Интервю с Хайме Прието

Роден във Вергара в провинция Триента и Трес, Уругвай през 1932 г., той се жени за Сузана Вералди, с която има три деца. Като студентски, профсъюзен, политически и социален активист, в рамките на закона или извън него, той следва политическият път, който обхваща анархистите от Либертарна младеж (JL), анархосиндикалистите и Уругвайската анархистка федерация (FAU), преди да премине към Работническата студентска съпротива (ROE), Народната революционна организация и тогава, до по-малка степен анархист, към Партията на народната победа [Това, което следва, е поредица от извадки от интервю относно личния му опит и неговата еволюция]

В нашия дом имаше много разговори за политика. Баща ми беше независим националист, либерал, който вярваше в откровеността. Имах чичо, който учеше у дома, много свестен лекар с идеи различни от тези на баща ми. Чичо ми Адемар Гомес беше голяма клечка в Триента и Трес. Когато се опитаха да го назначат за шеф на полицията, той публично отказа предложението и се присъедини към Комунистическата партия. Така наследих неговата колекция от анархистични книги, която прочетох внимателно. Можете да си представите на какви спорове бях изложен с баща антикомунист и чичо, който беше в Комунистическата партия.

Младият Пиетро е политизиран от ранна възраст и левицата имаше голямо разнообразие от възможности, които да му предложи. Въпреки това, той и приятелите му избраха либертарните комунисти.

Бях активен в Университетската група за реформи (ARU), в значителна група, която се срещаше в съюза на водопроводчиците на улица Дуразно. Там бяха Перико Скарон, Херардо Гати, Раул Карбони, Рама… Говоря за 1950-те години. По-късно се присъединих към Либертарната младеж, действаща в съюза на хлебарите на улица Арекита. Там срещнах друг голям човек, доктор Хуан Пинейро Марискурена. Заедно създадохме работническа студентска коалиция, първият опит да организираме хората извън UGT, чието влияние върху работническото движение беше отслабено. За първи път на университетската стачка за автономия влязохме в контакт с анархистичното движение, особено с анархосиндикалистите. Това беляза възраждането на синдикалното пряко действие.
Бяхме замесени в изграждането на синтез, който ще придаде на анархистичните идеи по-голямо въздействие и ще ги направи по-приятни за обществото, действайки като коректив на болшевишкия авторитаризъм. Не че бяхме срещу организацията и социализма. В либертарното движение те ни наричаха „другите анархисти“. През 1956 г., когато FAU беше създадена, успяхме да обединим много хора и все пак ни наричаха „болшевики“.

Когато каза „те ни наричаха“, кого имаше предвид? И как станахте „ние“?

Събирахме се от общата ни привързаност към дискусиите и се смятахме за анархисти, за либертарен колектив. Бяхме както приятели, така и другари. Херардо [Гати] и аз бяхме изключителни приятели и така е от юношеството ни; след това се появи моята другарка в живота Сузана и Марта (Касал), съпругата на Херардо. Тогава бяхме значителен брой. Бяхме на по 16-17 години и се събирахме в едно таванско помещение. […] Там беше Скарси, който можеше да умножава четирицифрено число с друго четирицифрено число на ум. Както и Лисито Алдао, високо и много интелигентно момче, което изговаряше думите на обратно без грешка. Наш касиер беше Давид Роземберг, който имаше DKW, всъщност направена от картони, които бяха държани от пирони. Тази таратайка имаше дупка в пода, но не и стартер, така че трябваше да я бута преди да тръгне… Бяха шантави, но все пак глътка свеж въздух! На студентската сцена бяхме въвлечени през 1951 г. в стачката на gremios solidarios и в най-първия конфликт около ANCAP. Свързах се с хора от Ла Теха и Ел Серо в една селска къща, където ходехме да правим коктейли Молотов… Бяхме в Уругвайската студентска федерация, но активни като анархисти.

Каква част от живота ти е активизмът, заедно със следването, любовния живот, приятелите?

Всички те са едно. Ходехме на срещи… и в Дон Пабло…

О, да, Дон Пабло на ъгъла на Аграсиадо и Марселино Соса… бира и закуски.

Бира, закуски и плакат с надпис „Нацистите не са добре дошли в тези помещения“. По време на войната плакатът беше на немски. Шляехме се там и си говорехме. Херардо, например, имаше силен груб смях и никога не съм го чул да използва сарказъм… за разлика от останалите. Раул (Карбони) можеше да те съсипе от сарказъм и да те остави да се чувстваш като идиот. Уго (Корес) можеше да си печели врагове със своя сарказъм. Скарон също беше доста саркастичен. Пичон беше уникален и станахме добри приятели; беше много открит, способен и за няколко месеца научи сам немски език, докато живееше с barbudos (брадатите). Знаеш ли кого имам предвид под брадатите?

