Началото на „Монтонерос“ (1968-69)

%d0%bc%d0%be%d0%bd%d1%82%d0%be%d0%bd%d0%b5%d1%80%d0%be%d1%81Преди да започнем да проучваме най-голямата латиноамериканска революционна организация, „Монтонерос“, нека да разгледаме какво представляват въоръжените „лявоперонистки“ групи, появяващи се из цялата страна в периода след 1966 г.

Въпреки че насилието, и по-специално въоръженото насилие, напълно се вмества в практиката на политическата борба на перонистите още от времето на съпротивата, то не придобива никакви ясни и организационни форми. Атаките и акциите на въоръжен саботаж – всичко това носи хаотичен, спонтанен характер. И само тези, които, условно казано, са принадлежали към левия лагер, внедрени в лагера на перонистите, се опитват по някакъв начин да систематизират бойната работа, да й придадат някакъв вектор на развитие. Така се случва с „Uturuncos“, изпитващи върху себе си влиянието на испанския анархист Абрахам Гилен; същото се случва и с радикалната фракция „Перонистка младеж“, попадаща под обаянието на кубинската и алжирската революции; така се случва с „Въоръжените сили за национална революция“ (Fuerzas Armadas dela Revolucion Nacional — FARN), – троцкистка група на Анхел Бенгочеа, където влизат значителен брой перонисти; същото е и с „Националистическото революционно движение Такуара“ (Movimiento Nacionalista Revolucionario Tacuara — MNRT), лявоперонистка фракция на Джо Бакстър, която се отделя под влиянието на геваризма от неофашисткото „Националистическо действие Такуара“ и извършва през август 1963 г. нападение срещу Банковата поликлиника в Буенос Айрес.

Въпреки това, усилията на „левите“ не водят до особени резултати. Голяма част от тези и други, по-малко известни групировки, мяркайки се, подобно на метеор в нощното небе, веднага изчезват. Те се разпадат под ударите на властта, разколват се, понякога не вършат абсолютно нищо, а понякога извършват само една-две ефективни акции.

В края на 1960-те години само една перонистка въоръжена организация има, както се казва, „име и фамилия“, т.е. е общопризнат боен авангард на перонисткото движение, извършващ систематични операции. Тази организация се казва „Въоръжени перонистки сили“ (Fuerzas Armadas Peronistas — FAP).

Основателите на FAP идват от различните сектори на т.нар. „перонистка левица“: Нестор Вердинели, Аманда Пералта и Давид Рамос са членове на „Революционното перонистко действие“ на Кук, Енрике Ардети и Консуело Ореляно излизат от редиците на троцкистко-перонистката FARN, няколко човека, укриващи се по-късно в Уругвай, причислявайки се към „Тупамарос“, принадлежат към MNRT, Карлос Кариде е известен член на „Перонистката младеж“, а Херардо Ферари и Артуро Фере като цяло са последователи на „теологията на освобождението“, свещеници от католическата църква, носещи словото божие в работническите квартали на Буенос Айрес.

Образувалата се група не пристъпва веднага към действия. Практически цяла година се водят разгорещени дискусии за стратегията на бъдещата партизанска война. Фактическият ръководител Енвар Ел Кадри, имащ по това време връзки с уругвайската „Тупамарос“, настоява за развиване на градска гериля, докато в същото време излизащите от ARP и FARN, чийто главен рупор е Вердинели, призовават за партизански действия в селата. В крайна сметка, след дълги спорове, надделява вторият сценарий и Ел Кадри се отправя на пътуване из страната за набиране на надеждни другари, които ще се отправят към планините.

Въпреки това, дебютът на FAP е неуспешен: през август 1968 г. е направен партизански лагер в селището Тако Рало (провинция Тукуман), а на 19 септември е успешно и без особени усилия разбит от властите. Арестувани са 14 човека.

