14 юни 1959 г.: Героична страница в историята на интернационализма

На 14 юни 1959 г. доминикански патриоти и присъединилите се към тях интернационалисти от различни страни на американския континент дебаркират, или поне се опитват да го направят, в три географски пункта на острова: Констанс, Маймон и Естеро Ондо. Тази експедиция, въпреки че приключва с провал, ознаменува началото на края на тиранията, установена от Рафаел Леонидас Трухильо Молина, който от 1930 г. е „законен президент“ на Доминиканската република, преобразувана в негово лично имение.

Предпоставки за експедицията

Култ към варварството: престъпления, убийства, мъчения, репресии, откровен расизъм, като всичко това е неотменна част от диктатурата, превръщаща острова в народен затвор. Само едно клане на работници в захарната тръстика в съседна Република Хаити, организирано и оглавено лично от Рафаел Трухильо през октомври-ноември 1937 г. в пограничния град Дохабон, води до смъртта на повече от 15 хиляди хаитянски работници. Тази етническа чистка е най-масовата по своя мащаб в целия Карибски регион от времето на завоюването на Южна Америка от испанците.

Успоредно с неконтролируемия терор по отношение на собствените си граждани, Трухильо с помощта на контролираните средства за масова информация създава цял личен мит, представяйки се в качеството на висше същество, истински вожд и спасител на родината. Промиването на мозъци е толкова масово и агресивно, че в много от доминиканските домове по това време могат да се видят картини с лика на Христос и диктатора, на които пише, че „Този дом се пази от Бог и Трухильо“. Никога не забравих думите, които ми каза един скромен доминиканец: „Терорът и заплахите бяха толкова силни, че хората дори се страхуваха да мислят, че Трухильо е лош. Ако разбере какво мислиш, идва и те убива“.

Напълно естествено е, че десетилетията на господстване на Трухильо са белязани от практически пълна зависимост на страната от Съединените щати, тотален полицейско контрол, угнетяване на масите и насаждане на фашистка идеология. С течение на времето, властта на самозвания „спасител на родината“ става все по-жестока и кървава. Не съществуват никакви прегради за режима да убива своите граждани. През август 1956 г. другарят Фидел Кастро в писмо до редактора на списание „Бохемия“ сравнява Трухильо с Батиста и достига до извода, че както в Куба, така и в Доминиканската република на власт се намира диктатура. Фидел подчертава, че Трухильо угнетява доминиканците вече 25 години, и както в Куба, режимът се държи само благодарение на репресивния апарат. Хищната, раболепна и амбициозна камарила надеждно защитава държавата, използвайки ужас и терор, нахлува в домовете посред нощ, залавя „враговете на народа“, измъчва ги, хвърля ги в затвора… голям брой доминикански граждани се числят към „безследно изчезналите“.

В продължение на 32 години, наречени „ерата на Трухильо“, до самата смърт на диктатора през 1961 г., в страната се случват много акции с цел премахване на „любителя на значките“ (така тиранинът е наречен от кубинците заради огромното количество медали и ордени на гърдите му, които връчва сам на себе си; доминиканците-опозиционери пък наричат Трухильо, голям любител на женския пол, просто „козел“). Около 20 метежа и опита за дебаркиране от морето са осуетени от властите през тези години. Най-силна е „Операция Кайо Конфитес“ през 1947 г., наречена така в чест на малък кубински остров (остров Кайо Саетия – бел. прев.), където в продължение на няколко месеца около 1200 доминикански и кубински патриоти се подготвят за масово дебаркиране на крайбрежието на Доминиканската република с цел нанасяне на окончателно поражение на режима на Трухильо.

Сред бойците, отплаващи на лодки за Доминиканската република, можем да видим 20-годишното момче Фидел Кастро Рус, който, осъзнавайки, че цялата тази експедиция е в ръцете на кубинския режим, направо с униформата и автомата скача във водите на малкия залив Нипе, доплавайки след това до остров Саетия. За него това е въпрос на чест: той може да загуби живота си, но няма да се предаде.

Фидел, тогава студент в Хаванския университет, е лично избран от председателя на „Комитета за доминиканска демокрация“ да участва в тази експедиция по време на посещението му в учебното заведение. „Считах участието си в операцията за свой най-важен дълг“ – казва Фидел години по-късно в интервю пред колумбийски кореспондент.

Кога и как започва организирането на нахлуването

Като резултат от трухилския терор, много доминикански патриоти с различни политически пристрастия са принудени да бягат от острова в страни от Латинска Америка и Карибския регион, където продължават да развиват своята духовна и материална борба срещу тиранина.

