Перонизмът и въоръжената борба (1955-1969)

%d0%bf%d0%b5%d1%80%d0%be%d0%bdПеронизмът на Хуан Перон никога не е бил някакъв „оригинален политически модел“, „трети път“ или „стъпка към национален социализъм“, както затова съобщават гордо официалните лица на аржентинския режим. Когато говорим за аржентинския перонизъм от 40-те и 50-те години, ние имаме предвид само един от най-ярките образи на националреформистката, популистка идеология, с която е така богата Латинска Америка през тези години. Практически всяка страна от континента по това време има свой самобитен „баща на народа“, заявяващ, че само той, той единственият разполага с уникална доктрина за спасение на родината и народа. Не е твърде трудно да различаваме тези куци проекти за всеобщо щастие, изградени изключително върху малко смислени абстрактни лозунги.

Принудени да се съобразяват с възхода на масовото работническо движение, популистките каудильо никога не се уморяват да се обясняват в любов на трудещия се човек и действително дори са правили нещо, за да облекчат неговото тежко положение. Например, ползвайки се с благоприятна икономическа конюнктура, разработена по времето на Втората световна война (когато Латинска Америка фактически храни и облича гладуващата Европа и войските на съюзниците), тези радетели дават част от свръхпечалбите за някои социални проекти, като изграждането на достъпни жилища или осигуряването на медицинска застраховка на работниците. Въпреки това, със спада на европейското търсене на пшеницата, кожата, вълната и захарта всички тези програми постепенно намаляват и са орязани, но, както се казва, човек помни само доброто. Затова днес може лесно да срещнете някой перуански или венецуелски работник, в съзнанието на който Мануел Одрия и Маркос Перес Хименес са се превърнали от предприемчиви демагози във велики вождове, при управлението на които обикновеният човек е живял в разкош. За доказателство на думите си венецуелецът или перуанецът ще изтъкне функциониращите до ден днешен великолепни пътища и монументални сгради, заводи и фабрики, водноелектрически централи, обезпечаващи и до наши дни гражданите с електроенергия, и накрая, безкрайните, минаващи зад хоризонта „работнически квартали“. В същото време патриотичният работник забравя каква цена е платил за великолепието на обикновения народ. Той забравя за потискането на сблъсъците и стачките, за насаждането на държавните профсъюзи, за колосално уголеменият полицейски апарат, за унищожаването на всяка опозиция, за това, че голяма част от пътищата, заводите и електроцентралите се изграждат по искане на американските съветници за американски обременителни кредити, предоставени в замяна на възможността за непрекъснат грабеж на природните ресурси от вашингтонските корпорации…

Именно такъв вид има латиноамериканският популизъм през 40-те и 50-те години. Няма значение дали говорим за Стреснер или Варгас, Одрия или Веласко Ибара, Перес Хименес или Рохас Паниля. Всичко това е типичен пример на националреформизма, опити да се обуздае народното и работническо движение с шумно патриотична, псевдосоциалистическа демагогия и ограничени реформи, оставайки при това в орбита на влияние на капиталистическия свят, подчинявайки се, – в по-голяма или по-малка степен – на вашингтонските бизнесмени. С празните думи за „трети път“ – път между капитализма и комунизма, по който „вървят“ абсолютно всички каудильо в епохата на латиноамериканския популизъм, – се маскира намерението да се предотврати истинският социалистически преврат посредством лавиране и хитри извъртания, целящи да попречат на истинските революционери.

Бонапартисткият режим на Хуан Перон се различава от другите популистки модели само с един, но доста немаловажен детайл: антиимпериализмът.

