Абрахам Гилен: изгубените корени на перонистката съпротива

Абрахам Гилен Санс

Когато става дума за революционния перонизъм, винаги се говори за Джон Уилям Кук, Карлос Олмедо или Густаво Реарте. Когато се отнася до акциите на „Монтонерос“ (най-ярката и силна перонистка въоръжена организация), то обикновено се разглеждат, изхождайки от трудовете на Клаузевиц или Франц Фанон.

Много малко знаят за това политико-стратегическо влияние, което оказва както върху революционния перонизъм, така и върху концепцията за перонистката съпротива (и герилята като цяло) Абрахам Гилен, който, освен писателската си дейност, непосредствено взима участие в дейността на първите перонистки партизани. Несъмнено, всичко това дава правото Гилен да бъде наречен един от първите апологети и учители на партизанската война в Латинска Америка.

В кастилската Ла Манча, в Гуадалахара, има малко село, наречено Кордуенте: именно в него се ражда Абрахам Гилен Санс на 9 март 1913 г. в обикновено селско семейство.

%d0%b0%d0%b1%d1%80%d0%b0%d1%85%d0%b0%d0%bcКогато в Испания побеждава Републиката, той се премества в Мадрид, където успява да влезе в местния университет в икономическия факултет със стипендия, отпусната от община Гуадалахара. Тук той влиза в „Обединената марксистка младеж“, но скоро се дистанцира от тази организация с комунистическа хегемония и се приближава към анархистичния лагер, ставайки член на „Иберийската федерация на младите либертарни комунисти“.

През 1910 г. в Барселона, въз основа на групите, организирани около синдиката „Работническа солидарност“, възниква „Националната конфедерация на труда“ (Confederación Nacional del Trabajo – CNT) – анархокомунистическа организация с общоиспански характер. През 1927 г., вследствие на недоволството от дейността на някои „умерени“ членове на CNT, редица анархистични фигури създават във Валенсия „Иберийската федерация на анархистите“(Federación Anarquista Ibérica – FAI). Гилен се присъединява към CNT-FAI. В началото на Гражданската война (1936 г.) Абрахам Гилен е директор на валенсийския вестник „Свободна младеж“, а след това – на алманаха „Ние“, издаван от местните либертарни комунисти. Той посреща войната, встъпвайки на боен пост с голяма важност за всеки анархист – става главен редактор на седмичника на CNT.

Скоро е назначен за политически комисар на 14-та Дивизия и Четвърти армейски корпус под командването на анархиста Сиприано Мера. Тук взима участие в сраженията за Торехон, Каса дел Кампо, Ел Прадо, Брунете и Харама. През 1938 г. дивизията отчаяно се съпротивлява срещу настъплението на франкистките войски на фронта в Леванте. В края на войната, на 4 май 1939 г. Гилен е арестуван на пристанището в Аликанте заедно с още четири хиляди бойци, които, в замяна на гаранцията за безопасност от страна на франкистите1, се надяват да се качат на плавателните съдове, изпратени от Международния комитет за координация.

От Военния трибунал Абрахам Гилен е осъден на смърт, която присъда по-късно ще бъде заменена от двадесетгодишна в затвора Аньовер де Тахо, откъдето през 1942 г. Гилен извършва бягство. От този момент той влиза в Националния нелегален комитет на CNT, но през следващата година отново е арестуван. За втори път успява да избяга – този път от мадридския затвор Карабанчел – и през 1945 г. тайно отива във Франция, възползвайки се от помощта на цигански катун.

Тук той отново се занимава с делата на CNT, провокирайки редица вътрешни конфликти. В крайна сметка е изгонен от анархистичните редици по обвинение в „симпатии“ към „сталинисткия“ „Национален испански съюз“ – партизанска организация, основана от членовете на Комунистическата партия на Испания за въоръжена борба срещу режима на Франко.

„Анархоперонист“

През 1948 г. Гилен емигрира в Аржентина. Отсядайки в Буенос Айрес, той работи като хроникьор в перонистките вестници „El Laborista“ и „Democracia“, а след това редактира списание „Икономика и финанси“ под псевдонима Хайме де лас Ерас. През 1948 г. „Галисиецът“ установява контакти с Джон Уилям Кук – най-младият депутат в перонисткия Конгрес. През 1952 г. Гилен издава първата си книга „Съдбата на Латинска Америка“, в която призовава да се върви далеч от ограничените националистически идеи на перонизма поради необходимостта от континентално единство за национално и социално освобождение на целия южноамерикански континент.

