Консолидацията на „Монтонерос“ (1970-71)

%d0%bf%d0%b5%d1%80%d0%be%d0%bd%d0%b8%d0%b7%d1%8a%d0%bcПрез пролетта на 1970 г. няколко малки групи от различни краища на страната, осъществявайки контакти по между си, взимат решение да се обединят в национална структура, която трябва да получи името „Монтонерос“ – в чест на „латиноамериканските казаци“-монтонерас, степни авантюристи, сражаващи се в различни фронтове в хода на многобройни граждански войни между аржентинските провинции. В становището си са крайно националистически настроени млади перонисти, а именно кавалеристи-монтонерас, свободни гаучо, постъпващи на служба на различни местни вождове-каудильо (и по принцип лесно дезертиращи), въплъщаващи в себе си аржентинския дух за свобода и независимост, близък до всеки гражданин.

За да „излезе“ в публичната светлина като единна организация, е решено да се извърши акция от огромен мащаб: става дума за убийството на Педро Еухенио Арамбуру. Основната тежест на цялата операция – това се отнася както до подготовката, така и до изпълнението – се поема от „Команда Камило Торес“, като се вземе предвид, че не е нужно привличането към този деликатен въпрос на другарите от другите групи.

Кой е Арамбуру? Бивш главнокомандващ на въоръжените сили, той, в сътрудничество с Исак Рохас и Едуардо Лонарди, както и с други генерали, става начело на т.н. „Освободителна революция“ от 1955 г., сваляща режима на Хуан Перон, а след това, от ноември до 1955 г. до декември 1958 г. де факто е диктатор в страната. Освен всички други престъпления на идващата на власт проамериканска диктатура, той носи лична отговорност за две най-резонансни злодеяния. Първо, това е разстрелът без съда на 27 военни и граждански лица начело с генерал-лейтенант Хуан Хосе Вале, който вдига проперонистки бунтове срещу хунтата на 9 юни 1956 г. (особена диващина придобива фактът, че към този момент смъртното наказание в Аржентина на се е използвало повече от век). Второ, и най-главното, именно Арамбуру, в рамките на „деперонизацията“ на страната, разпорежда тайно да се изнесе в Италия балсамираният труд на Евита Перон, по-рано изложен в централата на Всеобщата конфедерация на труда, което много ранява перонисткия лагер.

И сякаш това не е достатъчно, фигурата на Арамбуру отново се извисява на политическия хоризонт напълно през 1960-те години. Смелият генерал е смятан от Вашингтон като възможна смяна на неоправдаващия очакванията Хуан Онгания, креслото под който се люлее застрашително след пролетните градски бунтове през 1969 г. и общото влошаване на икономическата ситуация. Т.н. „Аржентинска революция“ не успява да постигне поставените цели, а да се продължи политиката на тотален диктат е невъзможно – отдолу се чувства все по-силния натиск на бунтуващите се маси, перонистки по своя характер. Като минимум назрява въпросът за легализирането на умереното перонистко движение, окончателно влизащо в нелегалност след „революцията“ на генерал Онгания. И така на сцената излиза „авторитетният политик“ от военната среда – Педро Аухенио Арамбуру, който от края на 1969 г. издава декларация след декларация, където говори за необходимостта от реформи, за своята любов към съвременната демокрация, за нуждата от примирие на нацията в името на прогреса. Очевидно, камарилата решава да разиграе сценарий по изграждането на фалшива „демокрация“, към която ще бъдат допуснати нищо не застрашаващите военно-олигархичното управление политически импотенти, и като основна фигура в този нов спектакъл вероятно трябва да бъде избран Арамбуру.

Самата операция преминава повече от гладко: сутринта на 29 май, в така наречения „Ден на армията“ (отбелязван в Аржентина за последен път), а също и на годишнината от градското въстание в Кордоба, в апартамента на Арамбуру на столичната улица Монтевидео се появяват двама „офицери“ – преоблечените във военни униформи ръководител на бойното крило на CCT Фернандо Абал Медина и неговия кордобски колега Емилио Маса. Те отвеждат Арамбуру със себе си. Използвайки няколко автомобила, генералът е откаран в извънградско ранчо, принадлежащо на семейството на Густаво Рамус, който е боец на CCT.

