„Монтонерос“ срещу Перон (1973-74)

%d0%bc%d0%be%d0%bd%d1%82%d0%be%d0%bd%d0%b5%d1%80%d0%be%d1%81Политическият ръст на „Монтонерос“, последващ в периода на „демократичната пролет“ на Ектор Кампора, несъмнено не може да не причини безпокойство в консервативните и десните сектори в аржентинското общество. Нарастващото влияние на „левите“ в правителствените структури постепенно води до подем на реакцията. Първите центрове на концентрация на тези десни сили са редакциите на вестниците, офисите на държавните и търговските предприятия, медицинските учреждения и военните части.

Основният коз в консолидацията на дясноперонистките и консервативните сили е тезата за защита от „червения терор“ – честите окупации и нашествия, практикувани от масовите фронтове на „Монтонерос“ с негласната подкрепа на провинциалните власти.

Една от основните цели на тези окупации са редакциите на вестниците и офисите на търговските радиостанции. Впоследствие дясноперонистките сили обвиняват активистите в „болшевизъм“ въз основа на това, че незаконно влизат в пределите на частната собственост, „забраняват американската музика, създават „черни списъци“ на националните артисти, писатели и журналисти, уволняват служители, които си позволяват да критикуват или да изказват несъгласие с идеите на новото ръководство, непосредствено контролират работата на радиостанциите и редакциите с помощта на въоръжени „политкомисари“. Масов характер приема също завземането на медицинските учреждения, където се правят опити да се отстранят от ръководствата членовете на дясноперонистката „Асоциация на здравните работници“ и да се наложи „класово вярно“ управление, съставено от студенти, практикуващи лекари, явяващи се, в много от случаите, членове на „Политико-техническите команди“ или симпатизанти на революционната тенденция.

Ясно е, че напрежението между двата лагера на перонизма трябва да прерасне в пряк сблъсък. И това се случва. От юни из цялата страна започват сблъсъци между левите и десните активисти, прерастващи понякога в мащабни побоища с използването на огнестрелни оръжия.

На 14 юни група ултрадесни от асоциацията „Рамон Карильо“ с подкрепата на някои служители окупира детско-юношеската болница „Доктор Каролина Тобар де Гарсия“, заявявайки, че ще спаси болницата от окупацията на „болшевиките и горилите“. През следващия един час се случват яростни сблъсъци с друга група от медицинския персонал, завързва се престрелка и изгонване на несъгласните извън пределите на сградата.

Друг подобен случай се случва на следващия ден в Барилоче, където членовете на UBR на „Монтонерос“ от „Вале Пухадас“ окупират радиостанцията LU-8, изтласквайки от тук по-рано укрепилите се бойци на дясната синдикална асоциация „62“. Те, от своя страна, се насочват към местното кметство и премахват от тук групата активисти на „Регионалната перонистка младеж“, която завзема сградата на сутринта. След час активистите на JPR обкръжават сградата, блокирайки доставянето на продукти на окупаторите. Инцидентът приключва с това, че десните перонисти започват да хвърлят по обсадилите сградата „коктейли Молотов“, а от съседните сгради е открита безразборна стрелба.

Умножаващите се факти на насилие, съчетани с масираните окупации и контраокупации на различни учреждения, причиняват закономерната реакция на консервативните средства за масова информация, в унисон говорещи за престъпното бездействие на правителството. От своя страна, генералният секретар на перонисткото движение Абал Медина, наблюдавайки катастрофалния разкол в перонисткия лагер, в своя реч на 14 юни по радиото се опитва да изглади ъглите, съобщавайки, че „високият дух и отдадеността на младите перонисти, изгарящи от желание да помогнат на родината, ги тласка към спонтанни действия на окупации“. Въпреки това, лишени от ръководство, те попадат в капаните, положени от олигарсите с цел дестабилизация на ситуацията в страната и нагнетяване на атмосфера на гражданска омраза. Те са въвлечени в долни провокации, организирани от реакционните елементи. В този момент всички перонисти и всички аржентинци трябва да се обединят, за да продължат курса на национално и социално освобождение.

На 8 юни, в самия разгар на кампанията по окупиране, ръководителите на „Монтонерос“ и „Въоръжените революционни сили“ Марио Фирменич и Роберто Кието дават специална пресконференция, посветена на отношението на тези две братски организации към новия политически процес. Заявено е, че текущият момент е момент на избор между „освобождението и зависимостта“, така че целият аржентински народ трябва да се сплоти около перонисткия лагер, за да започне ефективна борба срещу империализма и неговите поддръжници (индустриалната, финансова, търговска и аграрна олигархия). Перонисткото движение е съюз между класите, заинтересовани от освобождението от империализма – работници, маргинали, дребни градски и селски производители, интелектуалци и студенти, и този съюз се ръководи от най-радикалните лозунги в електоралната борба, като „Борба с монополите и всички форми на зависимост“, „Премахване на нищетата“, „Национализация и социализация на икономиката“ и т.н.

Фирменич, въпреки очевидното разделение на перонисткия лагер, съобщава, че за него не съществуват никакви различия между перонистката родина и социалистическата родина, защото перонисткото движение, оглавявано от генерал Перон, служи на интересите, преди всичко, на работническата класа и, следователно, се стреми към изграждането на национален социализъм. Във връзка с това е официално заявено, че FAR и „Монтонерос“ остават част от перонисткото движение, напълно признават основната роля на Перон и са готови безпрекословно да му се подчиняват.

Първоначално, изграждайки идеологията, в която фигурата на генерал Перон заема централно място, „Монтонерос“ не могат и не желаят да променят мирогледа си, въпреки че генералът изпраща ясни сигнали, че не желае да бъде този, с когото организацията се съпоставя.

