града, обедите в откритите механи. И още си спомням как една сутрин на една стена в близост до моста Гарибалди се появи черен надпис – „Колкото по-лошо, толкова по-добре“ (Si stava meglio quando si stava peggio). Беше го написал един от тайнствените фашистки активисти, с които все още беше пълна Италия. Надписът тъмнееше на белите стени още дълго време – няколко седмици, а дори и месеци. Никой не си направи труда да го изтрие. Лозунгът стоеше на стената, предизвиквайки у мен впечатление със своето послание. Носталгията по старите фашистки времена мъчеше много. Понякога се проявяваше в това, че хората пееха и си тананикаха стари фашистки песни. Случваше се някой такъв човек да бъде чут и да си има проблеми със закона.

Много са ме питали преди, и продължават да се интересуват и сега, защо съм станал фашист. Защо станах от страната на губещите. И винаги отговарям: „А защо не?“. Може би това ми е предначертана съдба, може би фашизмът е бил в моите хромозоми. Може би съм станал фашист благодарение на своя характер. Въпреки това, уверен съм, че не съм бил болен от тежкия синдром на „последния мохикан“: не чувствах мъчителна носталгия по фашистката епоха, нито когато съм бягал с пистолета, нито сега, нито когато съм бил дете.

Мога да кажа за себе си, и само за себе си, че за формирането на моя фашистки мироглед са повлияли разказите и историите на „гигантите“, с които съм се срещал в младежките си години. Това бяха хората, които са се сражавали в последната седмица на Италианската социална република – хора с главоломна харизма.

Освен това, целият живот зад мен неотстъпно следваше примера на моя учител от началните класове. Той беше истински фашист като тези от двадесетте години: буквално, човек от стомана. Почти винаги се появяваше в синя спортна униформа, която му седеше като излята. Понякога в неговите часове изпълнявахме в хор „Химна на италианците“. Защо? Навярно бихме пеели „Giovinezza“, ако не беше забранена в тези години. Аз бях само момче и целият този героизъм разклати въображението ми. В крайна сметка, взех своя идеологически избор. И през целия си живот следвах избрания път. Обратен път нямаше.

2. Картечница на площада на Исус

„Знаете ли как се справяхме с тях?“. Моят приятел изпада в недоумение. Функционер на Християндемократичната партия му показа Breda 37, тежка картечница на статив. Пепе¹, член на неотдавна създаденото Италианско социално движение², беше изпратен тук, в централата на Християндемократичната партия на площада на Исус, като ръководител на районния клон на MSI, за да съобщи на демократите, че този бивш автоматчик от щурмовата група на дивизия „Сан Марко“ може да им бъде крайно полезен. Между Пепе и ръководителя на демохристияните се провежда кратък разговор: „Ако те атакуват – казва християнският демократ – ти знаеш какво да направиш“. Години по-късно, вече, намирайки се в затвора, разбрах от Пепе, че „те“ така и не са извършили нападение.

„Те“ – това са комунистите и бившите партизани от съпротивата, водени от Палмиро Толиати, които бяха твърди последователи на линията на Йосиф Сталин, управляващ с желязна ръка в Съветския съюз. Всички тези хора, имащи подкрепа от Изток, в края на четиридесетте години възнамеряваха да извършат в Италия собствена социалистическа революция. Другите, които „те“ трябваше да атакуват, бяха членовете на Християндемократичната партия, където влизаха хора, твърдо убедени, че революционната „инициатива на масите“ може да бъде спряна само с помощта на такива тежки картечници като Breda 37. Сами по себе си демохристияните не представляваха никаква сила. Най-силните полюси в тези години бяха фашистите и комунистите.

И не приемайте глупостите, че победата в състезанието по колоездене „Тур дьо Франс“ на Джино Бартали е спасила Италия от гражданската война, обединявайки обществото, разделено на „фашисти“ и „комунисти“. Тази лъжа, която повтаряха от поколение на поколение, беше напълно разобличена на съдебните процеси, свързани с програма „Gladio“³, в съответствие с която в продължение на дълги години са се организирали десетки паравоенни лагери и нелегални въоръжени клетки, които трябва заедно с армията да защитят Запада от нахлуване на Съветския съюз, ужасяващ италианските демократи. Да, всички ние бяхме въоръжени. Всички очаквахме започването на гражданската война, за която толкова много ни говореха, и която така и не започна.

В тези години гробниците често служеха не за упокой на бренните тела, а за съхранение на оръжие. И едната, и другата страна, всички бяха готови за въоръжен конфликт, който изглеждаше, че се приближава с всеки изминал ден. Всички: и комунисти, и фашисти. Дори католическият център на християнските демократи, разбирайки, че страната е на кръстопът, „показваше“ подкрепа за тези, които до скоро бяха техни най-големи врагове – фашистите.

В тези дни действаше и Италианското социално движение, което постепенно еволюира към откровена християнска демокрация. Неофашистите-мисини4 скоро се превърнаха в глутница кучета, защитаващи системата, която отдавна им заповядваше и оказваше всестранна подкрепа. В тези години ръководителите на движението отчаяно се стремяха към „демократичния“ кръг, който, от една страна, не ги пускаше в своето лоно, а от друга – използваше ги за собствените си интереси. Мисините, обиращи трохите от господарската маса на демохристияните, бяха доволни.

В началото на шестдесетте години надделя логиката за излизане от политическия застой, в който беше влязло MSI: напълно непонятна стратегия за „инфилтриране в системата“ и смесване с останалите политически сили в републиката, които, също като мен, не можеха да приемат такива ортодоксални фашисти. Но ръководителите искаха да играят в демокрацията, да получат своя малък къс от властта. От друга страна, видях всичко това със собствените си очи, движението продължаваше да се придържа към старите фашистки символи. То организираше мероприятия, посветени на Мусолини и Марша в Рим. Портретът на поета Езра Паунд5 заемаше почетно място в централата на организацията. Това беше опит за маскиране с красива форма на гнилото съдържание на центризма6.

Тогава десният католически центризъм стана доминираща сила в страната, и скоро, благодарение на Палмиро Толиати, и не без помощта на нашите псевдо-„фашистки“ ръководители, се затвърди мнението, че „десните“ и „фашистите“ са едно и също. Ние, младите фашисти, отхвърляхме с презрение този постулат.

Толиати, в действителност, се опитваше да оправдае провала на своите следвоенни обещания, дадени на хората от „Бригада Гарибалди“ и на другите червени бригади, с това, че на партията пречат разположените в кръг фашисти. За Толиати всички, които не са към КПИ, са фашисти. Фашисти бяха християнските демократи, държащи се на гласовете на католическите избиратели и военните. Фашисти бяха предателите-последователи на Пиетро Бадолио7, дясномислещите хора, консерваторите. И, разбира се, фашистите изпитваха носталгия по старите времена на плутократите, като Артуро Микелини и Джорджо Алмиранте.

