Ръстът на „Монтонерос“ (1972-73)

%d0%bc%d0%be%d0%bd%d1%82%d0%be%d0%bd%d0%b5%d1%80%d0%be%d1%81С цел да се надвие толкова неблагоприятната ситуация, в края на 1971 г. с решение на Висшия съвет е проведена реорганизация. Освен Базовия боен отряд (Unidad Basica de Combate – UBC) – минимална военна единица на партизанската организация – е въведен Базов революционен отряд (Unidad Basica Revolucionaria – UBR). UBR представлява група от симпатизанти на организацията („аспиранти“), развиващи различна дейност – агитационна, политическа, логистична – под ръководството на „офицер“, т.е. истински член на бойната структура. В зависимост от ефективността и плодотворността на проведената работа, „офицерът“ полага на „аспиранта“ ранг на „кандидат за боец“. Тази по-висока степен в йерархията предвижда получаване от „кандидата“ на първично военно обучение, дава достъп до някои вътрешни документи на организацията, а също и предоставя възможност за непосредствено участие в извършването на бойни акции, но отново – под строгото ръководство на „офицера“. Получавайки най-накрая статуса на „боец“, бившият „кандидат“ едновременно получава правото (което, като цяло, е и задължение) да формира собствен UBR. По този начин, „Монтонерос“ създават, от една страна, инструмент за свързване с масите (т.к. „аспирантите“ водят открита работа в различните обществени сектори), а от друга страна, във формата на UBR организацията получава разширяваща се в геометрична прогресия мрежа от „мини школи“, в които се проверява решимостта, постоянството и лоялността на желаещите да се присъединят към бойната работа.

По-нататък реорганизацията на структурата продължава: в средата на 1972 г. е учреден Национален изпълнителен комитет, поемащ ръководството между сесиите на Висшия съвет, а по-късно схемата на организационната йерархия е окончателно стабилизирана с учредяването на т.нар. „Асоциации“ (Agrupaciones) – най-ниското стъпало в пирамидалната структура.

„Асоциациите“, според ръководството, трябва да станат „твърдо ядро“, авангард, формиращ около себе си „масови фронтове“, към създаването на които „Монтонерос“ пристъпват в тези години.

Вземайки предвид тогавашния плурализъм и липсата на ясна политическа позиция, „Монтонерос“ не придават особено значение на това върху каква именно платформа ще бъдат изградени „асоциациите“ и „масовите фронтове“. На „революционизация“ са подложени най-различни обществени групи, първоначално дори не и революционни по своята същност.

В различните региони като трамплини за възникване на масовите структури на „Монтонерос“ са групи от най-разнообразно политико-идеологическо направление. Например, в Ла Плата основна база за вербуване е местната лявонационалистическа „Университетска федерация за национална революция“ (Federación Universitaria de la Revolución Nacional — FURN), а в Мисионес за тази цел се използва „Мисионерското аграрно движение“ (Movimiento Agrario Misionero), „дъщерна“ структура на напълно официалното „Селско християнско движение“.

Организацията работи също и в християнско-демократичната среда, и в профсъюзите, и дори в дясноперонисткия лагер, сътрудничейки си на ниско ниво със знаменитата „Желязна гвардия“ (Guardia de Hierro) на Алехандро Алварес и Ектор Тристан.

В описваната ситуация от историята на организацията, „Монтонерос“ успяват дори да проникват и в армейската среда, този стълб на реакцията. От младите офицери и сержанти, недоволни от политическата позиция на въоръжените сили (подготвяни от американските специалисти изключително за „борба с вътрешния враг“, т.е. народа), са създадени няколко групи, симпатизиращи на организацията. Една от тези групи, например, базираща се във Военно-морската офицерска школа в Буенос Айрес, планира, с подкрепата на „Монтонерос“, на 17 ноември 1972 г. да вдигне бунт срещу правителството с цел неговото окончателно унищожаване, въпреки че въстанието е осуетено благодарение на агентурната работа на военното разузнаване, и всички заговорници са арестувани.