Джон Уилям Кук е първият човек, към когото се обръща Хуан Перон след самолетната бомбардировка на 16 юни 1955 г. (т.н. Клане в Плаза де Майо), извършена от бунтуващите се военни и поставяща началото на т.н. „Освободителна революция“, сваляща генерала. Кук е назначен за извънреден инспектор на перонистката партия във федералната столица. Тук той се сблъсква с абсолютно бюрократизирания, старателно корумпиран апарат, който не е надеждна опора на властта и не може да бъде оперативно променен. Той се опитва да задуши преврата в зародиш, посещавайки централите на синдикатите и базовите перонистки организации, призовавайки другарите на въоръжена съпротива срещу пучистите и на народен бунт.

Тези опити за спасяването на режима срещат силната съпротива от страна на самите перонистки активисти и профсъюзни ръководители, и още преди преврата през септември 1955 г. от тяхна страна се изисква арестуването на Кук.

Ричард Гилеспи пише: „Беше изказано предположение, може би донякъде преувеличено, че планът за действие на Кук се базира на опита на испанската съпротива срещу метежа на Франко, с който опит Кук се запознава чрез своя приятел и съратник, ветеранът от Испанската гражданска война Абрахам Гилен. Основната идея се състои в организирането на градска партизанска нелегална мрежа, която може да попречи на плановете на пучистите посредством въоръжени действия, поддържани от народната мобилизация. Кук трябва да действа с повишено внимание, защото Висшият перонистки съвет отклонява идеята за народна милиция, тъй като депутатите, знаят, че „перонистките“ генерали ще се противопоставят на тази милиция, опасявайки се от засилването на паралелна въоръжена структура. Въпреки липсата на разрешение, Кук и няколко други перонисти се подготвят да действат зад гърба на своите лидери и тайно да организират партизански обединения. След септемврийския преврат много малко от планираното се осъществява, а усилията на Кук не дават резултат, но все пак: по-късно въз основа на идеите на Кук се формира базата за действие на перонистката съпротива, особено, когато през 1958 г. намиращият се в изгнание генерал Перон дава на бившия депутат картбланш по въпросите за тактиката“ (Richard Gillespie, J. W. Cooke: El peronismo alternativo).

Планът на Гилен и Кук

През 1954 г. започва сътрудничеството на Гилен със списание „De Frente“, издавано от Джон Уилям Кук. Преди неизбежността на военния преврат, заедно с Кук Гилен разработва план за въоръжена съпротива, известен с името „Планът на Гилен и Кук“. След бомбардировките на 16 юни 1955 г. над Плаза де Майо, в резултат на които загиват повече от 300 души, Кук моли Гилен да вземе участие в изработването на план за народна съпротива, базиращ се на неговия опит, получен в годините на Гражданската война. Кук прекрасно разбира, че метежните генерали няма да се спрат: те отново тъкат нишките на заговора, за да свалят правителството на генерал Хуан Перон, но мобилизираните трудещи се може би ще могат да го защитят.

Благодарение на труда на Ернан Рейес, който през 2005 г. превежда книгата „Личните спомени на Абрахам Гилен (1913-1993)“ от Доналд Ходжис, ние можем да се запознаем с този план по разказите на самия Гилен от 1973 г. Планът е изложен пред Висшето перонистко командване, но поради това, че, по думите на „Галисиеца“, се предполага изграждането на въоръжен авангард, напълно независим от армията, самите военни налагат вето върху този проект, недоволни от липсата на контрол върху въоръжените маси. Във въздуха незримо витае въпросът: как след това ще приберем оръжията от тези хора?

Планът грабва перонистката младеж, Всеобщата конфедерация на трудещите се и женският сектор на движението, предполагайки създаването – разбира се, в пълна тайна – на милиционерски отряди, способни да предотвратят всеки опит за държавен преврат.

Ернан Рейес: „През септември 1955 г., когато се случва преврата, тези групи още не са подготвени достатъчно и затова не могат да окажат никаква ефективна съпротива. Те нямат политическата подкрепа на перонистките лидери, и се оказва много трудно да се превърнат в бойни единици, способни достойно да се съпротивляват на натиска на пучистите. Според Ходжис, проектът остава на хартия до 1958 г., когато Перон нарежда да се започне съпротивата. Тогава Кук взима под пълен контрол структурата на перонисткото движение“.

