Въоръжената борба срещу дювалистката диктатура

Идващият на власт в Хаити през 1957 г. Франсоа Дювалие, ползващ се със значителна подкрепа от северноамериканската администрация, практически веднага установява в страната режим на жесток терор. Всички политически организации са принудително разпуснати, техните лидери са арестувани или убити, профсъюзите са забранени, пресата е цензурирана. Единственият закон тук става законът на силата. Насилието на правителствените главорези става ежедневна реалност в хаитянското общество. Фалиралата страна, откъдето през 1915 г. морските пехотинци на САЩ изнасят целия златен резерв, окончателно се превръща в колония на САЩ, където последната дума въобще не е на президента, а на главата на чуждестранната „дипломатическа мисия“ и на многобройните „съветници“.

В ситуацията на унищожаване на елементарните граждански права, несистемния произвол и пълното обедняване, деятелите на антидювалистката опозиция спонтанно се обръщат към въоръжената борба, като към единствен начин за политическа борба. Тази ориентация, засилена след победата в съседна Куба на въстаническата армия на Фидел Кастро, се изразява през следващите години в най-различни форми, като нападения срещу казарми, опити за въоръжени действия, терористични покушения, убийства на активни палачи от режима, опити за проникване отвън и т.н.

хаитиЕдни от първите, които тръгват на война с диктатурата са бившите военни – най-вече мулати, изгонени от армията, в съответствие с оригиналната концепция за „класова борба“ между негрите и мулатите, която е основа на т. нар. „дювалистка революция“, доктрина, която е въведена лично от „Папа Док“. Именно тези бивши офицери с подкрепата на някои американски авантюристи през юли 1959 г. инициират първия опит за въстание, който завършва с провал.

Известно време по-късно, на 14 август, на брега на Хаити пристига малък интернационален контингент, подготвен от революционното правителство на Куба. И този път експедицията претърпява пълен провал.

Нещо повече, тези две акции, причиняващи у Дювалие голям ужас, служат като причина още повече да се засили режима. От този момент контролираните от диктатора бандити са „легализирани“ като печално известния „Корпус от доброволци за национална защита“ – „тонтон макути“, в обучението и въоръжаването, на които имат пръст северноамериканските „съветници“, разумно виждащи в тях единствената опора на тираничния режим.

След двете дебютни поражения, след силните удари, нанесени по „агентите на кубинския комунизъм“, опозицията намалява своя боен порив, наивно разчитайки, че след изтичане на президентския мандат на Дювалие той ще напусне поста си. Но през 1963 г. тези детски надежди рухват – посредством антиконституционни манипулации Папа Док удължава управлението си още шест години с по-нататъшна перспектива да стане президент до живот.

Целият този фарс съвпада с провъзгласяването от президента Кенеди на доктрината за активна „помощ“ на страните от Латинска Америка за развитие на институтите на „представителната демокрация“. За антидювалистките сили с либерално и демократично мислене това е сигнал за действие. Осигурявайки си моралната подкрепа на американската администрация, в този момент намираща се в обтегнати отношения с яростния тиранин, хаитянските демократи взимат оръжието, извършвайки няколко въоръжени нападения срещу правителствени обекти.

Най-гръмка и, в същото време, най-героична акция от този период е встъплението на групата на Ектор Риобе през юли 1963 г. Отец Риобе, отнасящ се към бялото малцинство, по-рано е собственик на захарен завод в Леоане, като отказва да продаде латифундията си на „Хаитяно-американската захарна компания“. В началото на 60-те години Риобе остава без препитание, като режимът лишава него и семейството му от имуществото и спестяванията му като форма на наказание заради „инакомислие“. Със скрита злоба срещу дювалисткото правителство, Ектор организира група от младежи, като с подръчни материали изгражда брониран автомобил, оборудван със самоделна огнехвъргачка.

По залез слънце на 14 юли група от пет човека се отправя с този „танк“ от столицата към национален парк Ле Визит. В град Песьон Вил, на няколко километра от Порт о Пренс, колата на бунтовниците е засечена от полицията. Предполагайки, че пред тях са представители на „тонтон макути“, които са тръгнали на поредната „чистка“, полицията предлага помощ. В отговор са произведени изстрели и един от полицаите пада убит. Оставяйки бронирания автомобил, нещастните революционери се разбягват в различни посоки. През следващите часове трима от тях са арестувани, разпитвани и след това убити.

Двама от тях, – самият Ектор и неговият приятел Жан-Пиер Удикур, помагащ в направата на бронирания автомобил, – бягат към планината.

По пътя извършват блестяща военна маневра: взимайки армейски пост в Кенскоф, Риобе подава от него тревога. Явяващият се отряд от „тонтон макути“ е напълно разбит. Въпреки това, в битката е тежко ранен в главата Удикур, който на 18 юли е открит от селянин в покрайнините на Песьон Вил. Неговата съдба не се различава от тази на другите – след разпит е застрелян.

