Маси и авангард (Паул Матик)

фиат работнициLiving Marxism vol. 4, no. 4, август 1938 г.

Икономическите и политическите изменения настъпиха с невъобразима бързина след края на Първата световна война. Старите концепции в работническото движение разкриха своята погрешност и престанаха да отговарят на изискванията на съвременната социална обстановка, което доведе класовите организации до нова епоха на разединение и колебливост.

Поради промяната на икономическата и политическата ситуация е много важно да се преразгледат задачите на работническата класа, за да се намерят нови форми на протест и нови форми на организация, които ще отговарят на съвременните потребности на класовата борба.

Обсъждането на въпроса за отношението към „партията“ („организация“, „авангард“, „ръководство“) и масите е ключов за съвременната работническа класа. Не е изненада, че значението на ролята на партията и авангарда се преоценява в кръговете на работническата класа, тъй като цялата история и традиции на работническото движение се развиват в това направление.

Днес работническото движение е резултат от развитието на икономиката и политиката, което за първи път намира израз в английското движение на чартистите (1838-1848), в последващото развитие на профсъюзите (1850-те години) и в движението на ласалианците в Германия през 1860-те. Профсъюзите и политическите партии се появяват в другите страни в Европа и Америка в зависимост от нивото на развитие на капитализма.

След унищожаването на феодализма и формирането на капиталистическата промишленост се появи потребността от управление на пролетариата и от предоставянето от капиталистите на определени демократични привилегии. Последните преобразуваха обществото в съответствие със своите нужди. Буржоазният парламентаризъм замени феодалното политическо устройство. Създаде се буржоазна държава. Тя стана инструмент за управление на общите интереси на капиталистическата класа и беше приспособена към нейните потребности.

Сега трябва да се съобразяваме с рутинния пролетариат, чието участие в борбата срещу феодализма беше необходимо условие за победата. Веднъж пролетариатът, влизайки в историческата борба, вече е невъзможно да бъде ликвидиран като политическа движеща сила. Но той може да бъде координиран. И това е направено, частично благодарение на хитростта и отчасти за сметка на динамиката на капиталистическата икономика. Работническата класа се пристрои и подчини на нов ред. Бяха организирани профсъюзи, чиито ограничени задачи (увеличаване на заплатите и подобряване на условията на труд) биха могли да бъдат осъществени в условията на развиващата се капиталистическа икономика. Работническата класа, играейки по правилата на буржоазната политика в пределите на буржоазната държава (чиято дейност и форми са приспособени най-вече към интересите на капиталистите) и в пределите на тези ограничения, постигна определен успех.

Но по този начин пролетариатът прие капиталистическите форми на организация и буржоазната идеология. Работническите партии се превърнаха в подобие на капиталистически форми и приеха техния корпоративизъм, а първоначалните нужди на класата бяха подчинени на политическата изгода. Революционните цели бяха заменени от спекулации и машинации за политически позиции. Партията започна да е от първостепенно значение, а интересите на работническата класа бяха движени от непосредствените (най-близки) цели на партията.

Където революционната ситуация води до движение класата, чиято тенденция е борба за осъществяване на революционните цели, там са работническите партии, „представляващи“ работническата класа и сами „представлявани“ от парламентарните депутати, чието парламентарно положение ги принуждава да приемат статуса на посредник и търгаш, подчинен на логиката на капиталистическата система, която никак не се оспорва.

Създаването на работнически организации в рамките на капиталистическата логика доведе до специализация на дейността на профсъюзите и партиите, отразяваща промишлената йерархия. Мениджърите, ръководителите и специалистите видяха в председателите, организаторите и секретарите на работническите организации свои колеги. Масите членове на работническите организации, както и масите наемни роби в производството, отдадоха управленската власт в ръцете на избрани.

Орязването на работническите инициативи продължи с бързи темпове, докато капитализмът укрепваше своята власт. Това продължи докато световната война не сложи край на по-нататъшната мирна и „порядъчна“ капиталистическа експанзия.

Въстанията в Русия, Унгария и Германия способстваха за възраждането на масовите прояви и инициативи. Бедността и нищетата принудиха масите да се надигнат. Но традициите на старото работническо движение в Западна Европа и икономическата изостаналост в Източна Европа попречиха на работническото движение да изпълни своята историческа мисия. Поражението на народните маси в Западна Европа доведе до подем на фашизма а-ла Мусолини и Хитлер, а в Русия в същото време остарялата икономика изграждаше „комунизъм“, където разделението на труда и неравенството между ръководството и класата достигна най-високата точка.