В края на 1958 г., когато въстаническата армия на Фидел Кастро започва пълномащабна война за национално освобождение в планините и долините на Куба, в деня на годишнината от героичната смърт на генерал-майора Антонио Масео, в Сенегиле, Сиера Маестра, се приземява самолет от Венецуела с оръжия за подкрепа на финалното настъпление на барбудос.

В самолета на 7 декември 1958 г. също е и доминиканеца Енрике Хименес Моя, който няколко месеца по-късно става командващ на експедиционните патриотични сили, на които им предстои да пристигнат на доминиканския бряг.

Енрике Хименес Моя

Енрике Хименес Моя

Команданте от кубинската въстаническа армия Делио Гомес Очоа, автор на книгата „Победа на падналите“ и един от протагонистите на дебаркирането, заявява, че Енрике Хименес Моя „е куриер,  който предава писмо на Фидел от „Патриотичния доминикански съюз във Венецуела“, в което се излага планът за подготовка за бойните условия на партизанската война на група от млади доминиканци, която трябва по-късно да пристигне. Отговорен за тази подготовка е Хименес Моя. Идеята е патриотите да бъдат напълно подготвени за открит сблъсък с диктатурата на Трухильо, и те, – доминиканците, – много разчитат в реализирането на своя замисъл на помощта на Фидел“.

Двадесет и четири дни по-късно, благодарение на победата на Кубинската революция, командването на въстаническата армия най-после се връща към доминиканския проект. Към този момент Хименес Моя вече е успял да получи бойно кръщение в няколко битки с батистовците, в една от които е дори ранен.

През януари 1959 г., след непосредствено взимане на властта от революцията, доминиканците потвърждават искането си за помощ. Молбата е разгледана и утвърдена на висше ниво, гаранция за обезпечаване на операцията е дадена лично от Фидел, отговорност за подготовката на доминиканските патриоти поема команданте Делио Гомес Очоа: като се започне със срещи с патриотите и обучаването им на елементарните основи на логистиката и военното изкуство и се стигне до избора на места за дебаркиране и нападение. Много кубински партизани стават военни консултанти на доминиканското освободително движение. Обучението се прави в Пинар дел Рио под непосредственото ръководство на команданте Роберто Фахардо Фахардо, назначен за началник на лагера. Конспиративният център за координиране на действията против Трухильо е разположен в историческия квартал на Хавана Ведадо. Именно тук започва организирането на първата интернационална манифестация на Кубинската революция.

Лека-полека от Пуерто Рико, Венецуела, Съединените щати и други страни започват да идват в столицата на Куба доминиканци, изявяващи желание да се сражават с оръжие в ръка срещу Трухильо. Всеки от сформираните отряди получава име в чест на кубински или доминикански патриоти. Тъй като бъдещите бойци принадлежат към различни политически тенденции, командването е притеснено за единството между тях. Правят се многобройни срещи и дискусии, в които, междувременно, кубинците не взимат участие.  Между 27 и 29 март 1959 г. на голямо събрание в Двореца на трудещите се доминиканците най-накрая постигат определени общи договорености, а също и избират име за своята революционна група – „Движение за доминиканско освобождение“ (Movimiento de Liberacion Dominicana).

доминиканската републикаСъщо така е приета Програма-минимум на Доминиканската революция, която като цяло се базира на следните принципи:

От политическа гледна точка, революцията се стреми към сваляне на диктатурата на Трухильо, установяване на демократично революционно правителство, което за две години трябва да пристъпи към реализирането на Програмата на революцията и да създаде Конституционна асамблея, сформирана посредством всеобщи избори.

В социален план, трябва да се проведе широка аграрна реформа, да се гарантира свободата на работниците и селските организации, да се инициира кампания за премахване на неграмотността и да се учреди надеждна система за социално осигуряване.

В икономически план, революцията трябва да способства развитието на вътрешния пазар и да повиши покупателната способност, да развие националната индустрия, да експроприира в полза на държавата всички производства и земи, принадлежащи на тиранина, членовете на неговото семейство и други фигури, свързани с тиранина, а също и да създаде условия за осигуряване на работа за цялото население на републиката.

Накрая, революцията трябва да установи дружески отношения с всички народи въз основа на разбирателство и взаимно уважение.

В същото време, ситуацията в Карибския регион става все по-сложна. Съединените щати, разглеждащи Централна Америка като своя „заден двор“, не могат да си позволят Куба да стане пример за другите народи, смазани от фашистките диктатури. Като острие срещу младата революция служи Организацията на американските държави и нейния неспокоен авангард, включително и такива хора като Трухильо.