Акцията шокира страната. Въпреки че не става дума за първото в най-новата история на Аржентина политическо убийство, то това е първата жертва от такъв голям мащаб – бившият диктатор, олицетворяващ за стотици хиляди перонисти военната камарила, постоянно диктуваща в страната в продължение на 15 години.

Жителите изпадат в шок, полицията свирепства, политиците удрят с юмруци и обещават небесни наказания за „нечовешките бандити“. Но също обезкуражен е и перонисткият лагер. Серията от пуснати от „Монтонерос“ комюникета по отношение на тази първа акция развълнува политическата среда, пораждайки множество дискусии и дебати между противниците и привържениците на „военния метод“. „Преминаването от съпротива към нападение“, както за това е заявено в едно от съобщенията на „Монтонерос“, въодушевява съратниците на „фронталната атака срещу държавата“ в цялата страна. В този момент не става дума за малки грабежи от военизирани групировки, планиращи с времето да създадат „народна армия“, а за фактически съществуваща организация, способна да провежда дръзки и резонансни операции.

Отвличането и екзекутирането на Арамбуру дава неочакван за никого резултат, тъй като изостря до краен предел конфликтът в самата камарила. На 5 юни се провежда заседание на Главния щаб на ВС, на което генерал Алехандро Ланусе поставя въпроса за отстраняването от властта на изчерпалия кредита на доверие Хуан Онгания, вкарващ страната в продължителна политическа криза. След 3 дни Онгания е отстранен, а на негово място военната хунта се поема от генерал Роберто Марсело Ливингстън. Започва постепенно придвижване към демократизация под натиска на все по-негодуващите обществени слоеве. Генералитетът започва да осъзнава, че т.н. „Аржентинска революция“ от 1966 г. завършва с пълен провал и трябва да се търси безопасен път за излизане на военните от политическите върхове. През юли 1971 г. от устата на генерал Ланусе за първи път прозвучават думите за „Велико национално споразумение“ – серия от мероприятия, насочени към либерализация на режима и постепенна демократизация, до провеждането на всеобщи национални избори.

Точно след един месец след гръмкия дебют „Монтонерос“ извършват своята втора акция, която има не по-малък размах: на 1 юли е атакуван град Ла Калера, разположен на няколко километра от Кордоба. Основната цел на тази операция е демонстрирането на силата на новосъздадената организация, способна да действа на национално ниво, в различни региони на страната.

Друг, не по-малко важен фактор, е необходимостта да се разсеят всички съмнения, появяващи се в обществото по повод „Монтонерос“, тъй като някои заявяват, че такава организация въобще не съществува, а убийството на Арамбуру е извършено от близки до военните сили ултрадесни сектори в контекста на вътрешната борба в камарилата. Сега, с превземането на града – типична за левите акция (традицията е положена от уругвайските „Тупамарос“ през 1969 г., атакуващи град Пандо) – „Монтонерос“ показват, че, първо, организацията наистина съществува, и второ, тя няма никакво отношение към ултрадесните.

Третият мотив за извършването на този мащабен акт е символизмът, тъй като град Ла Калера е последното огнище на перонистката съпротива по време на „Освободителната революция“ от 1955 г.

Операцията е извършена от силите на местното отделение на CCT в сътрудничество с PB. Самото мероприятие преминава гладко: 25 бойци, разделени на четири команди (Ева Перон, Команданте Утурунко, Генерал Хосе де Сан Мартин и 29 мая) в продължение на час завземат централната телефонна станция, клонът на „Провинциалната банка на Кордоба“, полицейският участък, пощата и местната община. Експроприирани са оръжие, документи, пари. В рамките на пропагандата, по стените на държавните сгради са написани революционно-перонистки лозунги, полицаите под дулата на автоматите са принудени да пеят перонистки маршове, а на една от централните улици е сложен електрически грамофон, маскиран като бомба, предаващ наоколо речи на Перон и перонистки песни.

Идеално изпълнявайки всички задачи, бойците напускат града с няколко автомобила. Именно тук започват проблемите. Една от колите се разваля по пътя и двама другари не измислят нищо друго, освен да я оставят на тротоара и да вървят пеша, носейки чанти с оръжие. Ясно е, че скоро се натъкват на полицейски патрул: завързва се престрелка, в която и двамата другари са ранени и задържани. Един от тях дава информация за местонахождението на оперативната база на кордобската група, и в същата вечер полицията нахлува в квартал Лас Наранхос, където действително е открито жилище, използвано от местното отделение на „Монтонерос“ в качеството на щаб. В този момент в щаба се намират няколко другари, които, не виждайки друг изход, откриват огън по органите на реда. В продължителната битка двама от тях – Игнасио Велес и Емилио Маса – са тежко ранени, като последният умира след няколко дни, откривайки трагичната, почти петхилядна сметка на „мъчениците на организацията“.