Безусловно, най-голям ефект в изграждането и развиването на масов фронт „Монтонерос“ постигат, работейки в бързо разпадащата се „Перонистка младеж“ (Juventud Peronista – JP).

Още през лятото на 1970 г. столичните ръководители на „Монтонерос“ установяват контакти с някои перонистки групировки, влизащи в състава на JP, сред които е и „Аржентинската младеж за национална еманципация“ (Juventud Argentina para la Emancipacion Nacional) на Рудолфо Галимберти и Ернесто Хаурече. Галимберти успява да завърже контакти с много ляворадикални фракции на „Перонистката младеж“ и през май 1972 г. извършва най-големия завой: бидейки председател на Военния съвет на JP, той провъзгласява акт за национална реорганизация на „Перонистката младеж“. Така възниква „паралелна“ официална структура на JP – „Регионална перонистка младеж“ (JP de las Regionales), съюз на лявоперонистки групировки, трансформиращи се фактически в „масов фронт“ на „Монтонерос“.

До края на 1972 г. JPR придобива много по-голямо влияние, отколкото „историческата“ JP. Очевидно свързана с невидими нишки с „Монтонерос“ – най-влиятелната и авторитетна структура в перонисткото движение – „Регионалната перонистка младеж“ става магнит, притеглящ към себе си хиляди млади романтици, желаещи да бъдат съпричастни към историческия процес на трансформация, случващ се директно пред очите им.

Председателят на официалната JP Хорхе Рули, заслужил ветеран на движението, стоящ начело в първата перонистка съпротива, си спомня как младежите побеждават „старците“, отнемайки им квартал след квартал: „там, където имахме дузина активисти, те имаха тридесет; там, където се движехме с мотоциклет, те се возеха с претъпкан автобус“.

Старото поколение перонисти повече нищо не може да предложи на политизираната, силно завиваща наляво перонистка младеж, вдъхновена от примерите на Че Гевара, Камило Торес, Карлос Маригела и Раул Сендик. Младежта иска борба, иска радикални лозунги и грандиозни мобилизации, на които „старците“ вече не са способни.

Като допълнителен фактор за успешното развитие на JPR и пъстрите „асоциации“ е фактът, че близките „съперници“ – „Въоръжени перонистки сили“ и „Въоръжени революционни сили“ – въобще не придават никакво значение на масовата работа, така че „Монтонерос“ фактически не срещат никаква конкуренция в борбата за войнствената младеж.

През 1972 г. „Монтонерос“ успяват да разширят своята масова и бойна структура за сметка на организирането на радикалната младеж в цялата страна.

Понякога е достатъчно да се привлече само един човек, а след него идват десетки. Така например се случва с Хосе Луис Нел, легендарен военен „команданте“ на „Националистическото революционно движение Такуара“, организиращо и оглавяващо през 1963 г. цяла серия от въоръжени операции, най-резонансната от които е нападението срещу „Банковата поликлиника“ в Буенос Айрес. След това следва бягство в Уругвай, пътуване до революционен Китай, сътрудничество с „Тупамарос“, активна дейност в редиците на FAP… През 1972 г. Нел става начело на южната столична колона на „Монтонерос“, практически напълно състояща се от другари, които идват заедно с него. По-нататъшната съдба на този неуморим човек е трагична: по време на клането на летище „Есейса“ на 20 юни 1973 г. той е ранен в гръбначния стълб, оставайки парализиран. На 9 септември 1974 г. негови приятели го водят до изоставената железопътна гара в Сан Исидро, където се застрелва в устата.