Борба срещу комунистите, тежки картечници за стрелба срещу враговете на фалшивата италианска демокрация, смесване на идеологии, искане да се направи избор на чия страна си ти – всичко това наистина беше трагедията на италианския народ, разделяща го за дълго.

Бележки:

1. Конкутели говори за Джузепе Пулиези, бивш боец на Италианската социална република.

2. Италианското социално движение (Movimento Sociale Italiano – MSI) е създадено в Рим на 26 декември 1946 г. в кантората на Артуро Микелини, счетоводител, застрахователен агент и бъдещ генерален секретар на фашистката партия. Тук също присъстват Джорджо Алмиранте, Пино Ромуалди, Роберто Миевил, Джорджо Пини и Ческо Джуло. Движението обединява повечето неофашистки групи, възникващи след разпадането на Република Сало.

3. През 1990 г., по време на новото разследване на терористичния акт в Петеано, в резултат на който загиват трима полицаи, с помощта на свидетелските показания на неофашиста Винченцо Винчигуера, осъден за това покушение, от венецианския съдия Феличе Касон е разкрита цяла мрежа от оръжейни тайници, организирани от представителите на спецслужбите и военното разузнаване на Италия, което поставя началото на разследването на дейността на „Gladio“ в страната. Програма „Gladio“ се появява през 1956 г. под името „Stay Behind“: това е секретен проект, създаден въз основа на споразуменията между няколко западни спецслужби, и официално е включен в стратегията на НАТО през 1959 г. „Гладиаторите“ са както служещи във въоръжените сили, така и цивилни лица, основно от десните и центристките политически сектори. Целта на програмата е предотвратяване на „ляв преврат“ в Италия и организиране на клетки за „съпротива“ в случай, че в страната нахлуе съветската или друга армия на страните от Варшавския договор. Задачи на програмата са „извършване на военни и психологически операции, насочени срещу намаляване на комунистическото присъствие в Италия и Франция“.

4. Мисини – членовете на Италианското социално движение (MSI).

5. Езра Паунд е американски поет, симпатизиращ на фашисткия режим, който се премества в Италия през 1920-те години. На 3 май 1945 г. е арестуван от партизаните и предаден на американските войски. В родината си е подложен на съдебно преследване заради пропагандиране на фашизъм, но, в крайна сметка, е признат за невменяем и вкаран в психиатрична клиника. Излизайки от нея през 1958 г., той се връща в Италия, където умира през ноември 1973 г. Той е една от основните фигури на следвоенната неофашистка култура.

6. Центризъм през 1940-те и 1950-те години е система от съюзи, където влизат Християндемократическата партия, Социалистическата партия на трудещите се, Италианската републиканска партия, Либералната партия, а в началото на 1960-те години – и MSI. Системата е създадена по инициатива на християнските демократи, партиите от парламентарното мнозинство, с цел да не се допусне връщането на фашизма, и, едновременно с това, да не се допусне марксистка революция в Италия.

7. Маршал, лидер на група заговорници, която но 25 юли 1943 г. сваля Мусолини. Изкарва Италия от Втората световна война, приемайки на преговорите с войските на съюзниците на 3 септември същата година всички условия за безусловна капитулация.

3. Първи схватки

Настъпи 1956 г. За едно дете с къси панталони, каквото бях по това време, цветните знамена и уличните маршове бяха предпочитани с цел общуване със светлоруси момичета. Подготвяше се демонстрация срещу влизането на съветските танкове в пламналата Будапеща. Слушах по радиото, където дикторът разказваше как унгарските работници и студенти се сражават със сталинистите, борейки се за всяка улица, за всяка къща. Възрастните хора и младежите се бяха изправили с винтовки срещу цялата мощ на съветския режим.

Беше организирана демонстрация от MSI и „Млада Италия“1, младежка организация на мисините. Не можех да пропусна нещо такова. Просто сияех, бих истински щастлив, предвкусвайки бъдещите събития. Изглеждаше, че всичко е идеално. Това трябваше да стане първото събитие от подобен тип в моя живот, практически моето „фашистко кръщение“. Но всичко се оказа различно. Прибрах се у дома тъжен и разочарован. Един от лидерите на MSI едва не ме преби. Хвана ме за яката и изсъска заплашително да се прибирам вкъщи при мама. Почти през сълзи избягах от демонстрацията. Този инцидент оказа върху мен разрушително въздействие. Разбрах това много години по-късно. Именно тогава от съзнанието ми се изтри фундаменталното понятие за човека и идеите. Понятия, върху които се основава демокрацията. Тогава разбрах, или, по-скоро, ме убедиха, че не всички тези, които проявяват уважение към тези ценности и традиции, към които и ти, са непременно твои съратници. Тоест, привързаността към една и съща идея не означава привързаност към една и съща мисъл, една и съща методология. Често се случва обратното – такива хора ги разделя огромна пропаст. Подобен тип разсъждения ме преследваха през целия живот. Именно затова отхвърлих всички надежди за алтруистичния идеализъм на хората и винаги съм обръщам само внимание върху желязната дисциплина и насилствената принуда. Винаги.

Честта да раздавам листовки ми се предостави само две години по-късно, когато бях на четиринадесет. Тогава имах честта да получа и първите удари, които ми нанесоха идеологическите врагове. Беше огромен човек. Удари ме в гърдите и аз паднах на земята. Това беше отчаяна съпротива на слабичко малко момче. Но аз сломих този комунистически главорез. Вярно, с помощта на петима мои другари: пет улични момчета срещу гигант с кожено яке, който, както се оказа по-късно, беше и професионален боксьор. Сблъсъкът с този огромен мъж няма да го забравя докато съм жив. Побоищата в баровете, които практикувах години по-късно, бяха нещо съвсем друго. А тогава, през 1958 г., ние, петте деца, се спречкахме със закален уличен боец и, което е най-изненадващото, победихме. Този случай ще остане в паметта ми редом с един друг инцидент, който се случи през 1962 г., когато ние, училищните приятели, заради някакви обиди, получени от комунистите – не си спомням точно какви – потрошихме районния клон на КПИ в квартал Прати. Тогава бях един от най-малките в групата. И се случи, че останах в клона, когато всичките мои приятели вече го бяха напуснали. „Той е останал сам“ – това беше последното, което чух. Последва дъжд от удари и ритници. Много удари. Другарите се върнаха след няколко минути, когато са забелязали липсата ми. Лежах в ъгъла между чувалите с боклук в безсъзнание. В локва кръв. Цяла седмица след това лежах на леглото у дома. Болката беше толкова силна, че не можех да стана.