Риобе пък, който се запасява с храна и боеприпаси, се барикадира в една от местните пещери, откъдето доста успешно и ловко разстрелва пребиваващите войници, полицаи и милиционери. Според официални и доста занижени стойности по време на битката при пещерата Годе са убити десет служители на реда. Битката трае няколко дни. Дори пристигналата тук артилерия не може да се справи с един единствен бунтовник.

Накрая, отчаяни решават да щурмуват укритието, като намиращи се в крайно неловко положение полицаите водят на място майката на Ектор, която през сълзи го моли да се предаде. Използвайки жената като щит, отряд от гвардейци успява да влезе в пещерата. Риобе лежи мъртъв на земята: не желаейки да се предаде жив, той се прострелва в главата.

Единственият резултат от тези действия е увеличаването на репресиите. Дювалие, който се обявява за уникален спасител на отечеството, и отново обръщащ се към антиамериканската демагогия, издига истинска стена около собствената си личност. Той не забравя съдбата на Рафаел Трухильо – ръководител на съседната Доминиканска република, чиито разногласия със САЩ му костват живота.

И наистина, периодът 1963-64 г. е белязан от нарастващ натиск от страна на САЩ. От територията на съседната Доминиканска република ЦРУ, използвайки десните кръгове на хаитянската емиграция под ръководството на бившия генерал Леон Кантаве, извършва редици рейдове с въоръжени групи навътре в хаитянските граници. Тези атаки, въпреки че не представляват особена опасност, не са по-малко болезнени удари за диктатурата. Въпреки това, с идването на власт в Доминиканската република на проамериканска хунта и подобряването на хаитяно-американските отношения, тези мероприятия намаляват, а самият Кантаве, обвинен в организирането на убийства на хаитянски граждани по време на въоръжените рейдове, се оказва в следствен изолатор в Санто Доминго.

Следващата 1964 г. е ознаменувана от два нови героични опита за освобождаване на републиката от властта на престъпния режим.

Още в началото на годината изгоненият от Порт о Пренс католическият свещеник Жан-Батист Теовже, виден привърженик на „теологията на освобождението“, призовава хаитянската емиграция да се обърне към концепцията за въоръжена борба срещу диктатурата. Докато обикаля страните от Латинска Америка, събира пари и спечелва подкрепата на прогресивните политически фигури, неговият съратник, „революционният свещеник“ Жан-Клод Баже организира в столицата на Доминиканската република така наречения „Фонд за дружба между народите“, обединяващ местната антидювалистка опозиция: не само хаитяни, но и доминиканци. Именно от тази среда отговорните за военната подготовка на революционната кампания, братята Рене и Фред Батиста, започват да набират най-надеждните хора за бъдещата организация „Въоръжени революционни сили на Хаити“ (Forces armées révolutionnaires d’Haïti).

Вечерта на 27 юни 29 бойци на FARH се качват на малка лодка, която се отправя към бреговете на Хаити. През нощта, когато лодката достига до брега в покрайнините на град Салтру, в хода на разтоварването на оръжиято се случва нещастен инцидент: лодката се преобръща, в резултат на което не само потъва всичкото оръжие, но и загиват двама бойци.

Месец след този неуспех, в нощта на 5 срещу 6 август в района на Пети-Ривиер-де-Дам-Мари пристига друга революционна команда от хаитяни, наричащи се „Jeune Haiti“ (Млада Хаити), целта на които е организирането на партизанска война от кубински тип в местните планини. Групата се състои от 13 човека – произлизащи от семейства на емигранти, които се заселват в Съединените щати, възхитени от идеите на революционната демокрация и до известна степен замаяни от псевдодемократичните декламации на Кенеди.

В залавянето и ликвидирането на тринадесетте партизани режимът активизира хиляди войници и полицаи. Започва тримесечно преследване, по време на което бойците на „Млада Хаити“ загиват един по един в безбройни сблъсъци с властите. На 26 октомври последните четирима партизани, възнамеряващи да преминат хаитяно-доминиканската граница, са заловени и разстреляни в дефилето Роше, в близост до град Ласиле.

Въпреки това, въоръжената борба срещу диктатурата не приключва. Но сега „палмата на първенството“ в нейното развитие се прехвърля на левите националисти от „Партията на народното единство“ (Parti d’entente populaire) и „Народната партия за национално освобождение“ (Parti populaire de libération nationale).

