Анархизмът в Италия

Тенденцията анархистичните движения да приемат местни особености много ярко се проявява в Италия, където революционното движение, развиващо се в епохата на Рисорджименто (термин, обозначаващ национално-освободителното движение на италианския народ срещу чуждестранното господство, за обединение на раздробена Италия, а също и периода, когато това движение се появява (края на 18 в. – 1861 г.); Рисорджименто завършва през 1870 г. с присъединяването на Рим към Италианското кралство – бел. ред.), е един от определящите фактори на освободителното движение.

Първите анархистични групи в страната се образуват от мацинистите и гарибалдийците; под властта на Савойската монархия анархизмът дълго време продължава да съществува под формата на тайни общества, подобно на републиканското движение в началото на XIX в., и продължава същата концепция на конспирация, заговори с цел въстания и традиционни героични подвизи. Тези традиции, развиващи се от карбонарите, помагат на анархистите да определят пътя си на действие. Дори свободната организация на тяхното движение наподобява на тази, която използват карбонарите, бидейки подложени на преследвания. Типичните герои на анархистичното движение, като например Ерико Малатеста и Карло Кафиеро, също имат ярък живот като този на Гарибалди и Писакане.

Карло Писакане

Карло Писакане

Но, ако движението за национално освобождение повлиява на италианския анархизъм – и чрез него на методите на анархистите в другите страни, – идеите на чуждестранните анархисти, от своя страна, оказват решаващо влияние върху развитието на революционното движение в Италия. Още преди пристигането на Бакунин през 1864 г., идеите на Прудон оказват влияние върху италианската републиканска мисъл, особено върху произведенията и устните проповеди на такива Донкихотовци по времето на Рисорджименто като Карло Писакане и херцог Сан Джовани.

Бидейки още юноша, Писакане играе видна роля в революцията през 1848 г., когато е началник на щаба в армията на Мацини в Римската република. През 1857 г. е предшественик на сицилианската експедиция на Гарибалди, но с по-трагичен изход, отплувайки от Генуа с малък отряд от републиканци с парахода „Каляри“ и акостиращ на крайбрежието на Калабрия. Местните бунтовници, на които се надява, не се присъединяват към него, и той, бидейки разбит от войските на бурбоните, се самоубива на бойното поле.
Писакане е един от героите-мъченици на Рисорджименто не само след неговата смърт, но и след публикуването в Париж на събраните му съчинения под името „Очерци“ неговите либертарни идеи стават широко известни. В годините на изгнание между 1848 г. и фаталната експедиция в Калабрия, той чете усилено Прудон и Фурие и влиза в полемически дискусии с Мацини за същността на предстоящата италианска революция. Позицията на Писакане е близка до тази на Бакунин по време на панславянския етап от неговата еволюция: той гледа на социалната революция като на средство за национална революция. Необходимо е да се надигнат селяните, за да може нацията да бъде свободна, а това може да стане, само предоставяйки им икономическа свобода, свобода от игото на техните непосредствени тирани помещици. Затова Писакане става социален прудонист. Той заявява, подобно на Прудон, че всеки човек ще има „гарантирани плодове от своя труд“ и че „всяка друга собственост ще бъде не само отменена, но и осъдена като кражба“. Писакане фактически върви след Прудон в посока на колективизма, защото той също иска да направи промишлените предприятия колективна собственост и земята да се обработва от комуните, така че хората да делят по равно селскостопанските продукти.

Писакане не само приема основната икономическа теория на Прудон. Той също взаимства неговите идеи за правителството и като необходима цел за революцията вижда не централизираната държава на якобинците и бланкистите, а „единствената справедлива и безопасна форма на правителството – анархията на Прудон“. Той изисква опростяване на обществените учреждения и заявява, че „обществото, основано върху своите реални и необходими отношения, изключва дори самата идея за правителство“. Но може би най-поразителното звено, съединяващо италианския анархизъм и ранните традиции на Рисорджименто, е излагането на обоснованието на Писакане, което по-късно се нарича „пропагандно действие“.

