Новият бланкизъм (Антон Панекук)

„Der Kommunist“ (Бремен), бр. 27, 1920 г.

Когато обективната ситуация е благоприятна за започването на революцията, но масите все още са пасивни, възникват теории, предлагащи различни от политическата революция на пролетариата методи за постигане на техните цели. Така беше във Франция преди 1870 г., където имената на Прудон и Бланки се свързваха с противопоставящи ги един друг течения – зараждащи бъдещите движения.

Тези, които се свързваха с името на Прудон, дребнобуржоазен критик на големия капитал, бяха от онези части на нарастващото работническо движение, стремящи се да подкопаят основите на световния капитализъм чрез мирното изграждане на кооперативи; те инстинктивно чувстваха, че господството на новата класа трябва да се опира повече на новите икономически структури, отколкото на повърхностните политически атаки.

Тези пък, които се свързваха с името на Бланки, безстрашен революционер заговорник, бяха от онези части от пролетариата, чувстващи необходимостта от завоюване на политическа власт; и дори ако значителна маса от пролетариата остане пасивна, това може да бъде осъществено, според тях, чрез действията на решителното малцинство, сплотяващо масите чрез своя пример, и установяващо своя жестока централизирана власт.

И двете тенденции се коренят в дребнобуржоазните движения от миналото. Нито една от тях не носи идеята за широките правомощия – като резултат от напълно отприщената класова борба, която намира своето изражение в марксисткото учение.

Не е трудно да се предположи, че подобни доктрини възникват отново, разбира се, в много по-сложна и променена форма. Тяхна основа този път е марксистката теория на класовата борба, вече успяла да стане общо достояние на всички пролетарски борци.

Убеждението, че пролетариатът трябва да завоюва икономическата власт в сферата на производството посредством фабричните съвети, и че всяка политика на принуда (Gewaltpolitik), практикувана от привържениците на Носке, ще бъде неспособна да се справи с икономическата власт, е неопрудонизъм, ако съратниците на тази позиция сериозно смятат, че този метод е достатъчен, чрез своята чудотворна сила, да доведе обществото до комунистическия ред без каквито и да било сериозни революционни борби от страна на пролетариата. От друга страна, необланкистката тенденция се вижда ясно при разглеждането на концепцията за революционното малцинство, призвано да завземе и удържи политическата власт, както и че подобно завземане на властта може да се счита за завоюване на властта от пролетариата. Подобна тенденция е отразена в трудовете на Струтханс (1) за диктатурата на пролетариата и комунистическата партия.

Разглеждайки диктатурата на пролетариата, Струтханс пише: „Какво представлява тя? Интересите на работническата класа стоят на първо място и само тези интереси определят политическия курс. Второ, тя може да се осъществи само от работническите организации.“ С други думи: „диктатурата на пролетариата“ не е диктатура на пролетариата, а нещо друго. Това не е класова диктатура, а диктатура на определени групи, осъществявана от работническите организации (СДПГ също е работническа организация) и поставяща интересите на работниците на първо място (както казват много социалпредатели). Ясно се вижда диктатурата на комунистическата партия, диктатурата на решителното революционно малцинство.

По-нататък той привежда още няколко характеристики на това понятие. Възторжено, описвайки ролята на комунистическата партия в революцията, той използва голяма изобретателност в думите, в смисъл, че тази идея не трябва да се разбира просто като държавен преврат, и че нейните привърженици са научили много от Руската революция. Но неговият теоретичен принцип заслужава по-внимателен анализ. Друг момент от неговото учение е, че не комунистическата партия, а нейният централен комитет извършва диктатурата, като първо я прилага в партията,  където се изключват някои хора от кръга на абсолютната власт, и прилага методи за отстраняване на опозицията. Днес много от това, което Струтханс говори за концепцията на диктатурата също има голямо значение.

Гръмките думи за централизацията на революционната власт в ръцете на признати авторитети може би правят впечатление, ако не се знаеше, че този аргумент беше използван за защита на опортюнистичната политика за привличането на „независимите“ (НСДПГ — Независима социалдемократична партия на Германия – бел. прев.), а също и че той се дължи на стремежа към парламентарната трибуна. Също безполезен тук е неговият апел към Русия, тъй като комунистическото правителство там не отстъпва за разлика от големите маси на работническата класа, които бяха деморализирани от извращенията на своята партия. То с всички възможни средства осъществява диктатурата и защитава революцията. Завоюването на властта там повече не стои на дневен ред; жребият е хвърлен, пролетарската диктатура има на разположение всички инструменти на властта и не може да си позволи да ги остави. Трябва да погледнем Русия в дните преди 1917 г. Тогава комунистическата партия нито веднъж не каза, че е нужно да завземе властта или че нейната диктатура ще се счита за диктатура на пролетарските маси. Болшевиките непрестанно повтаряха, че съветите, представители на масите, трябва да вземат властта; самата партия формира тази програма, бореше се за нея, и когато мнозинството от съветите призна тази програма за вярна, те взеха правителствената власт в ръцете си. След това комунистите внезапно взеха контрола над техните изпълнителни органи, чиито най-влиятелни привърженици бяха в редиците на комунистическата партия, и на чиито плещи лежеше основната тежест на работата.