Но подготовката на доминиканците продължава. „Движението за доминиканско освобождение“ доста се засилва с присъединилите се към него венецуелци, пуерториканци, гватемалци, северноамериканци, испанци, и, разбира се, кубинци, които считат за въпрос на чест да станат част от експедицията, защото за Кубинската революция интернационализмът и доброволната помощ на угнетените е един от най-главните принципи.

Отпътуване за Доминиканската република

Датата на отпътуването наближава. Организирани са три групи за дебаркиране: две трябва да действат директно от морето, а третата – да пристигне на острова със самолет С-46. Другарите, пътуващи с лодки, трябва да се движат в посока Олгуина, където в Пунта Арена, недалеч от Антилите, трябва да дебаркират на доминиканския бряг. Една група от 81 патриота под командването на доминиканците доктор Орасио Родригес Васкес и Вирхилио Маинарди Рейна, отпътува с яхтата „Кармен Елса“ и трябва да дебаркира в Маймон. Втора група от 47 бойци под ръководството на доминиканците Рафаел Кампос Наваро и Виктор Маинарди Рейна планира да слезе на брега в Естеро Ондо.

Около 5 часа сутринта на 13 юни команданте Камило Сиенфуегос събира двете групи и им казва да направят колкото се може повече снимки по време на експедицията. Три морски фрегати, имащи на разположение тогава военно-морските сили на Куба, осъществяват подкрепа и осигуряват безопасността на двата съда на доминиканските патриоти.

Доминиканци и Камило Сиенфуегос

Доминиканци и Камило Сиенфуегос

54 бойци, пътуващи със самолет, се преместват в посока Кайо Еспино, на територията на Менсанильо, и, след своята последна тренировка, се отправят в посока Сиенегиля, където вече ги чака подготвен борд. Именно в тази група към родината се насочва ръководителят на цялата експедиция Енрике Хименес Моя, който е съпроводен от главния военен съветник, команданте от въстаническата армия на Куба Делио Гомес Очоа.

Всички 198 човека от седем страни, – 151 патриоти и 47 интернационалисти (20 кубинци, 13 венецуелци, 5 пуерториканци, 2 испанци, 2 северноамериканци и 1 гватемалец), – са готови да вървят напред за освобождението на Доминиканската република от многогодишната тирания.

В два часа следобед на 14 юни самолетът на експедиционните сили се отправя в посока Сан Жуан де Магуана, въпреки че скоро е взето решението да се приземи на военното летище в Констанс; градът, заобиколен от планина, представлява истинска крепост. Шест часа вечерта е, когато самолетът най-накрая пристига в Доминиканската република. Веднага започва дебаркирането на бойците, на мястото на действие идват армейски отряди на режима, като се завързва интензивна престрелка. Започвайки от този момент, сблъсъците с войските на Трухильо взимат непрекъснат характер.

Тази сложна ситуация води до това, че голяма част от оръжията и амунициите остават в самолета, докато бойците вече са напуснали борда. Освен това, със засилване на натиска, патриотите се разделят на две групи, които отстъпват от летището в две посоки. Първата група се състои от 34 човека начело с Хименес Моя, а втората – от 20 човека под командването на доминиканеца Риналдо Сантяго, втори политически ръководител на експедицията.

Същата вечер, пресичайки канавка, Хименес Моя губи раницата си. Според Делио Гомес Очоа, в раницата е имало карти, на които са обозначени местата за морския десант. И тъй като яхтите не идват на доминиканския бряг до 20 юни заради различни проблеми, военните, откриващи багажа на командващия патриотите почти веднага, имат достатъчно време, за да подготвят посрещане.

На следващия ден Риналдо Сантяго внася предложение, одобрено от всички членове на групата му, тази част от експедиционните сили да се оглави от главния военен съветник, команданте Очоа.

Планът, утвърден от Хавана, се състои в едновременното дебаркиране на трите групи, които по-късно трябва да се срещнат в пункт, разположен недалеч от Констанс, където на 2 юли вечерта самолети на Военно-въздушните революционни сили на Куба трябва да хвърлят с парашути оръжия, амуниции и други необходими вещи. Пунктът за среща е подложен на масирана бомбардировка от доминиканските войски. На 2 юли Педро Диас Ланс, командващ кубинските въздушни сили, предава революцията и дезертира. На 9 юли се намира във Вашингтон, където представя своя отчет за подготовката за нахлуване в Доминиканската република пред специален комитет на американския сенат. Три месеца по-късно, на 21 октомври 1959 г., стои зад кормилото на изтребител, обстрелващ Хавана. Тогава загиват двама и са ранени повече от четиридесет жители на кубинската столица, сред които има жени и деца.