Принципът на лидерството, тоест идеята за това, че ръководството трябва да вземе цялата отговорност за управлението на пролетарската революция, е основан върху предвоенната концепция на работническото движение и е несъстоятелен. Задачите на революционното и комунистическото преустройство на обществото не могат да бъдат реализирани без широкото участие на масите. Само те могат да решат подобна задача.

Спадът на буржоазната икономика, прогресивното парализиране, нестабилността, намаляването на заплатите и обедняването на работниците са все неща, които принуждават да се действа, независимо от фашизма а-ла Хитлер или маскирания фашизъм на Американската федерация на труда.

Старите организации са или унищожени, или са доброволно намалени до такива размери, че са станали безсилни. Днес истинска дейност е възможна само извън старите организации. В Италия, Германия и Русия червеният и белият фашизъм вече унищожи всички стари организации и постави пред работниците задачата да търсят нови форми на борба. В Англия, Франция и Америка старите организации още успяват да получат подкрепа сред работниците, въпреки че последователната капитулация пред силите на реакцията бързо ще ги унищожи.

Принципите на самостоятелната борба, солидарността и комунизма стават актуални за трудещите се по време на класовата борба. С такава тенденция на масови обединения и масови акции теорията за прегрупиране и преобразуване в бойна организация изглежда остаряла. Необходимо е прегрупиране, но то не може да се осъществи от простото сливане на съществуващите организации. Трябва да се преразгледат формите на борба в тези нови условия. „Първо яснота – тогава единство.“ Дори малките групи, признаващи и пропагандиращи принципите на независимото масово движение, са много по-прогресивни, отколкото големите групи, които са срещу принципа на власт на масите.

Има групи, които осъзнават недостатъците и слабите страни на партията. Те често изразяват критиката на народните фронтове и профсъюзите. Но тяхната критика е ограничена. На тях им липсва цялостно разбиране за новото общество. Задачите на пролетариата не се ограничават до експроприация на средствата за производство и отмяна на частната собственост. Необходимо е да се осъзнае и реши проблема със социалното преустрояване. Трябва ли да се отхвърли държавният социализъм? Какво ще стане основа на обществото вместо наемното робство? Какво ще определи икономическите отношения между фабриките? Какво ще определи отношенията между производителите и техния краен продукт?

Днешното поставяне на тези въпроси и получаването на техните отговори е много важно за търсенето на нови форми на борба и организация. От този момент противоречията между принципите на лидерството и принципите на независимите масови прояви стават очевидни. За пълното разбиране на тези въпроси трябва да се осъзнае, че най-широката, всеобхватна, пряка дейност на пролетариата като класа е необходима, за да се постигне комунизъм.

Една от първите задачи е отмяната на системния наемен труд. Едно желание не е достатъчно. Запазването на тази система след революцията (както беше в Русия) ще доведе до капитулация пред породените от тази система реалности. Не е достатъчно просто да се вземат средствата за производство и да се отмени частната собственост. Необходимо е да се отмени основното условие на съвременната експлоатация – наемното робство, и този процес ще способства за реорганизацията, която никога не би била постигната без първата стъпка (отмяна на работната заплата). Групите, които игнорират тези въпроси, изпитват липса на разбиране от най-важните елементи на революционната политика, независимо от съдържанието на тяхната критика. Отмяната на системата на работната заплата трябва да бъде внимателно проучена по отношение на политиката и икономиката. Сега ще направим някои политически изводи.

Първият въпрос – взимането на властта от работниците. Трябва да се обърне внимание на това, че властта трябва да принадлежи на масите (а не на партията или авангарда). Комунизмът не може да бъде построен или реализиран от партията. Само пролетариатът може да направи това. Комунизмът означава, че работниците са взели съдбата си в свои ръце; това, че са отменили заплатите; това, че с потискането на буржоазната бюрокрация са обедини законодателните и изпълнителните органи на властта. Единството на работниците означава не свещено (ритуално) обединение на партии или профсъюзи, а единство на потребностите и сходство на изразяваните искания в масовите акции. Следователно, всички въпроси за действието на работниците трябва да се припокриват с въпросите за развитието на автономното действие на масите.

Не е правилно да се смята, че партиите са слаби поради вина на някаква зла умисъл или реформизма на лидерите. Именно самите политически партии са безсилни. Те няма да направят нищо, защото не могат да направят нищо. Заради икономическата слабост капитализмът е създал свои механизъм за потискане и терор, в този момент политически много силен. Тези мерки го принуждават да мобилизира своите усилия, за да се защити. Натрупването на капитал, огромно в целия сват, намали печалбата – явление, което във външната политика се проявява чрез противоречията между нациите, а във вътрешната политика чрез девалвацията, съпроводена от частично отчуждаване на средната класа и понижаване на жизнения минимум на работниците; като цяло чрез централизацията на силата на големите капитали в ръцете на държавата. Против тази власт малките движения са безсилни.

