Историята на Ala Vermelha. Глава 2.

2. „Червено крило“

През 1966 г. в рамките на PC do B се формират две фракции, водещи отчаяна вътрешна борба с „революционното мнозинство“, която особено се нажежава след VI Национална конференция през юни.

Първата, водена от Рикардо Саратини Фильо, Амаро Луиз де Карвальо и Мануел Лисбоа де Мура, дава живот на „Революционната комунистическа партия“ (Partido Comunista Revolucionário). Втората фракция, лидерите на която са Тарзан де Кастро, Дениз Кабраль Фильо и Елио Кабраль де Суза, се организира в „Червено крило“ (Ala Vermelha).

Дисидентското крило, стоящо в основите на Ala Vermelha, се формира основно около „Селските лиги“ (Ligas Camponesas), които в своята стратегия са ясно ориентирани към Китай, като олицетворение на победата на селските маси под ръководството на Комунистическата партия. Нещо повече, много членове на „Лигите“, в това число и принадлежащи към „Червено крило“, нееднократно посещават Китайската народна република, където преминават през курс за партизанска война. Въпреки неприемането на Кубинската революция, много от тях са пропити от фокистки идеи, което, вкупом с идеите на Мао Цзедун, дава живот на тактиката на „партизанско огнище в селските райони“.

На първо място, мисълта за формиране на крило в PC do B е по-скоро илюзорна, теоретична, нямаща никакъв практически израз вследствие на твърдия политически контрол от страна на самата партия. Тези, които защитават идеята за създаването на „Червено крило“, изразяват своите мисли в индивидуален ред, дори не опитвайки се да инициират вътрешна борба, запазвайки вярността си към PC do B и смятайки, че техните разговори ще помогнат за коригиране на политическата линия на организацията.

Междувременно, партията не приема идеите на „фракционистите и разколниците“. Всичко това води до факта, че през 1966 г. привържениците на тезите на „Ava Vermelha“ най-накрая изразяват своите стремежи, формирайки в рамките на PC do B „Червено крило на Комунистическата партия на Бразилия“.

През 1967 г. делегатите на Централния комитет начело с Жуан Амазонас посещават Пекин, където със собствените си очи виждат първите резултати от Великата пролетарска културна революция. Като резултат от това пътуване е засиленото идеологическо потискане в PC do B. Въпреки предишната „традиционна“ подкрепа на китайската линия, партията преминава от идеите на Мао Цзедун към идеите на „чистия“ марксизъм-ленинизъм, който, според мнението на ЦК, е сталинизмът. Отсега нататък за ръководителите на партията Йосиф Сталин е вожд, водещ на по-висок етап на развитие комунистическата доктрина.

Обратът на Централния комитет към личността на Сталин не остава без последствия. Освен новите ориентири към Албания, Северна Корея и Виетнам, се случват промени и във функционирането на партията. И ако по-рано PC do B може да допусне съществуването в своите редици на дисиденти („нека да растат всички цветя, а ненужните да откъснем“), то отсега нататък по отношение на „фокистите, троцкистите, централистите и ревизионистите“ се развихря истинско преследване.

Явявайки се противници на „Марксистката революционна организация за работническа политика“ (POLOP), изповядваща редом с комунистическата също и революционно-националистически концепции, ръководителите на PC do B фактически преминават към платформата на своите съперници, изисквайки не борба за социалистическа революция, а за национално-демократична:

„В Бразилия, както и в другите латиноамерикански страни, революцията трябва да премине през два етапа. Първият – национален и демократичен, вторият – социалистически. Въпреки че и двата са част от един процес, тези етапи концептуално се различават и имат различен контекст… Днес има по-благоприятни условия за обръщане към националната и демократична революция, отколкото към социалистическата революция.“

Съвсем естествено е, че, изхождайки от своите нови убеждения, партията се обръща към концепцията за „Единен фронт“, представена от Димитров за Комунистическия интернационал, изправен пред заплахата от настъпващия фашизъм. Необходимостта от такъв фронт, способстващ за установяването в Бразилия на народно революционно правителство, е включена в стратегическия документ „Партията в борбата срещу военната диктатура“.

Натискът върху членовете на „Червено крило“, засилващ се през 1967 г., води до появата на идеята за излизане на фракцията от редиците на PC do B.

През декември 1967 г.

На този етап единствената точка на съприкосновение между партията и е приемането на доктрината за „революция в два етапа“. Фактически, повтаряйки дословно документите на PC do B, „Червено крило“ иска борба за „антиколониална, антиимпериалистична, аграрна и демократична революция, която ще се трансформира в социалистическа революция“. В първия етап народната демокрация на революционното правителство трябва да изпълни основните задачи, необходими за по-нататъшното развитие на социализма: експроприация и национализация на едрия капитал, експроприация на собствеността на монополните неоколониални корпорации, както и собствеността на свързаните с империалистите „национални буржоа“, експроприация на всички латифундии и реализиране на радикална аграрна реформа.

Но за да стигне до тази първа стратегическа цел (народна демокрация), са необходими две задължителни условия, отнасящи се по-скоро до областта на тактиката: „създаване на революционна партия на пролетариата“ и „унищожаване на контрареволюционната военна диктатура чрез народна революционна армия“.

Според „Червено крило“, „за да имат успех революционните сили, трябва да се използва въоръжената борба като основна форма на действие. /…/ Световният революционен опит показва, че има само две форми, в които въоръжената борба може да се развива успешно: въстаническа война и народна война“.

Въпреки сходството с PC do B в някои тактически въпроси, основното разминаване се отнася до стратегическата област: анализирайки световния опит, „Червено крило“ заявява, че въоръжената борба се появява само от четирите форми на първоначалните действия: тя може да стане резултат от радикализацията на масовото движение; селските прояви, революционните действия на армията или създаването на „революционно огнище“.

Отмятайки първите три форми като несъответстващи на обективните условия в Бразилия, залага на теорията на „огнищата“, които могат да станат катализатор на масова мобилизация и постепенно да се превърнат в инструмент за въвличане на широките маси във въоръжената борба.

„Червено крило“, фактически обосноваващо фокистката линия, напълно естествено се натъква на жестоко противодействие от страна на партията. Въпреки че до 1969 г. продължава да заявява своята принадлежност към PC do B, фактически връзките между фракцията и партията са прекъснати. Окончателното излизане на „Червено крило“ от традиционната партийна линия се случва през 1968 г., когато фракцията, без никакво одобрение от ръководството на партията, преминава от теория към практика.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s