И двете партии, създадени в средата на 50-те години в резултат на подема на революционно-демократичните настроения по целия континент, след победата на Фидел Кастро в съседна Куба все повече и повече са склонни да тръгнат по въоръжен път на противопоставяне с диктатурата. В средата на 60-те години почти всички членове на тези нелегални групи разглеждат бойната дейност като единственият метод за политическа борба на този етап. Дори разпространяването на листовки или писането на революционни лозунги от смелчаците често се наказва от полицаите и „тонтон макутите“ със смърт. В тази връзка редовите членове задават логичен въпрос: не е ли по-добре да умрем, сражавайки се за родината с оръжие в ръка, отколкото да бъдем застрелвани, пребивани до смърт, осакатявани от бандитите на режима заради рисуването по стените?

Значително засилващи се след първата Триконтинентална конференция в Хавана, тези концепции на въоръжената борба, обсъждани от различни групи на хаитянската левица през 1965-66 г., са окончателно утвърдени в качеството на генерална линия на борбата по време на пленарното заседание на ЦК на „Партията на народното единство“ – най-влиятелната лява организация в републиката, – посредством издаването на документа „Тактически път са постигане на нова независимост“.

Провъзгласявайки принципа на партизанската война от общонароден характер, левите националисти влагат в него оригинален и доста самобитен дух: за основна тактическа линия на партизанската война, която трябва да прерасне в национална революция, е провъзгласен „cimarronaje“ – термин, с който испанските и португалските колониални власти наричат спонтанните въстания на избягалите в горите черни роби (симарони) в Бразилия и в страните от Карибския басейн. Именно тази тактика, тактиката на всеобщо встъпление на поробените, организирани в „банди“ (с този исторически термин по време на войната за независимост ръководителите на PEP имат предвид „партизанските огнища“), практически нямащи почти никакво политическо обучение, но с цялото си сърце ненавиждащи своите господари, според партийните ръководители отговаря на политическата ситуация в страната и степента на развитие на революционното съзнание на масите. Точно както едно време „cimarronaje“ води до независимост Република Хаити, премахвайки френския колониализъм, така „съвременният cimarronaje“ трябва да спечели „втора независимост“.

Основната цел в този предварителен етап на подготовка за народна война трябва да бъде въоръжената пропаганда – дейност, имаща по-скоро политически, отколкото военен смисъл, посредством която революционните бойци се надяват да генерират и засилят в крайно необразованото хаитянско общество духа на бунта срещу новите робовладелци – дювалистките привърженици и техните американски господари. В средата на 1967 г. партийните „банди“ (въоръжени команди) пристъпват към извършването на малки, но доста добре организирани акции на градска гериля, като убийства на членове на „Корпуса от доброволци за национална защита“, полицаи и експроприации на парични средства. В селските местности също се води активна работа – най-гръмката акция от тези години е нападението срещу гвардейски пост в Ла Шапел.

Успоредно с радикализирането на „Партията на народното единство“, същият процес обхваща и редиците на втората по численост лява група в страната – „Народната партия за национално освобождение“. Тук също се групират градски и селски групи, които извършват малки и доста редки бойни операции.

Резултатът от тактическото сближаване на тези две структури е тяхното сливане на 19 януари 1969 г. в „Единна партия на хаитянските комунисти“ (Parti unifié des communistes haïtiens). На 26 март PUCH започва своето отчаяно революционно настъпление, когато в село Казале, разположено на 35 км. от столицата, избухва метеж, подготвен и оглавен от бойците на селските революционни „банди“. Почти веднага след това действията на революционерите обхващат всички до известна степен големи градове на страната: чуват се взривове, атакува се полицията, гвардията и „тонтон макутите“, извършват се експроприации на пари и оръжия. По този начин, с тези авантюристки действия партията се надява да инициира всеобщ метеж, демонстрирайки на народа своето присъствие по всички части на Хаити и „насърчавайки робите на въстание“.

Въпреки това, никакво въстание не се случва. Дювалисткият режим с помощта на ЦРУ започва контранастъпление срещу революционните сили, и в продължение на няколко месеца, – от март до август, – повечето ръководители и редови кадри са ликвидирани. Обобщавайки резултата от кампанията, останалите живи ръководители на PUCH констатират, че партията в хода на репресивните мерки на правителството е загубила повече от 500 свои членове: загинали в сблъсъци с полицията и войниците, пребити до смърт в килиите на Форт Диманш, разстреляни без съд и присъда. Сред загиналите се намира и легендарният Адриен Сансарик, хаитянски лекар-интернационалист, който се бори рамо до рамо с Ернесто Гевара в Конго. Той е убит по време на полицейски щурм в конспиративно жилище на 14 април 1969 г.

По партията е нанесен смъртоносен удар. От този момент влиянието на комунистите в хаитянското общество неизбежно спада, защото режимът, уплашен от пролетните прояви през 1969 г., потиска всеки опит на PUCH и на другите подобни на нея леви групи за връщане сред масите.

Жерар Пиер-Шарл

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s