Страните от латиноамериканския континент, възникващи в резултат на освободителната борба срещу Испанската империя, отхвърляйки едно иго, почти веднага се натъкват на друго. Испанските войници се оттеглят отвсякъде, но тяхното място се заема от американските, британските и френските търговци и бизнесмени, които много лесно, използвайки финансовото и военно влияние на своите правителства, принуждават икономически слабите страни от латиноамериканския континент на „доброволно сътрудничество“ буквално във всички сфери: като се започне от производството на захар и добива на олово и се стигне до изграждането на железопътни линии и пристанища. По този начин, в началото на 20 век абсолютно цялата промишленост, абсолютно цялата транспортна инфраструктура в Латинска Америка се намира в ръцете на британските, американските и френските империалисти. При това – съгласно законите – държавите от континента запазват формална независимост.

Постепенно в редиците на прогресивната интелигенция се осъзнава пагубността от тази катастрофална зависимост от чуждестранния капитал. Събитията в първите десетилетия на 20 век окончателно разсейват мъглата на неопределеността. Вече няма никакви съмнения, че зад латифундистите и олигарсите, либералите и консерваторите, вождовете и президентите неизменно се мяркат сенките на американските съветници, не притесняващи се да прибягват до военна сила за потискане на народните недоволства или за сключване на пореден „успешен“ за тях договор. Нееднократните нахлувания на войските на САЩ на територията на Мексико, окупацията и ограбването на Хайти, Доминиканската република и Куба, нахлуванията в Панама и Хондурас, участието на американските военни в потискането на бунта на сандинистите в Никарагуа и тенентистите в Бразилия доказват това.

Не е изненада, че в съзнанието на революционно-настроената интелигенция именно северноамериканския съсед е въплъщение на дявола, който съзнателно пречи на развитието на страните от южноамериканския континент, за да държи техните ресурси в собствените си ръце. Единственият изход от сложното положение е сваляне на компрадорската, поддържана от щатите, буржоазно-олигархична клика във всяка отделно взета страна и обединяване на латиноамериканските републики в единна федерация, способна да противостой на натиска на северния гигант.

Такава, в общи линии, е идеята на латиноамериканския антиимпериалистичен национализъм, за първи път повече или по-малко ясно формулиран от перуанския „Народно-революционен американски алианс“ на Виктор Раул Ая де ла Торе в края на 1920-те години. Концепцията, оказваща най-силно влияние върху развитието на латиноамериканската прогресивна мисъл. В това число и върху развитието на перонистката доктрина, въплъщаваща в себе си някои черти на учението на Ая де ла Торе, пропуснати от ситото на аржентинския национализъм. Това се отнася преди всичко до омразата към „гринговците“ и необходимостта от политическо единство между страните от континента.

Но както може да се досетите, борбата с американо-британския империализъм носи, с малки изключения, по-скоро декларативен характер и по време на втория президентски мандат (1952-55) постепенно изчезва заедно с многобройните популистки програми и анонсирани социални проекти, за които просто няма достатъчно пари.

Перонизмът сам по себе си би останал поредната доктрина за „спасение на родината“, на каквито е богата Латинска Америка в тези години, ако не са последвалите събития след свалянето на Перон.

Хуан Доминго Перон със своята съпруга Мария Ева

Хуан Доминго Перон със своята съпруга Мария Ева

През 1955 г. командването на армията с подкрепата на бизнес кръговете и опозиционните структури (не само либералните, но и комунистическите) устройва естествен военен преврат. Генерал Перон в началото бяга в съседен Парагвай, а след това, погостувайки за известно време на своя стар приятел Стреснер, се премества във Венецуела, където управлява друг негов близък приятел – откровеният неофашист Маркос Перес Хименес.

Именно в този момент се случва зараждането на „перонизма без Перон“, т.нар. „сражаващ се перонизъм“ (peronismocombativo). В този процес главна роля играе малко известният досега Джон Уилям Кук, 36-годишен депутат в Конгреса. На него още в навечерието на подготвящия се метеж Перон нарежда да организира по места комитети за перонистка съпротива, въпреки че Кук не изпълнява нарежданията. И в местните секции на перонисткото движение, и в перонистките профсъюзи той се сблъсква с умопомрачително разложение и пълно безразличие на редовите кадри към съдбата на страната и техния вожд. В резултат на това, т.нар. „Освободителна революция“ през 1955 г., съпроводена от безразличните възгледи на „възлюбените аржентинци“ и на безогледното предателство от страна на близкото обкръжение на Хуан Перон, поставя точка на почти десетилетното му управление.