През ноември 1968 г. заключените от „историческото ядро“ на FAP излизат с обръщение към масите, в което излагат пред обществеността своите позиции, основаващи се върху антиимпериалистичен национализъм и социален популизъм. Използвайки явни марксистки термини, като например „авангард“, „експлоатация“ и „работническа държава“, членовете на FAP не се отказват от „историческите перонистки“ слова, като „гражданско общество“, „легитимно право“ и „национално самосъзнание“.

Известната еклектичност от официалната платформа на организацията по-късно е обяснена в документа „Защо сме перонисти“, където се признава първоначално буржоазно-демократичния произход на перонизма, но се подчертава, че сега, в настоящия момент, когато авангард на доктрината на Перон е пролетариатът, изблъскващ изчерпващата се „национална буржоазия“, перонизмът си взима втори дъх, който позволява да се изгради справедлива, независима и суверенна родина, избягвайки комунистическия хаос на тоталната класова война. Именно затова FAP подхващат идеята за връщане на Перон в Аржентина, защото той „не се вписва в съществуващата система; възможността за преговори между Перон и сегашния режим е равна на нула, а негово завръщане дава нов импулс на борбата на хилядите и хиляди „дрипльовци“ за техните права“. FAP, бидейки народен авангард, не могат и няма да отричат влиянието на личността на Перон и неговите идеи върху широките маси, те не са „секта“, а само по въоръжения път изразяват стремежите и надеждите на обикновения народ в Аржентина. Провъзгласяването на чужди за аржентинското общество марксистко-ленински идеи заплашва с отделяне от народа. Това е сектантство. Да се избягва сектантството, да се остава с народа – не ни ли учеше на това обявения за революционен пророк Ернесто Че Гевара? – риторически питат заключените.

Изглежда, че разгромът в Тако Рало и арестуването на фактически целия активен състав на организацията означава пълен провал, но не е съвсем така. През следващите месеци редиците на FAP започват да нарастват от ден на ден. Копнеещи за практически действия, перонистките радикали започват повсеместно да създават малки групи, въодушевени от появата на политическата сцена на новия перонистки авангард.

Започва период на анонимни акции, смисълът на които се заключва в натрупването на сили и материали за по-нататъшното развитие. Освен това, тук основен тон задава „историческото ядро“ на FAP: събраните заедно от Рудолф Уолш и Орасио Вербицки останки от първоначалната група извършват първата резонансна операция по „експроприиране на оръжие“ (в навечерието на Богоявление бойци атакуват и разоръжават полицейски наряд, патрулиращ в околностите на Виля Пиолин – бедняшки квартал, обхванат от вълнения във връзка с намерението на правителството да разруши гетата).

С всеки изминал месец интензивността на тези анонимни операции по „самоснабдяване“ се усилва. Освен FAP, в този процес се включват и левите: в периода 1968-69 г. започват своята дейност „Въоръжените революционни сили“ (Fuerzas Armadas Revolucionarias), „Аржентинските сили за освобождение“ (Fuerzas Argentinas de Liberacion), „Партизанската освободителна армия“ (Ejercito Guerrilla Libertador), и накрая, „Народно-революционната армия“, бойно крило на „Революционната партия на трудещите се“.

Към този момент се отнася и зараждането на „историческите групи“, по-късно полагащи началото на историята на „Монтонерос“.

В Кордоба група „Монтонерос“ възниква въз основа на активистите от лявото християнско движение, групирани в „бунтовническата“ църква „Работник Христос“ (Cristo Obrero), чийто настоятел е членът на „Движението на свещениците от Третия свят“ (Movimiento de Sacerdotes para el Tercer Mundo — MSTM) Хосе Гаидо.

След преврата през 1966 г. тази църква се превръща в истински бастион на съпротивата срещу военната диктатура – имайки връзки с градския университет (включително и на високо ниво, тъй като бившият декан на факултета по икономика Милан Вискович се причислява към този храм като енориаш), групата свещеници с подкрепата на паството и студентите започва гладна стачка в знак на протест срещу унищожаването на университетската автономия. Акцията завършва доста шумно: полицията изгонва със сила гладуващите от храма, докато в същото време висшият клир отстранява замесените в „бунтовните настроения“ свещенослужители от чин. Така възниква „Студентско движение Работник Христос“ (Movimiento Universitario Cristo Obrero — MUCO), базиращо се в енориите в работническите квартали Лос Платанос и Бела Виста.