1. Студентската асоциация за национално действие (Associazione Studentesca d’Azione Nazionale – ASAN), по-известна с името „Млада Италия“ (Giovane Italia), е организирана в Рим на 13-14 декември 1954 г. по време на първата национална конференция на учащите в средните училища, привърженици на MSI.

4. Долу „Млада Италия“! Да живеят фашистите!

„Млада Италия? Школа за глупави фанатици“. Аз и Серафино, мой съученик в средното училище Кавур в Рим, вече имахме в тази подрастваща възраст ясна представа за това кое какво е и кой кой е. Бидейки членове на „Млада Италия“, ние бяхме „статични“ глупаци с промити мозъци от официалната пропаганда на MSI, готови твърдо да следват установените от ръководството правила. А правилата не бяха много – уважение към партията, уважение към „старите времена“, уважение към традициите, приети в движението.

Но постепенно симпатиите ми взеха да клонят към извънпарламентарните фашистки групи. Присъствах на събранията, организирани от бившите бойци на FAR1, където другарите шумно настояваха да се прекъсне порочния и лицемерен политически кръг, в който бяха се набутали неофашистите в последно време. Раздавах листовки пред училището, участвах в маршове. Не беше опасно, въпреки че се чувствах голям боец. Най-лошото, което можеше да се случи, е побоят. Можеха да ни пребият политическите ни противници или полицаите. Полицаите можеха да ни сложат белезници дори не и на самата демонстрация. Ако си „късметлия“ да се връщаш към вкъщи с дрехи, залети с червена боя, то всеки карабинер на пост ще тръгне към теб.

В началото на 1960-те години полицията, вместо да разпръсва безпощадно демонстрациите, прие нова стратегия. Обикновено до демонстрантите се движеше полицейски автомобил с тухлен цвят с антиударни мрежи на прозорците и две водни оръдия, сложени в картечни гнезда. Тези водни оръдия се прицелваха и изстрелваха червена боя по тези, които служителите на реда смятаха за агитатори или подбудители на размириците. Естествено, не беше трудно в тълпата да се намери правилния човек – най-активните другари бяха задържани, след което демонстрацията тихо се разпръсваше. Задържаните обикновено ги отвеждаха в участъка, където им се правеше снимка, взимаха им се пръстови отпечатъци, преписваха им се всички лични данни и тем подобни неща. От този момент човек попадаше в специалните полицейски списъци на „лошите момчета“.

Слушах с отворена уста историите на бившите бойци от Република Сало, посветени на минали сражения. Не можех да пропусна нито дума от тези разкази за войната на африканския или руския фронт, за „търсенето на достойна смърт“2, за сблъсъците в планините между черните и червените партизани.

Влязоха в съзнанието ми всевъзможните страшни слухове за „червения триъгълник“ в Емилия-Романя: екзекуции, масови гробове, пълни с труповете на мъже в черни ризи и жени, изнасилени и обръснати нула номер, само защото са били съпруги или приятелки на фашистите. Голямо впечатление ми направиха разказите за масовите убийства, извършени от партизаните на Тито в комунистическа Югославия. Накратко казано, запознах се с тези неща, които сега са глави в историческите книги. Но по това време се мълчеше за тях. Всички тези легенди станаха част от нашата неофашистка култура.

Новата италианска култура, която насаждаха „демократите“, напълно отмени всички тези постижения на италианския народ, отнасящи се към периода на фашисткия режим. Габриел Д’Анунцио, Томазо Маринети, голяма част от италианския футуризъм – всичко беше изхвърлено на боклука и покрито с позор. Но най-лошото е, че „демократите“ плюеха по смъртта на нашите хиляди братя-италианци, тези фашисти, които загинаха за родината. Като че ли не съществуваха, въпреки че всяко италианско семейство губи в годините на войната един или двама (а понякога и повече) свои членове. Ако се опитате да говорите за това, веднага ще дойде някой „демократ“ и ще се развика с пълно гърло – „Млъквай, фашистка гад!“. Всички ние бяхме тайни фашисти, всячески прикриващи своите политически предпочитания. Ние бяхме победени и нямахме никакви права в новата „демократична“ Италия. Тогава беше антифашисткият закон на демохристиянския министър на вътрешните работи Марио Шелба3, който още повече ни отделяше от тази страна, която се наричаше Италия. Тази нова Италия ни мразеше, не й бяхме нужни. От своя страна, не ни беше нужна тази „Италия“.

Цялата тази лицемерна тишина и тотална ненавист безусловно повлия върху формирането на такива хора като мен. Силни личности, чувстващи принадлежност към полулегалното общество, и таящи жажда за отмъщение заради всичките изпитани унижения. Искахме да се борим и да мрем за родината. На високомерните „демократи“ войниците не им бяха нужни – бяха им нужни търгаши. Ние, някои от нас, искахме да излезем от ъгъла, в който ни бяха натикали, и с вдигната глава да влезем в правителството, но ни предлагаха кооптиране в редиците на тази мошеническа номенклатура. Неизбежно, истинските фашисти, не искащи да играят във фалшивата демокрация, оставяха на страна политическия, обществения, а понякога и личния живот.

Но нашата среда не беше еднородна. И тук се случваха отчаяни идеологически спорове. Защото „да бъдеш фашист“ в тези дни означаваше „да бъдеш последовател на Евола“ или „последовател на Джентиле“. Това бяха двете основни течения във вътрешните противоречия. Аз не попаднах в този капан, смятах се за обикновен фашист, последовател на Филипо Коридони и Жорж Сорел. Пророци на революционния синдикализъм. Бях наследник на фашизма от двадесетте години, с неговия яростен антибуржоазен мироглед за света. Въпреки това, много другари гледаха на Юлиус Евола като на светски месия, философ на традициите, забравяйки, че по време на разцвета на фашизма – във второто десетилетие – „Баронът“ е просто никой: художник, мислител, какво още. Той, все пак, е по-близо до режима на Адолф Хитлер, отколкото до италианския фашизъм. Грациани4, след години е попитал моя приятел Пепе, който, между другото, посещаваше къщата на Евола на булевард Виторио, какво е впечатлението му от „маестрото“ на три поколения неофашисти. „Безумен старец в инвалидна количка и жълт пуловер.“

1. FAR – Fasci di Azione Rivoluzionaria – „Фаши за революционно действие“, организация, основана през октомври 1946 г. чрез обединението на няколко нелегални групи в общ колектив под ръководството на Пино Ромуалди. Членове на FAR са Пино Раути, бъдещ секретар на MSI и Fiamma Tricolore, Клементе Грациани, Енцо Ера, Фаусто Джанфранчески и други. Целта на групата, в съответствие с изложената програма, е „завземане на властта“. Сред абонатите на алманаха „Империя“, издаван от групата, е и философът Юлиус Евола. Активният период на групата продължава от 1950 г. до 1953 г. и приключва със съд, обвиняващ членовете на групата в организирането на тридесет и три нападения с използването на оръжие и експлозиви.