Друг подобен човек е Дардо Кабо, не по-малко легендарен. Основател и ръководител на дясноперонисткото „Движение Нова Аржентина“, той, на 28 септември 1966 г., заедно със 17 въоръжени другари извършва „Операция Кондор“ – отвличане на пътнически самолет на „Аржентинските авиолинии“, пренасочен към Малвинските (Фолкландските) острови; аржентинска територия, окупирана от Великобритания. Тук от бойната команда е вдигнато аржентинското знаме и е взет за заложник шефът на местната полиция. Избягването на сблъсъците между британските войници и аржентинските националисти се случва при съдействието на местния католически свещеник, който убеждава бойците да оставят оръжието и да слязат от самолета в храма, където чакат да дойде аржентински кораб, който ги откарва обратно у дома.

Въпреки демонстративно-патриотичния акт, Кабо редом с другите другари получава от идващата на власт военна хунта на Онгания три години затвор заради кражбата на самолета. Излизайки на свобода, той се присъединява към християнско-демократичната група „Descamisados“ на Орасио Мендисабал („Дрипльовци“), членовете на която през 1969 г. извършват убийството на Аугусто Тимотео Вандор. Именно чрез Дардо Кабо започват преговорите между „Монтонерос“ и „Descamisados“, приключващи с пълно сливане на двете организации в средата на 1972 г.

Обръщайки се към масите, инициирайки работа с широките слоеве от населението, с различни организации и профсъюзи, „Монтонерос“, в този момент печелещи си вече авторитет с конкретни действия, започват стремително да се увеличават, тъй като недостатък на желаещи да се присъединят към организацията няма. Единствената бариера, възпрепятстваща интеграцията на тези хора в бойната работа, е изключително сектантския милитаризъм и липсата на „канали“ за работа с масите. Сега, изграждайки и привеждайки в годно състояние инструментите на низовия „масов фронт“, „Монтонерос“ придобиват неизчерпаем източник от хора. За масовия ръст съдейства и липсата в организацията на ясни политически позиции: в структурата по това време още се допуска пълен плурализъм на мнения и единственото, което обединява най-различните групи в „Монтонерос“, е омразата към военната хунта, продаващата се на олигарсите перонистка бюрокрация и прославянето на въоръжената борба като метод за освобождение на родината. В това време „Монтонерос“ все още могат да обединят в своите редици съратниците на „перонистката родина“ и поборниците за „социалистическа“ родина.

В този момент на рязък завой към масите, „Монтонерос“ започват да изграждат фронт за „психологична война“ – система от взаимодействие с пресата и журналистите. Както вече бе казано, организацията е тясно свързана с редакцията на списание „Християнство и революция“, въпреки че в средата на 1971 г. издаването на алманаха е прекратено. Освен това, съществуват още няколко по-малко известни перонистки издания, които от време на време засягат темата за въоръжената борба в Аржентина и в частност, дейността на „Монтонерос“. Това явно не е достатъчно, за да донесе до широките обществени слоеве целите и задачите на организацията.

В края на 1971 г. в профсъюза на журналистите с усилията на Рудолф Уолш (тогава още формално като част от FAP) са създадени две синдикални организации, открито симпатизиращи на „революционния перонизъм“ и въоръжените перонистки групи: това са „Група 26 януари“ (датата на национализацията от перонисткото правителство на изданието „La Prensa“) и „Група 26 юли“ (датата на смъртта на Евита и нападението срещу казармите в Монкада), членовете на които активно си сътрудничат с появяващия се през пролетта на 1971 г. официален ежедневник „La Opinion“. Дейността на членовете на тези сдружения излиза далеч извън рамките на обикновената журналистика: така по спомени на „монтонеро“ Орасио Вербицки, кореспондент, влизащ в близкия кръг на Уолш, те организират постоянна система за подслушване на радиочестотите на федералната полиция, предавайки след това най-ценните сведения на ръководството на FAP. Недоволството, че организацията въобще не използва тези сведения, води до това, че в края на 1972 г. тази система е напълно преориентирана към „Монтонерос“.

Друг пример за работата с журналистите е вкарването в „Монтонерос“ на човек, който скоро ще играе огромна роля в установяването на „психологическия фронт“ на организацията – става дума за Мигел Бонасо, бъдещ главен редактор на ежедневника „Noticias de la Argentina y el Mundo“. Вестниците, принадлежащи на „Монтонерос“ и официално издавани в периода 1973-74 г. са със стохилядни тиражи.