Читателят може да си помисли, че позоваването на „брадатите“ се отнася за кубинските партизани, но в същност Мачадо има предвид [хутеритската] християнска общност.

В тези дни бяхме отворени към всякакви влияния. „Брадатите“ бяха християнска общност, която следваше учението на пастор Хутер, който е германец. Те бяха английски, френски и немски противници на войната и пацифисти. Нямаха особени ритуали, издържаха се чрез селско стопанство и имаха работилници за играчки… не военни играчки. Когато децата им порастваха и виждаха външния свят, те губеха интерес към идеята за споделяне на всичко и се смесваха в обществото. Общността беше открита.

Комунитаризмът и кооперативизмът ще да са другите влияния, които са ви оказали влияние.

Да, отчасти като резултат от влиянието на „брадатите“ и отчасти заради Луче Фабри… Създадохме земеделска комуна на Път 7, почти веднага след като беше създадена Комунидад дел Сур. Луче Фабри има един памфлет, озаглавен El Сamino, издаден от JL. В него се посочва, че обществото трябва да се преобразува въз основа на културното подобрение, идеите за солидарност и изпробването на различни методологии… това беше то (el camino). На практика беше нашата Библия. Създадохме кооперативи в Ел Серо, както и народни ateneos (сдружения)… и когато FAU беше създадена това придоби формата на федерация. Харесва ми лудостта на всичко това, след време дойде Кубинската революция и налапахме стръвта: бързо се изпълнихме със сила. Въпреки нашето тълкуване на критиката на този подход, идеята ни надви. Някои от нас бяха повлияни и от литературата, която може да се опише като социалпацифистка: Джон Дос Пасос, Сартр, Жюл Ромен, Албер Камю… Моят nom de guerre (боен псевдоним) беше Камусо, защото бях голям фен на Камю, и особено на Бунтовникът.

И Праведниците, смея да кажа.

Всеки път, когато тръгнехме да направим нещо, на ум ми идваше Праведниците. Както и Аутсайдерът и цялото творчество на Камю.

Има голяма разлика между Либертарна младеж и Партията на народната победа с много спирки между тях, където много хора са се качвали или слизали. Организационни промени, промени на имената, на концепциите. Как виждаш цялото пътуване?

Когато FAU се раздели, с хора от факултетите по Изобразително изкуство и Медицина и Ерандонеас се формира фракция, и тогава Д’Отоне дойде при мен в банката да ми съобщи новините. Аз му казах: „Ти все още си анархист; онези нямат нищо общо с анархизма. В момента съм с останалите…“.

Но трябваше да се вземе решение коя фракция да продължи с името FAU.

Да, ние се придържахме към името FAU. И това беше грешката на Херардо и то на висока цена. Той никога не беше готов да прекъсне връзките си с анархистичната традиция, защото анархистите бяха прекрасни хора и защото много от левицата нямаше да разберат новия избор на име. Но това беше грешка, защото загубихме традиционалистите и създадохме объркване, когато трябваше да приемем ново име. В Париж, където обсъждахме за ПНП – дискусиите започнаха в Буенос Айрес, но продължиха във Франция – казах на едно събрание: „Разчитайте на мен, независимо от марксизма-ленинизма. Това не е просто марксизъм, но и ленинизъм. Уго се присмя на това, но е факт.“ И това беше другата грешка.

Каква всъщност е позицията ти?

Не съм антикомунист. Аз съм за организация, но нека да бъде либертарна организация, а не партия. Партиите издигат бюрокрация, мошеничество и кариеристи. Не съм бил апаратчик: имах малко общо с апарата на FAU. Присъединих се към земеделската комуна и напуснах след няколко години, но винаги е имало условието, че ако другарите имат нужда от мен, аз ще бъда с тях. По-късно станах банков служител, но дори тогава не можех да понасям апарата. Направих каквото е необходимо в Буенос Айрес. Оцелях след трудностите през 1976 г., но те оставиха следа върху мен, върху всички нас. Дори след време, когато станах отново активен след връщането ми от изгнание, поставих условие относно неприсъствието на партийните събрания. Все пак бях на разположение и всеки го знаеше.

Интервю на Ивоне Триас в Brecha, 14 октомври 2005 г. (преработено)

Източник: Уругвайската анархистка федерация (FAU): криза, въоръжена борба и диктатура, 1967-1985 г.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s