Упоритото разследване, бомбардировките и масираните престрелки сломяват вътрешната подкрепа на нахлуването. Гладът и умората подкопават бойната мощ на експедиционния контингент. Двете групи, които дебаркират в Констанс на 14 юни, са намерени след пет дни: в този ден загиват около 20 герилиерос. На следващия ден правителството убива още 42 патриота и двама залавя живи. На 11 юли са убити последните трима партизани, скитащи се в планините, търсейки път към морето.

доминиканската република1Двете групи в морския десант, опитващи се да кацнат в Маймон и Естеро Ондо, са унищожени от военно-морските, въздушните и сухопътните сили на Трухильо. В хода на дебаркирането загива голяма част от патриотите. Останалите живи се опитват да отидат в планините, където са или убити, или заловени и подложени на ужасяващи мъчения в тайните затвори №40 и 9.

Оцелелите в тази касапница са само пет другари: доминиканците Понсио Поу Салета, Майобанекс Варгас Варгас и Франсиско Мадардо Херман, и кубинците Делио Гомес Очоа и Пабло Мирабал Гера. Те са арестувани и подложени на мъчения. Доминиканците са освободени през февруари 1960 г., а кубинците са държани в затвора още около година и получават свобода едва в хода на амнистия, обявена скоро след убийството на Трухильо. Те се връщат в Куба на 9 юни 1961 г.

Заключение

Участието на кубинците в експедицията на 14 юни има своите мотиви. Историите на Куба и Доминиканската република се свързват в много моменти. Въстанието на касика Аутея, събитията през октомври 1868 г., даващи началото на независимостта на Куба: всичко това служи за появата на интернационалистическите връзки между двата народа.

Много от жителите на Карибския регион няма да забравят никога доминиканците Максимо Гомес, братята Маркано, Модеста Диас и много други бойци, дали живота си за свободата на Куба; никога няма да забравят „Манифеста от Монтекристи“, подписан от Хосе Марти и Максимо Гомес; примера на Фидел, оказващ различна помощ на „Комитета за доминиканска демокрация“ и експедицията с цел освобождаване на острова от тиранията на Трухильо, неговото желание да види свободен братския народ.

Дори и експедициите на малките армии за освобождение са много общи. На „Гранма“, също както на яхтите на доминиканците, срещу диктатурата на Батиста се борят не само кубинци, но и доминиканеца Рамон Мехия дел Кастильо, аржентинеца Ернесто Гевара, мексиканеца Алфонсо Гилен Селая Алхер, италианецът Джино Доне Паро…

Причините, водещи до краха на доминиканската експедиция, са много. Направени са доста грешки. Не се оправдават надеждите за бързо масово въстание на доминиканския народ, което се очаква след морското дебаркиране. Бойците не съумяват да се обединят в определена географска точка, както е планирано по-рано. Липсва подполно движение за съпротива, опора и база за партизанските действия, разкрити са целите на партизаните. Съзнанието на народните маси е парализирано от терора, страха и митичната легенда за свръхспособностите на Трухильо, така че те не се забързват да предоставят помощ на бунтовниците.

Към това може да се прибави грешката с привличането към проекта на трети лица, непосредствено не участващи в експедицията, което води до изтичане на информация и откровеното дезертьорство на Диас Ланс и други. Освен това, немаловажен факт става загубването на най-важните документи за експедицията, с обозначените места за дебаркиране на морския контингент.

В допълнение, има и обективни причини, които не могат да бъдат отстранени: незнанието на самите бойци за местността, където трябва да се развива битката и липсата на елементарно разузнаване. Всичко това води до прекрасната подготовка на режима преди предстоящото нахлуване и превръща дебаркирането в истинско клане.

Провалът на експедицията, една от многото патриотични и интернационалистични акции, получили отклик в сърцата на народа, играе огромна историческа роля. В частност, това нахлуване поражда цяла верига от последващи нахлувания на острова от въоръжени представители на националната и интернационалната опозиция на Трухильо. Акцията променя траекторията на развитие на противниците на режима, обогатява героичният пантеон на доминиканците с нови имена, служи като бързо развитие на революционното съзнание, което фактически е унищожено през годините на терора на Трухильо. На 14 юни 1959 г. са орязани корените на диктатурата.

198 патриоти и интернационалисти посяват семената на метежа в рамките на доминиканския народен лагер, давайки пример за подражание, нова идеология, пораждайки „Движение 14 юни“ – нова формация на въоръжената опозиция.

Еухенио Суарес Перес

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s