Пропагандата е химерна идея. Идеите въздействат чрез действията, а не действията чрез идеите, и хората не могат да станат свободни, ако само се просвещават, но те могат да се „просветят“, когато станат свободни. Само гражданското действие е способно да донесе добро на страната и то трябва да се съчетае с осезаемата, реална революция: следователно, конспирациите, заговорите, покушенията и така нататък са действия, с помощта на които Италия ще успее да постигне целите си.

Цялата история на анархизма в Италия може лесно да бъде описана като списък с редица опити да се изпълни това изискване. Писакане не оставя след себе си движение. Въпреки това, той оказва огромно влияние върху младите републиканци, както чрез своите близки съратници и сътрудници, така и посмъртно – чрез своите съчинения, и това влияние допринася за приятелския прием на Бакунин, когато той пристига във Флоренция през 1864 г. Това обяснява защо сред членовете на Флорентинското бартство и Интернационалното братство, по-късно организирано в Неапол, има няколко стари другари на Писакане.

Влиянието на идеите на Прудон също се разпространява в Италия под формата на директен мютюелизъм: първото социалистическо списание, създадено в Италия, „Il Proletario“, издавано от флорентинеца Николо Савио, е вдъхновено от продунизма. Въпреки това, както и във Франция, мютюелистите в Италия еволюират към умереността и консерватизма и тяхната роля в развитието на анархизма е незначителна. Италианското анархистично движение започва фактически с пристигането на Бакунин.

Във Флоренция Бакунин окончателно оставя своя първоначален панславизъм и възприема анархизма като своя революционна доктрина: в следствие на това, раждането на анархизма в Италия съвпада с раждането на анархистичното движение в неговия оригинален прототип, Флорентинското братство. Тази кратко просъществуваща организация е по-малко известна, като нейният приемник е Интернационалното братство. Тук разглеждамe въпроса как повлиява Интернационалното братство на италианското движение и може ли то да се счита за част от него.

В програмните документи на Интернационалното братство, написани от Бакунин и неговите приближени другари, италианската секция на Братството се нарича по различни начини: „Общество на социалните революционни демократи“ и „Италианско общество на легионерите на социалната революция“. Това не е основание да се смята, че това са две различни организации; страстта на Бакунин към гръмките названия обяснява това раздвоение. Ръководството на обществото, очевидно, почти съвпада с бакунинския Централен комитет на Интернационалното братство в Неапол. Някои членове на тази ръководеща група, създаващи местни организации, по-късно е писано да играят значителна роля в историята на анархизма. Джузепе Фанели, ветеран от 1848 г., е дори депутат в италианския парламент, но е толкова запленен от проповедите на Бакунин, че по-късно изпълнява не лесна, но плодотворна мисия: апелиране към испанските маси за анархизъм. Саверио Фриския, сицилиански лекар-хомеопат, е също член на Камарата на депутатите, но играе по-важно значение в Интернационалното братство, като франкомасон тридесет и трета степен е с огромно влияние в ложите в Южна Италия. (Самият Бакунин, подобно на Прудон, е франкомасон; следва да се направи проучване върху свързващите звена между европейското франкомасонство и анархистичното движение – бел. ред.). Карло Гамбуци, неаполитански юрист, става близък приятел на Бакунин и любовник на неговата съпруга Антонина, оставайки в продължение на дълги години активен лидер на италианското анархистично движение. Друг водещ член на този ранен „елит“ на италианския анархизъм е Алберто Тучи, друг млад неаполитански юрист.

