Интервю с Карл-Хайнц Рот

ротПрез 1960-те години Карл-Хайнц Рот е активист на ляворадикалния Съюз на немските студенти в Хамбург, след това става един от водещите теоретици на “работническата автономия” (тази концепция се появява в Италия през 1960-те години, а след това се разпространява и в други страни). През 1974 г. излиза основният му труд “Другото работническо движение”. Той е един от създателите на списание “Автономия”. В момента работи в основания от него “Хамбургски институт за социална история на ХХ век”. Повече от 20 години работи като лекар. Участва в много ляворадикални инициативи и проекти.

За “връщането на пролетариата”.

През 1993 г. Карл-Хайнц Рот за първи път излага своите тези за “връщането на пролетариата”. По този начин Рот, който в предишните години работи преди всичко като социалреволюционен историк, се връща към анализа на сегашната ситуация. Текстът се обсъжда сред автономистите и социалреволюционерите, а също и в традиционните социалистически течения. През есента на 1994 г. излиза книга, в която са събрани критически и дискусионни реакции и подробен отговор на Рот върху критиката.

Във “връщането на пролетариата” Рот констатира “радикализацията на капиталистическите отношения в целия свят”. Той прави такъв извод поради описанията на ситуацията в Мексико, Италия, Франция и Германия (след обединението). Радикализацията се проявява в настъплението на гарантираните тарифни споразумения и трудовото законодателство на нормалните трудови отношения, в масовата безработицата и бедността, в промяната на структурата на работническата класа. Последните бастиони на работниците са подкопани, профсъюзите и социалдемократичните партии, включително тяхното ляво крило, не оказват съпротива на процеса по реорганизация на трудовите отношения, а са негови съучастници. Централно в анализа на Рот е понятието “тойотизъм” (1) като нова система на трудовите отношения.

Рот завършва с призив към левите отново да обърнат първостепенно внимание на “социалния въпрос” и процеса по пролетаризация. Само така може да се преодолее нарастващият расизъм и национализъм сред самите трудещи се, тъй като “всяка антирасистка инициатива, игнорираща социалния въпрос и отказваща се по този начин от стратегическата възможност да разчита на целия слой на пролетариата, е изградена върху пясък”. Тъй като днес нито едно ляво течение няма спасителни предписания и нито един ляв или ляворадикален проект не може исторически да потвърди своята правота, са възможни открити дискусии сред различните леви течения – от автономните до базисно-профсъюзните.

Политическата традиция на операизма.

Карл-Хайнц Рот произлиза от теоретичната школа на “операизма” и е един от нейните водещи теоретици. Тази политическа и икономическа теория възниква в Италия през 1960-те години. Тя изхожда от това, че работниците, принудени да работят във фабриката, създават там нови форми на съпротива срещу несвободния труд, който по принцип отхвърлят. Формите на борба включват: стачка, кражба, саботаж, симулиране на болест и т.н. Според операистката теория за кризата, работниците, отклонявайки се от труда, искайки по-големи заплати, причиняват криза на капитала. Капиталът реагира на кризата с технически нововъведения (“технологично настъпление срещу класата”) и се опитва да използва недоволството като двигател за иновации. Основният изследователски метод на операизма е “бойното изследване”: работниците са анкетирани от действащите във фабриката активисти, за да получат информация за тяхното положение и да го разберат. Важно понятие е “класовата структура”; как се изгражда работническа класа, какво съзнание има?

Анализът на Рот и операистките теории може да се критикуват или да се защитават. Но трябва да отбележим, че за разлика от автономистите и анархистите операизмът се опитва (което е достойно за подкрепа) да изследва настоящите класови отношения, което е важен принос в излизането извън пределите на ляворадикалното гето.

Интервю с Карл-Хайнц Рот

Корпоративизмът на профсъюзите достига апогея си, когато предлагат плана “Съюз на труда” (2). Може ли да се намери паралел между съвместната загриженост на капитала, държавата и представителите на трудещите се към икономиката на Германия и идеологията на “народната общност” в нацисткия “Немски трудов фронт”?

Само косвено. Този “съюз” е по-скоро опит за възстановяване на идеологията и практиката на социалната държава от 1950-те години. Сега, в ситуацията, когато немският модел на социалната държава се разпада напълно, профсъюзното ръководство се опитва отново по всякакъв начин да се върне към историята, която се е превърнала вече в легенда. В този момент профсъюзите искат още веднъж да мобилизират всички сили, за да запазят връзката със старото социално партньорство. Профсъюзите се опитват да съхранят последните остатъци от следвоенната политика, за да забавят разрушаването на социалната държава. Профдвижението днес няма повече накъде да отстъпва. То трябва да мобилизира легендата, за да спаси поне някои компромиси от 1950-те и 1960-те години.