Ние в никакъв случай не сме поборници за демокрация, у нас липсва суеверното уважение към решението на мнозинството, няма и вяра у нас, че всяко негово действие води до успех. Действието има решаващо значение, а активността преодолява инертността на масите. Там, където играе роля въпросът за властта, ние се стараем да използваме и приложим това. Ако открито отхвърляме доктрината на революционното малцинство, то това е поради факта, че тя трябва да доведе до подобие на власт, до очевидни победи, а след това – до сериозни поражения. Такава доктрина е приложима само в този случай, когато апатията на масите е характерна черта за класовата ситуация, като например в страна с преобладаващо селячество, което не вижда нищо извън пределите на собствените си села и обръща внимание само на националната политика. В този случай активното пролетарско малцинство може да завоюва държавната власт. Но ако подобна тактика никога не беше използвана или предложена в Русия, още по-абсурдно би било да се препоръчва в страните от Западна Европа, където ситуацията е коренно различна.

Трябва да се подчертае, че заради доста по-силната буржоазия революционният процес в Западна Европа ще протече много по-бавно и ще се сблъска с големи трудни, отколкото в Русия. Но в какво е силата му? В контрола над държавния апарат? Буржоазията вече загуби контрола в един случай. В численото превъзходство? Буржоазията се противопоставя на голям брой трудещи се. В правото да се разпорежда с производството? Или с парите? В Германия тези три неща едва ли имат някакво значение. Корените на властта на капитала са много по-дълбоко.

Те се намират във властта на буржоазната идеология над населението като цяло и над пролетариата в частност. В продължение на стотици години на буржоазна епоха обществото е попило духа на буржоазията, създаващ духовна структура и дисциплина, която по хиляди начини прониква и доминира над масите. Предстои дълга и упорита работа що се отнася до отърваването на пролетариата от него. Първоначално либералната и християнската идеология бяха преодолени посредством просвещението от страна на социалдемокрацията. Но в същото време именно социалдемокрацията показа колко дълбоко е вкоренена и колко адаптираща се е духовната власт на капитала над масите: изглеждаше, че именно тя духовно ще освободи масите и ще ги обедини в нов пролетарски светоглед, а днес тази организация, създадена от самите маси, напълно премина на страната на буржоазията и възпрепятства революцията. Задачата на пролетариата в старите буржоазни страни по преодоляване на тази съпротива представлява доста по-сложна в страните от Източна Европа, където буржоазната култура в различните свои проявления е слаба, а комуналните традиции благоприятстват революцията. Уважението към буржоазния правов ред е дълбоко вкоренено в масите и явно се вижда в страха, породен от виковете за тероризъм, във вярата на всички лъжи, в нерешителността по прилагането на необходимите действия. Буржоазната етика е дълбоко пропита в етиката на масите, тя ги обърква с възвишени слова, които я дезориентират с цялото си лицемерие, надсмива им се със своята умела заблуда. Старият буржоазен индивидуализъм е заложен дълбоко в тяхната кръв: днес вярват, че могат да получат всичко с помощта на една единствена яростна атака, а утре ще отстъпят пред трудността на задачата.

Това не прави победата невъзможна: пролетариатът има много неизползвани ресурси; революцията ще се случи тук в доста по-голям мащаб. Това не означава, че революционната експроприация трябва да се случи в далечно бъдеще: обстоятелствата могат по някакъв начин да накарат масите да вземат властта в свои ръце по всяко време, независимо от всички идеологически смущения, които могат да се преодолеят в бъдещия процес на борбата. Но това не означава, че революцията е невъзможна като резултат от действията на решителното малцинство. Това ще се направи от малцинството, което ще изтръгне враждебната власт от ръцете на буржоазията и ще я направи своя собствена, като това няма да е в името на революцията.

В такава социална среда революционната партия не е закрепена в масите, безразлично взиращи се в случващото се, въпреки че така може само да изглежда; всичко, което може да изглежда на пръв поглед като апатична позиция по отношение на комунистическата пропаганда е в състояние да се превърне в инструмент на контрареволюцията, благодарение на силата на капиталистическо-буржоазната идеология. Докато една част от пролетариата, на чиито рамене лежи решаващата борба, е парализирана, пасивна и нерешително се отдава на старата идеология, останалите елементи, чиято пасивност е напълно предсказуема, остават на страната на буржоазията. Историята на Мюнхенската съветска република е отличен пример за такива тенденции.

В капиталистическите страни, където е силна буржоазната култура, всяко отклонение към бланкистката тактика е обречено и трябва да бъде осъдено. Доктрината на диктатурата на революционното малцинство на комунистическата партия (Parteidiktatur) е свидетелство за подценяването на вражеските сили и необходимостта от пропагандна работа, и може да доведе до сериозни поражения. Революцията може да бъде само резултат от действията на масите, само от масите тя може да бъде осъществена. Комунистическата партия е забравила тази проста истина и с недостатъчните сили на революционното малцинство, тя поема задачата на цялата класа. Резултатът ще бъде поражение, което ще забави световната революция за неопределено време, на цената на най-болезнените жертви.

Антон Панекук

Бележка:

(1) Псевдоним, използван от Карл Радек.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s