Генералът бяга. Въпреки това, намирайки се в изгнание, той не прекратява политическата си активност, разчитайки на реванш. В своите безкрайни писма, послания и меморандуми той призовава аржентинския народ на съпротива срещу хунтата на националните предатели, завзела властта. И основният му довереник в разгръщането на тази съпротива през 1956 г. е… Джон Уилям Кук, разгръщащ бурна дейност в организирането и консолидацията на т.нар. „команди за съпротива“.

Случва се парадоксална ситуация. Перонизмът – всъщност, местна вариация на бонапаратизма, каквито Латинска Америка познава десетки – изведнъж започва да придобива някакъв революционен ореол. Предполага се, че той трябва да потъне в забрава, че това е един от многото еклектични проекти за класово сътрудничество, но се случва обратното. Постепенно перонизмът се превръща в революционна идеология на аржентинския пролетариат, в идеология за борба на милионите бедни – известните „дрипльовци“ на Евита – срещу шепата богаташи, зад гърбовете на които стои полицията, армията и американския империализъм. Случва се рязко „завиване наляво“ на доктрината на Хуан Перон, който, впрочем, не се съпротивлява силно на това, надявайки се да се върне в страната на плещите на „перонисткия народ“.

Практически веднага след преврата започват да набират сила „командите за съпротива“ – малки младежки групи, изпитващи носталгия към времената, в които фактически не са живели, за времената на „златния век“ на перонизма, който всъщност никога не е бил реалност. Генерал Перон, Евита, борбата на Аржентина срещу северноамериканския империализъм – всичко постепенно се превръща в монументален мит, малко свързан с реалността.

Тези групи, извършващи дребни саботажни акции, скоро започват да получават подкрепа от страна на работническата класа, пострадала от политиката на денационализация и намаляване на социалните помощи, провеждана от новата власт. Ползвайки се с известна степен на профсъюзна демокрация и изостряне на работническата борба, излиза напред нова кохорта от синдикални водачи, повечето от които са перонисти и имат лични сметки с властите и официалната Всеобща конфедерация на трудещите се, предаваща генерала. По този начин, в орбита на влияние на перонистката съпротива попадат все нови и нови работнически слоеве. Нещо повече, в борбата срещу властите перонистите активно си сътрудничат с троцкистките работнически колективи и организации (най-голямата от тях е „Работническа дума“ на Науел Морено), което също съдейства за въвличането на трудещите се в т.нар. „перонистка съпротива“. Като цяло, плурализмът е типичен за тази първа съпротива: достатъчно е да кажем, че в такъв град като Ла Плата в бойните отряди влизат не само перонисти и троцкисти, но и бивши членове на ултрадесния „Национално-освободителен алианс“, имащи огнестрелни оръжия, а също и редица стари анархисти, които помагат на движението със своите познания по изготвянето на бомби.

Първоначално съпротивата представлява актове на дребен саботаж и улично хулиганство, като например подпалване на сгради на държавните структури и повреждане на телекомуникациите и транспорта. Но постепенно, във връзка с преструктурирането и консолидацията на командите за съпротива, проведена от официалния представител на Перон в Аржентина Джон Кук, акциите стават по-изящни и по-технически сложни. От 1957 г. перонистите използват вече не просто самоделни бомби с малка мощност, а солидни взривни устройства, изработени от динамит и гелигнит, взиман от рудниците и каменоломните. Именно с такива адски устройства се извършват гръмките демонстрационни терористични актове срещу военната фабрика във Виля Мартели и оръжейния склад на Военния колеж в Буенос Айрес.