Само масите могат да се борят с това зло, защото само те могат да разрушат държавната власт и да станат политическа сила. Поради тази причина, борбата, основана върху профсъюзните организации, е обективно остаряла, и затова масовите движения, неограничени от определени рамки на такива организации, трябва да ги заменят.

Такава е новата ситуация, с която се сблъскват работниците. Но именно тази нова ситуация е източник на фактическата слабост на работническото движение. Тъй като старите методи на борба (избори и ограничени профсъюзи) са станали безполезни, се появява нов метод на борба, разработен инстинктивно. Но този метод не се използва още съзнателно и, следователно, не е станал още ефективен. Където техните партии и профсъюзи са безсилни, масите вече започват да изразяват своята войнственост посредством буйни стачки. В Америка, Англия, Франция, Белгия, Холандия, Испания и Полша се развиват буйни стачки, и тези стачки на масите показват, че старите им организации повече не са годни за борба. Буйните стачки, въпреки това, не са дезорганизирани, както може да изглежда на пръв поглед. Те са осъждани от профсъюзните бюрократи, тъй като тези стачки са организирани извън официалните профсъюзи. Стачкуващите сами организират стачки, тъй като стара истина е, че само организираните работнически маси са способни да се борят и да победят. Те формират патрули за блокиране на стачкоизменниците, организират стачни фондове, установяват връзки с други заводи. С една дума, те сами ръководят своята собствена стачка, организирайки я със своите другари във фабриката.

Именно в самите тези движения стачкуващите намират своето единство в борбата. Това се случва в тези периоди, когато взимат съдбата си в ръце и обединяват законодателната власт с изпълнителната, ликвидирайки профсъюзите и партиите. Многобройните стачки в Белгия и Холандия показаха това.

Но независимата класова борба е още слаба. Стачкуващите, вместо да продължат своята независима борба и да разширят движението си, призовават профсъюзите да се присъединят към тях; това е свидетелство, че при съществуващите условия тяхното движение не може повече да нараства, и поради тази причина не може още да стане политическа сила, способна за борба с централизирания капитал. Но това е само началото.

Въпреки това, от време на време независимата борба се опитва да направи стъпка напред, например, по време на стачките на миньорите в Австрия през 1934 г., стачките във Франция, Белгия и САЩ през 1936 г. и Каталунската революция през 1936 г. Тези огнища на вълнения служат като доказателство, че новата социална сила нараства сред работниците, водена от самите работници, подчинява социалните институции на масите и се движи напред.

Стачките повече не ще преследват целта да намалят печалбата или да нарушат икономическата стабилност. Именно дейността на работниците като организирана класа придава на независимите стачки важност. С помощта на системата от фабрично-заводски комитети и работнически съвети, които увеличават своето влияние върху все по-големи територии, пролетариатът ще създаде органи, които регулират производството, разпределението и всички други функции на обществения живот. С други думи, гражданският административен апарат ще бъде лишен от цялата власт и това ще способства за установяването на пролетарската диктатура. По този начин, класовата организация едновременно с функцията на борбата за власт ще контролира и управлява производствените сили на цялото общество. Това е основа на общество (сдружения) на свободни и равноправни производители и потребители. И именно тук се крие опасността, представяна на капитализма от автономните класови движения. Буйните стачки, без значение от мащаба – голям или малък, са зародиш на комунизма. Малките буйни стачки, управлявани от самите работници в интерес на работниците, показват в малък мащаб характера на бъдещата пролетарска власт.

Прегрупирането трябва да се случи като се вземе предвид факта, че условията за борба правят необходимо обединението на „законодателната и изпълнителната власт“ и концентрирането на властта в ръцете на фабричните работници. Лозунгът „Цялата власт на бойните комитети и работническите съвети“ не трябва да се забравя. Това е лицето на класата. Това е пътят към комунизма. Задачата на активистите е да предадат на работниците осъзнаването на необходимостта от обединението, от организацията за борба, да покажат необходимостта от установяване на диктатура на пролетариата и да им разяснят икономическата структура на комунизма след премахването на работната заплата.

Активистите, които се наричат „авангард“, имат същите слабости, както и масите. Те все още вярват (макар да признават революционните методи), че профсъюзите и определена партия трябва да управляват класовата борба. Но ако решаващата борба наистина наближава, то е недостатъчно просто да се каже, че профсъюзните лидери са предатели. Много е важно, особено днес, да се състави план за формиране на класов фронт и начин за неговото организиране. Трябва твърдо да се борим срещу доминирането на партиите и профсъюзите. Това е преломният момент в борбата за власт.

Паул Матик

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s