Нахлуването в Хаити

На 14 август 1959 г., два месеца след проваления опит за дебаркиране на територията на Доминиканската република, кулминационна фаза достига друга операция, започната от кубинска страна още на 8 януари 1959 г.

Тогава Антонио Родригес Ечасабал, посланик на Куба в Хаити, вече успял да се свърже с опозицията на режима на Франсоа Дювалие, води дълъг разговор с Фидел Кастро, по време на който излага своите мисли, касаещи възможността от започване на партизанска война в планините на хаитянската република. Кастро, вече информиран за започването на подготовката за нахлуване в Доминиканската република, живо се заинтересува от предложенията на Ечасабал за възможността от започване на революционна война в съседна Хаити, която гние под робството на яростния диктатор Дювалие, добър приятел на диктатора Трухильо.

Диктаторът Франсоа Дювалие "Папа Док" (по средата)

Диктаторът Франсоа Дювалие „Папа Док“ (по средата с вдигнатата ръка)

По това време в републиката се шири и разраства недоволството срещу „Папа Док“, както сам нарича себе си Дювалие. Заемащ президентският пост през 1957 г. с помощта на масови фалшификации и при непосредствената подкрепа на САЩ, Дювалие, панически опасяващ се от всяка опозиция, установява режим на тирания и всеобщ терор. Прочиствайки отначало армията от възможни опоненти, превръщайки я в свой надежден инструмент, Дювалие се захваща с цивилното население. Забранени са политическите партии и профсъюзите, закрити са всички прогресивни издания, по улиците безчинстват главорези, лично подчинени на „вожда на революцията“ и „спасителя на нацията“. В икономиката цари пълен хаос. За да плати за своя пост, Дювалие просто продава страната на американските корпорации на едро и дребно, и въобще не се грижи за подема на националната икономика и индустрия.

Възползвайки се от невежеството на масите, използвайки искрометна демагогия, Дювалие, по примера на своя съсед Рафаел Трухильо, посредством средствата за масова информация създава мит за собствената си непобедимост и избраност. Като верен слуга на Съединените щати, той едновременно нарича себе си последовател на хаитянските освободители Тусен Лувертюр и Десалин, както и основен борец срещу империализма. Страхлив тиранин, той, ползвайки се от миналото си участие в прогресивното „Работническо-селско движение“, безочливо лъже за своята подполна борба срещу американските окупатори и техните местни марионетки, претендирайки, че е „духовен син“ на Шарлеман Пералт – хаитянски партизанин, сражаващ се през 10-те години на XX век срещу морската пехота на САЩ, която идва в републиката.

На 30 април 1958 г. в град Порт о Пренс са взривени няколко бомби: това е първият заговор срещу безумния диктатор. Въпреки малкото влияние на местната комунистическа партия, Дювалие бърза да нарече случилото се „машинации на червените бойци, стремящи се да хвърлят страната в анархия“, и приема жестоки мерки: на 2 май „джобният парламент“ обявява извънредно положение, даващо на президента специални правомощия. Терорът се засилва, а остатъците от опозицията са хвърлени в затвора.

На 29 юли 1958 г. се прави нов опит за сваляне. Осем бунтовници (трима американски авантюристи и петима бивши офицери-мулати, изгонени от хаитянската армия в съответствие с принципа на „дювалистката революция“ за борба между двете „класи“: „класа“ на мулатите и „класа“ на негрите) дебаркират от самолет в близост до Монтруа, град, разположен на 40 мили от Порт о Пренс. По време на разтоварването на оръжията, на мястото идва полицейски автомобил. Застрелвайки агентите, бунтовниците се качват на полицейския джип и тръгват към столицата, но по пътя колата се разваля. Не загубвайки самообладание, те крадат маршрутно такси, с което стигат до казармите в Десалин. Изглежда невероятно, но бунтовниците успяват да вкарат в една барака всички войници и офицери, които в този момент са там. Произнасяйки пред слисаните военни пламенна реч, метежниците ги призовават да тръгнат с оръжие в ръка срещу резиденцията на Дювалие. Въпреки това, за ужас на бунтовниците, в казармите няма оръжия: след опита за преврат на 30 април страхливият Дювалие нарежда да се преместят всички оръжия на армията в арсенала на президентския дворец под надеждната охрана на личните главорези.

Междувременно, Дювалие, който още не знае, че в метежа участват само 8 души, вече е събрал багажа си и е готов да напусне страната, укривайки се в колумбийското посолство.