Планът на Гилен и Кук се базира на шест основни принципа:

1. Народен въоръжен авангард: трябва да бъде създаден въоръжен авангард, в който да бъдат включени най-преданите политически кадри на перонизма. Той трябва да действа в абсолютна нелегалност. Като се има предвид, че професионалната армия има специална подготовка и материали за успешно отблъскване на всякакви типове атаки, претендиращи, че ще отнемат от нея монопола върху използването на сила, се предполага да се организират партизански отряди за самозащита, дори без съгласието на членовете на правителството, повечето от които са въвлечени в антиперонисткия заговор.

2. Армия и гериля: въпреки че редовната армия е много силна, а герилята изначало е много слаба, балансът на социалните сили трябва да клони към партизаните. Огромната репресивна армия трябва да бъде победена посредством общонародна съпротива, с уговорката, че въоръженият авангард ще вкара в движението народните маси, оказващи му подкрепа във всички големи градове, а също и в селата.

3. Армия срещу тактика на фронта и линия: когато противникът е силен и многоброен и превъзхожда народните маси в огневата мощ, единственият метод да му се нанесе поражение се състои в това да се действа противоположно на неговите собствени действия. Ако редовната армия концентрира всичките си сили на едно място, той трябва да се атакува на всички други места, където не е подготвен за битка. Врагът трябва да бъде изненадан и атакуван в пунктовете, където числеността и военният потенциал на герилята превъзхождат числеността и потенциала на врага.  Въпреки че репресивната армия като цяло е по-силна, в определени моменти в нея се проявяват слаби места и герилята трябва да определи и използва тези моменти. Съпротивата може да бъде по-силна от редовната армия, но само в определено място и в определено време. Няма значение, че по това време на други места армията запазва силата си; винаги има слабо звено, по което да бие герилята. По този начин, партизаните могат да нанесат поражение на армията, нанасяйки удари един след друг, докато самата гериля не стане по-силна, а армията не отслабне. Това е фундаменталното правило на революционната война.

4. Пространство и население: партизаните никога не трябва да се придържат и да защитават своята територия. Сблъсквайки се с контрареволюционната армия, те трябва да нанасят удари и да изчезват. Герилята трябва да расте като привлича симпатиите на населението. Репресивните сили и контрареволюционната армия се опитват не само да контролират територията, но и хората, живеещи на нея. По този начин, врагът няма да се спре пред нищо, използвайки най-различни методи за „успокоение“, като се стигне и до убиване на беззащитни хора. Но това използване на сила, в нарушение на елементарните морални принципи и права на човека, е и слабостта на репресивната армия. Партизаните трябва да се възползват от тази слабост, помагайки на жертвите на репресиите и поощрявайки съпротивата на масите чрез въоръжената пропаганда и политиката, способни да дадат тласък на партизанското движение. Накратко, стратегията на герилята се състои в трансформацията на съзнанието и волята на народа и постепенното му въвличане във въоръжения народен авангард.

5. Стратегия на герилята: за противопоставяне на военния преврат, опитващ се да свали народното правителство, са достатъчни няколко групи на градската гериля, които да влязат в битка в един или повече големи градове, за да не може армията да установи тук своя ред и да наложи своите закони.  Ако градското и селското население попадне под влиянието на герилята преди организирането на масовата въоръжена съпротива, армията ще бъде обкръжена и принудена да отстъпи. Борбата срещу фактическото правителство на пучистите носи политически характер. Действащите в базовите перонистки групи, работнически квартали и фабрики градски партизани, получават на свое разположение огромни ресурси за изпълняване на повтарящи се действия срещу репресивните сили. В този етап герилята изпълнява ролята на локомотив на народния влак. Партизаните трябва упорито да атакуват армията, принуждавайки я да се оттегли пред обществената враждебност на населението.