Размерите на движението, което оглавяват тези хора, е трудно да бъдат оценени, основно поради претенциозността на тази хартиена организация. Създаден е Италианският централен комитет и цялата страна е оптимистично разделена на области, във всеки от които участниците в движението трябва да се намират под контрола на генералния щаб, назначен от Централния комитет; на този етап бакунистите, приемайки като цяло анархистичните идеи за организиране на обществото след революцията, в същото време още не се отърсват от авторитарните форми на конспиративната традиция в своята собствена организация. Въпреки това, очевиден е факта, че единствените региони в Италия, където групите на Братството развиват активност, са Неапол и градовете Палермо и Скиача на Сицилия; няма подходящи надеждни фигури за ръководствата дори на няколко от тези съществуващи групи, но, впрочем, те са може би доста малки. Освен това, няколко стари другари на Бакунин във Флоренция се присъединяват към Братството в качеството си на индивидуални членове, но няма и следа от флорентинската група като нещо цяло. Дори тези секции, които реално съществуват, замират, когато Бакунин напуска Неапол и заминава за Женева през август 1867 г. и може с увереност да се предположи, че Интернационалното братство, което формално не е разпуснато до 1869 г., остава в Италия, както и на други места, гръбнакът на организацията, състояща се от най-близките приятели на Бакунин.

През тези първи години на италианския анархизъм между Бакунин и неговите италиански последователи се поддържа тясна връзка. Фанели, Фриския и Тучи влизат след него в Лигата на мира и свободата и след това я напускат, за да станат учредители на Интернационалния съюз на социалната демокрация. Фанели, Гамбуци, Тучи и Фриския заедно с Рафаеле Милети от Калабрия и Джузепе Манцони от Флоренция създават ядрото на националния комитет на този Съюз. От друга страна, трудно е да се каже, че този Съюз набира голяма сила в Италия, тъй като скоро, в самото начало на 1869 г. и тази организация е разпусната, като нейните групи автоматично стават секции на Международното работническо сдружение (Първият интернационал – бел. ред.). Италианските организации встъпват срещу тази стъпка, но тук е времето, през първите месеци на 1869 г., когато влиятелното и силно анархистко движение започва да възниква в Италия.

Първоначално то е ограничено до Медзоджорно (Южна Италия – бел. пр.), като най-активната организация съществува в Неапол под ръководството на Гамбуци и шивача Стефано Капоросо. Много местни занаятчии се присъединяват към това движение и на Базелския конгрес на Интернационала през септември 1969 г. Капоросо заявява за шестстотин членове на организацията. Два месеца по-късно неаполитанската секция организира първото италианско анархистично издание „L’uguaglianza“, редактирано от бившия свещеник Микеланджело Статути, чиито идеи изглежда, че предшестват мислите, развити впоследствие от Жорж Сорел, тъй като той заявява, че стачките са единственото полезно оръжие, тъй като те развиват сред трудещите се дух на солидарност.

След три месеца изданието „L’uguaglianza“ е забранено от полицията, но неаполитанската секция продължава да нараства. В действителност, след нейното участие в стачката на работниците-кожари, тя толкова бързо нараства, че в началото на 1870 г. местната полиция съобщава за четири хиляди членове в тази секция. Други секции се появяват в Кампания и на Сицилия, но минава още време преди движението да се разпространи из цяла Италия. Полицейските преследвания, хвърлянето зад решетките на Гамбуци и Капоросо и откриването на агенти провокатори сред членовете на неаполитанската секция водят до спад на движението дори и на юг.

Карло Кафиеро

Карло Кафиеро

В средата на 1871 г. възникват нови групи на революционери, които се отличават по своя характер от тези на ветераните от ранния етап на борбата, които за първи път се събират около Бакунин. Всичките им лидери: Карло Кафиеро, Ерико Малатеста и Кармело Паладино са младежи, които нямат и двадесет години, образовани синове на помещици от Южна Италия; всички те произлизат от тези области, където е изключително разпространена нищетата сред селяните (Кафиеро и Паладино от Пулия, а Малатеста от Капуа); те са италиански аналог на руските „покаяли се дворяни“ с гузна съвест, които в същото десетилетие чувстват необходимостта, че трябва да „отидат при народа“. Тяхното усещане за несправедливостта, извършвана над бедните и беззащитните, ги кара непоносимо да се отнасят към фарисейския либерализъм на Мацини и към стария Гарибалди, като вече нямат желание да се включат в борбата. Бакунин е този лидер, към когото се ориентират, въпреки че Кафиеро контактува известно време с Енгелс и Маркс. Този триумвират: Кафиеро, Малатеста и Паладино, възстановява секцията на Интернационала в Медзоджорно, но работата им продължава бавно, защото скоро започват да й пречат полицейските преследвания, и тя така трябва да остане незначителна, ако не е Мацини, който решава, че всичко това съдейства косвено на Бакунин, и не му дава възможност да придобие огромно влияние сред италианските политици от левия лагер.