2. Заглавие на автобиографичния роман на Карло Мацантини, бивш боец на Италианската социална република.

3. Законът на Шелба, одобрен през 1952 г., забранява възстановяването на фашистката партия. Куриозът се състои в това, че благодарение на юридическата еквилибристика, група от пет човека, придържаща се към „антидемократични цели“, може да се счита за „възстановена фашистка партия“.

4. Клементе „Лило“ Грациани е водеща фигура в следвоенното неофашистко движение. Заедно с Пино Раути основава „Изследователския център Нов ред“ (Centri Studi Ordine Nuovo). През 1956 г. по време на конгреса в Милано напуска MSI, оглавявайки заедно с Раути движението „Нов ред“. През 1969 г., след връщането на Раути в MSI, основава „Политическо движение Нов ред“. След 1973 г. бяга от Италия, защото е обвинен във „възсъздаването на фашистката партия“. Умира през 1996 г. в Парагвай.

5. Дъжд от пари над Алмиранте

Не за дълго бях верен на MSI. От ден на ден моята привързаност към мисините неизбежно угасна.

През 1965 г. Италианското социално движение преживя жестоката конфронтация между „счетоводителя“ Артуро Микелини1, зад гърба на когото стоеше целият център на партията и който беше, така да се каже, умерен фашист, и Пино Ромуалди2, който настояваше за приемственост от страна на партията на историческите корени на фашизма. Само веднъж взех участие в ожесточените дебати между тези двама господа – това се случи по време на националното събиране на MSI в Пескара през 1965 г., в хода на което Ромуалди имаше теоретичната възможност да изблъска Микелини от секретариата на партията и да даде на Италианското социално движение ново лице. Хората като мен гледаха с надежда на този спектакъл, надявайки се, че неофашисткото движение ще премине към по-висока степен на развитие, че ще се появат нови идеи и така нататък. Също като много другари и аз таях илюзии, че най-накрая нашето движение ще спре да седи на едно място и ще тръгне напред.

Балансът на силите беше следния: от едната страна беше мнозинството начело с Микелини, а от другата страна беше малцинството с Ромуалди, което, независимо от това, имаше силна подкрепа в младежкия сектор на движението – FUAN3, – а също и подкрепа от страна на групата „Нов ред“4. В центъра, между тези две сили, беше Джорджо Алмиранте5 – по това време още скромен журналист, облечен елегантно. Ярък персонаж, той стоеше начело на трета сила, балансираща между двете крайности.

В Пескара всички ние, младите другари, очаквахме пробив. Алмиранте и Ромуалди обединиха фракциите си и стана ясно, че „счетоводителят“ Микелини ще отстъпи своя пост. Въпреки това, Ромуалди, доста скептичен човек, охлади нашия плам. „Младежи, – каза той, – Джорджо Алмиранте е човек с десетки лица и стотици ризи с най-различни цветове. Дори не знам през следващата минута към коя страна може да залитне.“ Но ние продължавахме да вярваме в победата. Ромуалди се оказа прав.

Малко преди своята реч, Джорджо Алмиранте се обърна към делегатите на Ромуалди, намигна им и се усмихна: с външния си вид показваше, че Микелини ще бъде свален от поста си. Но когато слезе от сцената, той вече беше на страната на Микелини. Дори не успя да приключи речта си. Замеряхме го с монети, ругаехме го, като някой дори хвърли стол. Микелини и Алмиранте, тези стайни растения, предпочетоха да живеят в парник. Какъвто и да е парникът, растенията в него остават малки, а след това изсъхват и умират. Така се случи и с идеите. Тези двамата бяха истинска ръчна спирачка на италианския фашизъм, осъждайки го да бъде вечен аутсайдер.

Именно затова Конгресът в Пескара за младите и радикални другари като мен се превърна в своеобразен вододел. От този момент нататък Пескара се превърна в синоним на попарените надежди: фанатиците, екстремистите, лудите глави се появиха именно там – на брега на Адриатическо море. Джорджо Алмиранте, тази политическа курва, говореща едно и вършеща друго, години по-късно събра в своя блок „Национална десница“ същите като него – престъпниците от „Национален авангард“, предателите-монархисти, десните републиканци и демохристияните, дори няколко „червени“ (по-скоро, розови) интелектуалци, възхваляващи Алмиранте в Сената.

Повече не се смятах за „син“ на MSI. Разбрах, че MSI е фашистка партия, в която нямаше нито един фашист. Това беше шедьовър на лицемерната политика.

1. Артуро Микелини е един от основателите на MSI. Стар фашист, той е секретар на партията от 1954 г. до смъртта си на 5 юни 1969 т. Микелини е твърд привърженик на т.нар. „десен блок“, който трябва да обедини монархистите, либералите и постфашистите, и на стратегията за „постепенно внедряване“ в политическата система, т.е. влизане на MSI в кръга на новата италианска демокрация в единен блок с християнските демократи.

2. Пино Ромуалди, последният заместник-секретар на Фашистката републиканска партия, основател на FAR, журналист и заместник-секретар на MSI. Няколко пъти е депутат в Европарламента, оглавява вътрешната опозиция в партията, умира в Рим на 21 май 1988 г. Според Конкутели, Ромуалди е искал да създаде политическа групировка, вдъхновена от фашистките доктрини през двадесетте години, която да стане конкурент на католическия центризъм и християнската демокрация.

3. Fronte Universitario d’Azione Nazionale е основан през 1950 г. от студентски активисти на MSI. Въпреки че структурата е част от партията, позициите на FUAN често са в противоречие с официалната линия на движението.

4. Ordine Nuovo е създаден от Пино Раути през 1953 г. в рамките на MSI като културен кръжок, вдъхновен от учението на Юлиус Евола. През 1956 г., по време на националния конгрес на MSI в Милано, на който за генерален секретар на партията е избран Артуро Микелини, членовете на ON напускат движението, образувайки собствена група начело с Пино Раути.