В края на 1966 г., в контекста на разширява на своята дейност, MUCO взима решение да започне работа в местните заводи; специално за тази дейност е създадена „Перонистката асоциация Вярност и борба“ (Agrupacion Peronista Lealtad y Lucha — LyL), която впоследствие се преобразува в независима федерация на работнически групи, получаваща името Peronismo de Base — PB.

През 1967 г. LyL е основен инструмент за радикализиране на студентската младеж. Организацията постига особени успехи в Католическия университет в Кордоба, където е създадена „Асоциация за социални изследвания“ (Agrupación de Estudios Sociales), занимаваща се с просвещението на учащите, а също и с доброволческа помощ за бедните работници. В квартал Лос Платанос, със съдействието на настоятеля и енориаша в църквата Вауданя, на членовете на организацията, например, е наложена работа в няколко медицински пунктове. Под тази външност на нещата се провеждат дебати, конференции и неформални събирания, основната тема на които винаги остава перонизмът.

От синдикална гледна точка се извършва практически пълна „пролетаризация“ на членовете на самата група (състояща се в това, че те постъпват на работа в заводи и фабрики), стигаща дотам, че през пролетта на 1968 г. някои активисти на LyL влизат в списъка на профсъюзните делегати.

В Санта Фе бъдещата „Монтонерос“ следва аналогична траектория на развитие, както и групата в Кордоба.

През 1965 г. тук се заражда „лявохристиянската“ общност начело с двама свещеници – Де Паоли и Якуци. Де Паоли, опитвайки се да влезе в контакт с активистите на Християндемократичната партия, се запознава с Роберто Пердия, бивш член на ХДП, около когото се образува група от радикални католици-демократи, занимаващи се в развиването на пропаганда в местните синдикати. По този начин, възниква група „Reconquista“, активно сътрудничеща си с „бунтовната“ ВКТ-Аржентинци.

Паралелно с това, в Санта Фе се заражда още едно звено във веригата на „Монтонерос“ – коалиция от „радикални християни“, съставена от групите Ateneo (Националния университет), Movimiento Estudiantil dela Universidad Catolica (Католическия университет) и Accion Sindical Argentina (местна секция на ВКТ-Аржентинци).

В Буенос Айрес революционните католици също задават основен тон. В частност – радикалните фракции на „Католическата студентска младеж“ и „Католическата работническа младеж“, попадащи под влиянието на Карлос Мухика – политизиран свещеник, проповядващ в работническия квартал Виля де Ретиро.

Мухика не е единственият свещеник, вървящ по пътя да служи на бедните и хората в неравностойно положение, но силата на неговата харизма е толкова голяма, че със своите хуманистични проповеди кара хиляди младежи (сред които и основателите на „Монтонерос“ Фернандо Абал Медина и Марио Фирменич) да „отидат при народа“, т.е. да развиват организационно-политическа работа непосредствено в работническата среда – в заводите, в бедняшките и работнически квартали, в селските райони. Според него „мисията на истинския християнин се състои в това винаги да бъде редом с бедните“.

След преврата през 1966 г., групата от столични християнски подвижници-хуманисти, както и много други обществени сектори, започва стремително да се радикализира. Повдигнат е въпроса за „задълбочения компромис“ на християните с този бренен свят. Помощта към бедните и хората в неравностойно положение вече не устройва много хора, а е нужно да се действа по-широко. И тази по-широка дейност, насочена към подобряване (в дългосрочна перспектива) живота на бедното мнозинство, е въоръжената борба за социализъм.