През пролетта на 1971 г. чрез Капуано Мартинес Бонасо влиза в „Монтонерос“, въпреки че с тогавашния милитаризъм дейността му е ограничена изключително до безсъдържателни разсъждения за „подобряването на политическата пропаганда“. От тези беседи се появява идеята за отдел за информационна борба към организацията, но на 16 август 1972 г. Капуано Мартинес загива в случайна престрелка със столичната полиция и Бонасо губи контакти с „Монтонерос“. Той е принуден да влезе в качеството на „аспирант“ в една от UBR, с помощта на която отново завързва контакт с организацията и, по-конкретно, с журналистическия колектив на „Монтонерос“, ръководен от вече споменатия по-горе бивш член на „Descamisados“ Дардо Кабо. Именно тук се появяват многобройните проекти за информационна война, сред които е и учредяването на официално и масово периодично издание на организацията, каквото става вестник „Noticias“.

В крайна сметка, в първите дни на 1973 г. „Монтонерос“ преструктурират всички налични информационно-пропагандни сили в „Перонистки блок на пресата“, който е част от системата на „Политико-техническите команди“ (Equipos Político-técnicos – EPT), създадена, отново по предложение на Бонасо, за обединяване и централизиране на принадлежащите (или симпатизиращи) към организацията професионалисти, техници и интелектуалци. Заявената цел на EPT е подготвянето на кадри за заемането на едни или други държавни длъжности след теоретичното идване на власт на революционно-перонисткото правителство.

Подобни примери показват, че, избавящи се от сектантската политика на тотален милитаризъм и сериозно заемащи се с работата с масите, „Монтонерос“ успяват само за една година да се превърнат от набутан в ъгъла колектив, числеността на който не наброява няколко десетки души в цялата страна, в широко обществено-политическо движение, разполагащо не само с най-силното бойно крило (в края на 1972 г. броят на бойците надвишава двеста), но и динамично развиващ се масов фронт, обхващащ практически всички сектори на аржентинското общество.

Справедливо е да се каже, че за развитието на подобна дейност отчасти способства сложната в страната политическа обстановка.

В средата на 1972 г. идващият на смяна на Ливингстън генерал Алехандро Ланусе окончателно осъзнава невъзможността от по-нататъшното пребиваване на военните във властта. Ланусе конкретизира предложеното от него още през лятото на 1971 г. „Велико национално споразумение“, предвиждащо либерализация на режима и провеждането на свободни избори с участието на всички политически сили, в това число и перонистите (макар и без Перон).

И въпреки че перонистите не са напълно съгласни с условията на поставеното споразумение, което е по-скоро опит за създаване на фиктивна демокрация, все още под контрола на военния блок, те с ентусиазъм възприемат новината за това, че правителството на Ланусе е съгласно да проведе свободни избори през пролетта на 1973 г. Хуан Перон, който все още няма право да се кандидатира за президент, в навечерието на изборната кампания създава „Хустисиалисткия фронт за национално освобождение“ (Frente Justicialista de Liberacion Nacional – FREJULI), от името на който за поста на президент и вицепрезидент издига своите изпитани съратници – Ектор Кампора и Висенте Солано Лима съответно.

Трябва да се отбележи, че самият генерал Перон в този момент показва пълна подкрепа към „специалните формирования на бойния перонизъм“, осъзнавайки, че именно тези, непрекъснато разширяващи се „формирования“ (най-вече „Монтонерос“), а не официозната Хустисиалистка партия, са гаранция за неговото връщане в политиката и страната. Поради това редица „монтонерос“ заемат доста високи постове в перонисткото движение в тези години. Например, Хуан Абал Медина, брат на загиналия първи ръководител на „Монтонерос“, в средата на 1972 г. е назначен за главен секретар на движението, Рудолфо Галимберти получава поста на делегат от младежите във Висшия съвет на движението, а Мигел Бонасо, един от главните протагонисти на отдела за информационна борба към организацията, като цяло става прессекретар на Кампора.

