Армия Монтонеро (1975-76)

През октомври 1975 г. в осмото издание на официалния алманах на организацията „Evita Montonera“ излиза статията „Изграждане на Армия Монтонеро“, която в действителност е декорация на главния план, възникващ в началото на 1975 г. Същността на проекта се състои в „големия скок“: формирането на пълноценна народна партизанска армия, способна да се противопостави на въоръжения апарат на буржоазната държава както на село, така и в града.

До този момент базовите бойни групи на герилята представляват автономни клетки, понякога обединяващи се с цел извършването на операции от по-голям мащаб. Именно към тази система се придържат „Монтонерос“ до 1973 г., когато на преден план излиза напълно легалната политическа дейност. Преживявайки стремително нарастване, организацията все пак запазва своето бойно крило, което, както вече бе казано, се държи „в тонус“ с изпълняването на акции по експроприиране.

В края на 1974 г., в условията на възобновяване на въоръжената борба, е проведена първата реорганизация: военната структура е сведена до специализирана структура от „бойни взводове“ (pelotones de combate),  носещи имената на едни или други загинали другари и подчиняващи се на регионалните военни секретариати.

Бойците в тези „взводове“ са формирани от „аспиранти“ (бившата категория „кандидати за бойци“), „бойци“ и „офицери“ с три различни степени (получаването на една или друга степен зависи от бойния опит на „офицера“, в частност, от броя на оглавяваните и успешно проведени бойни операции).

„Взводовете“ представляват част от „редовните сили“ на организацията, съставени от другари, намиращи се в пълна нелегалност и посвещаващи цялото си време на развитието на въоръжената борба. Всички те получават малка заплата от организацията.

В същото време бойците на „Перонистката милиция“, създадена и одобрена през септември 1974 г., са „нередовни“, спомагателни сили, в които се извършва първият подбор на бойци, вербувани в масовите фронтове, и тяхното начално военно обучение. Т.е. „Милиция Монтонеро“ заменя остарелите „Базови революционни единици“. Трябва да се отбележи, че за разлика от „бойците“, „милиционерите“ водят напълно легално съществуване, изпълнявайки освен опростени бойни задачи и политически задачи.

В началото на 1975 г. „Монтонерос“ имат в качеството на „бойци“ и „милиционери“ из цялата страна около 5 хиляди човека. По оценки на Роберто Пердия, в това време още около 60 хиляди души са свързани с легалните сектори на организацията – масовите фронтове, Революционната тенденция, „Истинската перонистка партия“.

В този момент започва възстановяването на нелегалната инфраструктура: оборудване на конспиративни квартири, гаражи, места за събиране, технически работилници. Финансовите възможности на организацията, по-рано доста ограничени, благодарение на серията от отвличания, най-голямото от които е отвличането на братята Борн, значително се разширяват.

Освен всичко това на разположение на организацията се намира огромно количество от оръжия с късо дуло, пушки, винтовки, автомати и гранати, и при това арсеналът постоянно се попълва не само чрез кражби и дръзки нападения (достатъчно е да споменем ограбването на оръжейната фабрика в Банфийлд, организирано от самите ръководители на производството, които са членове на „Монтонерос“), но и благодарение на домашната индустрия. В края на 1974 г. от членовете на „Политико-техническите команди“ в Буенос Айрес е организирана първата нелегална оръжейна фабрика, получаваща името в чест на Хосе Сабино Наваро. В бъдеще Националната служба за производство на „Монтонерос“ създава още няколко малки фабрики и цехове в предградията на Буенос Айрес, Мар дел Плата, Бразилия и дори в палестинския Сидон (с помощта на ООП – Организация за освобождение на Палестина), произвеждащи взривове, ръчни гранати, стандартни винтовки FAL, пистолети Halcon и Browning, реплики на шведските картечни пистолети „Carl Gustaf“ и дори изключителни образци на автомати с късо дуло собствено производство от типа на „Monto“ и „Yarara“.

FN FAL

FN FAL

Накратко казано, базата за бъдещата „Армия Монтонеро“ е положена.

Първите стъпки в посока формирането на редовните въоръжени сили са направени в първите месеци на 1975 г., когато „Монтонерос“ решават да се включат в развитието на партизанската борба в северната провинция Тукуман.

