Марксистки муджахидини

%d0%b8%d1%80%d0%b0%d0%bdВъпреки че „Организацията на муджахидините на иранския народ“ (Sazman-i Mujahedin-i Khalq-i Iran), действаща в Иран от 1965 г. е попълнена преди всичко от последователи на шиитската религиозна традиция, тяхното тълкуване на революционната идеология не се различава силно от марксистката позиция на Федаините.

По същия начин се заявява, че Иран е колония на северноамериканския империализъм, че Бялата революция, унищожаваща феодализма, е подчинила страната на западния капитал, че културната, икономическа, военна и политическа експанзия на Запада застрашава бъдещето на страната. Режимът на Пахлави се оценява като компрадорска буржоазна система, която е свързана най-вече с терора, заплахите и пропагандата. Единственият начин да се разруши „атмосферата на страх“ е героичното народно насилие. Муджахидините също заявяват, че след крушението на режима, революционерите трябва да направят радикални реформи, насочени към премахване на зависимостта от Запада, изграждане на независима държава, предоставяне на права за свободно изразяване на мнението, преразпределение на богатствата и, като цяло, изграждане на безкласово общество, концепция, която е от времето на пророка Мохамед и неговия последовател, третият шиитски имам Хюсеин, стремящ се да създаде „Монотеистичен ред“ (Nezam-i Towhid), включващ и изграждането на монолитно безкласово общество на справедливостта.

Всъщност, позициите на Муджахидините са толкова близки до тези на Федаините, че те просто са наричани „ислямски марксисти“, използващи религията само като параван, скриващ марксистко-ленинската доктрина. В противовес на това, Муджахидините заявяват, че въпреки че „уважават марксизма като прогресивна социална политико-философска концепция“, тяхната истинска култура, превръщаща се в идеология, е ислямът.

В брошурата, озаглавена „Отговор на последната клевета на режима“, Муджахидините обобщават своето отношение към марксизма и исляма:

„Шахът се бои от революционния ислям. Ето защо, той продължава да крещи, че мюсюлманите не могат да бъдат революционери. Според него, човек може да бъде или мюсюлманин, или революционер, и нищо повече. Но в реалния свят всичко стои по друг начин. Човек е истински мюсюлманин, само ако е революционер. Мюсюлманинът е или революционер, или въобще не е мюсюлманин. В целия Коран няма нито един мюсюлманин, който да не е бил революционер… Режимът се опитва да забие клин в отношенията между мюсюлманите и марксистите. От наша гледна точка мюсюлманинът има само един враг – империализмът и неговите местни марионетки. Когато служителите на SAVAK извършват своите рейдове, те убиват и мюсюлмани, и марксисти. Те измъчват и изтезават и мюсюлмани, и марксисти. Следователно, в този момент съществува органическо единство между мюсюлманските революционери и марксистките революционери.

Защо уважаваме марксизма? Разбира се, ислямът и марксизмът не са идентични концепции, въпреки че ислямът е по-близък до марксизма, отколкото към тази идеология, която формулира Пахлави. Ислямът и марксизмът учат на едни и същи неща. Те се борят срещу един и същ враг – световната несправедливост. Ислямът и марксизмът съдържат едни и същи послания, вдъхновяващи хората за подвизи, мъченичество и самопожертвувание. Кой е по-близък до истинския мюсюлманин: „неверният“ виетнамец, сражаващ се срещу американския империализъм, или „мюсюлманинът“ шах, помагащ на американския империализъм? Ислямът се бори срещу гнета и за това ще действа заедно с марксизма, който също се бори срещу гнета. Мюсюлманите и марксистите имат един и същ враг – реакционният империализъм.“

Интересът на Муджахидините от марксизма става още по-силен след 1972 г. В края на 1973 г. в техните редици циркулират доста популярни трудове, посветени на кубинската, китайската и руската революции. В средата на 1974 г. Муджахидините започват да формират специални агитационни групи, действащи в заводите и фабриките. В крайна сметка, през 1975 г. някои от ръководителите на организацията вече разсъждават за необходимостта от синтез на марксизма и исляма. През май същата година, мнозинството лидери, намиращи се на свобода, провъзгласяват прехода към марксизма и обявяват организацията за марксистко-ленинистка.

В брошурата с името „Манифест по идеологическите въпроси“ (Biyanyeh-i E’lam-i M-ouaz’-i I-edoluzhek) централното ръководство заявява, че след десет години съществуване в нелегалност, четири години въоръжена борба и две години интензивно идеологическо преосмисляне, организацията стига до заключението, че именно марксизмът, а не ислямът, е истинска революционна философия. Според манифеста, това се случва, защото ислямът е станал платформа на дребнобуржоазната „средна класа“, докато марксизмът е „спасение за работническата класа“.