Като цяло, старото реформаторско профсъюзно движение, с което водихме борба през 1960-те и 1970-те години, повече не съществува. Възникна напълно абсурдна ситуация. Много отраслови профсъюзи все още действат, само защото в техния апарат има бивши леви. А реформаторите, които отстояваха политиката на статуквото с ориентация към пълна заетост – политика, противопоставяща се на позициите на капитала – като цяло изчезнаха. В профсъюзния лагер има процес на разпад; в политическите партии можем да го наблюдаваме вече няколко години. Невъзможно е да се отличат старите, традиционни фракции.

Социалната реалност във ФРГ напълно се промени от началото на 1980-те години. Особено се случиха радикални промени през 1990-те години, след обединението с ГДР. Това обединение беше използвано, за да се изпробват на Изток експериментите с разрушаването на социалната държава. След това те бяха импортирани обратно на Запад. Повече няма регулирани трудови отношения, дори ако формално все още съществуват. Времето за работа се удължава, интензивността на труда нараства, реалните заплати намаляват; повече няма гарантирани за дълго време работни места от гледна точка на трудовото законодателство. Там, където още се запазват, в някои индустриални центрове, те се свързват с нова форма на пролетарско крепостничество. Хората трябва да бъдат изцяло привързани към своето предприятие, да бъдат предани, ако искат да съхранят трайни трудови договори. От работното време, заплатите и правовите норми на труда, характерни за капиталистическото общество с фокус върху пълната заетост, във ФРГ вече малко е останало, дори ако фасадата е до голяма степен запазена.

Това е отправна точка за разбиране на това, което се случи с профсъюзите. Те дълго време се опитваха да запазят компромиса на социалната държава. Не успяха и бяха притиснати до стената. В отделни отрасли, преди всичко там, където се случиха процеси на масирана рационализация, в края на 1980-те години се проведоха доста бойни протести на трудещите се. Но това бяха протести на редовите членове на профсъюзите, вълната идваше отдолу. Днес профсъюзният апарат, както и политическите партии повече нямат масова социална база. На профсъюзните събрания ходят основно чиновници. За това са ми разказвали другари от много профсъюзи. Профсъюзите са се превърнали във фасади, бюрократи, които анализират ситуацията в своите институти, но нямат никакво отношение към реалния процес. Техните функционери установяват, че трудещите се понякога ги използват в доста ожесточената класова борба. Те се използват отново, защото, сблъскващи се с нарастващия правов безпредел в трудовите отношения, работниците се хващат за всяка сламка. И затова се използват профсъюзите. Лично аз въз основа на собствения си конкретен опит и, разбира се, на моите политически позиции смятам, че всякаква полемика със сегашното профсъюзно движение е безсмислена, тъй като то не играе повече никаква роля.

За разлика от другите страни, във ФРГ в профсъюзите са организирани все още от 25 до 30% работници…

Всичко това са мъртви души. Поддържам контакти с много синдикалисти в различни региони. В действителност са останали само мъртви души – положение, което навсякъде се опитват да скрият. По между си разговорят мумии, а средствата за масова информация разгласяват за това бърборене на мумиите. В същото време сме изправени пред двойна дилема. Първо, немските леви са далеч от социалната действителност с нейната нарастваща и все по-ясна поляризация в новия облик на класовото общество със стратегическа масова безработица, нова масова бедност, с отказа от пълна заетост. Левите са проспали този процес. По-голямата част от левите напълно са се сбогували с пролетариата и с истинските класови отношения. С някои преувеличения може да се каже: ако сега отдолу възникне ново опозиционни социално движение, носещо освободителен характер, то ще възникне независимо от левите.

Всъщност левите нямат основание да седят настрана от тези конфликти, в които се смесва социална борба, социална агресия и расизъм?