През май 1974 г., отказваща се да складира оръжие във връзка с идването на власт на демократичното правителство на Ектор Кампора, марксистката Народно-революционна армия (ERP) на Марио Роберто Сантучо създава в планините на Тукуман огнище на селска гериля, възнамерявайки да продължи своята безкомпромисна борба за установяване на социализъм. В края на тази година партизанският отряд на ERP „Рамон Роса Хименес“ вече наброява повече от сто въоръжени бойци, разделени на четири взвода, като много от тях са опитни бойци, преминали през обучение в Куба.

„Монтонерос“, които на този етап от въоръжената борба разглеждат марксистите като братя по оръжие, в първите дни на 1975 г. изпращат на селския фронт в Тукуман около 30 наблюдатели, чиято задача включва разузнаването, проучването на местността и получаване на опит за партизанска борба в планините. Малко по-късно „Монтонерос“ образуват в рамките на селския фронт на ERP собствена „Базова бойна логистична група“ (UBCL — Unidad Basica de Combate Logistica), извършваща материално-техническа подкрепа на сражаващите се червени партизани.

Скоро започва активната фаза на герилята – случват се сблъсъци с армията и жандармерията в Санта Лусия, Потреро де Лас Таблас, Кебрада де Лулес, Рио Пуело Виехо и други местности в северната част на Тукуман. „Монтонерос“, имащи значително присъствие в градовете на провинцията, подкрепят марксистките си колеги с изпълнението на акции, насочени срещу войниците и служителите на реда, участващи в мероприятия по унищожаването на партизаните – т. нар. „Операция Независимост“, инициирана през февруари 1975 г.

Най-голямата и най-гръмката акция от този етап е вече споменатото по-рано взривяване на 28 август на самолета „Херкулес“, превозващ повече от сто бойци на Националната жандармерия. Тогава бойците на организацията успяват да заложат в дренажния канал до пистата на летище „Бенхамин Матиенсо“ около 150 килограма тротил: бомбата е активирана дистанционно, причинявайки смъртта на шестима души, като 29 са ранени.

Това е една от първите директни атаки срещу новите противници на организацията – реакционерите от въоръжените сили, получаващи, в духа на тези години, прозвището „сипаи“ по аналогия с наемната туземска армия в колониална Индия, служеща на британския империализъм.

До преврата през март 1976 г. „Монтонерос“ разглеждат армията като конгломерат от групировки и клики, между които се води непрекъсната и невидима за обществото борба. Осъзнавайки, че най-силната от тези групировки е проимпериалистичната реакционна камарила, „Монтонерос“ не изключват присъствието в армейските редици и на прогресивни патриотични сили, недоволни от използването на армията за потискане на „вътрешния враг“, т.е. собствените граждани на Аржентина. Преминавайки към нападение срещу армията, „Монтонерос“ разчитат на изострените противоречия между реакционерите и патриотите, на фактическия разкол в армията.

В същия ден, когато е извършено взривяването на самолета, в столичното предградие Тигре бойците на организацията обстрелват и хвърлят гранати по сградата на Военноморската префектура. По този начин организацията изразява своето недоволство от терора на военнослужещите, привлечени да изпълняват полицейските функции: няколко дни по-рано войниците стрелят по група ливански предприемачи в близост до префектурата, убивайки трима човека, взимайки ги за партизани.

От този момент нападенията срещу военнослужещите придобиват едно от приоритетните направления. Партизаните атакуват армейски камиони, извършват непосредствено убийства срещу реакционни офицери, обстрелват армейски щабове и офиси и дори взривяват с помощта на самоделни радиоуправляеми подводни торпеда яхтата на главнокомандващия на Военноморските сили на Аржентина Емилио Масера, един от най-омразните „сипаи“, в бъдеще превръщащ се едва ли не в идеолог на идващата на власт военна хунта.

Най-мащабната операция на „Армия Монтонеро“, буквално шокираща страната, е атаката на 5 октомври 1975 г., когато на нападение е подложен един от най-укрепените аржентински военни гарнизони – казармите на 29-ти Планинско-пехотен полк във Формоса, градче разположено на хиляда километра от Буенос Айрес, на границата с Парагвай. Столицата на тази северна едноименна провинция никога не е виждала партизански боеве, дръзки експроприации или непосредствени „екзекуции“ на враговете на народа – до този момент Формоса е най-тихото място, истински оазис в пламналата страна, непознаващо екстремистките прояви.