Отново е повдигнат въпроса за „милицията“, въпреки че този термин не е пряко изречен от никого. Фирменич и Кието заявяват, че организацията възнамерява да учреди свои базови секции във фабриките, в кварталите и институциите, които ще бъдат „организирани, подготвени и въоръжени“, за да предотвратят всеки опит за реакционен преврат и да продължат процеса по освобождение. Както казва Перон, „народът може да се спаси от самия народ“.

С одобрението на ръководството на „Монтонерос“ в масовите фронтове започват да се появяват т. нар. „групи за подкрепа“ – въоръжени колективи, чиято основна задача е самоотбраната, защитата на демонстрациите и факултетите от нападенията на десните. Организацията пристъпва към създаването на прототип, който в бъдеще ще се превърне в „Милиция Монтонеро“.

Успоредно с това, случва се трансформация на структурата в контекста на новите предизвикателства.

Във „Вътрешен бюлетин №1“ от май 1973 г. „Монтонерос“ заявяват необходимостта от „конкретизиране на стратегическата линия“. Категорично отказващи се от демобилизацията и разоръжаването, по примера на някои други перонистки групировки (най-вече „Въоръжените перонистки сили“ FAP), „Монтонерос“ явяващи се в продължение на три години нищо повече от въоръжено крило на нееднородното перонистко движение, говорят за реформиране, преобразуване в цялостна и самодостатъчна военно-политическа организация, в авангард на работническата класа, способен да „води интегрална революционна война във всичките й форми“.

Една от основните точки на този процес е сливането на „Монтонерос“ с „Въоръжените революционни сили“ (Fuerzas Armadas Revolucionarias — FAR).

FAR се появяват през 1966 г. като аржентинска група за подкрепа на проекта за континентална партизанска война на Ернесто Гевара. По-късно, след трагичната смърт на „Че“ в боливийските планини, тази група, установявайки връзки с дисидентите от различни комунистически партии от страната, започва свой собствен проект за въоръжена борба: дебютът на FAR като единна организация е кампанията с подпалването на 13 супермаркета на „Minimax“ в Буенос Айрес, извършена на 26 юни 1969 г. в чест на визитата на Нелсън Рокфелер в Аржентина – всъщност, собственик на тази верига магазини.

За първи път в страната се чува името „Въоръжени революционни сили“ на 30 юли 1970 г., когато FAR извършват операция „Габриела“ – окупирането на град Гарин, разположен на 35 километра от Буенос Айрес.

По-нататък интензивността на акциите нараства. Въпреки своята немногобройност (бойната структура едва ли наброява повече от две дузини бойци), FAR системно провеждат доста сложни и рисковани операции, като едновременното окупиране на офиси на няколко радиостанции в Кордоба в края на 1970 г., като организацията в продължение на два часа предава в целия регион своите революционни обръщения. Основно тези акции на въоръжена пропаганда (също както и персоналните атаки срещу властта на собствениците) се извършват с математическа точност: сред всички организации на аржентинската гериля FAR понасят най-малко кадрови загуби във връзка с дейността на органите на реда.

Имайки доста професионални революционни кадри, FAR обаче напълно странят от работата с масите, предпочитайки да се концентрират изключително върху въоръжената борба.

Политическата организация се отнася към марксисткия лагер, обръщайки се от време на време към откровен сталинизъм, което служи за охлаждане на отношенията със съратниците от Революционната партия на трудещите се – Народно-революционна армия, намираща се до 1973 г. в IV Интернационал (троцкистки). С течение на времето FAR все повече се обръщат към революционния перонизъм, по-конкретно – към алтернативната (пролетарска) тенденция на перонизма, в същото време докато „Монтонерос“ постепенно завиват наляво.

Първите преки контакти между двете организации се случват през есента на 1972 г., като прологът към тяхното начало е бягството от затвора в Росон на шест ръководители на трите главни въоръжени организации в страната – PRT-ERP, FAR и „Монтонерос“. В бъдеще тези контакти се укрепват на различни нива и през пролетта на 1973 г., в разгара на изборната кампания се провеждат преговори между представителите на ръководствата на двете организации, посветени на обединението на силите в по-нататъшното развитие на революционния процес.

Постепенно, сближавайки се стъпка по стъпка в своите позиции, FAR, преустановяващи след избирането на Кампора своите въоръжени действия, взимат активно участие в изграждането и развитието на масовите фронтове на „Монтонерос“. В крайна сметка, на 12 октомври 1973 г. от представителите на двете организации е подписан документ за пълно сливане, като лидерите на „Въоръжените революционни сили“ – Роберто Кието, Маркос Осатински и Хулио Роке – влизат в Националното ръководство, засилвайки неговото милитаристично крило, застъпващо се за възобновяване на въоръжената борба вече срещу перонисткото правителство, планомерно завиващо надясно.

Именно под влиянието на тези „сталинисти“, в края на 1973 г. е издадена програма за кадрова политика на средния офицерски състав на „Монтонерос“, явяващ се посредник между ръководството и редовите бойци. Насаждаща „перонистки морал“, синтезираща християнски ескетизъм с пролетарската ултрареволюционност от една страна, от друга страна тази програма е насочена към обучение на военни инструктори, които в бъдеще ще поемат отговорността за провеждането на масово военно-политическо обучение.

Самата идея за всеобщо военно обучение на членовете на масовите фронтове, необходимо за успешното противодействие на реакцията, за първи път се заражда след т. нар. клане в Есейса, ставащо кулминацията на лятната конфронтация между десния и левия лагер на перонизма.