Остарявайки, Мацини става все по-консервативен и все по-недоверчив към активните участници в италианското републиканско движение. Той е обезпокоен от растящото влияние в социализма в Европа и дори осъжда Парижката комуна поради нейното безбожие и отказа й от истински национализъм. Той встъпва срещу Интернационала и го напада в „La Romo del popolo„. Много от неговите последователи, – които се възхищават на героизма на комунарите и знаят, че някои от най-значителните деятели сред тях принадлежат към Интернационала, – се отблъсват от тази позиция на Мацини, и един от лявоориентираните републикански вестници „Il Gazzettino Rosso“ в Милано публикува на 24 юли 1871 г. остър отговор на Бакунин, озаглавен: „Отговор на интернационалиста Джузепе Мацини“; Бакунин обвинява лидера-ветеран, че „обръща гръб на пролетарита“ в това време, когато тази позиция позволява да се допуснат ужасите от последните дни на Комуната. Веднага след завършването на тази статия, Бакунин, който осъзнава, че в този момент съдбата на анархизма в Италия виси на косъм, сяда да пише труд много по-голям по обем – съчинението озаглавено „Политическа теология и Интернационала“, което завършва през есента на 1871 г. Като непосредствен резултат от тази полемика е разпространяването на организацията на Интернационала, която започва лавинообразно да нараства и в Медзиджорно, и в своите бъдещи цитадели: в Тоскана, Романя и на други места. На 18 октомври Кафиеро пише на Енгелс списък с градове, в които започва дейност Интернационала; той включва освен старите южни центрове, Флоренция, Парма, Равена, Пиза, Торино, Милано, Рим и Болоня. Колко от тези градове имат по това време активно действащи секции е трудно да се каже, но когато Юрската федерация издава Сонвилския циркуляр срещу Генералния съвет през ноември 1871 г., секциите в Болоня, Милано и Торино го поддържат заедно със секциите от Южна Италия.

По това време се случва бърза промяна. Бакунин се обръща към мацинисткия конгрес на работниците през 1871 г. с нов памфлет, който е озаглавен: „Обръщане към моите италиански приятели“, който кара някои от делегатите на конгреса да го напуснат, само за да не приемат позицията на Мацини. През следващия месец движението „Фашо Операя“ („Работнически съюзи“) се появява в Централна Италия; това движение първоначално е социалистически ориентирано, и през февруари 1872 г. събранието на неговите представители от Равена, Луго и Форли обявява присъединяването му към Интернационала, подкрепяйки анархистичния лозунг за автономия на общините. През следващия месец 14 секции от Романя заедно провеждат в Болоня първото анархистично събрание, което на практика е общонационално, защото на него също така присъстват делегати от Неапол, Торино, Генуа, Мантуа и Мирандола. На този конгрес доминира групата на младежите от Романя, оглавявана от Андреа Коста, студент филолог, който влиза в Интернационала по повод неговия ентусиазъм към Парижката комуна, и който се присъединява към Малатеста и Кафиеро, образувайки заедно с тях главната водеща сила на италианския анархизъм през по-голямата част от 1870-те години.