Мащабът на акцията е впечатляващ: 35 бойци, взимащи участие в нападението, заедно с оръжието и екипировката трябва да преодолеят повече от 800 километра, отделящи Формоса от „точката на концентрацията“ в Росарио, а след извършването на акцията е необходимо да напуснат мястото мълниеносно, колкото се може по-надалеч. Във връзка с липсата на други варианти, отстъплението е решено да се извърши по въздух: със самолети „Боинг“ (където трябва да се сложат откраднатите от казармите оръжия и боеприпаси) и четири местна „Чесна“, които е планирано да кацнат на самоделната писта в Сузана, провинция Санта Фе.

Операцията започва с кражбата на „Боинг“ 739, извършена с полет от Буенос Айрес до Кориентес. Четирима бойци завземат самолета и принуждават пилота да го приземи на летището във Формоса, който едновременно с това е атакуван и взет под контрола на друга група бойци от девет човека.

Успоредно с всички тези събития в града влиза колона от шест автомобила, в които се намират 26 екипирани бойци на „Монтонерос“, разделени на шест оперативни отряда, всеки от които има своя задача.

Стигайки до гарнизона без да бъдат засечени, партизаните едновременно атакуват охранителните постове. Завързва се тежка битка, защото намиращите се в казармите в тази неделна вечер войници и офицери неочаквано оказват жестока съпротива. Два бойни отряда, в които влизат 10 бойци, са загубени в първите минути на битката. Загиват тези, които трябва да прикриват казармите от огъня, идващ от жилищната зона, където живее голяма част от офицерите. Въпреки големите загуби, „Монтонерос“ продължават операцията, превземайки сградата с арсенала. Вместо планираните двеста винтовки FAL, под тежкия вражески огън партизаните успяват да изнесат само петдесет единици оръжие. След това започва отстъплението, в хода на което са убити още пет бойци. Загубите на въоръжените сили в резултат на кратката, но много интензивна битка са аналогични – 12 войници и офицери са убити, а повече от 30 души са ранени.

В крайна сметка колоната с автомобили на 11 оцелели другари успява да стигне до летището и без никакви проблеми заедно с иззетото оръжие партизаните излитат с два самолета в посока Санта Фе. Въпреки съществуващата вероятност аржентинската Противовъздушна отбрана да свали и двата самолета, благодарение на лошата координация между въздушните и наземните сили това не се случва.

В Санта Фе на едно от селскостопанските полета самолетите се приземяват на мъка, всичкото оръжие е вкарано в предварително подготвени автомобили, а бойците се разпръсват в различни посоки.

Отговорът на въоръжените сили и полицията на Аржентина по отношение на това дръзко нападение на „Монтонерос“ се вписва в ставащата традиционна схема: през следващите два дни в хода на „чистки“ и „оперативно-следствени мероприятия“ във Формоса и нейните покрайнини са убити четирима невинни граждани, твърдейки се, че те са съпричастни към атаката. Задържани са още повече – много от тях „изчезват“ вече в епохата на военната хунта; в частност, това се отнася до 22 членове на „Перонистката младеж“, убити в хода на т. нар. „клане в Маргарита Белен“ на 13 декември 1976 г. Практически всички те са арестувани във връзка с нападението срещу казармите във Формоса, подложени са на жестоки мъчения (трима от тях, например, са кастрирани), а след това, под предлог да бъдат преместени в друг затвор, са откарани в отдалечена местност и разстреляни.

Тактическата цел на нападението срещу гарнизона на 29-ти полк се състои в демонстрирането на силата на „революционната армия“, която нанася поражение на „военния апарат на олигархията и империализма“. Целта е постигната. Въпреки това, от стратегическа гледна точка атаката във Формоса приключва с провал: не само опозиционните политически сили, като либералите и „официалните“ комунисти осъждат тази с нищо необяснима акция, но също така и съюзниците от „Истинската перонистка партия“, като една след друга силите се дистанцират от легалното крило на „Монтонерос“. Освен това, всички убити в казармите са редови новобранци, деца на селяни и работници, което незабавно се използва от правителството в пропагандната борба срещу герилята. И сякаш това не е достатъчно, единственият загинал офицер – Рикардо Едуардо Масаферо – е син на един от участниците в перонисткия бунт на генерал Вале през 1956 г..

