Герилята на Devrimci Yol

В средата на 70-те години в Турция се разширява и задълбочава гражданският конфликт. Многобройните фашистки групировки, сред които най-силната е младежкото крило на Партията на националното действие „Ülkücü Gençlik“ („Млади идеалисти“), с мълчаливото одобрение на правителствените сили разгръщат в страната широкомащабен терор срещу активистите на левия лагер и националните/религиозни малцинства. До 1977 г. вътрешният конфликт придобива чертите на пълзяща гражданска война: университетите, градските квартали, заводите и дори затворите се превръщат в арена на жестоки сблъсъци между фашистите и представителите на левите движения.

Devrimci YolВ този контекст, организацията „Devrimci Yol“ (Революционен път), квалифицираща случващото се като истинска гражданска война, издига стратегия за активна антифашистка съпротива като първа стъпка по пътя към социалистическата революция. Основната ударна сила на тази практика трябва да станат „Комитетите за съпротива“ (Direniş Komiteleri), организирани по териториален принцип. В допълнение, комитетите трябва да изкоренят спонтанността и хаоса, царящи в революционния лагер, а също и да сложат бойните действия в определено направление. Именно тези оперативни единици, сплотени от единната борба, трябва да станат основната бъдеща революционна армия, ядро на предстоящото сражение директно срещу властите.

Това решение причинява бурни спорове в лявата среда в Турция: ортодоксалните сектори обвиняват организацията в изоставяне на революционната стратегия на Махир Чаян, който полага акцент върху борбата с правителството и счита фашисткото движение само като страничен продукт на фашистката държава. Въпреки това, осигуряването на безопасността в страната, където 5-10 човека ежедневно губят живота си в резултат на дейността на фашистките бойци, принуждава левите да направят избор в полза на активната съпротива. Дом след дом, улица след улица, квартал след квартал, хората се присъединяват към стратегията на „Devrimci Yol“ и създават „Комитети за съпротива“.

В този момент започва и проникването на „Революционен път“ в провинцията. По това време „Dev-Yol“ още не преследва никакви военни цели, провеждайки сред селяните само политическа и икономическа работа. Едва по-късно се правят опити от организацията за селска съпротива срещу фашисткия и държавен терор. Въпреки това, селската гериля още не влиза в бунтовническата схема на организацията, която предпочита да действа в града.

С течение на времето, в резултат на задълбочен анализ на актуалната ситуация, организацията определя, изхождайки от структурата на икономиката, гъстотата на населението и остротата на политико-социалните конфликти, две зони, обещаващи по отношение на разгръщането на селска партизанска война: Самсун-Гиресун и Газиантеп-Мерсин. Именно тук се предполага да се засили работата. Интензивността на градските конфликти, които отнемат цялата инфраструктура и логистика на „Революционен път“, не позволява да се развива действие в провинцията. Само периодично, случайно намиращите се на село градски партизани инициират въоръжени акции, малко свързани с актуалните проблеми на региона.

Така се учредяват първите „експериментални“ въоръжени формирования в Орду, Дерсим, Малатия и Сивас. Но оперативната ситуация изисква работа в града, така че скоро партизаните напускат провинциалните региони.

В същото време плавният ход на страната към фашизъм се ускорява в средата на 80-те години.

През юни, в навечерието на новото влошаване на гражданския конфликт, представителите на Партията за национално спасение, Партията на справедливостта и Народната републиканска партия изпращат на министър-председателя Сюлейман Демирел официално запитване относно ситуацията в град Фатса (провинция Орду).

Фатса в този момент е истински символ на революционното движение в Турция. Поради факта, че през 1979 г. в резултат на изборите новият кмет става бившият участник в THKP-C Фикри Сьонмез, градът фактически преминава под властта на левите сили, които успяват за кратко време да наложат уникална система на народовластие, абсолютно независима от централните апарати на държавата. В официалните доклади се казва, че в този период нито армията, нито полицията имат власт в града, контролиран от народните милиции, в резултат на което Фатса става един от най-спокойните градове в региона.

Всички опити за „проникване“ във Фатса на фашистките партии и организации са спрени в зародиш. Левите, авангард на които става „Революционен път“, започват тук широка социална работа с масите, давайки „лош“ пример на съседните провинции.

Демирел, запознаващ се с оперативната ситуация в изложението на представителите на фашистките партии, говорещи за „легализиращи се комунистически бандити“, призовава за незабавна военна намеса и установяване във Фатса на конституционен ред. Същото е мнението и на армейските генерали.

По този начин, на 11 юли започва операция „Точка“. Под фиктивен предлог за разследване на „безследно изчезнал“ във Фатса сержант, в убийството на който са обвинени членове на местните милиции, към града потегля войска, подсилена с бронетехника и спецчасти. Трябва да отбележим, че редом с военнослужещите, градът, в търсене на „комунистически бандити“, се прочиства от граждански лица с маски, които на практика се оказват „млади идеалисти“, действащи с одобрението на силите за сигурност.

Арестуваният кмет Фикри Сьонмез умира в затвора от сърдечен удар на 4 май 1985 г.

Разгромът на Фатса е само прелюдия към пълния разгром на революционното движение, последващ след военния преврат на 12 септември 1980 г. В страната започват масово да се извършват репресии срещу левите сили. Десетки хиляди хора са предадени на специални военни съдилища. Най-големи загуби „Революционен път“ понася в Анкара (около 1000 арестувани), Артвин (900 арестувани) и Фатса (900 арестувани). Общо в периода 1980-82 г. пред военни трибунали са изправени 4403 члена на „Dev-Yol“, 80 от които са осъдени на смърт, 123 получават доживотен затвор.