Фактът, че във ФРГ , точно както във Франция и Италия, има един вид социален расизъм, е безспорен. В началото на 1990-те години, тоест след обединението с ГДР, трябваше да изпитаме много горчиви неща. На практика прехвърлянето на отговорността за икономическата и социална криза върху плещите на тези, които стоят по-ниско в експлоататорската йерархия, е свързано с провала на левите, с тяхното оттегляне, отделяне от работническата култура. Освен това, новите десни за разлика от старите и новите леви, частично изостриха социалния въпрос. Това е много видимо във Франция. Ние сме изправени днес пред това как социалдемократичните земеделски правителства осъществяват стратегия на социално разпадане, тоест водят дясна, неолиберална политика. А във Франция в началото на 1980-те години в много региони, да кажем в Марсилия, дори старите комунистически работнически бастиони се обърнаха надясно. Там се наблюдава, че новият десен екстремизъм поставя социалният въпрос. Може да се види невероятната трагедия, когато бивши италиански емигранти, бягащи през 40-те години във Франция от италианския фашизъм, нападат днешни емигранти от Северна Африка.

Настина ли главната основа на този расизъм се крие в икономическата ситуация?

Да. Използват я. Съществува “народен расизъм”, който отразява реалните обществени противоречия вътре в пролетариата. Аз живея в Санкт Паули (квартал на Хамбург – бел. прев.). Тук има голям строеж на Милернтор. При мен има много пациенти от всички социални слоеве от този строителен колектив – от полски надничари до немски квалифицирани работници. И това е истинският проблем, когато от големия строеж се уволняват 50 немски работници и след седмица се набират 50 или 70 източноевропейски работници със заплата в размер на 1/3 или дори по-малко. Настъпва шок: хората, ставащи безработни, идват тук и гледат как техните места са заети от полски работници, работещи за по-малко пари. Ако няма класова солидарност, движение, което да обясни какво се случва, и да предложи правилните искания (например, искане да се гарантира минимална заплата за един и същи труд на едно и също работно място за всички, независимо от националността), тогава се появява възможност да се използва елементарното отчаяние на уволнените. Десните може да дойдат и да кажат: “Е, виждате ли? Поляците вън!”. Ние не можем да се скрием зад твърдението, че немският работнически характер винаги е имал склонност към разграничение от чужденците, към фашизъм. Изхождам от това, че изходните икономически моменти – масова бедност, ликвидиране на гарантираните трудови отношения – водят до разрушаване на последните остатъци на работническата култура, до нова индивидуализация и до появата – може така да се каже – на асоциални форми на индивидуализма, в това число и сред угнетените. Те се атомизират. Едновременно се променя манталитетът, пълен прелом се случва в това, което наричаме обществено мнение, което в крайна сметка се отразява и в ежедневната реч. От нея изчезват всички понятия, касаещи социалните права. Например, пълна заетост – този термин повече го няма. Или тарифна ставка на заплатите. Езиковите структури изчезват и се заменят от нови, в това число и в дискусиите сред левите. Съществува връзка между икономическото изменение и тези, които, както казват хората, се намират под пълното влияние на средствата за масова информация и нямат собствена субкултура. Би било абсолютно погрешно да се говори само за икономическия процес; това е общосоциален процес, проникващ дори в сферата на езика. Ето защо е възможно някои модели да придобият расистка форма. Неправилно е също да се говори, че расизмът е проблем на идеология и манталитет, а не на икономиката. И двете неща са верни. Расизмът е разпространен механизъм на страх. Това е опит да се постигне стабилност за сметка на другите. Расизмът има отношение и към икономиката, и към езика, предава се от средствата за масова информация и формира норми на всекидневния живот. Нашата задача е да атакуваме тази структура комплексно. И тук става дума не толкова за проблема относно гарантирането на минимална заплата, както на големия строеж на Милернтор, но за новата лява контракултура, която изразява идеята за равенство.

Къде виждаш в настоящето време елементи на развитие на тази контракултура? До кого могат да стигнат левите?

Обективно сега левите имат такива шансове, каквито не са имали никога преди. Ако изберат за своя мишена новите трудови отношения, левите могат да започнат много широко настъпление. Тези нови трудови отношения днес засягат всички хора, принудени да продават своята работна сила.

Второ. Ние сме изправени в момента пред невероятен факт: реформизмът изчезва. Не искам да влизам в спор за ПДС (3) – възможно е в новите провинции да има място процес, който да се характеризира като реформаторски. Но за ФРГ като цяло мисля, че е вярно следното: няма функциониращ реформизъм. Няма го и на европейско ниво. Договорът от Маастрихт е разрушаване на всички социалдемократични перспективи в Европа. Въпреки това, да се намерят нови елементи е доста трудно. Ето защо, въпреки че потенциалните възможности са големи, нужно е съгласие по фундаментални точки. За съжаление, днес много трудно се развива дискусия за новата ера, за нови класови битки, за нови възможности. От една страна, причината е в нашата разпокъсаност. Друга причина се крие в ужасяващото разпадане на немските леви.