В отговор „Монтонерос“ заявяват пълна подкрепа за Перон, за връщането на когото в страната се борят от самото начало, и за издигнатия от него кандидат („Кампора в правителството – Перон във властта!“ – именно така звучи основният лозунг в предизборната кампания). Те също така провъзгласяват публично постепенен отказ от политическото насилие и намерението си да влязат в легалната политика с цел връщането на перонизма на власт.

Въпреки това, да се следва мораториума за прекратяване на огъня не е лесно. Организацията иска постоянно вливане на финансови средства, които се получават посредством анонимни „експроприации“. Притокът на нови членове изисква извършването на „учебни“ акции, в хода на които кандидатите за бойци трябва да получат първичен боен опит. Войнствените групировки на „Перонистката младеж“ по собствена инициатива извършват множество малки актове на „въоръжена пропаганда“. В периода 1972-73 г. продължават нападенията срещу банкови каси, показните завземания на заводи и фабрики, отвличанията на камиони с хранителни продукти и медикаменти, разпределяни след това в работническите квартали, продължават да летят бомби и бутилки със запалителна смес по домовете на търговците, полицейските участъци и административните сгради.

Най-големият и известен факт за нарушаване на постановлението за прекратяване на огъня е участието на членове на „Монтонерос“ в опита за бягство на политическите затворници от затвора в Росон на 15 август 1972 г. Първоначално планът за операцията е подготвен изключително от лидерите на „Въоръжените революционни сили“ и Народно-революционната армия на Маркос Осатински и Марио Роберто Сантучо, които са част от политическия блок. След известно време, въпреки решението на националното ръководство, към комитета, отговарящ за разработването на акцията, се присъединява и намиращият се в затвора лидер на „Монтонерос“ в Салта Фернандо Вака Нарваха.

Замисленото бягство на 110 политически затворници не се случва. Въпреки че успяват да превземат затворническата сграда и да обезвредят охраната, вследствие на технически причини от затвора до местното летище стигат само шест човека, които, в съответствие с първоначалния план, превземат самолет на „Аржентинските авиолинии“, насочвайки го към Чили. Тези шестима – ръководителите на FAR Роберто Кието и Маркос Осатински, ръководителите на PRT—ERP Марио Роберто Сантучо, Доминго Мена, Енрике Горираран Мерло и ръководителят на „Монтонерос“ Фернандо Вака Нарваха – не са единствените, които успяват да напуснат затворническите стени. Още една група от 19 човека под ръководството на боеца на „Монтонерос“ Мариано Пухадаса пристига на летището значително по-късно, когато самолетът с шестимата другари вече е излетял. Не унивайки, партизаните решават да превземат друг самолет, въпреки че не успяват да го направят, тъй като правителствените сили обсаждат територията, а всички самолети са пренасочени към други площадки за кацане на самолети. Тогава, барикадирани в сградата на летището, партизаните се подготвят за битка. Полицията и армейските части не бързат да тръгнат на щурм. Накрая, получавайки гаранция от представителите на режима, партизаните се предават. Веднага са преместени в разположената в близост военно-морска база „Алмиранте Сар“ в Трелева, където седмица по-късно, в нощта на 22 август, е открита стрелба по тях, според твърдения, при опит за бягство. 16 души загиват на място, а трима, въпреки тежките рани, успяват да оцелеят.

Случилото се в Трелева предизвиква всеобщо обществено възмущение, допълнително подкопавайки позициите на правителството на генерал Ланусе, което вече окончателно се отказва от опита за обуздаване на демократичната вълна и е твърдо решено през следващата година да напусне висшите кабинети.

В същото време продължава изборната кампания. Именно сега, през есента на 1972 г., „Монтонерос“ окончателно се превръщат в главни апологети на т.нар. революционна тенденция на перонизма.