Критически поглед към случилото се се носи и в редиците на създадената от „Монтонерос“ „Истинска перонистка партия“ (PPA); членът на Националния съвет на PPA и бивш министър на социалното благосъстояние Антонио Ломбардич по време на първия национален конгрес на партията на 16 ноември заявява: „Ние нямаме нищо общо с това, което се е случило във Формоса“. Тази напълно опортюнистична позиция не го спасява от арест през декември 1975 г. по обвинение в „подривни действия“ и „сътрудничество с герилята“.

Подобна реакция на операцията във Формоса се наблюдава и в съюзниците на PPA, влизащи в краткотрайния „Фронт за национално освобождение“. Лидерът на „Непримиримата партия“ Оскар Аленда, заявява, че решението за сътрудничество с PPA е „преждевременно“, прекъсвайки отношения с перонистите. Тази стъпка разбива цялата легална стратегия, тъй като Аленда трябва да стане начело на ФНО в случай, че намиращият се в доброволно изгнание в Мексико Ектор Кампора се откаже от ролята на „аржентинския Салвадор Алиенде“ (и той се отказва).

На 24 октомври „Монтонерос“ осъществяват още едно гръмко отвличане, залавяйки в плен управляващия завода „Мерцедес Бенц“ Хайнрих Франц Метц, който е освободен срещу откуп от 5 милиона долара на немския концерн. След два дни в Буенос Айрес организацията отново вдига шум: този път в резултат на засада срещу полицейски патрул на няколко десетки метра от катедралата в Сан Исидро са убити пет полицаи.

Успоредно с дребните акции на въоръжена пропаганда (атаки срещу полицията, фабричен терор, убийства на лица, свързани с ултрадесните сектори и репресивния апарат), „Монтонерос“ продължават да работят над укрепването на селската и градската „Армия Монтонеро“.

На 23 декември 1975 г. няколко отряда на организацията взимат участие в грандиозната „Битка в Монте Чинголо“: опит на бойните сили на ERP да завземат оръжейния склад „Доминго Виехобуено“, охраняван от 601-ви батальон. Целта на операцията е експроприация на повече от 20 тона различно оръжие за нуждите на партизанската война.

От сутринта около Монте Чинголо (едно от предградията на Големия Буенос Айрес) положението е напечено: мобилизирайки практически всички налични сили, Народно-революционната армия едновременно извършва около дузина разсейващи акции, включително покриването на централните пътища с барикади, нападения срещу районни участъци на полицията и нападение срещу казармата на 7-ми Пехотен полк в Ла Плата.

Генералната операция започва в 18:30 часа и приключва с пълен провал, като силите на ERP са разбити: непосредствено в хода на отбиването на нападението партизаните губят 62 души (в това време докато отбраняващите се войници губят само шестима), а през следващите часове в многобройните престрелки и сблъсъци в предградията между Буенос Айрес и Ла Плата са убити повече от 30 бойци. Според данни на правителството, в бойните сблъсъци, кипящи в гъстонаселените южни райони в течение на един ден, марксистите губят 167 човека. Във всеки случай, „Битката в Монте Чинголо“ е началото на края за ERP, защото физически е унищожен практически целият градски военен апарат на организацията.

Като резултат за „Монтонерос“ от сраженията в Монте Чинголо е забраната, наложена на сутринта на 24 декември на дейността на „Истинската перонистка партия“. Опитът за легално участие в политическия живот приключва с провал. През следващите месеци деятелите на забранената партия във връзка с кампанията с убийства и отвличания, а също и заради многобройните арести, започват лека-полека да напускат Аржентина.

Пред лицето на тези събития „Монтонерос“, осъзнаващи необходимостта от продължаване на политическата борба в перонисткия лагер, коригират своята стратегия: след забраната на PPA е обърнато основно внимание към „Базовите групи на истинските перонисти“ (Unidades Basicas de los Peronistas Autenticos), напълно легална мрежа от автономни клетки на политически активисти, развиващи дейност във всички обществени сектори.