5. Джорджо Алмиранте, ръководител на римския ежеседмичник „Il Tevere“ през фашисткото управление, е бивш началник на генералния щаб на министерството на културата в Република Сало. Той е един от основателите на MSI, секретар на партията от 1946 г. до 1950 г. и от 1969 г. (след смъртта на Микелини) до декември 1987 г., когато на този пост го заменя Джанфранко Фини, сегашен председател на „Националния алианс“. Алмиранте, използвайки понякога доста радикална риторика, на практика се опитва да превърне MSI в умерена сила. Именно той създава „Националната десница“, в която влизат фашисти и монархисти.

6. Довиждане Рим. Палермо

Обичам Палермо. Обичам климата в този град, неговите жители, морето. Дори днес се чувствам горд жител на този град. Видях го преди няколко години от прозореца с решетки на бронирания автомобил, когато ме караха за поредното съдебно заседание. Не познах Палермо. Бяха открити десетки нови барове, в които никога не съм влизал. Дори улиците и сградите са променили своя облик. Много реклами. Това беше съвсем друг град. От друга страна, „моят“ Палермо и сегашният град, който видях през затъмненото стъкло, ги разделяха тридесет години. Независимо от това, Палермо винаги ще си остане моят любим град. Място, с което ме свързват хубави спомени.

Веднага след като пристигнах в Сицилия, след военната служба в края на 1965 г., направих това, което правеха всички, или практически всички, млади хора от добри семейства по това време: постъпих в местния университет, във факултета по селско стопанство. Започна студентският живот: момичета, танци, шеги, срещи с приятели. Да ви кажа истината, в тези години малко приличах на типичния „десен“, който не пие Кока-Кола – символ на „сатанинската“ Америка, не носи дънки, – защото се асоциират преди всичко с лявото движение, не ходи на танци в събота, спазвайки целомъдрие. Аз бях точно обратното – пиех Кока-Кола (разбира се, в умерени количества), носех дънки и ми се виждаха доста удобни, радвах се и на внимание от страна на жените. Може би заради своя строг и равнодушен вид бях толкова популярен сред нежния пол. А може би не. Не знам.

Политиката изведнъж ми стана напълно чужда. Само като звук отдалеч понякога в съзнанието ми попадаха мисли за политиката. Тук, на Сицилия, отново се оказах в кръг от фашисти чисто случайно – благодарение на децата на едно от семействата, с което дружахме. Тези хора бяха естествени фашисти, а не тези „десните“, с които беше пълен Рим. Съществуваше например Circolo dei Selvatici, където влизаха ветерани от Република Сало и младежи, изпитващи носталгия към тези времена, в които дори не са живели. Дори обикновените хора в Палермо, с които общувах, се отнасяха позитивно към фашизма: по това време можеше да спиш с отворени врати, а мафията беше разбита от желязната ръка на префекта Чезаре Мори след като Мусолини, правещ визита на Сицилия, е разбрал, че мафията има доста по-голяма власт и се ползва с по-голямо уважение, отколкото фашистката партия. Много говореха, че политиката по времето на фашизма е била по-ясна и високоморална, че тя няма нищо общо с безнравствеността и беззаконието на демократичния режим. Подобни разговори бяха често явление. Но това беше опасно. Много опасно. Тъй като хората подсъзнателно усещаха, че, говорейки така, те извършват престъпление. Ние, фашистите, се намирахме на губещата страна. Ти си наследник на миналото, на славното минало, но миналото е мъртво, а ние сме живи. Аз, ние всички бяхме осъдени на неизбежно поражение. В очите на другите ние бяхме загубили. Скитници без родина. Малцинство срещу мнозинство. Въпреки това, подобен подход не беше част от моя личен възглед за нещата. Не се чувствах загубил, и, най-главното, не бях такъв. Аз бях на страната на победените. Тези, които се сражаваха, а не тези, които се предаваха без бой. Ето защо винаги се опитвам да избягвам думата „неудачник“: термин, който ми лепнаха журналистите и политическите врагове. Аз се чувствам победен, а не загубил, защото се сражавах и бях победен.

ЧАСТ ВТОРА. ПРОТЕСТ

7. „Вървете по дяволите“

Протестите заляха улиците на Палермо през пролетта на 1966 г., само няколко дни след като в Рим по време на сблъсъци беше убит социалистическият студент Паоло Роси. Тогава из цялата страна започна да се разгаря пламъка на протеста, достигащ своята кулминация през 1968 г. Палермо не беше изключение. Тук имаше един университет, който се намираше в близост до Дворцовия площад.

В двора на намиращото се наблизо кметство се събраха студенти. На едната страна – комунистите. На другата – фашистите. Почти щеше да започне юмручен бой. Но в най-кулминационния момент по средата се изпречиха полицаи с шлемове, щитове и палки и твърдо наредиха на всички да се разотиват. Никой не се подчини. Така продължи няколко минути. Комунистите крещяха лозунги и обиди. Ние им отговорихме с камъни. Сред полицаите видях човек с цивилни дрехи. Той беше облечен в красиво лятно двулицево сако, а през гърдите му беше преметната трицветна лента – това беше полицейският комисар на Палермо. Обръщайки се към нас, той крещеше: „Младежи! Обръщам се към вашето чувство за граждански дълг! Вие сте като свежи кълнове на нацията, бъдещи лидери, основа на нашето общество! Успокойте се!“

Глупак, помислихме си ние. Със сигурност се надяваше да ни демобилизира със своята вежливост, да ни манипулира, да ни върне в клас и пасивно да слушаме поредната лекция. Идиот. В края на краищата, някой от нас хвърли камък по него и го удари право в челото. „Мерзавци! Копелета гнусни! Вървете по дяволите!“ – по-нататък последва поток от вулгарни изрази на сицилиански диалект, след което комисарят нареди да се използва сила срещу нас. Според мен всичко това прекрасно илюстрираше начина на мислене на буржоазната номенклатура в тези години: преструват се на вежливи, опитват се да убедят хората да се отклонят от „опасния“ път, да спрат да хулиганстват. И след това, когато нищо не помага, хвърлят директно в лицето на своята жертва обиди и започват да тропат с ръце и крака, изпълнявайки заповедите на университетското ръководство. Това беше властта. И всички ние – и комунистите, и фашистите – се съпротивлявахме на тази власт, редувайки се: когато започвахме да се бием с полицаите, зад гърба им излизаха червените. И обратното. Това, което се случи по-късно, започна през 1966 г.

След като комисарят се отдалечи, оставяйки ни в ръцете на специалния отряд на полицията, започна непрестанен ад. И фашистите, и комунистите се обединихме срещу полицията, което беше невъзможно да си го представим по-рано. 1968 г. започна в Палермо две години по-рано и приключи две години по-късно – през 1971 г.