По-нататъшният обиск води до катастрофални резултати: открити са улики, показващи връзката между кордобската група и похищението на Арамбуру. Нещо повече, на снимките вдовицата на екзекутирания генерал разпознава Емилио Маса, който е един от „офицерите“, съпровождащи нейния съпруг в трагичната сутрин на 29 май. По-нататък детективите успяват да установят практически всички замесени участници в „Арамбурасо“.

Вследствие на провала, практически всички членове на кордобската и столичната група на „Монтонерос“ са принудени да влязат в дълбока нелегалност. Друг резултат е откриването в мазе в ранчото на Густаво Рамус на 16 юли на трупа на Педро Еухенио Арамбуру, който първоначално е планиран да бъде заменен с изкараните от страната тайно в неизвестна посока останки на Евита Перон.

Бедите продължават. „Християнският съюз“ от Санта Фе, тясно свързан с кордобската PB, през юли извършва акция по самоснабдяване, ограбвайки касата на Италианската болница. В хода на отстъплението един от бойците губи куфар с документи, позволяващ на полицията да тръгне по следите на участниците в операцията. Всички те, начело с ръководителя на градската секция на „Монтонерос“, Марио Ернст, са арестувани. Избягващите затвора така или иначе са идентифицирани и принудени да се укриват.

След първите си акции „Монтонерос“ се оказват на ръба на фатален крах. Репресиите пощадяват само групата „Reconquista“, като членовете й, бидейки познати със земляците си от „християнския съюз“, преминават във всеки случай в нелегалност, напускайки пределите на родния Санта Фе.

Когато изглежда, че ситуацията се е стабилизирала, последва нов удар: на 7 септември 1970 г. в бар на улица Уилям Морис в Буенос Айрес полицията напълно случайно се натъква на група бойци начело с Фернандо Абал Медина. Завързва се отчаяна престрелка, в която Абал Медина – фактически ръководител на „Монтонерос“ – е убит. Загива също Густаво Рамус, който бива взривен с ръчна граната в салона на колата. Присъстващите Сабино Наваро и Капуано Мартинес успяват да избягат.

carlos-gustavo-ramusСледва да се отбележи, че след това трагично събитие на 7 септември е обявен „Ден монтонеро“ – главен „корпоративен“ празник на организацията.

Лятно-есенните провали, въпреки че принуждават „Монтонерос“ да сплотят редиците си, до известна степен затрудняват организационното изграждане. Става очевидно, че федеративната система, позволяваща да се запази „регионалната автономия“ на различните групи, в тези обстоятелства носи значителна полза. Просто защото поради липсата на ясна йерархия нишката, оказваща се в ръцете на властта, се скъсва на границата на региона. До средата на 1971 г. в „Монтонерос“ няма никакво централизирано ръководство, никакви контакти между центъра и региона, а връзки се поддържат само периодично чрез пътуването из страната на отделни другари.

В оперативен план всеки регион има пълна независимост. За разлика от FAP, „Монтонерос“ заявяват, че всеки патриотично-настроен гражданин може да обяви себе си за последовател на „Монтонерос“ и да действа от името на организацията.

От друга страна, автономията носи след себе си и проблеми. Поради липсата на система за разпределение постоянно се усеща липсата на материално-техническите ресурси, трудно се извършват консултации по въпроса за публикуваните от организацията документи, а групата в Буенос Айрес – най-многобройната и централизирана, военно-политически център на „Монтонерос“ – не притежава пълна информация за дейността на регионалните групи в рамките на разработване на общ план за борба. Освен това, многобройните банди от съратници на „Монтонерос“ появяващи се в Мендоса, Росарио, Рио Куарто, Сан Хуан, Сан Луис, Ла Плата и други градове, се нуждаят от консултации с „опитни“ бойци, от снабдяване на оръжие, от „начален“ капитал. В условията на федерация центърът им предлага сами да си набавят оръжие и пари. Заради липсата на опит в бойната работа и конспирацията, подобни групи, правейки много грешки, бързо биват ликвидирани от полицията след първите им акции по самоснабдяване.