Ориентир за тези революционни християни е колумбийският свещеник Камило Торес Рестрепо – ентусиаст-подвижник, борец за народно щастие, виждащ в социализма единственото средство за ефективна помощ на милионите бедни, и влизащ в редиците на партизанската „Армия за национално освобождение“ (Ejercito dela Liberacion Nacional). На 15 февруари 1966 г. е убит в първата си битка, но смъртта му не се оказва напразна: фигурата на бунтовния свещенослужител, взимащ оръжието в името на социалната справедливост, се разчува из целия континент, указвайки пътя на новото „кръстно мъченичество“ на християнските идеалисти. И един от тези идеалисти е последователят на Мухика Хуан Гарсия Елорио, който няколко месеца след смъртта на Камило Торес започва да издава легендарния алманах „Християнство и революция“ (Cristianismo y Revolucion), около който се образува група от войнствени другари, получаваща името „Команда Камило Торес“ (Comando Camilo Torres — CCT).

Списанието „Християнство и революция“ е едно от най-значимите издания по това време, неимоверно повлияващо върху развитието на герилята в Аржентина. На неговите страници се прилага теоретичната основа на самата концепция за въоръжена борба и активно се насърчава идеята за „ляв революционен перонизъм“ като истинско продължение на доктрината на генерал Перон; много леви интелектуалци от цяла Латинска Америка си сътрудничат с изданието; „Християнство и революция“ фактически е единственото континентално издание, освещаващо трагичната боливийска епопея на Гевара; списанието излиза далеч извън обикновените теоретични изследвания – с течение на времето в редиците на CCT се групират практически всички бъдещи основатели на „Монтонерос“.

Започвайки първоначално с типична улична агитация, членовете на „Команда Камило Торес“ постепенно преминават към по-сложни пропагандни кампании. Така из цялата страна се разчува проявата от 24 ноември 1967 г., когато агитационна бомба, пълна с листовки на „камилистас“ се взривява до главната катедрала в столицата, когато на служба присъства самият диктатор Онгания.

По-късно, когато сред активистите на CCT окончателно са затвърждава идеята за необходимостта от въоръжена борба, са сформирани няколко контингента от бойци, отправящи се за Куба, където получават военно обучение, необходимо за развитието на партизанските действия. Именно в тези контингенти влизат Феранандо Абал Медина, Хосе Сабино Наваро, Емилио Маса и други другари, които седят в основите на „Монтонерос“ в Буенос Айрес и Кордоба, където през 1968 г., въз основа на колектива мистически настроени католически интегралисти е сформирано местно отделение на CCT.

Така наречената „Група Сабино“ е не по-малко подложена на влиянието на революционното християнство и като цяло не е еднородна в своя състав. Нейните корени трябва да се търсят в дружбата на четирима приятели, придържащи се към различни политически възгледи, които в хода на дълги дискусии достигат до извода за необходимостта от въоръжени действия.

Неофициалният лидер на тази банда, Хосе Сабино Наваро, от 1963 г. работи в профсъюзната сфера, и, в крайна сметка, достига до заключението, че синдикалната борба повече не е ефективно средство за въздействие върху правителството, тъй като развитието на тази борба постоянно е свързано с интегрираната в държавната система профсъюзна бюрокрация. Следователно, нужно е да се премине към по-радикални, по-насилствени действия, не ограничени от рамките на синдикалните устави. Бидейки ръководител на районното отделение на „Работническа християнска младеж“, Сабино си сътрудничи тясно с революционния перонистки лагер, и в частност – установява близки контакти с редакцията на CyR, както и с ръководството на LyL.

Карлос Оберто от 1967 г. е в обкръжението на „Команда Камило Торес“, въпреки че в края на 1968 г. е изгонен от организацията заради конфликт с Гарсия Елорио, обвинен от Оберто в „диктаторство“.

Густаво Лафлер, също стар перонист, започва своята политическа дейност през 1961 г. в „Младежката асоциация на учениците в гимназиите“, а през 1963 г. участва в създаването на малочислената „Революционна перонистка младеж“ (Juventud Peronista Revolucionaria), която по-късно се присъединява към Juventud Revolucionaria Peronista Gustavo Rearte.

Четвъртият, Хосе Аморин, е неопитен в политиката млад студент от медицинския факултет в Ла Плата, по-рано част от лявонационалистическата „Университетска федерация за национална революция“.