Демократичното противопоставяне прерасна във физическо противопоставяне. Инцидентът в университета в Палермо откри сезона на играта, в която италианците бяха безспорни господари: всеки срещу всеки. Променяха се само главните действащи лица в тази игра. Приех навика да излизам въоръжен не само при раздаването на листовки, но и когато се разхождах: под якето носех автомобилен ключ, който го използвах като оръжие за защита и нападение. Някои имаха повече въображение. Например, моят приятел Гуидо. И в дъжд, и в слънце той ходеше с чадър, дръжката на който представляваше сгъваема палка.

Бяхме в капан. И фашистите, и комунистите. Неочаквано дори за мен самия, ние станахме авангард на разгръщащата се нова гражданска война. Този път плъзгаща се гражданска война. За мен този период започна през 1966 г. в зората на стратегията за дестабилизиране. „Разделяй и владей“ – запазеният стил на буржоазните демократи, сеещи омраза в младежките среди, продаващи наркотици политици на незрелите умове. В крайна сметка, сеейки вятър, трябваше да пожънат буря.

В продължение на много месеци, ако не и на години, нашето любимо занятие беше „измитането на врага“. Екипирани с шлемове, ние марширувахме по улиците на Палермо, пеейки фашистки песни. Срещи. Пет срещу петнадесет. Двадесет срещу четиридесет. Удари от всички страни. Кръв, губещи съзнание хора, стенене. Без оръжия. Без пистолети. Честни битки с юмруци. Сблъсъци между заклети врагове. Омраза. Но освен сблъсъците, в това време още имаше място за ненасилствена политика: конференции, диспути, съвещания и така нататък. Спомня си една конференция, която беше посветена на десет годишния юбилей на събитията в Будапеща. Именно тук се срещнах с Чичо Манджамели1, един от най-близките ми приятели.

1. Франческо Манджамели, сицилианец, доцент по философия и преподавател в гимназията. Активист на „Нов ред“, а след това – през втората половина на 1970-те години, един от лидерите на организацията „Трета позиция“. Убит е от бойците на неофашистките „Въоръжени революционни клетки“ на Валерио Фиораванти на 9 септември 1980 г. в боровата гора Кастелфусано, на няколко километра от Рим, по отвратителен начин: убийците, предавайки си оръжието един на друг, стрелят във вече мъртвото тяло. „За мен – казва Конкутели – това убийства стана трагедия. Загубих приятел. И причината за това убийство, според мен, беше властта“.

8. Изпепелени надежди. 1968 г.

Доказателството, че MSI повече не е истинска фашистка партия, аз и други като мен получихме през пролетта на 1968 г. в Рим. В окупирания факултет по право и юриспруденция сред левите студенти бяхме и ние – неофашистите. Джорджо Алмиранте и Джулио Карадона1 се появиха тук начело на отряд младежи – полезни идиоти на MSI и измамени студенти. Те дойдоха тук въоръжени до зъби, въобще, не мислейки, че коридорите и аудиториите заедно с „червените“ ги бяха окупирали и „черни“: тук бяха „FUAN-Caravella“, Primula Goliardica»2, няколко другари от „Национален авангард“3 и хора, по-късно образуващи „Народна борба“4.

Бяха същите хора, на които им беше писнало от голямата разправия, царяща в MSI, и които взеха по-активно участие в реалната борба, като по този начин се сблъскаха с една внимателна партийна проверка. Бях подложен на тази процедура, защото взимах активно участие в градските безредици в Рим и Палермо. Почти всяка седмица излизах по улиците, хвърлях камъни по бронираните автомобили и нападах полицаите. Ту на едното място, ту на другото. Пътувах с влак или с автомобил. Моментът беше много важен: всички ние – и фашистите, и комунистите – се опитвахме да променим този свят, започвайки процеса с активна борба срещу системата. Да, ние „десните“ заедно с комунистите окупирахме университети. Искахме да бъдем в крак с времето, отхвърляйки излишния консерватизъм, намирисващ на феодализъм. Вместо да вървят с нас, Алмиранте и Карадона ни атакуваха, те бяха „военна сила“, изправяща се срещу „марксистката заплаха“ на страната на държавата. Това беше отвратително. До последния момент искахме да избегнем сблъсъци с последователите на Алмиранте. Затова ние си тръгнахме, а нашите леви другари влязоха в битка, в която трябваше да участваме ние.

Студентското въстание донесе до нашия „десен ъгъл“ недоумение. Оказа се, че много другари абсолютно не осъзнаваха световните процеси и не можеха да разберат, че обществото се променя бързо. Ние всички бяхме разочаровани, ядосани, изпълнени с гняв. В този момент в главите на някои светна лампичка. Аз осъзнах неправилността на борбата с неправилните хора в най-неподходящото време. Срещу мен идваха удари от всички страни. По-рано вече получих един шамар като се отказах да защитавам свободния, напълно свободния режим на Франсиско Франко в Испания. Казах си: защо трябва да се грижа за този испански джентълмен, системно гаротиращ републиканските активисти? Аз не съм палач. Независимо от това, в нашата среда беше пълно с кретени, смятащи Франко за велик лидер, борец с „марксизма“, и изгарящи от желание да установят подобен псевдофашистки режим тук, в Италия.

1. Джулио Карадона – депутат, член на Италианското социално движение.

2. Primula Goliardica е студентска организация, взимаща активно участие в събитията в римския университет La Sapienza през 1968 г. Официално организацията се смята за студентско крило на „Нова република“ – политическа група, създадена през 1963 г. от Рандолфо Пачиарди след разкола в Републиканската партия.

3. Avanguardia Nazionale Giovanile (Младежки национален авангард) е основан от Стефано деле Кияе на 25 април 1960 г. Групата е разпусната през 1965 г. от самия деле Кияе поради липсата на финансови средства. По-късно организацията се възстановява под името „Национален авангард“ и просъществува до 7 юни 1976 г., когато се обединява с „Политическо движение Нов Ред“.

4. Lotta di Popolo (Народна борба) е създадена през май 1969 г. в Студентския дом в Рим от братята Серафино и Джорджо ди Луя, Уго Гауденци и Енцо Мария Дандини. Организацията се квалифицира като „нацимаоистка партия“.