В средата на 1971 г., след стабилизирането на структурата, цялостта на която е нарушена от арестите през лятото и есента на 1970 г., независимостта на различните региони става фактор, ограничаващ ръста и развитието на организацията.

Започва подготовка за провеждане на Национален конгрес, който трябва да установи ръководство, структура, програма и тактика на движението. До голяма степен подготовката на това събрание се поема от Хосе Сабино Наваро, който след смъртта на Абал Медина автоматически (според по-рано наложената йерархия) става ръководител на „Монтонерос“. Само благодарение на неговите волеви усилия успява да се запази разпадащата се конструкция и не само: Сабино Наваро, пътуващ из цялата страна, в хода на лични срещи с другари повдига техния боен дух и иска борбата да продължи, каквото ще да става. И борбата в тези тежки времена продължава, въпреки и не толкова ефективно, както се предполага.

До голяма степен въоръжените акции, извършвани от различни групи в този период имат чисто практическа цел: увеличаване на материалните, оръжейните и финансовите запаси на организацията. Продължават нападенията срещу полицейски патрули, малки участъци и постове с военизирана стража, понякога доста нагли нападения, както е в случая с атаката срещу охранителен пост в близост до президентската резиденция в столичния квартал Оливос през декември 1970 г., където е убит гвардеец, а идващите по тревога автомобили на полицията „Монтонерос“ посрещат с бутилки с „коктейли Молотов“.

Извършват се грабежи на банки, търговски офиси и каси на големи компании. Освен това, с цел повишаване ефективността на своята логистика, членовете на организацията се заемат с кражби на празни бланки на различни документации, печатно оборудване, дори дрехи.

Но освен тези анонимни операции, все още се извършват единични акции на въоръжена пропаганда, с помощта на които „Монтонерос“ поддържа своето реноме на патриоти и борци за щастието на угнетените. На 15 февруари 1971 г. група „Reconquista“, преместена от Санта Фе в Тукуман и Салта, в град Сан Мигел извършва нападение срещу Casa de Tucuman – домът, в който през 1816 г. е подписана Декларацията за независимост.

Най-гръмката операция на въоръжена пропаганда в този период безусловно е окупирането на Сан Херонимо Норте, петхиляден град, разположен на 45 км. от Санта Фе, на годишнината от атаката срещу Ла Калера на 1 юли 1971 г. Фактически става въпрос за действие ва-банк, тъй като „Монтонерос“ практически хвърлят всичките си налични сили. Крахът на операцията би означавал непременно и крах на организацията.

Въпреки това, всичко минава сполучливо. Рано сутринта пет бойци завземат централния телефонно-телеграфен пункт, прекъсвайки всякаква връзка с окръга, сградата на комисариата, съда, администрацията и местната банка. Отново е иззето голямо количество оръжие и пари. В 6 часа сутринта операцията е завършена, бойците излизат извън пределите на провинция Санта Фе и успешно се разпръсват, не понасяйки никакви загуби.

Други примери на операции от подобен род, разкриващи пред обществото същността на идеите на организацията, са демонстративните терористични актове срещу символи на „диктатурата на горилите“, „олигархичната клика“ и „северноамериканския империализъм“, както и взривяването на домове на членовете на „антинародния лагер“. Често тези демонстративни терористични актове са свързани с оперативната обстановка: така, в отговор на трудовия конфликт между работниците и ръководството на завод „Крайслер“, през май 1971 г. „Монтонерос“ подпалват дома на един от топ мениджърите на предприятието в столичния квартал Виктория. В друг случай, пак по същите мотиви, „Монтонерос“ подпалват автомобилния завод в Касерос, нанасяйки вреди на предприятието в размер на 100 хил. долара.

В навечерието на Националния конгрес организацията понася още един удар на съдбата, загубвайки – за втори път за година – своя основен ръководител. На 25 юни 1971 г. по време на нощна среща с любовницата си, Хосе Сабино Наваро е заловен от полицейски патрул в колата си, паркирана в тъмна уличка в столичния квартал Виля Белестер. Резултатът от срещата е двама хладнокръвно убити служители на реда. След няколко дни Марио Фирменич – номер две в йерархията на „Монтонерос“ – взима решение за спешно пращане на Сабино Наваро от Буенос Айрес в Кордоба.