6. Политика, стратегия и тактика: ако „войната е продължение на политиката с други средства“, то народната партия трябва да влезе в нея в случай, че другите пътища на политическото действие са приключени. Когато народното правителство се намира под заплахата от сваляне, единствената вярна стратегия е опората върху въоръжения народ. Когато да живееш на колене е по-лошо, отколкото да умреш, населението трябва да се опита да разбие своите тирани. Въпреки това, насилието на угнетените няма да се увенчае с успех, ако те не видят ясно политическите цели на своята борба, ако стратегията на техните действия е импровизирана, а тактиката спонтанна. Ескалацията на насилие срещу народното правителство е добра възможност, за да се превърне военният преврат в гражданска война. Така започва Гражданската война в Испания и именно тя предоставя възможност за победа на народните сили. Когато перонисткото правителство бъде обявено извън закона, ще се открие възможността за разделение на въоръжените сили и полицията, както се случва в Испания през 1936 г. За кратко време може да се нанесе поражение на врага преди империалистичните правителства да се намесят и да окажат помощ на пучистите. Гражданската война предлага най-изгодната стратегия: да не се допусне врагът да установи своя ред и да наложи своите закони; да се използва моментът на най-голям ентусиазъм на населението за борба с пучистите, намалявайки по този начин вредите и спасявайки народа от дълго страдание. Но за това е необходима народна подкрепа на национално равнище.

Този план, който по-късно е предложен на Мануел Мена („команданте Утурунко“) в качеството на стратегия за дебютния опит на организирането на гериля в Аржентина, е доста сходен с първия „Учебник на герилята“, който Абрахам Гилен включва във втория том на своя труд „Агонията на империализма“ (1956-57 г.). Това ръководство по практикуване на партизански действия е вписано в главата „Въоръжена борба срещу империализма“. Практически веднага след издаването си учебникът достига далечната Сиера Маестра и оказва значително влияние върху тактиката на кубинската гериля. През 1965 г. в Буенос Айрес излиза труда на Гилен „Теория на насилието“, а през същата година в Монтевидео за първи път е публикувана неговата „Стратегия за градска гериля“: това са трудове, положени в основата на военната доктрина не само на уругвайските „Тупамарос“, но и на бразилските градски партизани Маригела и Ламарка, както и на народните групи в градската война, която през същата 1965 г. се води по улиците на Санто Доминго, столицата на Доминиканската република (някои доминикански патриоти контактуват пряко с Гилен, докато са в изгнание в Буенос Айрес).

Съпротива

През септември 1955 г. перонисткото правителство е свалено, ганерал Хуан Перон напуска Аржентина, отивайки в изгнание. През май следващата 1956 г. дивизионният генерал Хуан Хосе Вале започва да подготвя въстание срещу установеното правителство, базирайки се, разбира се, на директивите на Перон, който през януари 1956 г. за първи път писмено призовава своите съратници на съпротива. Въпреки че военните не се споменават в тези директиви, а впоследствие Перон в писмо до Кук, свързано с проваления пуч, се оплаква от „традиционната липса на благоразумие от военните“, Вале се опитва да нанесе удар по правителството на „Освободителната революция“. Въстанието се проваля. Заедно със своите привърженици той е разстрелян на 12 юни същата година в затвора „Лас Ерас“. „Избирайки между своята съдба и вашата, аз все пак ще избера своята“ – пише той преди смъртта на новия президент, генерал Педро Еухенио Арамбуру, който след 15 години ще бъде убит от бойците на перонистката организация „Монтонерос“.

Фактът, че перонисткото движение не е централизирано, позволява на перонизма да оцелее. Възникват оперативни, спонтанни форми на протест, имитиращи действията на бунтовниците-„монтонерос“ Фелипе Валера и Чако Панялоса през 19 век. Атаките идват от всички страни, и репресивните сили на режима не успяват да се справят с групите на активистите, мобилни и немногобройни. Обстрелите, бомбите, саботажите, революционните експроприации превръщат перонизма в бойно движение и му придават нова същност. Тези първи бойци не са децата на горилите, въставащи срещу своите бащи в началото на 1970-те години. Това са младежи, които израстват в годините на упадък на перонисткото правителство.

Между тях няма широки идеологически дебати; спешната необходимост прави от тези политически необразовани момчета и момичета „хора на действието“.

Тули Ферари е един от създателите на знаменитата „Перонистка младеж“ (Juventud Peronista). Той отива да се запише в районното отделение на перонистката партия на 21 септември 1955 г. – в деня на свалянето на генерал Перон. Когато идва към сградата да се запише, архивите вече са изгорени. Никога не успява да се присъедини към нея.