На 20 юни 1973 г. Хуан Перон, вече разглеждащ възможността да се кандидатира за президентския пост (което в условията на диктатурата на „Аржентинската революция“ му е забранено), трябва окончателно и безвъзвратно да се върне в родината си от изгнанието си в Мадрид. В навечерието на това перонисткото движение планира грандиозна мобилизация, каквато още не е виждала Аржентина. Стотици хиляди души с автобуси и камиони се отправят към летището в Есейса, където трябва да пристигне духовният баща на перонизма.

%d0%bc%d0%be%d0%bd%d1%82%d0%be%d0%bd%d0%b5%d1%80%d0%be%d1%81Въпреки това, тържеството не успява. Предварително започват сблъсъци между десните и левите перонисти. Въоръжените бойци от дясноперонистката „Comando de Organizacion“ вечерта на 19 юни окупират сградата на училището Санта Тереза, разположено на 50 метра от моста Ел Требол, водещ към международния терминал на летището. В този момент десните бойци, близки до синдикалния сектор, заемат позиции върху и около установената за срещата с Перон сцена. „Автомобилният клуб на Аржентина“ предоставя за координиране на действията на десните своята комуникационна радиосистема, както и свои автомобили. Основната цел на всички тези манипулации е да не се даде на членовете на левите групировки да заемат места, разположени в близост до площада, на който ще бъде пристигналият генерал. Планираното мероприятие се ръководи лично от Хосе Лопес Рега, получаващ в новото правителство на Кампора поста на министър на социалното благосъстояние.

„Монтонерос“, вече не подозирайки за подготвящото се клане, възнамеряват посредством грандиозна мобилизация нагледно да покажат на генерала, че именно те, патриотичната младеж, са допринесли най-много за неговото завръщане, че именно на тях, а не на профсъюзната бюрокрация и партийните кариеристи, трябва да се заложи в по-нататъшното развитие на процеса по освобождение, че са подкрепяни от масите аржентинци. Накратко, ръководителите на военно-политическата организация и нейните масови сектори се намират в идилично настроение на духа, граничещо с инфантилизъм, като че ли не виждат сгъстяващите се облаци.

Сутринта на 20 юни започва тревожно. Според проучванията на журналиста и историк Марсело Ларакуя, рано сутринта от сградата на министерството на социалното благосъстояние излизат няколко автомобила с „първа помощ“, пълни с различни оръжия. След това това оръжие е предадено на членовете на „Синдикалната младеж“ (юношеска секция на дясноперонисткия Съюз на металургичните работници) и на бойците от Съюза на строителните работници, които поемат контрол около летището и всички пътища, водещи към него. В този момент снайперистите от „Comando de Organizacion“ и ултрадясната групировка „Национална университетска концентрация“ (Concentración Nacional Universitaria) заемат позиции сред дърветата и непосредствено на изградената сцена, където оръжието се пренася във футляри за музикални инструменти.

%d0%bc%d0%be%d0%bd%d1%82%d0%be%d0%bd%d0%b5%d1%80%d0%be%d1%81В същото време, сред хилядите аржентински граждани дошли да поздравят завръщащия се Перон, се движат и няколко колони на „Монтонерос“. Една от тях, обединяваща най-вече жителите от южната част на Буенос Айрес, пристига на площада пред летището, опитва се да събори сложените заграждения и да заеме места до официалната сцена. Трябва да се отбележи, че за разлика от десните, членовете на „Монтонерос“ са въоръжени доста слабо – основно, в джобовете на някои демонстранти има пистолети, като само един човек носи автомат с късо дуло – единственото „сериозно“ оръжие, което „Монтонерос“ имат в Есейса. Най-вече техният „арсенал“ се състои от барабани и огромно петдесетметрово знаме с емблемата на организацията. Знамената, така познати за „традиционните“ демонстрации на „Регионалната перонистка младеж“, ги няма – мобилизацията в Есейса, заради разцеплението между дясното и лявото крило в перонисткия лагер, трябва да премине под „бели знамена“, т.е. при липсата на такива, както и без „партийни“ лозунги и транспаранти.

Когато колоната на „Монтонерос“ започва да събаря оградата, започват първите изстрели. Миг по-късноq след няколко ответни изстрела, към колоната от страна на сцената се завихря дъжд от олово. В паниката демонстрантите се разбягват.

%d0%bc%d0%be%d0%bd%d1%82%d0%be%d0%bd%d0%b5%d1%80%d0%be%d1%811Според официалните източници по време на това клане, което някои наричат конфронтация (само защото „Монтонерос“ отвръщат със стрелба), загиват 13 човека, а 365 са ранени в различна степен. Трима от загиналите са част от военно-политическата организация, един от убитите е военнослужещ, девет други са обикновени граждани, мобилизирани от масовите фронтове на „Монтонерос“.

%d0%bc%d0%be%d0%bd%d1%82%d0%be%d0%bd%d0%b5%d1%80%d0%be%d1%812Тържествената среща със завръщащия се генерал е прекъсната. Във връзка с продължаващите сблъсъци, схватки и престрелки между десните и левите перонисти, самолетът на генерала е насочен към друго летище.

На следващия ден в специално телевизионно обръщение към нацията генерал Перон се обръща към своите съратници от левия лагер с цяла лавина от обвинения. Той ги нарича „внедряващи се в движението“ провокатори, опитващи се да отнемат от народа извоюваната му власт, призовава перонистите да неутрализират тези вредители, желаещи да унищожат движението отдолу. В заключение, за огромна изненада на привържениците на „социалистическата родина“, допринасящи толкова много за връщането на генерала в Аржентина, Перон се отрича от проекта за „национален социализъм“, толкова ревностно защитаван от „Монтонерос“: „Ние сме ху-сти-сиа-листи. Старите перонисти знаят за какво говоря“.