Появяват се и първите оръжия – пистолети и револвери, предназначени, обаче, изключително за защита. Именно този фактор – липсата на мощно нарезно оръжие – повлиява на Централната команда на перонистката съпротива да не извършва преки атаки в партизански стил срещу армейски части и полицейски подразделения.

През 1958 г. акциите на съпротива утихват за известно време – перонистите се надяват, че идващият на власт радикал Артуро Фрондиси, за който, поради липсата на достойна алтернатива, призовава да се гласува и самият Перон, ще промени ситуацията в страната, ще позволи на перонистите най-накрая да водят легална политика, входът към която им е забранен през 1955 г. от военната камарила. Но надеждите не се оправдават. Фрондиси продължава гибелния курс на либералните реформи. С двойна сила продължават и акциите на перонистката съпротива.

1058-59 г. е периодът, когато се засилва работническата борба, насочвана от съпротивата. Поемайки властта над най-активните профсъюзи в официалната КТА, „бойният център“, където влизат 62 перонистки, 19 комунистически и 32 демократични синдикати, хвърля всичките си сили за организирането на стачки, които, според ръководството, трябва да подкопаят силите на режима и да предизвикват дълбока криза в страната. Най-гръмката от тези стачки е проявата на работниците от предприятието за хладилници в Лисандро де ла Торе през януари 1959 г., за потискането на която правителството използва голям брой полицаи и танкети.

В същото време в далечна Куба триумфира народната революция, един от ключовите персонажи на която е аржентинецът Ернесто Гевара. Този факт наистина оказва голямо влияние не само върху левия лагер в Аржентина, но и върху най-радикалния лагер на перонизма, виждащ в „барбудос“ Фидел Кастро пример за подражание. Още повече, че Фидел в този момент още не отбелязва своите комунистически симпатии. Пред латиноамериканската публика е представена революция от нов тип – не поредната ротация на генерали и кресливи президенти, а истинска националистическа революция на широките маси.

Излишно е да се казва, че от съпротивата към революция сега остава само една крачка. И тази крачка е направена.

Въз основа на „Команди 17 октомври“ от Тукуман и някои перонистки активисти от Сантяго де Естеро, през 1959 г. възниква прототип на въоръжена структура, който, свързан със столичния център на перонистката съпротива на Кук, и не без влиянието на присъединяващия се към съпротивата испански анархист Абрахам Гилен, извършва първия опит в Аржентина за започване на партизанска война в планините на провинция Тукуман. Първоначално всичко изглежда, че върви нормално – „Утурункос“ провеждат няколко успешни акции, но след това фактически следва пълен разгром.

Печалният опит на герилята в планините на Тукуман, съпроводен от отделни огнища на въоръжена борба в градовете (най-впечатляващата акция от този период е изгарянето на склад за нефтени продукти на Shell-Mex в Кордоба), а също и неуспешният опит на перонисткия генерал Пиниеро Инигес да вдигне въстание в Росарио и Тартагал, стават началото на края на т.нар. „Първа перонистка съпротива“. Правителството въвежда извънредно положение, прилагайки режим на вътрешна война. Зад решетките се оказват десетки перонистки активисти.

Структурата за съпротива се разпада. Засилват се досега изгладените общи борби на идеологически терен. От централната „Команда за организиране на съпротива“ на Кук излизат не само троцкистите от „Работническа дума“, но и ултрадесните елементи, като Брито Лима и Алехандро Алварес, които създават свои собствени образувания – „Команди за организация“ и „Желязна гвардия“ съответно. Много бивши участници от съпротивата влизат в „Националистическо движение Такуара“ на свещеника Алберто Игнасио Ескура Урибуру – една от най-силните организации в Аржентина, която, въпреки своя първоначален перонизъм, през 1960 г. създава „Синдикалната перонистка бригада“, предназначена да води агитация и пропаганда в работническата среда.