Хиляди градски партизани, които се сблъскват със засилващите репресии, както и с проблемите с жилища и подслон (особено в малките градове), спонтанно, с оръжия в ръка, бягат в планините. Тук няма никаква инфраструктура. Те нямат никакви бойни навици за селска война. Пълен хаос. Не е изненада, че много от бягащите скоро или загиват в сблъсъците с властите, или са арестувани.

В този момент „Dev-Yol“ концентрира най-много бойци в регионите Артвин, Орду, Сивас, Амасия, Малатия, Дерсим, Адана, Хатай и Ушак. Тук се правят първите успешни рейдове и сблъсъци с армията, въпреки че опитът за организиране на постоянно огнище на съпротива не сработва.

„Революционен път“, практически разгромен в градовете, възлага последните си надежди на войната в планините. Провинцията се превръща в притегателен център, където се концентрират всички проекти за съпротива на „Dev-Yol“.

Конкретизирането на работа на село се случва през есента на 1981 г. Организацията по това време едва-едва възстановява своите структури в Анкара и Истанбул, попаднали под ударите на дошлите на власт военни през 1980 г. В средата на 1981 г. в Турция започват да се връщат бойци, които бягат от фашизма в Сирия и Ливан, където много от тях не само преминават през военно обучение, но и успяват да вземат участие в Гражданската война.

В този момент революционното турско движение постепенно преодолява отчаянието и ужаса, причинени от загубата на хилядите другари и пълното военно поражение. Проектът за революционно-демократична съпротива срещу военната хунта поражда нови надежди. Надеждите обществото да се събуди. Тезисите за новата съпротива се поддържат активно от избягалите революционери в чужбина, които са готови да предоставят логистическа, материална и информационна подкрепа на бъдещата селска гериля.

Отново се създават градски мрежи, обхващащи студентския и работническия сектор, които са предназначени за набиране на бойци и привърженици. В качеството на една от приоритетните задачи, „Dev-Yol“ разглежда възстановяването на градския въоръжен апарат. Но още по-важна задача е подготовката на бойци за селска гериля. Осъществяват се връзки с някои региони. Изгражда се основа на инфраструктурата и логистична мрежа за подкрепа.

Основен регион, избран за разгръщането на бойните действия в съответствие с неговите стратегически характеристики, е Адъяман. Тук е разположена базата на „Главния съюз на герилята“ (Ana Gerilla Birliği), чиито „отделения“, – „Местните отряди на герилята“ (Yerel Gerilla Birlikleri), – ще бъдат организирани също в провинциите Артвин, Ушак и Хатай. „Селският съвет“ (Kır Konseyi), който е главен инструмент за ръководство, трябва да координира и направлява процеса по разгръщане на партизанската война в страната.

Изпратените да се обучават в Палестина бойци донасят в структурата нови тактико-стратегически и технически иновации. Турската гериля, обаче, никога не е имала тези технически възможности, с които разполага, например, Кюрдската работническа партия. Но процесът по обучение в палестинските лагери има и негативни последствия: през лятото на 1982 г. по време на поредната война с Израел, палестинските бойци претърпяват съкрушително поражение, което причинява деморализация в редиците на турските бойци.

В края на 1982 г. и началото на 1983 г. са предприети първите стъпки по организирането на директни бойни действия. Първоначално подкрепата на селския фронт идва от града, но дългосрочният стратегически план предвижда постепенно преместване на вектора на силата в обратна посока.

Групите на градските партизани започват да пребивават в провинцията, образувайки ядро на „Ana Gerilla Birliği“.

Развитието на военни действия постоянно се осуетява от вътрешни дискусии, царящи в редиците на политическата емиграция (особено, в Германия) и „Обединения фронт за съпротива срещу фашизма“ (Faşizme Karşı Birleşik Direniş Cephesi – FKBDC), посветени на въпроса за стратегията на борба срещу режима. Много приятели на организацията изведнъж стават в опозиция на програмата за развитие на селска партизанска война, предпочитайки да заложат на укрепването на легалната и полулегалната работа в градовете.

Не по-добре стоят нещата и с кюрдите. Бойците на Кюрдската работническа партия, разглеждани първоначално като „братя по оръжие“ и „другари в борбата срещу фашизма и империализма“, на практика следват антидемократични и сепаратистки тенденции, което води, в крайна сметка, до влошаване на и без това напрегнатите отношения. В резултат на това, следва разрив с FKBDC, насърчаващ ненужните и дори вредни отношения с Кюрдската работническа партия.

Към средата на 1983 г. селската гериля на „Dev-Yol“ фактически умира преди да е започнала. Дискусиите, обсъжданията и споровете погребват революционната инициатива и предават тези, които са започнали битката в планините. През есента материалната, информационната и човешката подкрепа от страна на „приятелите“ на „Революционен път“ напълно спира.

До този момент в страната се случват няколко псевдодемократични преобразувания. Обществото стремително се променя. Селската гериля, и така заемаща само периферното информационно пространство, е напълно изтласкана от сферата на интерес на революционното движение.

Малките партизански действия в провинцията, междувременно, продължават до есента на 1984 г., когато е взето окончателното решение да се ограничи дейността на „Ana Gerilla Birliği“. Малцина доброволци остават в провинцията, за да работят в новите условия – осъществяване на легална просветителна дейност сред селяните, работа в профсъюзите и т.н.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s