Ти беше критикуван за това, че се опитваш да обрисуваш нова сфера на действие, но в твоя анализ оставяш на същото ниво радикализацията на борбата за преразпределение. Въпросът за новото общество как трябва да изглежда почти не е засегнат.

Досега говорихме само за пречките. Какво предстои да се направи? Първа точка: да се започне дискусия за нова социалистическа перспектива – въз основа на критиката на нашите минали стратегически грешки и въз основа на оценките на новата ера, новия капитализъм със свръхрационализираните трудови отношения, които напълно променят самия капитализъм. Втора точка е въпросът за конкретния политически механизъм и разбира се за определяне на точките за прилагане на силите. Една от тях е глобалният контекст за социалистическата перспектива. Първият отговор на нея идва от Чиапас. Сапатистите искат сега това, което бях споменал през 1994 г. – интернационално съгласие, интернационално сдружаване за борба с всичко, което съставя тази нова ера. Те искат да се проведе международен конгрес срещу неолиберализма и заявяват: приключете с цялата си предишна работа в областта на солидарността, заемете се със собственото си положение. На неолибералната световна програма, тоест теорията, обясняваща сегашната ситуация в света от гледна точка на капитала, трябва да се противопостави контратеория. Става дума, разбира се, за връзката с местните инициативи – в противен случай това би било само създаване на нова интернационална секция на неотроцкизма. Световната общност в XXI век се разделя на приблизително 400-500 местни центъра – глобални градове. Заедно с бързото изчезване на селяните от световната икономика се случва капитализация на самото селско стопанство, водеща до укрепване на структурата на едрото земевладение. Това води след себе си до формиране на селски пролетариат, принуден в различни форми на несвободен труд. От друга страна, настъпва масова миграция на обеднелите, лишените от земя и пролетаризираните хора в новите “глобални градове”. В тях ще се концентрира масова бедност, и тези “глобални градове” ще станат центрове, в които отново пламва класовата борба. Ето защо, предложих да се създадат местни инициативи, да се създаде контрасила, изхождайки от проучванията на регионалните процеси по поляризация на обществото.

На ниво борба за промяна на трудовите отношения трябва да се върнем до известна степен до старите, славни форми на революционната борба. Какво беше на 1 май? Борба за 8-часов работен ден, за гарантирана минимална заплата. Едновременно трябва да се върнем към тези форми на социализма, които съществуват още преди Маркс. Не, за да ги копираме, а защото днешният капитализъм по забележителен начин се превръща в “капитализъм на циркулацията”, в който търговският и транспортният капитал играят много по-голяма роля, отколкото предишния, в който са индивидуализирани трудовите отношения. В местните инициативи трябва първо да се върнем към въпроса за трудовите отношения, за да постигнем осъществяване на минимални права. Второ, трябва да обединим борбата за тези минимални права с възстановяването на социалните гаранции на комунално ниво. Системата на социалните гаранции е разрушена. Трето, това може да се извърши с помощта на социалистическо заграбване на земята (4) – също на комунално ниво. Всичко това отива много по-далеч от предишното радикално работническо движение и в същото време има много общо с предмарксистките форми на работническото движение, макар и лишено от техния утопичен характер. Става дума за политическа програма наново формулираща глобалния контекст като антитеза на капиталистическата реалност и предлагаща комунитарно-социалистическа перспектива, която не е била в традиционното работническо движение. Минимални гарантирани права в сферата на трудовите отношения; заграбване на земята и обезпечаване на възпроизводството. Когато всичко започне, разбира се, ще дойде и въпросът за алтернативните начини на производство и възпроизводство. Изхождам от това, че въз основа анализа на новата ситуация може да се формира нова перспектива, която взема под внимание този факт, че повече няма реформизъм. Проблемът е как може да се приведат местните инициативи до местна контраперспектива. Въпросът е специфичен: как, например, в Хамбург в такива сфери, като трудът на черно, нелегалната работа, работата, изключена от системата на социалните гаранции, да се създаде инициатива със задачата да се постигне минимална гарантирана заплата в целия регион, или, което е още по-важно, инициатива с цел ограничаване продължителността на работния ден. Проблемът се състои в това, например, че идеята за връщане на земята се сблъсква с неразбиране даже в движението на скуотърите, въпреки че именно те практикуват заграбването. Тук много ясно се проявява липсата на обща идея, обща утопия. Затова ние, левите, трябва да създадем нова съвместна контракултура с помощта на аналитичен критичен диалог. Необходима е връзка между скуотърите, лявопрофсъюзните низови инициативи, инициативите в подкрепа на нелегалните бежанци или срещу принудителната работа за бедни и т.н. И, разбира се, става въпрос за заграбване на натрупаното обществено богатство, в това число и в неговата най-абстрактна форма – парите…