През 1960 г. Кук започва сближаване с революционна Куба: той няколко пъти посещава острова и се запознава с Ернесто Гевара, който в този момент разглежда възможността за започване на партизанска борба в северната част на Аржентина. Кук, очарован от плана за партизанска война и окончателно оставящ идеята за всеобщо въстание, се превръща в един от ключовите посредничи между Гевара и аржентинските революционери: именно благодарение на старанията на Кук доста голям брой аржентинци – леви и перонисти – посещават острова за получаване на военно обучение.

Успоредно с това, напълно независимо от усилията на Кук, под влиянието на кубинската и алжирската революции, под влиянието на революционните войни в Индокитай, много млади перонисти, разочаровани от предишните теории на съпротивата, състоящи се в саботажа и работническата борба, стигат до извода за необходимостта от осъществяването на „по-бойни“ акции. Затова способства опитът на „Утурункос“ и продължаващите напълно необосновани репресии срещу перонисткия лагер като цяло. По този начин, някои групи на „Перонистката младеж“, една от централните перонистки организации в този период, пристъпват към извършването на някои дребни въоръжени акции, включително първата акция от т.нар. „градска гериля“ в Аржентина: става дума за нападение срещу охранителен пост на летище „Есейса“ в Сюдад Евита през април 1960 г. По-нататък не се случва нищо: въпреки грандиозните планове, като откриването на партизански фронт в Чако, младите перонисти не успяват да направят нищо поради огромния брой грешки и последващите след тях репресии. Така в средата на 1960-те години „Перонистката младеж“ е фактически обезкръвена под ударите на властта, която редовно залавя групи радикално настроени бойци.

„Перонистка младеж“

В същото време в перонисткото движение успява да се издигне Аугусто Тимотео Вандор, осъден след 1955 г. на няколко месеца затвор, а след това успява да оглави доста влиятелния „Съюз на металургичните работници“. Човекът, играещ първоначално в своята собствена игра, постига доверието на живеещия в Мадрид Перон и постепенно, стъпка по стъпка, изкарва от формалното политическо ръководство всички свои конкуренти – фигури, виждащи склонността на Вандор към компромиси с властта. Това струва много на перонисткото движение.

През 1963 г. след като чрез своя делегат Ектор Вилялона, намиращ се под силно кубинско влияние, Перон провъзгласява отново започването на „генерално настъпление срещу режима“, Вандор не просто оттегля всички представители на СРМ от всички органи на перонисткия фронт, но и започва клеветническа кампания срещу самия Вилялона, който скоро се лишава от статуса си на представител на Перон в Аржентина. Това „настъпление“ не се провежда.

По същия начин завършва „Операция завръщане“, шумно провъзгласена през август 1964 г. от радикалните сектори на перонизма. Посещавайки Мадрид, Вандор получава от генерала в изгнание отказ от възможно завръщане, като поредната атака срещу режима се разпада още преди да е започнала. Гръмкият крах на заявения план за завръщане на Перон, за който до голяма степен е виновен Вандор, предизвиква вълна от омраза към профсъюзния ръководител. Много директно побързват да го обявят за предател.

Радикалните привърженици на революцията, групирани около фигурата на Вилялона, през октомври 1963 г. създават „Движението на перонистката младеж“ (Movimiento de Juventud Peronista), където влизат значителен брой млади привърженици на генерал Перон от цялата страна.

Тонът на политическата програма на MJP рязко се променя: в допълнение към стандартните за цялото перонистко движение искания за отмяна на репресивните закони, амнистия за политическите затворници, връщане на генерала и тялото на първата му съпруга Евита в Аржентина, тук се появяват някои леви декорации, като например необходимостта от държавен контрол над производството и външната търговия, национализация на банковата система и експроприация на големите латифундии с цел преразпределение на земята между „тези, които я обработват“.