Той чете внимателно „El Lider“ – периодично издание на Всеобщата конфедерация на трудещите се, все още излизащо през първите месеци след „Освободителната революция“, изпълнено със статии на идеолога на левия демократичен национализъм, близък до перонизма, Артуро Хаурече. Той прочита за събиране на перонистката младеж в къща на улица Риобамба. Тук се среща с Тито Бевеласка и Алберто де Мора, които се занимават с подготвянето на младежка група, свързана с перонисткото движение. На събранието се явяват Рудолфо Траверси, бъдещ първи секретар на „Перонистката младеж“, и известният Хорхе Рули, един от основоположниците на перонистката съпротива.

Към националното ръководство на младежката група, сформирана на улица Риобамба, по-късно се присъединява и Джон Уилям Кук, работещ тук до ареста си. Основната задача на новата, все още безименна формация, е преди всичко премахване от движението на ръководителите-заговорници и реформаторите, приемащи преврата, свалящ Перон.

Истинската история на „Перонистката младеж“ започва малко по-късно – през 1957 г., на улица Лавалие, когато вестник „Аржентинска дума“ на Алехандро Олмос публикува статия, призоваваща организирането на Мълчалив марш в годишнината от въстанието на генерал Вале от 9 юни. Събират се около 80 човека, които първоначално шестват в пълно мълчание. Но след това, когато демонстрацията започва да се обгражда от т. нар. „граждански команди за ред“ (съставени от военни матроси), се надава вик: „Да живее Перон!“. Всички те са арестувани. Тули Ферари казва: „За мен се оказаха много важни тези тридесет дни затвор, защото бяхме всички заедно, а престъпниците бяха малко. В затвора „Касерос“ се запознах с всички перонисти. Всички искаха да играят с мен на шах, за да се разсеят от тъгата в затвора“.

От младежките групи в столичните квартали Кориентес и Есмералда, сплотени от съвместната беда, скоро се появява първият колектив на „Перонистката младеж“. Сред тези, които са арестувани заради провеждането на незаконния марш в чест на загиналите перонисти и при излизането от затвора с организирането на първоначалното ядро на JP, се намират всички бъдещи ключови фигури на революционния перонизъм, като например Густаво Рерате, Енвар ел Кадри, Хорхе Едуарду Рули… Много други, въвлечени тогава в тази авантюра, с годините се оттеглят от движението, дезертират.

Те всяка вечер излизат по улиците. Практикува се „лов на горили“, разпространяват се по улиците снимки на Перон; когато на улицата се мярка реакционер-„горила“, опитващ се да поругае фотографията, младежите го пребиват жестоко. Друга форма на „лов“ са пропагандните атаки: вечер, на излизане от кинотеатрите, гражданите са чакани от малки групи активисти. Когато приключи сеансът и народът излезе на улицата, един от тях крещи „Да живее Освободителната революция“, а друг отговаря „Да живее Перон!“. Винаги се намира някой, който да прославя с вик военната камарила. Той бива пребиван. Практически винаги към побоищата се присъединяват странични граждани, които все още си спомнят с добро перонисткото правителство. Постепенно другарите от „Перонистката младеж“ се превръщат в улични бойци. Така започва първата перонистка съпротива. В бъдеще основни инструменти на съпротивата стават вестниците и бомбите. В тези години в аржентинските градове циркулират множество нелегални проперонистки издания, като „Работническа борба“, „Лидер“, „45“ на Артуро Хаурече и „Аржентинска дума“ на Алехандро Олмоса.

Хорхе Рули: „Един ден се осмелих да отида в печатницата на „Аржентинска дума“ и видях в ъгъла на помещението спящия Тули Ферари. Той беше с няколко години по-голям от мен, със слабо телосложение, но в същото време имаше яростен характер, подбуждайки хората. Той останата такъв до моето заминаване в края на 1960-те години. Когато се върнах в Аржентина, той беше вече друг. Срещнах се също с Тито Бевеласка, един от нашите първи паднали другари. Убиха го през 1960 г., в същата нощ, когато извършихме нападение срещу гвардейски пост в Сиодад Евита. Познавах и Пепе Пигнатаро, истински герой от съпротивата, един от тези, които успя да заложи десетки, ако не и стотици бомби“.