По това време първоначалният „революционен перонизъм“ се разделя на три съперничещи си по между си тенденции: мовиментистка, революционна и алтернативна.

Мовиментистката тенденция заявява, че Перон е революционер, като също така перонисткото движение е революционно движение. Разногласията в рамките на перонисткия лагер са второстепенни и по никакъв начин не повлияват на неговия революционен характер. Динамиката на борбата на перонисткото движение срещу военно-олигархичната хунта води до поляризация на силите, до разкол на истинските революционери-перонисти с опортюнистите, прикриващи се зад перонисткия флаг, но в същото време търсещи компромис с хунтата и олигарсите. Затова като приоритетни действия мовиментистите считат засилването на атаките срещу външния враг (олигархията и военната хунта), тъй като, според тях, въоръженото действие само по себе си води до нарастване на революционното съзнание и автоматическо разчистване на движението от опортюнистите и предателите. Към тази тенденция принадлежат повечето групи на „Въоръжените перонистки сили“.

Революционната тенденция напротив, заявява, че перонизмът първоначално не е революционна доктрина, а е еклектичен, че в перонисткия лагер съществуват непримирими противоречия. Но при все това перонизмът има огромен революционен потенциал. Самият Перон не е революционер, въпреки че е принуден да предприеме стъпки за задълбочаване на революционния процес, в случай, че революционната тенденция заеме положение на хегемон в перонисткото движение и постоянно тегне над генерала. Затова борбата с вътрешния враг след унищожаването на външния враг е неизбежна и необходима. Необходимо е да се ликвидират бюрократите и „предателите“, пречещи на революционния процес, привличащи към перонизма представители на олигархията и нейните протежета, които сега търпят изключително поради тактически съображения. Основни изразители на тази тенденция са „Монтонерос“.

Алтернативната тенденция заявява, че противоречията в перонисткото движение имат класов характер, че Перон е типичен буржоа, проповядващ „класово единство“ и се заиграва с лявото крило на перонизма само от съображения за оперативната тактика, като се страхува да загуби контрол над ситуацията. Не е нужно да се възлагат надежди на Перон и перонисткото движение, а е необходимо да се направи обръщане към перонистката работническа класа, за да се мобилизира и да се придвижи към изграждането на социализъм – с Перон или без Перон, с перонисткото движение или без него. В общи линии, към тази тенденция се придържат все повече клонящите към левия перонизъм първоначално марксистки „Въоръжени революционни сили“ (Fuerzas Armadas Revolucionarias — FAR), както и проперонистката фракция отново на марксистката Народно-революционна армия – т.нар. Народно-революционна армия 22 август (Ejercito Revolucionario del Pueblo – 22 de agosto – ERP-22). В „Монтонерос“ тази теоретична позиция скоро започва да оказва влияние. За първи път тя е изложена от колектив на политически затворници-„монтонерос“ от Кордоба в публикувания в края на 1972 г. „Зелен документ“ (наречен е така заради цвета на корицата на първите копия), и впоследствие придобива все по-голямо влияние съобразно развитието на събитията.

През 1972 г. пропагандата машина на „Монтонерос“ представя Перон, намиращ се в емиграция, като потенциален революционер, готов да се върне, за да изгради „национален социализъм“, опирайки се на „дрипльовците“, да донесе щастие на намиращите се под гнет слоеве на аржентинското общество, да унищожи олигарсите и „предателите“, да поведе страната към разцвет. В действителност, в този момент Перон, никога не бил революционер, е само хитър популист-демагог, уморен старец, особено внимателен и не изгарящ от желание да се превърне в подбудител на гражданска война. Нещо повече, връщайки се в родината си, генералът намира основна опора на своето правителство не в поборниците за „социалистическо отечество“, а точно обратното – в най-консервативните, десни и дори ултрадесни сектори. Постепенно засилване на разногласията между Перон и неговите последователи-„монтонерос“ води до закономерен резултат: скъсване на отношенията с генерала и връщане към методите на въоръжената борба през септември 1974 г.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s