Създаването на MJP дава и бъдещи резултати: именно в тази структура по инициатива на „непокорния“ Вилялона, оставащ верен на кастристките тези за партизанска война, е учреден орган за координиране (все още само координиране) между различните радикални групи от цялата страна, получаващ името „Въоръжени перонистки сили“ (Fuerzas Armadas Peronistas). През 1966 г. тази структура успява да натрупа малък арсенал и дори извършва няколко малки „експроприации“ с цел финансиране издаването на списание „Trinchera“, въпреки че след идването на власт на хунтата на Онгания, не взимайки предвид заповедите на Перон за „разоръжаване“, бойното крило е демобилизирано, а неговият лидер, почетният ветеран от съпротивата Енвар „Качо“ Ел Кадри, съвсем загърбва политика, фокусирайки се върху науката. Но само така изглежда. През 1968 г. името „Въоръжени перонистки сили“ и лично това на Ел Кадри отново отекват из цялата страна.

Друга историческа група, възникваща в този период, е „Революционната перонистка младеж“  (Juventud Revolucionaria Peronista) на Густаво Реарте, тясно сътрудничеща си с „Революционно перонистко действие“ на Джон Кук, и също намираща се под силно кубинско влияние. Тук също, основно с помощта на групи от северните провинции на Аржентина, е създадено нещо като радикално крило с името „Революционен перонистки фронт“ (Frente Revolucionario Peronista). След преврата през 1966 г. FRP се преобразува в „Армия за национално освобождение“ – въоръжена структура на JRP, – въпреки че в бъдеще разговори за партизанска война не се водят.

Именно сега, в периода 1963-64 г., в перонистката доктрина постепенно, стъпка по стъпка, започва да прониква марксистката догматика. Преминавайки през „класическата“ трета позиция на генерал Перон, аржентинските революционни перонисти за първи път заявяват, че бъдещата перонистка революция трябва да бъде социалистическа. Те постепенно се отказват от класовото единство, считайки за врагове не само традиционните империализъм и олигархия, но и „буржоазните и дребнобуржоазни“ фракции, културно, политически и икономически свързани със северноамериканския експанзионизъм и неговите марионетки. Появяват се чисто марксистки термини – „авангард“, „организация от нов тип“, „революционна гражданска война“ и т.н.

В този смисъл, своето триумфално издигане преживява образът на Евита, покойната съпруга на генерала, обявена едва ли не за светица, стремяща се да донесе щастие не само на аржентинците, но и на жителите на целия континент, изнемогващи под гнета на прислужниците на северноамериканския октопод. Перонистите, вече запознати с реформаторско-настроеното профсъюзно чиновничество начело с Вандор, си спомнят как неистово и бурно Евита порицава суровия бюрократизъм, как обкръжаващите генерала придворни подмазвачи са мразели (както се твърди) и са се страхували от „защитницата на бедните“, с една дума, митологичният образ на Евита служи на новите революционни перонисти в борбата срещу вандоризма и катастрофално бързо деградиращото официално перонистко движение.

На 29 юни 1966 г. в Аржентина се случва друг военен преврат: отстранявайки до известна степен прогресивния Артуро Умберто Илия, на власт идва главнокомандващия въоръжените сили на републиката генерал Хуан Карлос Онгания. В страната се установява режим на „Аржентинската революция“ – консервативно-националистически, явно антикомунистически и проамерикански режим на военното командване.

След преврата ситуацията в перонисткото движение се променя рязко. От Мадрид Перон призовава своите аржентински привърженици на търпение и издръжливост, погребвайки надеждите на много млади активисти за скорошни радикални промени. В този контекст на пълна деморализация на движението, на преден план излиза позабравеното „Революционно перонистко действие“ (Acción Revolucionaria Peronista) на Кук. Този самият Кук, който, вдъхновен от идеите на Че Гевара за революция в Аржентина, още през 1962 г. започва да проповядва (въпреки това, без особен успех) въоръжен път за перонистката революция, която трябва да бъде непременно социалистическа.