На президентските избори през 1958 г. победата печели кандидатът от „Радикалния граждански съюз“ Артуро Фрондиси. Трябва да отбележим, че самият Перон, като се вземе предвид забраната, наложена от хунтата върху политическата дейност на перонисткото движение, призовава, посредством своите директиви, привържениците си да гласуват именно за Фрондиси, с надеждата, че новото правителство ще съдейства за демократизирането на обществото. Точно след смяната на президента, в офиса на профсъюза на фармацевтите, предоставен от Хорхе ди Паскале, се провежда събрание на представителите на всички групи на перонистката младеж от Големия Буенос Айрес, които най-накрая сформират Изпълнителния съвет на „Перонистката младеж“ – първото ръководство на JP. От старата гвардия присъства само Теодоро Фунес; останалите са юноши, защитаващи перонизма по улиците на столицата, крайно агресивни, лишени от солидна теоретична подготовка: Тули Ферари, Густаво Реарте, Ектор Спина, Тито Бевеласка, Енвар ел Кадри, Фелипе Валесе и Хорхе Рули.

До 1959 г. дузина младежки групи от столицата и провинцията изпълняват десетки акции на въоръжена съпротива срещу „Освободителната революция“, без да се изгражда на базата на тази практика стратегия за завземане на властта. Някои групи от съпротивата, обаче, след провала на стачката в предприятието за хладилници в Лисандро де ла Торе през януари 1959 г., започват да се приближават към мисълта, че единственият верен метод за борба с диктатурата на горилите е политическото действие, допълнено от широкомащабна партизанска война. Няма нищо изненадващо в това, че тези, все още любителски мотиви и планове привличат вниманието на Гилен, който вижда в тях опит за материализация на своята стара формула на „въоръжения народ“.

Los Uturuncos

Първият тласък към развитието на перонистката гериля е даден от „Команда 17 октомври“, оглавявана от Мануел Енрике Мена, оперираща в Сан Мигел, столицата на провинция Тукуман. Тази нова тактика причинява разкол в командата, която са разделя на две фракции: едната от тях взима решение за незабавно създаване на въоръжена организация, първите членове на която се изкачват в планините на провинция Тукуман през октомври 1959 г.

В този момент Гилен, свързан със секторите на перонистката съпротива, чрез Кук установява контакти с бунтовниците от Тукуман, фактически, ставайки техен идеолог.

След провала на издигнатия през 1955 г. бунтовнически план, Гилен се обръща към друга стратегия – партизанска война, съчетаваща действия както в града, така и на село. Съвместно с Мануел Мена и Хенаро Карабахал той формира генерален щаб на партизанската организация, получаваща впоследствие името „Uturuncos“ – по името на своя командир Мануел Енрике Мена, имащ прозвището „Утурунко“ (на езика на кечуа – върколак, получовек, полутигър).

Хосе Луис Рохас, един от участниците в герилята: „В момента, когато Мена установи контакти с Гилен, „Команда 17 октомври“ вече бе се разделила, а Абрахам Гилен, явяващ се участник във войната в Испания, формулира своята стратегия за борба вече в други термини: не в тези, в които по-рано беше формулирана тактиката за революционната стачка, показвайки своята неефективност за борба с режима. В този момент изборният метод вече показа своята порочност; работническите, лейбъристките и тем подобни партии не се стремяха към нищо друго, освен към собствена изгода; те вдигаха народните знамена, избираха се в общинските органи, но действаха само в своя полза; никой вече не разглеждаше сериозно задачата за връщане на Перон на власт (…) Тогава „Галисиецът“ каза: „Нищо не остава, освен да се борим“, и борейки се, да разчитаме на средствата, който са на разположение на народа, да се търсят ресурси в самия народ; върху това се изгражда революционната война, съвременната война, базираща се на факторите на завоюване на пространства и време. (…) Вече изминаха четири години (от деня на преврата), някои взривяваха бомби пред вратите на реформаторските синдикати, други пред портите на казармите, но всичко това нямаше резултат; всеобщата революционна стачка също не донесе никакви резултати, защото всички профсъюзни ръководители бяха подкупени, а надежди към военните не се таяха, тъй като цялото им движение се изчерпа след разстрела на 9 юни 1956 г. Единственото, което имахме са естествените народни ресурси: възнамерявахме да атакуваме заедно с всеки човек, който би подкрепил връщането на Перон, тоест, да създадем широко въоръжено движение, което ще върне Перон на власт. Това беше идеята… Основната мисъл се състои в това, че се разделихме с всички минали концепции, и, вслушвайки се в думите на Перон, взехме от него маршалския жезъл“.