За мнозина е доста неочаквано обръщането на Перон към десницата, дори по-скоро към „ултрадесния“ сектор на перонисткото движение, отразяващ интересите на големия поземлен, търговски и финансов капитал.

Като се има предвид, че клането в Есейса е използвано от реакционните елементи в движението за потискане на Ектор Кампора, който на 13 юли подава оставка, тръгват слухове, че генералът чрез своя близък помощник Лопес Рега, едва ли не лично е одобрил стрелбата по левите демонстранти на летището, желаейки да получи предлог за отстраняване от властта на законно избрания президент.

Веднага след оставката на Кампора и Солано Лима започва настъпление срещу губернатора на Кордоба Обрегон Кано и неговия заместник Атильо Лопес, които са ярки представители на революционната тенденция. Бойците от дясноперонистките групировки атакуват в Кордоба местната централа на ВКТ, излизаща от подчинението на националното ръководство и ориентираща се към профцентъра на „Монтонерос“. В този момент други въоръжени групи на ултрадесните окупират няколко други по-малко важни синдикални щабове. В края на юли Хуан Перон лично се намесва в профсъюзния конфликт в Кордоба, нареждайки да се направи реорганизация. Логично, случват се нови сблъсъци, защото „ортодоксите“ настояват за включване в ръководството само на перонисти, докато Лопес предлага да се сформира Изпълнителен комитет на градския профцентър с участието на всички демократични сили.

На 29 юли Перон прави реорганизация на движението, отменяйки поста на генерален секретар, който до този момент се заема от крайно ненадеждния Хуан Абал Медина, и учредява Изпълнителен комитет, в който влизат Мартиарена, Хосе Рукси, Силвана Рот и Хулио Йеси – представител от „Перонистката младеж на Република Аржентина“ (Juventud Peronista de la República Argentina), нова младежка асоциация на перонисткото движение, предназначена да е конкуренция на „ултралевите“ от „Регионална перонистка младеж“ Галимберти-Данте Гульо.

На следващия ден на серия от конференции в главното представителство на ВКТ Перон пуска в обръщение новата идеологическа концепция за „популистко-националистически свят“, идващ на мястото на „третата позиция“. В общи линии, същността на този нов проект се базира на стария перонистки национализъм, съчетан с т. нар. „терсермондизъм“ – национално-освободителния национализъм на страните от Третия свят. Освен това, категорично отхвърляйки „класическия“ социализъм, Перон не се опитва с помощта на демагогията поне да спечели лявоперонисткия лагер. „Ние сме ляво движение – заявява той на среща с губернатора на провинцията на 3 август 1973 г., – но под думата „ляво“ нямаме предвид това, което предлагат комунистите и анархистите. Нашият ляв хустисиализъм (…) е общност, в която всеки аржентинец получава възможност да се реализира.“ Перон уведомява обществеността, че „левият хустисиализъм“ „не признава герилята“ и призовава всички симпатизанти на тази размита доктрина да „институционализират движението“, да го върнат в рамките на закона.

На 4 август се провежда официалната номинация на Хустисиалистката партия за Хуан Перон за президентския пост. В този ден, когато навсякъде се състоят тържествени демонстрации в чест на това радостно събитие, в Кордоба цари гробна тишина: провинциалното правителство, разбирайки за присъствието в града на повече от сто добре въоръжени дясноперонистки бойци, решава да отмени всички тържествени масови мероприятия, опасявайки се от повтаряне на ситуацията в Есейса.

„Монтонерос“ не отговарят на демарша на Перон. Бидейки все още верни на своята основна идеологическа линия, организацията се опитва всячески да оправдае генерала. Клането в Есейса в крайна сметка е обяснено с инфилтрирането в перонисткия лагер на агенти на ЦРУ, стремящи се да посеят паника сред обществото и да подкопаят по този начин мобилизационния потенциал на народа, а в отстраняването на Кампора от властта организацията вижда интригите на „горилите и реакционерите“, надяващи се да върнат добрите стари времена на военната диктатура. Въпреки телевизионната реч на Перон от 21 юни, „Монтонерос“ все още го подкрепят, тъй като генералът е единственият, който е способен да „спре реакционната конспирация посредством ликвидирането на предателите на перонисткото движение“. За основен такъв „предател“ вече публично е обявен Лопес Рега (въпреки че все още е неизвестна неговата роля в организирането на стрелбата в Есейса). Именно върху предотвратяването на неговата кандидатура за вицепрезидент в хода на новата електорална кампания са насочени всички мобилизационни усилия на масовия фронт на „Монтонерос“.

Накратко казано, организацията, въпреки резкия завой на Хуан Перон, му остава вярна, всячески, опитвайки се да изглади конфликтните въпроси, да намери „златната среда“ между радикалния ляв перонизъм и умерения, доста компромисен хустисиализъм на Перон, за да запази „националното единство“, но при все това се опитва да зададе собствен вектор на развитие на перонисткото движение. През 1973 г. „Монтонерос“ по всякакъв начин се опитват да избегнат лявото сектантство, пречещо им да осъзнаят реалността. Те продължават да проповядват политиката на широк фронт, не възразявайки с цел да продължат процеса на национално и социално освобождение дори да обединят сили с абсолютно нереволюционни политически групи, като например „Радикалния граждански съюз“.