На разсъмване един от метежниците, облечен в армейска униформа, отива до града за цигари и е заловен. Разбирайки, че му се противопоставят няколко въоръжени бойци, Дювалие нарежда да се щурмуват казармите. По време на битката са убити всички бунтовници.

Доста уплашеният „Папа Док“ още през август легализира своите наемници. Отсега в страната действат не просто главорези на президента, а „бойци на народната милиция“ и „доброволни служители на реда“, по-известни в историята като „тонтон-макути“.

Тантон-макути

„Тонтон-макути“

На 8 януари 1959 г. Фидел Кастро разпорежда да се започне подготовка за нахлуване с цел изгонване от Хаити на Франсоа Дювалие.

Избирайки най-подходящите кадри от редиците на победоносната Въстаническа армия, кубинците стартират обширна кампания по набиране в хаитянските диаспори в Ню Йорк, Мексико Сити, Каракас, Барбадос и Бахамите. Центърът за обучение на бъдещи бунтовници е разположен в казармите на град Хамайка (на няколко километра от Хавана), в центъра на самия град функционира офис за набиране.

Скоро тук се събират повече от 500 доброволци, които са обучени под ръководството на най-добрите кубински командири. Организацията „Triple-A“ на Аурелиано Санчес Аранго, който се е сражавал срещу диктатурата на Батиста, предоставя на хаитянските бунтовници лодки, необходими за осъществяването на дебаркирането. Официално кубинското радио „Прогрес“ започва излъчване на френски език: радиовълните достигат до нелегалните в Хаити благодарение на любителски предаватели.

Заради доста строгото филтриране на информация, както и заради постоянните фалшиви тревоги от страна на Дювалие, нито неговият другар в антикомунистическата борба Трухильо, нито Вашингтон, нито френските спецслужби имат сведения или пък просто не взимат под голямо внимание подготовката на хаитяните в Куба.

Към 12 август експедицията е напълно готова да отплава. Въпреки проваленият последен опит за дебаркиране два месеца по-рано в Доминиканската република, настроението сред бунтовниците е бойно. Дейността на контингента се координира от бойци на кубинската Въстаническа армия – команданте Енри Фуентес и капитан Рингал Гереро. От страна на хаитяните командването се осъществява от бившия офицер Анри Дантон, протеже на Луи Дежуа, либерал-мулат, който губи президентските избори през 1957 г.

Вечерта на същия ден от брега на провинция Баракоа отплава яхта, на която се намира първата група от 30 души, тръгнала да освободи републиката: 18 кубинци, 10 бивши хаитянски военни и 2 венецуелци. През нощта на 13 август лодката достига до брега на Лес Ируа: дебаркирането започва.

Три дни по-късно, хаитянският канцлер Луи Маре по време на среща на канцлерите на латиноамериканските държави в Чили шокира събралите се, като директно заявява за агресията на Куба по отношение на Република Хаити.

Неочаквано за самите партизани, прочистената хаитянска армия, получавайки информация за нахлуването, напълно подкрепя Франсоа Дювалие. Главнокомандващият Клеман Барбо, не разчитайки особено на силата на собственото оръжие, веднага обявява награда от 500 гурди за главата на всеки убит бунтовник. Освен това, военачалникът моли за помощ разположените на острова отряди на северноамериканската морска пехота. Полковник Дебс Хейнъл веднага разпорежда да се превземат казармите в град Жереми – столицата на Южния департамент, от където теоретично могат да нахлуят бунтовниците. В страната е въведено военно положение, а Франсоа Дювалие, традиционно, е приготвил багажа си, бидейки готов за бягство.

До 20 август бунтовниците малко или много успяват да се придвижат напред, въпреки че конфликтът явно не е в тяхна полза: контингентът попада под масирани армейски удари, но въпреки това продължава да се движи към планината Каракаус, където е планирано да се организира първото партизанско огнище. На 20 август влизат в битка концентрираните от Барбо в близост до планината армейски формирования. В една нервна схватка почти всички партизани са убити, петима кубинци успяват да избягат, но по-късно са арестувани. Незабавно на мястото идват журналисти, които успяват да определят резултатите от битката.

Плод на тези неуспешни опити за метеж става разривът на дипломатическите отношения между Република Хаити и Куба. Нещо повече, антикубинската пропаганда получава още един коз в ръцете си в заплашването на латиноамериканците с „червения кубински империализъм“. В същото време, хаитянският лидер Луи Дежуа, който е един от основните протагонисти на дебаркирането, бяга от Хавана в Маями, където по-късно е заловен.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s