Конгресът в Болоня разрушава надеждите на марксистите за разпространяване на тяхното влияние, най-малкото в настоящето, в зараждащото се италианско социалистическо движение. По въпроса за политическата борба, която разделя Маркс и Бакунин, делегатите на конгреса гласуват срещу участието в избори и рязко заявяват, че „всяко авторитарно правителство работи за благото на привилегированите и във вреда на обеднелите класи“. Те също провъзгласяват, че встъпват за всеобщо въстание, което ще си постави за цел разрешаването на социалните проблеми. В организационен план, като резултат от конгреса е основаването на Федерацията на Болонската област, която стои настрана от участието в борбата на Маркс и Бакунин, решавайки да остане автономна и да поддържа отношения по равно както с Генералния съвет на Интернационала, така и с Юрската федерация като кореспондентско бюро. Маркс и Енгелс, които вярват, че всеки, който не е с тях, е против тях, решават, че италианците разобличават себе си като явни бакунисти; както бързо показва времето, те не са в грешка.

По това време Романя става център на анархистичното движение, най-вече благодарение на енергичната организационна работа на Коста. В останалата част от Италия секциите малко координират действията по между си с изключение на Умбрия, и стремежът към такава координация е изключително инициатива на анархистите от Романя и Фанели в Неапол, който обезпокоено „дърпа“ Бакунин, който се стреми към консолидация на своите сили за борба в рамките на Интернационала, като резултатът от тази инициатива е съвместно събиране на анархистите от цялата страна на общонационален конгрес. Този конгрес, който се открива в Римини на 4 август 1872 г., има историческо значение, защото не само полага основите на антиавторитарната тенденция в италианския социализъм, но също непосредствено решава съдбата на Интернационала като цяло.

На конгреса са представени 21 секции и тяхното разпространение свидетелства за географските промени, които се случват в анархистичното движение. Безусловно областта Медзоджорно доминираща преди, сега изпраща делегати само от две секции; в тази област, сред засегнатите от явната бедност селяни, анархизмът не е способен да постигне никакви успехи извън пределите на големите градове. Изключвайки единствената римска секция, всички останали делегати идват от северните и централните провинции: Романя, Тоскана, Умбрия и Емилия. Милано, чийто делегат, Винченцо Пеца е болен вследствие на скорошно пребиваване в затвора, изпраща на конгреса послание, съставено в ярък антимарксистки дух. И двете поколения революционери са представени сред делегатите: Фанели и Фриския – от старата републиканска левица, а Коста, Кафиеро и Малатеста от младото поколение борци.

Конгресът основава Италианската федерация на Интернационала като мрежа от автономни области, общи организации, които трябва да бъдат кореспондентско и статистическо бюро. Резолюциите, написани в напълно анархистичен дух – срещу политическата борба – са приети единодушно, и след това, на третия ден от конгреса се преминава към въпроса за отношението към Генералния съвет и позицията по отношение на Хагския конгрес. Бакунин и неговите последователи в Испания и Юрската федерация убеждават италианците да изпратят колкото се може повече делегати в Хага (на конгреса на Интернационала – бел. прев.), но увлечените от страстното красноречие на Кафиеро и Коста италианци приемат решителна, изчерпателно подробна резолюция, в която заявяват скъсването на „всяка солидарност с Генералния съвет в Лондон“, отказват да признаят Хагския конгрес и призовават членовете на Интернационала, които подкрепят тяхната опозиция на авторитарните методи на Генералния съвет, да изпратят представители на отделния антиавторитарен конгрес в Нюшател. Италианската федерация, последната от тези, които са основани по време на съществуването на стария Интернационал, е първата, започваща разкола, който, както всички анархисти знаят ясно, е неизбежен.

Италианците се придържат към своята резолюция, непризнаваща Хагския конгрес. Карло Кафиеро присъства на него, но само като наблюдател; когато се връща от него през Швейцария, той се среща с четирима други делегати от Италия и взима участие в конгреса в Сент Имие, който потвърждава разкола с марксистките секции в Интернационала.

Глава от книгата на Джордж Уудкок „Анархизъм. История на либертарните идеи и движения“

Източник: libfront.org

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s