Много години по-късно Гилен си спомня: „Утурункос“ е първата аржентинска организация, съчетаваща градска и селска гериля. От моя стратегическа, идеологическа, политическа и социална гледна точка, обединението на града и селото трябва да даде тласък на революционната война, имаща, преди всичко, характер, различен от традиционната позиционна война. Тоест, става дума за война на въоръжения народ, който, ако иска да победи силната репресивна армия, трябва да води мобилна война на цялата територия на страната; ако си представим, че кожата на леопарда е карта на военните действия, а петната са вражеските сили, то партизаните трябва непрекъснато да се движат между петната, нанасяйки удари. Тъй като практически всички бойци на „Утурункос“ са перонисти, организацията е политически ограничена, тъй като революционната война трябва да обхваща целия народ, а не само една партия или едно политическо течение. Ако политическата концепция е лоша или ограничена, дори ако тактиката и стратегията са блестящи, революционната война ще претърпи поражение или пък просто няма да може да преодолее първоначалния етап на разпръснатите малки групи за действие, които така и няма да могат да се превърнат в освободителна армия, във въоръжен народ – единствения гарант за триумф“.

След пълното фиаско на герилята на „Утурункос“ през 1960 г., Гилен, благодарение на извънредното положение, въведено от правителството на Фрондиси, е хвърлен в затвора, където лежи три месеца. Там се запознава с Хорхе Едуардо Рули, който си спомня за него по следния начин: „Срещнах се със стария Гилен в затвора „Лас Ерас“, където заедно с други се оказахме благодарение на извънредните мерки на правителството. Беше 1960 г. Двата му тома за империализма бяха моите главни политико-идеологически трудове по това време. Гилен тогава беше на същата възраст, на която съм аз сега, беше изпълнен с оптимизъм и вяра в революционното дело и в бъдещето (…) И ние, групата перонистки младежи, слушахме неговите месиански проповеди с отворена уста. Помня как се върнахме от военния съд, който осъди всеки от нас на по шест години… Когато си на 19 шест години ти се струват цял живот… вечност… бяхме безмълвни… опитът да ни измъкнат, атакувайки затворнически камион, организиран от Густаво Реарте и Хосе Луис Нел, се провали… Тогава старецът повдигна духа ни, говорейки с нас, от височината на своите години и опит, точно като оракул… никога няма да забравя това… „Какво означават веригите?“ – попита той риторически, – „решетки, затвори – всичко това е нищо… единственото, което има значение е организацията… за шест години къде ще ни заведат? В Росон, в Патагония. Ще преборим охраната, ще вземем всичкото оръжие, което е в затвора, и от тук с реквизирани автомобили колоната ще се отправи към планините,… ще започне партизанска война“. „Но старче – парирахме ние – планините са твърде далеч от затвора“. „Няма такова разстояние, което революционерът да не може да преодолее… Важното е да има воля и решимост, а оръжие винаги има у врага… ще започнем война с шепа решителни души, а след това ще бъдем хиляди, и ще завземем Андите…“. И така с часове… помня, че винаги увенчаваше нашия разговор с незаменим проект… проект, за който този бивш команданте говори много сериозно… Става дума за това, че след революционния триумф с част от армията ще се отправим към Испания, за да я освободим… В такива разговори не сме прекарвали само една нощ през пролетта на 1960 г., докато веднъж гвардеецът не извика името му и той си тръгна от нас, излезе на свобода… Няколко дни по-късно ни изпратиха по етапен ред първоначално в затвора Магдалена, а след това в затвора Виедма в Патагония. Така и не можахме да завземем затвора, нито да започнем партизанска война… поне се ръководехме от тогавашните идеи на Гилен… Старецът не видях повече никога… но все пак си спомням с голяма любов за тези времена, не толкова заради Гилен, колкото заради собствената си младост, младост, прекарана зад решетките, решетките, които са нищо…“.

Tupamaros

В началото на април 1961 г., със съдействието на Джон Уилям Кук, Гилен се отправя към Куба, където прекарва цяла година в качеството си на преподавател по теория на въоръженото действие за латиноамериканските революционери, пристигащи на острова с цел получаване на военно-политическо образование. След това отпътува за Монтевидео, където, под псевдонима „Арапа“, си сътрудничи със списание „Acción“; тук публикува няколко трудове, посветени на латиноамериканската икономика и партизанска тактика.