Въпреки това, възниква следният проблем: всичко това изглежда постижимо само чрез държавата. В Берлин съществува социален съюз, който е доста близък до подобни идеи. Но съдържателната страна е толкова неясна, че остава само призивът за стария модел на социалната държава, която съвсем неслучайно се оказа в криза.

Това, за което говоря се намира напълно от другата страна на държавата. Мисля, че продуктивна полемика с идеите на социалната държава ще започна тогава, когато успеем да докажем, че социалната държава не съществува повече, че тя е основно разрушена и нейното възстановяване от руините е безперспективно. Може, например, да се види, че в резултат на приватизацията на общественото достояние данъчните възможности на регионалните правителства изчезват. Регионалните режими във Франкфурт, Хамбург и Берлин са разорени и по принцип не са способни да поддържат институти за социална подкрепа. На второ място, необходимо е да се докаже собствена концепция, която трябва да бъде жизнеспособна в регионален контекст. Социалната държава в предишната си форма не съществува повече нито на местно, нито на регионално ниво. Следва да се приложат за обсъждане съвършено различни алтернативи, за да се излезе от руините, да се предотврати социална катастрофа и да се вложи ново съдържание в лозунга “Социализъм или варварство”. Затова е нужна напълно нова концепция за социално присвояване и напълно нова определение на демокрацията, нова форма на базисна демокрация. Повече от една трета от населението на ФРГ са бежанци, чужденци, лишени от всякакви политически права.

На европейско ниво това може да изглежда различно. Например в Италия, ако нивото на масовата безработица продължи да нараства и да превишава показателите от епохата на световната икономическа криза в края на 20-те години, господин Проди (5) внезапно ще стане и ще каже: нужен ни е нов критерии за Договора от Маастрихт – нито в една страна от ЕС безработицата не трябва да превишава 10%. На това ниво няма какво да кажем. Следва да действаме глобално – защото такива дискусии тепърва възникват – и локално.

АК N 391, 1. 06. 1996.

Бележки:
(1) Тойотизъм – това е нова форма на производствена култура като система от цели на предприятието, програми и методи за тяхното постигане. Тази форма е ориентирана към непрекъснато подобряване на качеството на продукцията, увеличаване производителността на труда с помощта на следните средства:
а) организиране на труда въз основа на все по-голямото въвличане (участие) на трудовия колектив в процеса по взимане на производствени решения, интеграция на интересите на колектива и предприятието.
б) групово организиране на труда и намаляване броя на управленските нива.
в) интеграция на различните фази на производствената верига и гъвкаво приспособяване на производството към новите модели на продукцията.
г) промени в наместването на оборудването в предприятието, така че да се намали пътя на продукта в производствения процес и да се повиши операционалността на оборудването.
д) постоянно спестяване на основните ресурси, намаляване на загубите, брака, промени в производствения процес.
е) постоянен контакт с купувачите чрез компютърна мрежа на дилърите за получаване на информация за промените в търсенето.
Според Рот, тойотизмът на практика води до увеличаване на експлоатацията на трудещите се посредством “ново крепостно право”, т.е. фактическо прикрепяне на работника към предприятието, искане на пълна лоялност на работника към администрацията.
(2) Става дума за плана, предложен от лидерите на Асоциацията на немските профсъюзи на правителството и предприемачите във ФРГ: профсъюзите се отказват от исканията за повишаване на заплатите в замяна на запазване на работните места.
(3) ПДС (СЕПГ) – Партия на демократичния социализъм, бивша управляваща партия в ГДР.
(4) Има се предвид завземането на цялата териториална инфраструктура (жилищни комплекси, комуникационни центрове, системи за енергоснабдяване и т.н.) и предаването й в ръцете на териториалните органи на народното самоуправление.
(5) Проди – министър-председател на Италия.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s