Хосе Аморин, автор на книгата „Montoneros. Una buena historia“, и човек стоящ в основите на организацията, заявява, че експулсирането на Сабино Наваро има дълбока причина: според него, това е своеобразно наказание за аморално поведение. Християнският идеалист и поборник за най-строга дисциплина Фирменич е дълбоко възмутен от факта, че жененият и имащ деца Сабино си позволява, нарушавайки всички норми на конспирацията, да започне афера с омъжена жена.

Във всеки случай пребиваването в Кордоба е кратковременно. На 22 юли Сабино оглавява група, извършваща кражба на три автомобила в град Рио Куарто, предназначени за операцията по подкрепа на протестите на работниците от кордобския завод „Фиат“. Но на излизане от града партизаните се натъкват на полиция. Започва преследване, което се увенчава с грандиозна престрелка, в която е смъртоносно ранен боецът Хуан Антонио Диас. Не виждайки друг изход, тримата оставащи живи другари изоставят автомобилите и се скриват в гората, надявайки се да стигнат пеша до Кордоба.

Междувременно правителството, за да хване престъпниците, мобилизира не само десетки вертолети, но и редовните въоръжени сили. Още на следващия ден е тежко ранен и заловен Сесилио Мануел Салгуеро. Сега партизаните остават само двама. Малко по-късно на пътя до язовира Лос Молинос те крадат друг автомобил, надявайки се да пробият полицейските кордони, но не успяват да го направят: на един от пътно-пропускателните пунктове отново се завързва битка и двамата „монтонерос“ са принудени да изоставят автомобила и да избягат в планината. Но сега ситуацията се усложнява, защото Сабино Наваро е ранен в рамото.

Преследването, продължаващо около седмица, идва към своя логичен край. Пръстенът около бегълците е стеснен. В крайна сметка, изтощеният и загубил много кръв Хосе Сабино Наваро, казвайки на своя другар Котоне да върви, и не желаейки да се предаде в плен, се прострелва в челото. Тялото на бившия ръководител на „Монтонерос“ е открито след няколко седмици.

В началото на август в Буенос Айрес най-накрая е проведен първият Национален конгрес на „Монтонерос“. Основната му задача е избирането на Висш съвет, както и преструктуриране, необходимо за преодоляването на „федеративността“ в първия етап от развитието и създаване на истинска единна организация. Официално са учредени шест регионални колони – Буенос Айрес, Кордоба, Литорал, Североизток, Северозапад и Куйо – членовете на които през следващите два месеца трябва да изберат от своите среди четирима другари, способни да поемат ръководството над регионалните секции. Ръководството на всеки регион, от своя страна, трябва да делегира по един човек във Висшия съвет.

В действителност, обаче, за първи път Висшият съвет успява да се събере в пълен състав едва през декември 1971 г., когато нещата в организацията отново отиват на зле.

Ударите идват от всички страни. През юли, в резултат на разследването на дейността на кордобската група, полицията арестува осем човека и изземва голямо количество оръжие, експлозиви и други материали. През август зад решетките се оказва ръководителят на колоната на „Монтонерос“ в Салта Фернандо Вака Нарваха, както и още пет членове на местната група. В Росарио по време на полицейска операция случайно е разкрит оперативния щаб на местната група, където са арестувани петима партизани начело с Рене Оберлин. В Буенос Айрес организацията също понася загуби заради убити и арестувани. Но най-лоша е ситуацията в Санта Фе, където на 18 февруари 1972 г. след неуспешен опит за отвличане на кмета на града Конрад Пуксио, един активист е убит, а други единадесет – практически целият личен състав на градската група – заедно със своя лидер Рикардо Рене Айдар, са задържани.

В началото на 1971 г. ситуацията остава все още стабилно тежка. След кратък подем следва, както често се случва, рязък срив. Въпреки някои прогресивни промени, като например избирането на Висш съвет, „Монтонерос“ фактически не се движат напред, оставайки все същата малочислена въоръжена секта (няколко десетки бойци), игнорираща политическата работа с масите, пределно милитаризирана, постоянно понасяща непоправими загуби, въпреки изобилието от желаещите да застанат под знамената на организацията, тъй като интеграцията на нови членове се възпрепятства поради извънпределното ниво на параноя и липсата на отработени схеми за набиране на нови членове.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s