На 31 август „Монтонерос“ само веднъж взимат участие в масовата мобилизация в подкрепа на кандидатурата на Хуан Перон. Този път организацията вдига високо глава – по улиците излизат повече от 150 хиляди съратници на революционната тенденция. Както и се очаква, масовостта не успява да впечатли генерала: официалните организатори на мероприятието правят така, че колоните на революционната тенденция да дойдат на Майския площад в самия край, като в този момент Перон е напуснал балкона, от който произнася речта си. Активистите остават да гледат близките сподвижници на генерала.

В първите дни на септември се състои среща между Перон и ръководителите на FAR-„Монтонерос“. На нея генералът заявява необходимостта от „институционализиране“ на перонисткото движение посредством демократични процедури. Особено, имайки предвид ситуацията в Чили, където неизбежно назрява военен конфликт, Перон подчертава, че перонистите трябва да проявят „благоразумие“, за да не допуснат повтаряне на този сценарии в Аржентина.

Фирменич се съгласява с всичко и дори внася някои предложения, отнасящи се до реорганизацията. След приключването на срещата, по време на специална пресконференция, на въпрос на един от журналистите „какво е бъдещето на герилята“, Фирменич надълго отговаря, че „въоръжената борба е висш стадий на политическата борба“, и че бъдещето на въоръжената организация зависи от „политическите обстоятелства“.

Следващият кореспондент задава по-конкретен въпрос: „Възнамерявате ли да промените своята методология?“. Ръководителят на „Монтонерос“ не се поколебава да отговори, че организацията използва различни методи на борба, а що се отнася до насилието, „Монтонерос“ използват насилието отдолу само като отговор на насилието отгоре. И към този момент организацията не вижда мотиви, пораждащи това насилие; нейните действия ще носят предимно политически характер. В заключение Фирменич подчертава различието между позициите на „Монтонерос“ и позициите на марксистката Народно-революционна армия, която отново се връща към широкомащабната въоръжена борба, атакувайки на 6 септември 1973 г. местоположението на Санитарния батальон на ВС на Аржентина в Буенос Айрес, извършвайки, според мнението на Фирменич, необоснован „контрареволюционен акт“.

Като цяло, тази среща носи доста безсъдържателен характер. Всеки остава на своето си. Перон продължава да настоява за ликвидиране на герилята и на радикалните сектори на перонизма, особено, наблюдавайки ситуацията в Чили, а „Монтонерос“, въпреки и осъждащи публично използваното насилие на Народно-революционната армия, се отказват от разоръжаване и демобилизация. Нещо повече, в ръководството на военно-политическата организация – това се отнася преди всичко до другарите от „Въоръжените революционни сили“, влизащи в „Монтонерос“, но при това запазващи своята ленинска идентичност – нараства убеждението, че Перон напълно попада под влиянието на реакцията, че не той, а Лопес Рега и неговата клика формират стратегията на движението и политическата линия и че трябва да седят настрана от Перон. Въпреки това, голяма част от ръководителите на „Монтонерос“ са убедени, че разколът с Перон е равносилен на политическо самоубийство и трябва до последния момент да поддържат контакт с генерала, въпреки че никой няма никакви илюзии по отношение на него.

На 23 септември Хуан Перон одържа убедителна победа на новите президентски избори. На 25 септември в непосредствена близост до дома си е застрелян от неизвестни генералният секретар на ВКТ Хосе Игнасио Рукси, човек близък до кръга на Перон, нееднократно обвинен в съпричастност към клането в Есейса, самото олицетворение на дясната синдикална бюрокрация за левите перонисти. Въпреки че никой не поема отговорност за убийството, на десните става ясно кой седи зад тази операция. На следващия ден команда от ултрадесни бойци екзекутира Енрике Гринберг в знак на отмъщение, един от районните ръководители на „Регионалната перонистка младеж“.

Организацията анонимно изпраща недвусмислен сигнал към новоизбрания президент. Лозунгите, звучащи от времето на трагедията в Есейса („Рукси, предател, отивай при Вандор“) се сбъдват – действително, Хосе Рукси отива при убития от организацията „Descamisados“ през 1969 г. ръководител на Съюза на металургичните работници Аугусто Тимотео Вандор, фактически ръководител на перонисткото движение в Аржентина, уличен в предателство и сговор с диктатурата. Генералът трябва да помисли какви хора го обкръжават.

Отговорът на Перон е светкавичен. На 28 септември на специално съвещание на Висшия съвет на движението той провъзгласява необходимостта от борба с „идеологическите отклонения“, а на 4 октомври, на среща с губернаторите на провинциите, той обявява т. нар. „Вътрешен документ“, обявяващ война на терористичните марксистки групи и „внедряващите се в движението ултралеви“.

Отново е започната кампания на тормоз срещу губернаторите, симпатизиращи на революционната тенденция. Сега, освен ръководителя на Кордоба Обрегон Кана, под натиска попада и губернатора на Мендоса Мартинес Бака. Наистина, трябва да се отбележи, че тази кампания не напомня на пълномащабния и извънсъдебен терор в духа на неофашистките режими. Първо, репресиите не излизат извън рамките на закона. Второ, в контекста на чилийските събития, Перон не доверява борбата с „вътрешния враг“ на въоръжените сили, вярвайки, че това е дело на полицията. Трето, генералът не залага на насилственото потискане на политическите опоненти, а използва съвсем други методи: „спечелване на широките маси с ефективна икономическа политика, неутрализация и изолация на антиперонистките сили и формиране на твърдо ядро от изразители на официалната доктрина“.