В края на 1967 г. „Команда Камило Торес“, сформирана около фигурата на Гарсия Елорио и неговото списание, взима решение за започване на подготовка за въоръжена борба. Другите „исторически групи“ преминават към същия извод малко по-късно – в средата-края на 1968 г. Започва постепенно излизане на членовете на тези колективи от публичната политическа дейност и преминаване към полулегално съществуване. Доста дългото политическо бездействие се компенсира от изучаването на военна стратегия и тактика, политически доктрини, организационна работа.

Първата група, която дебютира на военно-политическото поприще е Peronismode Base (бившата LyL) от Кордоба, извършвайки акт, типичен за първата перонистка съпротива: саботажна кампания срещу „символите на империализма и диктатурата на горилите“. На 17 октомври 1968 г., в т.нар. „Ден на вярността“ – паметна за всеки перонист годишнина от освобождението от народните маси на Хуан Перон от затвора през 1945 г. – активистите на групата от Кордоба залагат бомби в близост до Постоянния военен съвет, Централата на полицията и местния офис на изданието „La Prensa“.

„Християнският съюз“ от Санта Фе (Ateneo/ASA/MEUC) скоро също преминава към активни действия: започвайки с прости разоръжавания на улични полицаи, през септември 1969 г. тази команда осъществява първата си технически сложна операция – ограбване на местното стрелбище. През следващия месец е извършена акция в подкрепа на борбата на железопътния профсъюз – на гара Лагуна Паива е дерайлиран товарен влак.

Кордобското отделение на CCT, по думите на неговия бивш активист Игнасио Велес Карерас, между 1968 г. и 1970 г. извършва много операции „по експроприация на оръжие и униформи“ (…) от федералното стрелбище, от различни военни и полицейски постове, а също и нападения срещу пешеходни улични патрули“.

Техните столични съратници се концентрират върху подготовката на огнища на селска партизанска война в духа на Ернесто Гевара. За тази цел през втората половина на 1969 г. е проведено разузнаване в северната част на провинция Санта Фе, въпреки че в края на същата година идеята за селска гериля е изоставена напълно. Групата отново насочва вниманието си към градските джунгли, пристъпвайки към подготовката на широкомащабни акции, с които „Монтонерос“ „удрят“ през пролетта и лятото на 1970 г.

Групата на Сабино Наваро също първоначално е в плен на „селските“ илюзии, възнамерявайки да разгърне партизанска война в горите на провинция Хухуй с помощта на ветераните от „Перонистката младеж“ Бургос и Ломбарди. Въпреки това, проектът умира преди да се е появил, тъй като заради полицейските провокации голяма част от бъдещите партизани се оказват в затвора, а тези, които избягват тази участ, са принудени окончателно да преминат в нелегалност.

Група „Reconquista“ се издига в своите първоначални планове за развиване на селска гериля значително повече от останалите. Нейните членове успяват да установят връзки с възникналите „Въоръжени перонистки сили“ и дори се споразумяват за обединение в създаването в провинция Тукуман на партизанска войска. През есента на 1968 г. в Аржентина трябва да бъдат открити два „фронта“ на герилята, свързани до известна степен с „тропите на Хо Ши Мин“ – непосредствено в Тако Рало и в Санта Фе. След разгрома на лагера на FAP в Тако Рало, двама от група „Reconquista“ поемат работата по реорганизация и възстановяване на структурата – Роберто Пердия оглавява FAP в провинция Салта, а Уго Медина поема „Въоръжените перонистки сили“ в провинция Тукуман.

По какъв начин възниква идеята за обединение на тези нееднородни групи? Отчитането на идеята за обединение трябва да започне с провалените опити за сътрудничество с FAP.

В случая с група „Reconquista“ охлаждането на отношенията с FAP започва, според Пердия, с разногласията по повод оценката на опита на лагера в Тако Рало. Пердия и други другари заявяват, че крахът настъпва заради недостатъчната предварителна политическа работа с масите. Вследствие на това група „Reconquista“ предлага да се започне сближаване с християнските сектори на аграрното движение, което не устройва ръководството на FAP. Друга причина е несъгласието с позициите на „Въоръжените перонистки сили“ за забрана използването на символа на FAP от другите групи, които фактически не влизат в структурата.