Тази трансформация е добре описана от Муджтаби Талекани в писмото до своя баща, аятолах Талекани:

„Днес се навършват точно две години, откакто напуснах дома и преминах в нелегалност, губейки всякакви контакти с Вас. Заради моето дълбоко уважение към Вас, и благодарение на дългите години, в течение на които заедно се сражавахме срещу реакцията и империализма, чувствам нуждата да обясня защо аз и моето „семейство“ решихме да внесем значителни промени в нашата организация… Още от първите дни на Ваша страна, разбрах колко мразя тираничният режим. И винаги в своята омраза следвах религията – войнствените учения на пророка Мохамед, Али и Хюсеин. Винаги съм уважавал исляма, като израз на борбата на трудещите се срещу гнета. Въпреки това, в последните две години започнах да изучавам марксизма. Преди мислех, че войнствените интелектуалци могат да унищожат режима. Сега съм убеден, че трябва да се обърнем към работническата класа. Но за да организираме работническата класа, трябва да се откажем от исляма: религията, която отхвърля основните динамични сили на историята – диалектическият материализъм и класовата борба. Разбира се, ислямът може да играе прогресивна роля в мобилизирането на интелигенцията срещу империализма. Но само марксизмът-ленинизмът дава научен анализ на обществените процеси и се обръща непосредствено към експлоатираните класи, стремящи се към освобождение. Преди мислех, че тези, които вярват в историческия материализъм, не могат да се пренесат в жертва, тъй като не вярват в задгробния живот. Сега зная, че всеки един от марксистите е готов на всичко, – дори да умре, ако е нужно, – за освобождението на работническата класа.“ („Писмо до моя баща“, Mujahid №6, юли 1976 г.)

Тези радикални промени предизвикват разделение в движението на Муджахидините. Въпреки че някои членове, – основно в Техеран, – подкрепят преобразуването, мнозинството други, – основно от провинцията, – остават на същите ислямски позиции. Те отказват да „дадат“ названието Муджахидини на новата структура, а също обвиняват ръководството в организиране на вътрешен преврат, убийство на един от ислямските лидери и предаване на полицията на двама несъгласни с марксизма. По този начин, през май 1975 г. възникват две съперничещи си структури, носещи названието Муджахидини, всяка със своя собствена система на организация, печатни органи и действия.

Тренировка на младежи от народните муджахидини в Техеран, 1979 г.

Тренировка на младежи от Народните муджахидини в Техеран

Дейността на Народните муджахидини се състои в ограбването на банката в Исфахан, взривяването на Израелския културен център в Техеран и организирането на студентската стачка в Индустриалния университет в чест на четвъртата годишнина от убийството от правителството на основателите на организацията.

Дейността на Марксистките муджахидини включва организирането на взривове в офисите на корпорация ITT, а също и убийството на двама американски военни съветници. В продължение на следващите двадесет и четири месеца 30 марксистки муджахидини губят живота си. Сред тях е и една студентка от Техеранския университет – първата жена в историята на Иран, която е осъдена на смърт.

В началото на 1976 г. двете фракции на Муджахидините, също както и Федаините, понасят тежки загуби, в резултат на които всички те започват да преразглеждат тактиката си. Народните муджахидини активизират дейността си в студентската среда, установявайки контакти с шиитски студентски организации в Северна Америка и Западна Европа.

Марксистките муджахидини обратното – засилват своята експанзия в средата на работническата класа, провъзгласявайки, посредством издаването на документа „Работнически бунт“ (Qiyam-i Kurgar), необходимостта от създаване на „работническа партия от нов тип“, като също установяват контакти с комунистическата фракция на Конфедерацията на иранските студенти в Европа. Освен това, започват преговори с Федаините за обединение на двете братски организации, но след това преговорите са прекратени поради това, че Федаините продължават да следват „геваристката линия“, отказват да осъдят съветския „социалимпериализъм“ и се свързват с такива съмнителни политически структури като Националния фронт и Народната партия. От своя страна, Федаините обвиняват Марксистките муджахидини в сляпо следване на „троцкистката линия“.

По този начин, в момента на революционен възход, който започва в края на 1977 г., в страната действат четири големи партизански структури – Федаините, „Отцепили се Федаини“, Народни муджахидини и Марксистки муджахидини. Последните три в този момент взимат решение да избягват преки въоръжени конфликти с режима. Всички тези групи запазват позициите си без изменение и отказват да оставят оръжието. Те продължават да издават списания, да набират съратници и да агитират в заводите.