В краткосрочен план Кук си спечелва невиждана популярност сред разочарованите младежи, искащи борба. Той използва разумно удачния момент, издавайки документ сред масите, който по-късно става известен с името „Перонизъм и революция“. По този начин, революционният перонизъм придобива по-отчетливи и ясни черти, преобразувайки се в т.нар. „перонистка левица“, веднага влизаща в борба с т.нар. „десен перонизъм“, олицетворяван от профсъюзната бюрокрация и контролираните от нея неофашистки групи.

Апотеоз на напрежението става престрелката в бар в пристанищния град Авелянеда в близост до Буенос Айрес, в хода на която загиват двама представители на местния клон на „Перонистката младеж“, стояща на леви позиции.

ARP пристъпва към изграждане на тайна, но все още невъоръжена структура, с по-нататъшна перспектива за започване на партизанска война от селски тип. Изграждането върви повече от успешно: групи от привърженици на Кук възникват във всички най-бойни профсъюзи в Буенос Айрес и Кордоба. Огромно влияние идеите на революционния перонизъм придобиват във ВКТ-Аржентинци (непримирима фракция на официалната ВКТ, възникваща през 1968 г. в отговор на подписаното споразумение за сътрудничество с диктатурата).

Доста продължителният период на бездействие и разлагане на перонисткото движение, започващ от 1966 г. до идването на власт на хунтата на Онгания, приключва на 19 септември 1968 г. Под барабанен бой представителите на властта съобщават за разгрома в селището Тако Рало, провинция Тукуман, на партизанския лагер на „Въоръжените перонистки сили“ и залавянето на 14 партизани. Новината предизвиква истинска сензация. За първи път от времето на „Утурункос“ перонистите предприемат сериозен опит за организиране на партизанска войска.

Допълнителен символичен удар е това, че в същия ден, когато е разбит лагера на FAP,  умира Джон Уилям Кук, най-известният апологет на въоръжените действия.

Инцидентът в Тако Рало прави прехода към въоръжена борба на представителите на т.нар. „революционен перонизъм“ неизбежен. Това е само въпрос на време. С всеки изминал месец критиката на идеята за въоръжена борба става все по-тиха, и, в крайна сметка, изчезва. Самият генерал Перон предпочита да се въздържа от коментари относно методите за неговото завръщане в родината, искайки от своите привърженици само едно – единство, единство на всички фронтове.

Въпреки това, единство никога не е имало. Перонисткото движение е поразено от дълбока криза.

В края на пролетта на 1969 г. страната е разтърсена от силни градски въстания, короната на които е „Ел Кардобасо“ – бунтът в Кордоба. Ръководството на „бунтовната“ ВКТ-Аржентинци подкрепя, а в някои случаи и застава на кормилото на тези прояви, в това време докато официалната ВКТ, водена от незабравимия Аугусто Тимотео Вандор, заема отстъпчива позиция. Това струва доста на човека, вече неведнъж обвиняван в „предателство на перонисткото дело“. На 30 юни 1969 г. команда от млади перонисти, по-късно присъединяваща се към организацията „Descamisados“, извършва операция „Юда“. Вандор е застрелян в офис на „Съюза на металургичните работници“, след което сградата е взривена с тротил.

Убийството на Вандор е своеобразна начална черта на аржентинската гериля. Именно от втората половина на 1969 г. започва ръста и развитието на многобройните младежки въоръжени групировки, ориентирани към въоръжена борба за сваляне на диктатурата на Онгания и връщане на генерал Перон. Част от тези групи, разпръснати основно в Големия Буенос Айрес, се присъединява към вече известните „Въоръжени перонистки сили“, а друга част, не по-малко многобройна, запазва независимост.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s