В отговор на всички недвусмислени действия на новия президент, „Монтонерос“, не изненадващо, все още не встъпват директно срещу генерала, а само срещу обкръжаващите го „предатели“. Въпреки това, убийството на Рукси поражда в структурата многобройни дебати, като голяма част от организацията е настроена за продължаване на борбата срещу обкръжаващите Перон десни, консерватори и реакционери. По-малката част, потресена от факта, че противопоставянето с обкръжението на Перон ще се превърне в конфликт със самия Перон, призовава моментално да се демонтира въоръжения апарат, за да не се изостри конфликта до директен сблъсък. В бъдеще тази малобройна фракция, ръководител на която е доста умерения Хуан Абал Медина, се преструктурира в сдружението „Монтонерос верни на Перон“ (Montoneros leales a Peron), известно сред народа с името „Вярност“ (Lealtad). През пролетта и лятото на 1974 г. членовете на тази фракция, окончателно скъсващи и с „Монтонерос“, и с революционната тенденция, с цял глас започват да говорят за „марксисткия завой“ на Фирменич и другите ръководители, формиращи вътрешни документи, които са пълни с ленински концепции за класова война („марксизъм-ленинизмът е логическо продължение на революционния перонизъм“, заявяват те). В крайна сметка, след разгрома от властите през юни 1974 г. на въоръженото крило на „Lealtad“ – групите „Войници на Перон“ (Soldados de Peron) – тази организация окончателно се отказва от въоръжената борба и през следващата година съвсем отива в небитието.

%d0%bc%d0%be%d0%bd%d1%82%d0%be%d0%bd%d0%b5%d1%80%d0%be%d1%81През 1974 г. увеличаването на дистанцията между Перон и „Монтонерос“ приема бързи темпове. На 22 януари, след поредната атака на Народно-революционната армия – този път обект на нападение е военният гарнизон в Асула – разгневеният генерал пряко, обвинявайки провинциалното правителство в Буенос Айрес в „сговор с герилята“, внася на обсъждане във Върховния съвет проект за поправка на наказателния кодекс. Поправката е насочена не толкова към борбата с герилята, колкото с традиционните форми на политическата борба, което много обезпокоява легалната опозиция.

Веднага след това, под натиска на десните сектори на перонизма подава оставка губернатора на Буенос Айрес Оскар Бидегайн, тясно свързан с „Монтонерос“. Неговото място се заема от Викторио Калабро, член на печално известния Съюз на металургичните работници. Дясната перонистка върхушка постига първата си впечатляваща победа.

Два дни по-късно в президентската резиденция в столичния квартал Оливос се провежда среща между Перон и депутатите, принадлежащи към революционната тенденция. Народните представители се опитват да оспорят някои статии от реформирания наказателен кодекс, фактически директно легализиращ държавния терор срещу опозиционните организации. „Този, който не е съгласен, може да си върви!“ – казва изпадналият в гняв президент. Осем депутати от тенденцията се лишават от мандатите си, като след това са изгонени и от Хустисиалистката партия.

В същия ден полицията с помощта на въоръжените граждански лица с маски на лицата извършва нападение срещу редакцията на принадлежащото на „Монтонерос“ списание „Descamisado“, а на 8 април изданието е окончателно закрито по доста странно обвинение: „провокиране на идеологически хаос и изкривяване на реалността“. Истинската причина за закриването му е публикуваното обвинение по отношение на Лопес Рега, че е съпричастен към смъртта на младия перонист Алберто Чехолана, застрелян от полицията по време на демонстрация в близост до офис на министерството на социалното благосъстояние. Прикрепена е снимка със стрелящия стража.

На 1 февруари, в отговор на действията на Перон, представителите на „Монтонерос“ и всички масови фронтове на организацията демонстративно се отказват от среща с президента във формата на събрание с участието на младежките перонистки сдружения.

Втората среща с представителите на младежките организации на 7 февруари, на която „Монтонерос“ отново не се явяват, е повратна точка, защото именно тук Перон призовава своите млади съратници на „прочистване“ на движението пълно с „внедрени криптомарксисти“.

Първият залп на „прочистващото настъпление“ се случва скоро в Кордоба, където губернатора и вицегубернатора са привърженици на революционната тенденция. На 27 февруари, на фона на засилващата се в провинцията криза, причинена от конфликта между местните власти и централното правителство по въпроса за формирането на провинциален бюджет, е извършен „мини преврат“. В нощта на 27 февруари към правителствения дворец тръгват около 50 въоръжени полицаи под ръководството на подполковник Антонио Доминго Наваро, и, влизайки в сградата, със сила принуждават губернатора Рикардо Обрегон Кана и вицегубернатора Атильо Лопес да напишат заявление за оставките си. След това са отведени в централата на провинциалната полиция, където са задържани под стража до 1 март. Заедно с тях са задържани още 60 представители на режима.

В този момент по улиците на града движат с автомобили въоръжени членове на дясноперонистките профсъюзи и бойци на откровено фашистки групировки: след час вече завземат всички големи радиостанции в Кордоба, в ефира на които е излъчено комюнике, одобряващо проявата на подполковник Наваро, най-накрая прочистваща провинцията от „внедрените марксисти“. Левите перонисти, както и членовете на „бойните“ синдикати, не подчинени на националното ръководство на ВКТ (SMATA Рене Саламанки и Luz Y Fuerza Аугустино Тоско), не оказват особена съпротива, не успявайки да предотвратят падението на губернатора.

На следващия ден след преврата в Кордоба се случва ключова промяна в Буенос Айрес, където за заместник на ръководителя на федералната полиция е назначен откровеният реакционер Алберто Виляр, очевидно одобряващ ръста и развитието на ултрадесните „ескадрони на смъртта“, най-големият от които е „Аржентинският антикомунистически алианс“. В отговор на това, осем полицейски комисари от най-висок ранг подписват петиция в знак на протест срещу назначението. В същия този ден всички те са уволнени. На 10 април Виляр става генерален комисар на федералната полиция.