9. „Националният фронт“ на Юнио Валерио Боргезе

В Палермо влязох в „Националния фронт“, водач на който беше „черният принц“ Юнио Валерио Боргезе1. Тук, в сицилианския клон имаше доста мощно радикално крило, въпреки че скоро се разочаровах от „фронтоваците“. Това бяха хора, изпитващи носталгия по изминалите времена, слушащи истории от ветераните от Италианската социална република, мечтаещи за фашистки преврат. Преврат, който ще върне на Италия предишната й слава и ще унищожи комунистите. Вярата в идеята за „преврат“ в рамките на „Фронта“ беше практически пълна. Мен тя не ме привлече, въпреки че бях млад и бушуващ. Бях убеден, че всеки преврат ще доведе до укрепване на съществуващия режим, който само ще промени своята маска от „демократична“ на „фашистка“.

Въпреки това, продължавах да действам в рамките на „Националния фронт“ на принц Боргезе, и правех това само поради една проста причина. В политическото движение, което привлече много ветерани от Република Сало, ненавиждащи демокрацията и прями в омразата си, беше сравнително лесно да се вземе оръжие: пистолети, автомати, ръчни гранати. С една дума, всичко необходимо за организирането на военни лагери, които, уверявам ви, бяха чужди на MSI. Да, Италианското социално движение организираше „лагери за обучение“, въпреки че те бяха нищо повече от доктринални политически школи. Никой не мислеше за истинските военни лагери, в организирането на които по-късно участвах. Никой не мислеше и нямаше представа за тяхното съществуване. Полицията, карабинерите, въобще органите на реда в това отношение показваха пълна неосведоменост и изключителна небрежност.

Чакахме тъмните времена и разбирахме, че по-лесно ще посрещне тези времена този, който е подготвен. „Червените бригади“ не измислиха нищо ново. Нищо, което да не сме правили ние. В семействата на фашистите и комунистите винаги имаше оръжие, то се предаваше от ръка на ръка, от поколение на поколение, почти системно. Освен това, беше пълно с оръжия, скрити от червените партизани, които трябваше да го извадят, за да защитят преданата съпротива и да установят диктатура на пролетариата. Нашите „старци“ точно по същия начин искаха отмъщение. Отмъщение за тези, които са поставили тях и страната им на колене.

Само нашите другари от извънпарламентарната левица имаха силен културен и политически потенциал: при тях бяха „Il Manifesto“, „Кръжок Лабриола“, Росана Росанда, Пинтор и други, движещи лявото движение напред в идеологически и културен план, освещаващ пътя на другарите. При нас нямаше нищо такова, абсолютен вакум. Не знаехме как да характеризираме постфашизма, неофашизма или, например, „афашизма“2. Нищо не знаехме. Изпитвахме само гняв и решимост, които след няколко години ни доведоха до пълно безумие. И от наблюдателни псета се превърнахме в банда побеснели кучета,  готови да хапят краката на всеки подред.

1. Юнио Валерио Боргезе е бивш командир на легиона X Mas в Република Сало. През септември 1968 г. той основава „Националния фронт“, основната цел на който е „развитието на всички видове дейност, насочени към възстановяване и защита на италианската родина и европейската цивилизация“.

2. Афашизмът е католическо консервативно движение, насочено срещу фашисткия режим в годините на Италианската социална република. Характеризира се не само с антифашистки, но и с антикомунистически възгледи, което довежда до напрежение (а понякога и открити сблъсъци), царящо между бригадите на червените и католическите партизани. В следвоенните години „афашистите“ (демохристияни, републиканци и монархисти) в стремежа си да се противопоставят на комунистическата заплаха, често движат с постфашистите и неофашистите.

10. Влизане за първи път в затвора

Получих оръжие благодарение на бивши бойци от Република Сало, намиращи се в „Националния фронт“. Това ми докара и първия арест. Случи се на 25 октомври 1969 г. Трима другари от „Фронта“, с които общувах тясно, в един от есенните дни ми казаха: „Пиерино, отиваме да мажем“. В тези дни глаголът „мажем“ имаше малко по-различен смисъл, отколкото сега. През тези години „да отидеш да мажеш“ означаваше само едно: въоръжена практика, стрелба с оръжие.

Качихме се в колата и тръгнахме към Белолампо, висок хълм, от който се откриваше прекрасна гледка към Палермо. Това беше едно от най-любимите ни места за практикуване на стрелба. Въпреки това, този ден нито един от нас не натисна спусъка дори веднъж.

На хълма се натъкнахме на десетина полицаи, които пеша се връщаха към града след спортна тренировка. Никой от нас не си и помисли да открие огън по карабинерите (те все още се считаха за пазители на закона), така че не оказахме на полицията никаква съпротива. Сложиха на белезниците, а след това започнаха да оглеждат колата. Един от полицаите подсвирна, когато беше открита „артилерията“ ни: патрони, пълнители, ръчни гранати, два автомата Mab, стар немски картечен пистолет и ръждясал автомат Mas – не много функционално устройство, което, обаче, беше много важно за нас от емоционална гледна точка – именно с него червените партизани разстреляха Бенито Мусолини и Кларета Петачи.

С белезници на ръцете ни закараха в участъка в Карини. Там бяхме посрещнати с отворени обятия от капитан Джузепе Росо1. Разследването беше кратко – заради незаконното притежание на оръжие получих две години затвор.

%d0%ba%d0%be%d0%bd%d0%ba%d1%83%d1%82%d0%b5%d0%bb%d0%b8Тук, зад решетките, за първи път се запознах със затворническата цензура – сержантът ни носеше вестници с изрязани статии за мафията и махнати снимки с голи жени. Това беше по личното нареждане на затворническия свещеник. Тук, в килията, ежеседмично се доставяха „красиви“ списания и вестници с празни прозорци – по това време основните теми на популярната преса бяха мафията и секса, така че често, освен рекламите и отчетите за споровете в парламента, нищо друго нямаше какво да четем.

По време на този първи арест научих много правила, които улесняваха живота в затвора. Мой „ментор“ беше гангстер от старата гвардия на „Коза Ностра“, милионер, правещ състояние с търговията с наркотици и грабенето на цимент. Това беше широкоплещещ гигант, който винаги се срещаше с адвоката си и на съдебните заседания ходеше със скъп кадифен костюм. А заседанията бяха много – поне веднъж седмично ходеше на заседание. По сицилиански ме наричаше „Доктор Узи“ (Uzi dutturi). Беше прекрасен човек и винаги се сещам за него с топли спомени.