Залповете на най-грандиозната битка не заглъхват и отново се чуват изстрели: на 12 януари 1976 г. няколко десетки бойци на „Монтонерос“ атакуват полицейската академия „Хуан Вусетич“ в Ла Плата с цел завземането на намиращия се тук боен хеликоптер. Атаката е отбита успешно, въпреки че след 20 дни всичко се повтаря отново – този път 50 бойци влизат в битка с двеста полицаи, намиращи се в академията. По време на интензивното сражение са убити трима партизани. Под натиска на пристигащото армейско подкрепление партизаните са принудени да се разделят на няколко групи и да отстъпят в близката гора, където сблъсъците продължават още няколко часа.

В този момент организацията взима решение да поеме падналото знаме от ERP на селската партизанска война. Като се има предвид, че в началото на 1976 г. в планините на Тукуман в състава на замиращия отряд на ERP „Рамон Роса Хименес“ (който само през януари 1976 г. в битка с армията губи около 150 човека) наброява три дузини бойци, а в градовете на провинцията вече е изградена мрежа за подкрепа, наброяваща около двеста човека, Националното ръководство решава да преобразува „Базовата бойна логистична група“ в т. нар. „Планинска група на Армия Монтонеро“ (Fuerza de Monte del Ejercito Montonero), където влизат хора, свързани основно с полуразбития селски териториален фронт на „Монтонерос“ – „Аграрните лиги“ и „Аграрното движение“, действащи в северните провинции на страната (Салта, Мисионес, Кориентес).

%d0%b0%d1%80%d0%b6%d0%b5%d0%bd%d1%82%d0%b8%d0%bd%d0%b0Зоната на бъдещите действия заема североизточната част на провинция Тукуман (североизточно от Сиера де Медина и департамента Буруяку). Много скоро тук е направено разузнаване и са подготвени повече от 40 места за бъдещите лагери и скривалища.

Като резултат от една от разузнавателните експедиции е неочакваната среща на 13 февруари 1976 г. в гората между 65 бойци на „Армия Монтонеро“ и подразделението на парашутистите в близост до Ел Кадилял. В хода на започнатата битка са убити няколко офицери от „Армия Монтонеро“, сред които Хуан Карлос Алсогарай (син на армейския генерал Хулио Алсогарай), който се отличава с това, че участва в опит по отвличането на собствения си баща-реакционер, който в резултат на започната стрелба на улицата е ранен.

След разкриването на подготовката за селска гериля, доста тежките загуби и унищожаването на голяма част от тайниците, „Монтонерос“ не успяват да възстановят силите си в провинцията и проектът за развиване на партизанска война в селските местности е приключен.

В началото на март ситуацията в страната се влошава. Икономическите проблеми се усложняват от политическите проблеми: правителството повече не е способно да се справя с наплива от терор, обхващащ страната. Средно на всеки пет часа в Аржентина се извършва по едно политическо убийство, а на всеки три часа се взривява по една бомба.

И ако от септември 1974 г. до ноември 1975 г. жертвите на политическите битки са малко повече от 700, то от началото на декември 1975 г. броят на жертвите веднага клони към стотици.

Продължават да развиват, укрепват и разширяват зоната на своите действия ултрадесните ескадрони на смъртта. Въпреки оставката и експулсирането на Лопес Рега в качеството му на посланик в Испания, – основен протагонист на незаконната борба с герилята, – неофашисткият терор не просто не спи, а нараства в пъти. Тъй като сега различните ескадрони на смъртта (Команда за организация, Аржентински антикомунистически алианс, Команда на освободителите на Америка и т.н.) се подчиняват и финансират не от конспиративната клика, намираща се в министерството на социалното благосъстояние, а от ръководството на Федералната полиция и Генералния щаб, което позволява да се започне мащабно настъпление не само срещу левите активисти, но и срещу аполитичните работници, недоволни от икономическата политика на властта. По този начин, само за 1975 г. от ескадроните на смъртта са убити повече от триста души, а броят на отвлечените, заплашваните и битите е трудно да бъде пресметнат.