След Ислямската революция Марксистките муджахидини се оформят в „Организация за борба за освобождение на работническата класа“ (Sazman-i Paykar dar Rah-i Azadi-i Tabaqeh-i Kargar), по-известна просто като „Пейкар“ (Борба), опитват се да избягват критиките по отношение на аятолах Хомейни, който все още е символ на революцията, но директно обвиняват новия режим в „консервативност“, „клерикалност“ и дори „фашизъм“. На особени нападки е подложен министър-председателят Базарган заради отказа от формиране на нова народна армия, саботиране на поземлената реформа и изземването на оръжието от населението. Нещо повече, Революционният съвет, контролиращ Революционните трибунали, е обвинен в насаждане на нова цензура в Иран, закриване на 22 опозиционни вестника и преследване на несъгласните, които обикновено са обвинявани в „шпионаж“ (през 1980 г. по обвинение в „шпионаж в полза на руснаците“ е арестуван дори един от лидерите на Народните муджахидини).

Марксистките муджахидини заявяват, че Революционният съвет специално възпитава безумни фанатици-главорези, за да осакатяват и убиват революционерите, които, рискувайки живота си, се сражават с шахския режим в продължение на 10 години. Освен това, Революционният съвет е подложен на нападки от всички страни заради обявяването на Иран за Ислямска република, а не Иранска демократична република, както е обещано от Базарган в разгара на революцията; заради фалшифицирането на изборите за Асамблеята на експертите, създадена за формиране на проект за нова конституция; заради преобразуването на Иран в консервативна клерикална република („страна на средновековното мракобесие“), където неизбраните религиозни експерти имат абсолютната власт над избраните народни представители, където жените са лишени от граждански права, където се отхвърлят понятията „безкласово общество“ и „Монотеистичен ред“.

През 1981 г., „Пейкар“, Федаините, и което е още по-парадоксално, Народните (ислямски) муджахидини (които самият Хомейни в специална фетва обявява за „мухараби“ – врагове на исляма), излъгани от новото „революционно“ ръководство, преминават в радикална опозиция: започват открити въоръжени сблъсъци със Стражите на Ислямската революция и „Партията на Аллах“. Опозицията директно атакува „предателите на революцията“: на 28 юни от Муджахидините е извършен взрив в централата на Ислямската републиканска партия, отнемащ живота на 72 висши членове на революционното правителство, а на 30 август в резултат на терористичен акт в кабинета на министър-председателя загива президентът на Иран Мохамед Раджаи и самият премиер Мохамад Бахонар.

Трябва да отбележим, че със засилването на репресиите и фашизацията в страната, и трите организации правят стъпка към обединение на силите, като продължават да се сражават с фундаменталното правителство на аятоласите. В програмата и „Пейкар“, и Народните муджахидини, и Федаините излагат  искания за предоставяне на широка автономия за провинциите с неперсийско етническо мнозинство. По-нататък всички тези групи изпращат доброволци за подкрепа на кюрдските, туркменските, арабските и белуджинските бунтовници.

В средата на 1980-те години, в самия разгар на ирано-иракската война, в опитите да укрепят своите военни позиции, иранските опозиционери помагат на Саддам Хюсеин в борбата срещу „ислямо-фашисткия“ режим на аятоласите. През 1988 г. на територията на Ирак се формира „Армия за национално освобождение“ съставена в по-голямата си част от Народните муджахидини (които по това време приемат остатъците от разгромената от режима „Пейкар“). На 26 юли същата година седем хиляден контингент от Муджахидини и Федаини, с подкрепата на иракската авиация, преминава границата с Иран и превзема град Исламабаде-Герб. Заради придвижването на вътре в страната, ВВС на Ирак спират въздушната подкрепа, в резултат на което през следващите два дни въоръженият контингент понася значителни загуби от ударите на иранската авиация. На 29 юли „Армията за национално освобождение“, губейки около 1500 човека (източниците на Ислямската република оценяват загубите на противника на 4500 човека), е изтласкана от територията на страната обратно в Ирак.

Разгромена колона на муджахидините

Разгромена колона на Муджахидините

Резултатът от тази авантюристична операция, получаваща названието „Foroughe Javidan“ (Вечна светлина), не е само практически пълната загуба на подкрепа за опозицията от иранското население, настроено остро срещу Ирак. Веднага след началото на нахлуването, аятолах Хомейни издава заповед-фетва, призоваваща за ликвидиране на „мухарабите“ и „муртадите“ (отстъпници от исляма), с които, на първо място, са наречени Народните муджахидини и Федаините, виновни за „… системните военни нападения до северните, западни и южни граници на Иран… сътрудничеството със Саддам Хюсеин във войната срещу Иран… шпионажа срещу Иран…“. От юли 1988 г. и в продължение на следващите пет месеца в затворите в страната са екзекутирани около 30 хиляди политически затворници: Народните муджахидини, Федаините и активистите на Народната партия (Туде).

Ерванд Абрахамян

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s