Гилен: „С Раул Сендик (ръководител на „Тупамарос“) се срещах рядко, защото в този момент той вече беше в нелегалност. Но имаше и други – четирима оперативни ръководители, занимаващи се с подготовката и разработката на стратегия за градска гериля. Това бяха хора на действието, докато Сендик беше повече политик, бивш член на Социалистическата партия, тясно свързан с работниците от захарната промишленост в департамента Артигас. Толкова тясно свързан, че лозунгът на тези трудещите се беше „За земя и Сендик!“. Но движението им не беше партизанско, а реформаторско, защото искаше провеждането на аграрна реформа. До 1965 г. групата на Сендик, типично кастристка, се ограничаваше до участие в маршове в Монтевидео, основното искане на които беше земя за работниците от Артигас. Също като Фидел, Че и Дебре, „тупамаросите“ не си представяха партизанската война извън планините, но в Уругвай планини няма, няма никакви възможности за създаване в селските местности на партизанско движение в съответствие с кубинската доктрина.

Но през 1965 г., когато публикувах „Стратегия на градската гериля“, организацията на Сендик като че ли излезе от тъмнината, виждайки лъч светлина, тъй като заявих, че циментните гори са по-надеждни от естествените. В градовете има повече ресурси, отколкото на село. Нашата цивилизация има капиталистически характер, а капиталът се концентрира в градовете с ускорени темпове, и в такава страна като Уругвай, където 80% от населението живее в градовете, би било абсурдно да се опита започването на революционна война в селата. Следователно, кастристките и маоистките теории за революционна война не могат да бъдат използвани в индустриалните и развиващите се страни, с голямо представителство на градското население, отколкото на селското. (…)

Аз наистина бях стратегически и тактически вдъхновител на борбата на „Тупамарос“, но моите либертарни възгледи значително ме отделяха от тях, като кастристите не ги одобряваха. Те не споделяха моите идеи за самоуправленския социализъм. Смятаха, че съм романтик на бездържавния социализъм, пряката демокрация, обществената собственост, икономическия и административен федерализъм. Кастризмът и геваризмът доведоха „Тупамарос“ до политическия марксистко-ленински догматизъм…“.

След преврата в Уругвай през юни 1973 г. Гилен се връща след дълги години на принудително изгнание в Буенос Айрес, окончателно разочароващ се от „Тупамарос“, милитаризацията и професионализацията на които отделя въоръженото движение от масите, които се отнасят равнодушно към унищожаването на въоръжената организация и идването на власт на военната хунта.

Оказвайки значително влияние върху развитието на перонистката гериля в края на 1950-те години и началото на 1960-те години, той става един от протагонистите на концепцията на градската гериля, а вече в края на 1960-те години като идеолог слиза от политическата сцена. Неговите трудове са известни, но, освещавайки пътя на първите бойци, за партизаните през 1970-те години те нямат практически никакво значение, бидейки заменени от други теоретични разработки, базиращи се на опита на въоръжените организации от геваристки тип, обхващащи със своята дейност в края на шестото десетилетие почти целия латиноамерикански континент.

Гилермо Даниел Ниянес

Бележка:

1. Да напомним, че след падането на Каталуния някои висши офицери на републиканските сили се отказват от по-нататъшната съпротива, към която призовават комунистите и републиканците, и свалят „сталинското“ правителство на Негрин, сформирайки Национален съвет за отбрана, което предизвиква сблъсъци в Мадрид между представителите на новата власт, към която са анархистите и антиавторитарните социалисти (виждащи в преврата „грандиозна победа, позволяваща на Испания да избегне участта на съветска колония“) от една страна, и комунистите и републиканците, оставащи верни на Негрин от друга (т.н. „Малка гражданска война в Мадрид“, отнемаща живота на няколко хиляди души). В началото на март 1939 г., чрез мадридската „пета колона“, представителите на Националния съвет за отбрана установяват пряк контакт с армията на Франко с цел преговаряне за „почетно прекратяване на войната“. На 27 март в Университетския град е постигнато окончателно съглашение за пълна капитулация на Мадрид в замяна на възможността за евакуиране на бойците, верни на Националния съвет за отбрана, и отказ от страна на франкистите от репресии срещу привържениците на Републиката.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s