На 11 март 1974 г., в първата годишнина от завръщането в Аржентина на демокрацията и победата на изборите на Ектор Кампора, „Монтонерос“ извършват своето последно официално масово мероприятие на футболния терен на столичния стадион „Атланта“. Наред с другите неща, този митинг се ознаменува с публичното появяване на „Лудия“ Галимберти – за първи път след като Перон го снема от длъжността на представител на младежите във Висшия съвет на движението заради „милиционерската инициатива“.

Встъплението на ораторите, главните от които са Фирменич и Кието, се отличава с остра критика по отношение на случващите се в страната и движението неща. Подчертавайки, че „вярността не е синоним на низкопоклонство“, Фирменич заявява, че катастрофалните „отклонения“ на перонисткото правителство и перонисткото движение в последните месеци е необходимо да се оправят чрез действия. Именно този въпрос стои най-вече на дневен ред.

Вторият говорител Роберто Кието с още по-голяма ярост се обръща към „десния уклон“, подчертавайки, че целта на реакционните кръгове, окопаващи се във властта, е „разколът на движението, отделянето от него на нашата организация“. Но те не успяват да направят това. „Ние до смъртта си ще останем в перонисткото движение. Никой не може да ни изкара!“.

С всички тези противоречия „Монтонерос“ се приближават към 1 май 1974 г. – повратен момент, променящ историята на организацията.

На Международния ден на трудещите се организацията и нейните масови фронтове са настроени по-бойно. Представителите на JPR, влизащи в организационния комитет на първомайския митинг, заявяват, че твърдо стоят на позициите за умиротворяване на страната, но при това, с цел продължаване на процеса по освобождението, встъпват за премахване на „реакционните функционери, внедряващи се в народното правителство“.

В действителност, похода на колосалната 50 хилядна колона на „Монтонерос“ по центъра на Буенос Айрес се присъединява към празника на ултралевия радикализъм, изразен посредством различни войнствени лозунги и централния мотив в този ден – песента „Soy Montonero“ (Аз съм монтонеро):

Somos la JP (Ние сме Перонистката младеж)

y preste atención (и обърнете внимание)

si preguntan, preguntan quien soy (ако попитате кой съм аз)

soy Montonero de Evita y Perón. (Аз съм монтонеро на Евита и Перон)

Si preguntan dónde va mosallegar (Ако попитате накъде вървим)

les diremos al socialismo nacional. (вървим към национален социализъм)

Si preguntan cómo vamos allegar (Ако попитате как искаме да го постигнем)

gritaremos con la guerra popular. (ние ще извикаме – с помощта на народна война)

Si preguntan cuál es nuestro fin (Ако попитате каква е главната ни цел)

hacer la patria grande que soñó San Martín (да изградим велика родина, за която мечтаеше Сан Мартин).

Намирайки се на Майския площад, където с официална реч трябва да излезе президента, колоната на „Монтонерос“ скандира: „Какво става генерале? Защо народното правителство е пълно с горили?“ (Que pasa, que pasa general, que es talle node gorilas gobierno popular). В 16:20, заглушавайки гласа на официалния оратор, колоната скандира „Това са Монтонерос, убили Арамбуру“ (Estos son los Montoneros que mataron a Aramburu). След това следва цяла поредица от не по-малко войнствени лозунги.

%d0%bc%d0%be%d0%bd%d1%82%d0%be%d0%bd%d0%b5%d1%80%d0%be%d1%816В 16:40 на балкона на президентския дворец излиза Хуан Перон и в продължение на 10 минути той не може да започне своята реч, защото колоната неспирно скандира „Народът иска от теб главите на Виляр и Маргариде!“ (El pueblo te lo pide, queremos la cabeza de Villar y Margaride), имайки предвид основните апологети на „антипартизанската борба“ и създаването на военните ескадрони на смъртта – комисарите Алберто Виляр и Луис Маргариде. След това „Монтонерос“ бурно освиркват Исабел Перон, втората съпруга на генерала, пеейки песента „Само Евита“.

%d0%bf%d0%b5%d1%80%d0%be%d0%bdНай-накрая, Перон започва своята реч. Той похваля колоните на Всеобщата конфедерация на труда, след което се обръща към „идиотите, които крещят“. Не очакващите такъв демарш членове на „Монтонерос“ още по-силно започват да скандират „Какво се случва…“.

От този момент митингът заприличва на сблъсък между радикалната младеж и вожда. Перон заплашва „убийците на синдикалните ръководители“, а колоната реагира – „Рукси, предател, предай много поздрави на Вандор“. Генералът се ядосва и започва да сипе конкретни обиди. Колоната на „Монтонерос“ взима решение да напусне площада. Огромните маси се обръщат с гръб към президентския дворец, тръгвайки си, пеейки „Остани си с горилите, генерале, а народът ще се сражава“ (Conformes, conformes, conformes general, conformes los gorilas, el pueblo va a luchar).

Случващото се на 1 май става повратен момент в отношенията между „Монтонерос“ и перонисткото правителство. Натрупващите се противоречия с генерала се превръщат най-накрая в открит конфликт.

Конфликт, който с всеки изминал ден все повече се изостря.

На 11 май от бойците от „Аржентинския антикомунистически алианс“ – ескадрон на смъртта, създаден под прякото ръководство на Лопес Рега и ръководството на федералната полиция от неофашисти и десни перонисти – е убит свещеникът Карлос Мухика, един от най-ярките представители на аржентинската „теология на освобождението“. И въпреки че това не е първото убийство, извършено от „Тройното А“, никога досега жертва на ултрадесните не е ставал човек с такова обществено влияние.