Жестокостта и безскрупулността на ултрадесните не знае граници – техни жертви стават не само левите, действително замесени в антиправителствени деяния, но и лицата, имащи към герилята доста отдалечено отношение. Например, под ударите на ултрадесните попадат семействата на партизаните. Така през декември 1974 г. „изчезва“ братовчеда на Марио Фирменич Марио Норберто, който в продължение на много години вижда своя роднина само по снимки във вестниците. В Кордоба „Командата на освободителите на Америка“ през 1975 г. убива родителите, брата и сестрата на загиналия през 1972 г. по време на клането в Трелева Марио Пухадас, един от ръководителите на опита за бягство от затвора в Росон. Точно по същия начин неофашистите постъпват с бащата на отдавна загиналия Карлос Капуано Мартинес, като го застрелват в първите дни на март 1976 г. Аналогично в навечерието на военния преврат от ултрадесните в Кордоба е убит един от синовете на загиналия Маркос Осатински (вторият му син, който е на 15 години, „изчезва“ по-късно).

Страдат и деятелите на работническото движение, които са осакатявани и убивани от неофашистите. Например, във фабриката на компания „Bendix“, разположена в индустриалната зона на Буенос Айрес, само за първия месец на 1976 г. са отвлечени 16 металургични работници, активисти на местния синдикат. Като отговор на десния терор в този случай е революционният терор: на 29 януари в завода нахлуват 14 бойци на „Монтонерос“, които убиват двама ръководители на производството, след което, украсявайки стените със заплашителни лозунги, застрелват при отстъплението един полицай.

В навечерието на преврата политическото насилие в страната достига връхната си точка. Обявявайки на 11 март началото на Третата военна национална кампания, „Монтонерос“ създават нов водовъртеж от насилие: от 11 до 18 март по време на акции по „експроприиране на оръжие“ в Кордоба, Росарио и Буенос Айрес са убити 16 полицаи, а други 10 са ранени.

Декларирайки, че „всеки човек, облечен с униформа и носещ оръжие – независимо от принадлежността му към една или друга класа – е съучастник в антинародните репресии и е отговорен за всички зверства и убийства, извършени от репресивните сили“, военно-политическата организация предизвиква „епидемия от военщина“, понякога преминаваща всякакви рамки на приличие.

Например, няколко седмици преди идването на власт на хунтата на Видела, един от членовете на „Перонистката милиция“ е задържан от полицаи с цивилни дрехи на автобусна спирка в Уилям Морис. „Милиционерът“ оказва активна съпротива, хвърля по служителите ръчна граната, след което бяга. На следващия ден, 13 март, няколко бойни отряда на „Милиция Монтонеро“, водени от жаждата за отмъщение, идват да патрулират в района: те спират минувачите, проверяват документите им, обяснявайки в същото време: „Ние сме монтонерос и търсим полицаи“. След около половин час един от „милиционерските“ колективи се натъква на агент в цивилни дрехи – нещастният Рамон Ечевария, – който веднага е обезоръжен и след това застрелян.

Но най-гръмката операция от този тежък период е покушението срещу главнокомандващия на въоръжените сили и бъдещ диктатор Хорхе Рафаел Видела: на 15 март мощна бомба се взривява на площад Колон в близост до сградата на Генералния щаб, в резултат на което загива водачът на армейския камион Алберто Блас Гарсия, а други 29 военнослужещи, включително и четирима полковници, са ранени.

На 17 март в Буенос Айрес отново е извършена „милисионада“ – този път от милиционерските отряди „Маркос Осатински“ и „Едуардо Хенсен“ са изпълнени около 50 едновременни акции: палежи, взривявания, препречвания на пътища, обстрелвания.

В контекста на тази ужасяваща ситуация, когато изстрели и взривове се чуват всеки ден, различните обществени сектори, безумно уморени от насилието и икономическите неуредици, са принудени – кой със съжаление, кой с ентусиазъм – да признаят необходимостта от връщане на власт на военните: единствената сила, която е способна да наложи ред в страната. Тези настроения постепенно започват да се поддържат и от буржоазната преса.

В нощта на 24 март, арестувайки Исабел Мартинес, военните извършват най-накрая назряващия отдавна държавен преврат. Начело на правителството става генерал-лейтенант Хорхе Видела. Обявено е извънредно положение, а по улиците на градовете се появяват армейски патрули. През първия ден от военното управление – 25 март – стотици работници, студенти, политически активисти и „подозрителни граждани“ се оказват в затворите, заловени без никакво юридическо основание в домовете, квартирите или на работните си места. Започва дългия, почти седем годишен период на т. нар. „Процес по национално преструктуриране“ – именно такова наименование получава идващият на власт военен режим.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s