По същата линия протичат взаимоотношенията между FAP и групите от Кордоба и Санта Фе. Въпреки че първите акции на тези структури са подписани от името на FAP, и двете много ревностно пазят своята независимост и не са съгласни да се подчиняват на капризното централно ръководство от Буенос Айрес.

В същото време, благодарение на общото участие в „лявохристиянското“ движение и личните контакти между активистите, всички тези групи установяват връзки по между си.

Взаимодействието между CCT и кордобската група на PB започва след първата съвместна акция на столичното и кордобското отделение на „Команда Камило Торес“ на 26 декември 1969 г. Акцията се превръща в своеобразен вододел, демонстриращ готовността на бойците да преминат към ново ниво на борба. За разлика от миналите операции, технически прости и не носещи никакъв риск, този път е решено да се извърши доста опасен акт – ограбване на „Банка Кордоба“ в град Ла Калера. По време на напускането на мястото, заради неизправност в автомобила, активистите са принудени да търсят помощ в една от църквите в предградията на Кордоба, в която преди няколко години някои местни другари от CCT водят политически проповеди. Настоятелят Алберионе, член на групата PB, сърдечно посреща бегълците и им оказва помощ, в резултат на което бягството се оказва успешно. От този момент започват преговорите между CCT и PB, приключващи, в крайна сметка, със сливане на колективите.

През януари 1970 г. общ познат събира Хосе Аморин и Марио Фирменич, знаейки, че и единият, и другият се занимават с нелегално-политическа дейност. От този момент е установен контакт между CCT и групата на Сабино Наваро, което завършва с обединение на двете групи.

Показателно е, че и трите групи се допълват една друга. Ако PB има голям опит в работата в народните квартали и студентските организации, то групата на Сабино има значителни връзки с профсъюзните редици и революционно-политическия перонистки лагер. От своя страна, CCT става „най-изкусната“ в бойните дела фракция, на сметката на която през 1970 г. има десетки различни акции.

Също така в началото на 1970 г. групите „Reconquista“, PB и „християнският съюз“ в Санта Фе провеждат среща по въпроса за обединението в единна структура с името „Монтонерос“.

В течение на това събрание не се постигат никакви конкретни резултати, така че е решено отново да се срещнат след половин година. Представителите на кордобската PB, без да навлизат в подробности, съобщават, че имат контакти с още една кордобско-столична организация.

Междувременно всички упоменати групи продължават своите акции. В Кордоба бойците от PB освен ставащите вече традиционни символични терористични актове в духа на съпротивата, с още по-голяма енергия извършват „експроприация на оръжие“, атакувайки улични полицаи и апартаменти на оръжейни колекционери.

През февруари и март 1970 г. CCT провежда цяла серия от нападения срещу полицейски патрули, постове и военна охрана. През април и май групата на Сабино Наваро извършва две аналогични операции. През април, в рамките на интегрирането на PB и CCT са извършени две съвместни нападения срещу постове на военна стража – едното в Кордоба, другото в Буенос Айрес.

През май групата от Санта Фе извършва най-резонансната акция: на 22 май е ограбен камион с експлозиви. Още изпитващи надежда в бъдеще да се присъединят към FAP, другарите от групата в Санта Фе, преди да напуснат ограбеното превозно средство, пишат по него абревиатурата „Въоръжени перонистки сили“. Централното ръководство на организацията в Буенос Айрес реагира на тази инициатива неадекватно, но според приетата линия – издава строго порицание. Поради това буквално след седмица на общо събрание на активистите групата взима решение да изостави напразните опити за обединение с FAP и да се включи в процеса по инкорпорация в „Монтонерос“. Към същото заключение преминават и контактуващите с групата в Санта Фе „Reconquista“ и PB.

В края на пролетта на 1970 г. е подготвена почвата за възникването на единна национална структура.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s