%d0%bc%d0%be%d0%bd%d1%82%d0%be%d0%bd%d0%b5%d1%80%d0%be%d1%81Смъртта на левия свещеник подлива масло в огъня още повече, изостряйки конфликта между правителството и радикалните сектори на перонизма. Става ясно, че ситуацията бавно върви към гражданска война и реакционен терор, като властите по един или друг начин одобряват това.

На 16 май Перон се среща с Аугусто Пиночет във военната база в Морона, след което публична заявява, че „отношенията между Аржентина и Чили са превъзходни“, което поражда бурни протести от страна на левите аржентински партии и политически групи.

През май 1974 г. в провинция Тукуман е проведена първата антипартизанска операция с участието на въоръжените сили. „Борбата с вътрешния враг“ започва да набира обороти.

На 15 май се състои пресконференция на „Монтонерос“, посветена на инцидента от 1 май. Организацията обвинява Перон в това, че вместо да се вслуша в гласа на народа, той изпада в истерия и преминава към обидите. „Монтонерос“ очакват, че генералът ще си направи определени изводи, тъй като около него има само реакционни елементи: профсъюзна бюрокрация, протежета на олигархията и едри търговски предприятия, откровени фашисти, свързани с империализма, пучисти. Ако всички тези хора продължават своето настъпление срещу народа, „перонистките организации ще се съпротивляват“.

На 1 юли 1974 г. Перон умира. Отива си един човек, който се опитва посредством противовеси и компромиси да не допусне пряк сблъсък между десните и левите сектори на перонизма. Изчезва „единственият фактор на националното единство“.

Смъртта на генерала е своеобразен сигнал за реакционните кръгове. Почти веднага започва силна кампания на убийства и отвличания от страна на „Аржентинския антикомунистически алианс“. От правителството са изгонени последните привърженици на революционната тенденция, принадлежащи към кабинета, сформиран още от Ектор Кампора. На 27 август, в деня, в който встъпва в длъжност Исабел Перон, е закрит най-важният информационен канал на „Монтонерос“ – вестник „Noticias“.

Първоначалните надежди на „Монтонерос“, че „другарката Исабел“, нямаща, подобно на Перон, нито харизма, нито политическо влияние, ще отстрани зловещия Лопес Рега и цялата му реакционна клика, не се оправдават. Напротив, ултрадесните сили придобиват още по-голямо влияние в правителството.

Нещо повече, правителството на Мария Исабел де Перон започва активно да използва „закона за сигурността“ не само за борба с герилята, но и като цяло за потискане на социалното недоволство.

По този начин, властите успяват да намалят сблъсъците и стачките, докато окупиранията на фабриките от работниците, попадащи отсега нататък под понятието „тероризъм“, клонят към нула.

В тези условия на пълно ограничаване на легалната дейност не остава друг изход, освен връщане към въоръжената борба срещу режима на горилите, прикриващи се зад перонистките знамена.

На 22 август „Монтонерос“ за първи път провеждат кампания с участието на милиционерски формирования (т.нар. „милисионада“): из цялата столица в продължение на два часа милиционерски отряди осъществяват няколко десетки технически лесни акции – като се започне от разпространяването на листовки и покриването на пътищата с горящи гуми и барикади и се стигне до подпалването на банкови клонове и автосалони и нападенията срещу пешеходни полицейски патрули.

В нощта на 6 септември се провежда пресконференция на „Монтонерос“, по време на която Марио Фирменич заявява влизането на организацията в нелегалност и подновяването на въоръжената борба за национален социализъм.

Освен Фирменич, тук присъстват ръководителите на всички масови фронтове на организацията: Адриана Лесгард (Agrupación Evita), Данте Гульо (Перонистска Младеж), Хуан Пабло Вентура (Перонистска студентска младеж ) и Енрике Хуарес (Перонистска работническа младеж).

Връщането към въоръжените действия е обявено де юре, защото още на 22 август де факто организацията отново пристъпва към оперативни действия, извършвайки цяла серия от акции: изгорени са четири машини, свързани със захарната индустрия, в знак на протест срещу съкращенията в селската сфера в провинция Тукуман, заложени са бомби до офисите на IKA-Renault в Буенос Айрес и Кордоба в знак на подкрепа със стачката на работниците от профсъюза SMATA, осъществено е отвличането на Енрике Маскарди, член в управлението на стоманения завод Propulsora, съпроводено от искания за повишаване на заплатите и връщане на уволнените по време на локаута на работниците, убити са обвинените в престъпления срещу организацията полицаи Орландо Фернандес в Килмаса и Рубес Сан Хуан в Росарио, открадната е голяма партида оръжия от Двореца на правосъдието в Ла Плата…

Освен подновяването на борбата срещу попадащото в лапите на олигархията и империализма правителство, „Монтонерос“ провъзгласяват създаването на перонистката милиция, „за която мечтае Евита“, предназначена за въвличане на широките аржентински маси в новата съпротива.

На въпроса дали е възможно сътрудничество на „Монтонерос“ с опозиционните фракции на режима или с опозиционните политически сили (преди всичко, либералите), Фирменич отговаря пределно лаконично:

Това, най-малкото, мирише на реформизъм. Малко ни интересуват боричканията в това правителство и не ни пука коя клика ще победи и коя ще загуби. Трябва да се унищожат всички, без значение кой кой е… Що се отнася до либералите, то тези партии не правят нищо, за да ги премахнат (Лопес Рега и неговата реакционна клика) или поне да намалят влиянието им. Няма какво повече да говорим за либералите.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s