Затворът ми помогна да избегна страшните неща, които се случиха скоро след ареста ми. Като терористичния акт на Пиаца Фонтана на 16 декември 1969 г.² Първият ми арест ме спаси от клеветническите обвинения, които се сипаха върху нещастния мен през целия ми живот. Глупакът Анджело Ицо3, например, беше разказал на съдиите, че съм дал на Франко Фреда4 таймер за бомба, с помощта на който са организирали клането в Милано. Лъжа. Клевета, призната дори и от съда. Благодарение на ареста си избегнах участие в т.нар. „Преврат Боргезе“5: опит за държавен преврат, който първоначално беше откровено фиктивен и беше прекъснат на две крачки от „успеха“. Беше организиран от демохристияни, за да бъдат свалени други демохристияни. Остро се чувстваше мириса на спецслужбите, всичко беше измамно. Някои другари, най-вече от „Националния авангард“, не обръщаха внимание на тази воня, надявайки се да получат изгода от случилото се. Това беше илюзия. Или недобросъвестност. По-скоро – и едното, и другото. Днес мисля, че този фиктивен преврат беше опит за шантаж в хода на вътрешнополитическата борба в лагера на християнската демокрация. Кой и кого е шантажирал – не искам и да знам. Освен това, самата идея за „удар по държавата“, както казах, беще отвратителна. Много в „Националния фронт“ бяха привърженици на преврата, който ще установи авторитарно управление. От тези идеи косите по главата ми настръхна, защото подобни тези противоречаха на моя мироглед и моите фашистки концепции, които се опитах да приложа в живота си години по-късно.

1969 г. завърши с бомбите на Пиаца Фонтана, с ужасното нападение, което предизвика истерия в цялата страна, в центъра на която беше Италианското социално движение. „Дайте ни Валпреда да го обесим!“ – крещяха мисините. Консервативните сектори в обществото беснееха не по-малко силно.

1970 г. е белязана от народното въстание в Реджо ди Калабрия6, от дните, когато из целия юг се носеше нашия вик „Смърт за предателите!“ (Boia chi molla!). MSI застанаха начело на въстанието: регионалният лидер на MSI Чичо Франко беше един от ръководителите на бунта. Но също така присъстваха и бойци на „Националния авангард“, и членове на „Националния фронт“, дори привърженици на „Нов ред“. Всички идваха в Калабрия, за да протегнат ръка в помощ на народа. За някои, най-екстремистки настроени другари, това беше уникална възможност да вземат участие. Проникваше дух на истинска война, макар това да беше малка градска война. Накратко, романтика на барикадите. Системата за две седмици смаза въстанието с хитрост: беше наредено да се стреля само в краката, без смърт. Ранените другари влияеха доста повече върху намаляването на бойния дух, отколкото загиналите. Бавно, но сигурно, бунтовниците започнаха да се разпръсват, движението се забави, триумфира пълна дезорганизация. В тези дни в Реджо ди Калабрия се откри сезона на „черните“ покушения7, чиято сянка ще ни преследва през „годините на оловото“. Сянка, нагнетяваща истерия в обществото, и позволяваща на системата да отстрани своите врагове не само политически, но и понякога физически.

1. Джузепе Росо – офицер от полицията в Палермо, убит от мафията на 7 август 1977 г. в гората Фикуца, близо до Корлеоне.

2. Бомбата, заложена във фоайето на Земеделската банка в Милано, се взривява в 16:37, в резултат на което загиват шестнадесет човека, а осемдесет и седем са ранени. Първоначално полицията обявява за виновни за терористичния акт група анархисти начело с Пиетро Валпреда. По-късно Валпреда е оправдан, а полицията се натъква на следа, водеща към нелегалните десни във Венето. Сред арестуваните, за основни вдъхновители на терористичния акт са обявени „нацимаоиста“ Франко Фреда и организатора на „Въоръжените клетки за защита на държавата“ Джовани Вентура. В края на 1970-те са оправдани. На 26 октомври 1987 г. се открива последната глава от съдебното разследване за клането на Пиаца Фонтана. Пред съда в Катандзаро се изправят само двама подсъдими: бившият лидер на „Национален авангард“ Стефано деле Кияе и бившият регионален ръководител на „Нов ред“ Масимилиано Факини. На 20 февруари 1989 г. и двамата са оправдани. Върховният съд на Италия потвърждава тази пирсъда.

3. Анджело Ицо е неофашист, осъден за изнасилване на две момичета на 29 септември 1975 г., едната от които е убита. В средата на 1980-те години започва активно да си сътрудничи с разследването, паралелно, давайки на полицията откровени лъжливи сведения, касаещи най-големите престъпления, свързани с неофашистите и мафията. Той е главен свидетел в процесите, свързани с терористичните актове на Пиаца Фонтана в Милано, Пиаца дел Лоджия в Бреша и железопътната гара в Болоня. Нееднократно е уличаван от съдебните органи в клевета.

4. Франко Джорджо Фреда е юрист и основател на издателство „Ar“ в Падуа. Неговата брошура „Дезинтеграция на системата“ се превръща в един от ключовите текстове за младите италиански неофашисти през седемдесетте.

5. Превратът Боргезе, известен и под името „Операция Тора-Тора“, се случва в нощта на 8 декември 1970 г., в навечерието на Деня на Дева Мария.

6. Въстанието в Реджо ди Калабрия започва на 14 юни 1970 г. със сблъсъци между демонстранти и полицията. Пълният хаос започва след три седмици, на 5 юли. Новината за това, че регионалната столица се премества в Катандзаро, възмущава хората, които едва свързват двата края и са в доста по-неблагоприятно икономическо положение, отколкото жителите на Катандзаро. На 13 юли кметът на града, с подкрепата на всички политически партии, с изключение на Комунистическата и Социалистическата, призовава към всеобща стачка. До известна степен спокойно се развиват събитията до 15 юли, когато група млади реджианци блокират железопътната гара. Извиканата полиция разпръсва жестоко демонстрантите, като ранява десетки и арестува стотици. Събиращата се след това огромна тълпа от жители се отправя към площада на Италия, в сърцето на града, искайки всички арестувани да бъдат освободени. Полицията не отстъпва. Вечерта градът експлодира. Същата нощ 45 полицаи, в резултат на многобройни нападения, са ранени.

7. На 22 юли 1970 г. експресният влак, пътуващ от Сицилия за Торино, дерайлира в близост до гарата в Джоя Тауро, провинция Реджо ди Калабрия. Резултатът е трагичен: загиват шестима пътници, а повече от петдесет са ранени. В продължение на много години пострадалите в Джоя Тауро се смятат за жертви на произшествие, причинено от човешка грешка. През ноември 1994 г. един от членовете на мафиотското семейство на „Ндрангета“, явяващ се неофашистки активист в края на 1960-те години, признава, че именно той залага бомба, караща влака да дерайлира. Разследването е закрито през 2003 г., когато случайният характер на дерайлирането на влака е доказан. Няма виновни.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s